Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Винету І
Грийнхорн
Първите лаври на Уестман
Диви мустанги
Клеки-Петра
Край лагерния огън
Разчитане на следи...
В съюз с кайовите*
В очакване на апахите
Винету в плен
Бързия нож
С единия крак в гроба
Красива зора
На кола на мъчението
На живот и смърт
Краят на един страхливец
Кръвни братя
Тайната на едно сърце
На път на изток!
Проклятието на златото
Една следа ни сочи пътя
Из дебрите на Нъгит Тсил
“...Ако не се лъжа”
  
Виж още:
Детска литература /Романи
Преводна художествена литература /Немска литература /Романи
Винету І
Автор:
Май, Карл

На кола на мъчението

Какво можех да направя? Във всеки случай най-добре беше да изчакам спокойно събитията и да опитам в подходящия момент въздействието на кичура коса. Погледът, който хвърлих навън, беше напълно достатъчен да ме убеди, че всяка мисъл за бягство би била безумие. Бях разбрал какъв сигурен затвор може да бъде едно пуебло. Досега само бях чел за индианското пуебло, но не бях виждал нито едно. То е създадено, за да служи за защита, и начинът, по който е построено, отговаря прекрасно на това предназначение, колкото и да е особен.
Най-често пуеблото се строи пред широки скални пукнатини. Състои се изцяло от здрави каменни зидове и има няколко етажа, чийто брой се определя от околността и разположението на пуеблото. Всеки етаж е вдаден малко по-навътре от по-долния, така че таванът на долния образува тераса пред горния. Цялото пуебло има вид на прилепена към скалата стъпаловидна пирамида. Приземният етаж е най-издаден и най-широк, докато следващите етажи се стесняват все повече и повече. Те не са свързани помежду си със стълбища както нашите къщи. Преминаването от един етаж на друг става с помощта на подвижни дървени стълби, които при това се поставят от външната страна до стената. Ако приближи неприятел, тези стълби се прибират. Нападателят атакува всеки етаж поотделно и се излага на изстрелите на защитниците от по-горните етажи, които имат сигурно прикритие срещу оръжията му.
Аз се намирах точно в такова пуебло, и то, както успях да установя сега, на осмия или деветия етаж. Как би могъл човек да слезе незабелязано, като на всички тераси имаше индианци! Хвърлих се на леглото и зачаках.
Изминаха трудни, почти непоносими часове. Времето напредваше със скоростта на охлюв. Почти бе станало обед, без да се случи нещо, което да потвърди думите на индианката. Най-сетне чух приближаващите стъпки на няколко души. Влезе Винету, следван от петима апахи. Престорих се, че нищо не подозирам, и продължих да лежа. Той ме погледна продължително и изпитателно, след което каза:
– Нека Олд Шетърхенд ми каже дали вече е здрав!
– Още не съвсем – отвърнах.
– Но можеш да говориш, както чувам?
– Да.
– А да ходиш?
– Струва ми се, да.
– Учил ли си се да плуваш?
– Малко.
– Това е добре, защото ще се наложи да плуваш. Спомняш ли си в кой ден щеше да ме видиш?
– В деня, в който ще умра.
– Запомнил си го. Този ден настъпи. Стани, ще трябва да те вържат!
Би било лудост да не се подчиня на заповедта му. Станах от постелята и протегнах ръцете си. Завързаха ги отпред, а освен това ми овързаха и краката, така че да мога да се придвижвам бавно, с малки крачки, но да не мога да избягам. След това ме изведоха вън.
Към по-долния етаж водеше подвижна стълба, но не като нашите стълби, а дебела дървена греда, в която бяха изсечени дълбоки вдлъбнатини, служещи за стъпала. Трима червенокожи слязоха преди мен. После трябваше да сляза и аз, което не беше особено трудно въпреки ремъците ми; последваха ме другите двама с Винету. По този начин слизахме от един етаж до друг, все по-надолу и по-надолу. По всички тераси стояха жени и деца, които ме оглеждаха любопитно, но без да вдигат шум, след което тръгваха подир нас. Като слязохме от пуеблото, вече бяха неколкостотин и продължиха да ни следват подобно на свита зрители, които щяха да се наслаждават на нашата смърт.
Беше така, както си го бях представял. Пуеблото беше разположено в тясна странична долина, която недалеч излизаше при обширната долина на Пекос. Поведоха ме натам. Рио Пекос не е пълноводна река, а през лятото и есента е още по-плитка, отколкото през зимата и пролетта. Но се намират и дълбоки места, където дори и през горещите летни дни почти не се забелязва спадане на нивото на водата. Край такива места има тучни пасища и хубави гори, което привлича индианците, защото конете им винаги намират паша. Пред мен се разстилаше едно такова място. Долината на реката се простираше може би на половин час път, а двата u бряга вляво и вдясно бяха обрасли с храсталаци и гора, край които се простираха зелени тревни ивици. Недалеч пред нас обаче гората беше пресечена и по двата бряга; нямах време сега да се замислям за причините, породили това явление. Точно на мястото, където страничната долина пресичаше главната, имаше пясъчна ивица, която беше широка може би петстотин крачки, водеше право към водата и продължаваше на отвъдния бряг. Приличаше на светла черта, теглена напряко през зелената долина на Рио Пекос.
Върху тази широка пясъчна ивица не се виждаха нито трева, нито храсти, нито дървета; изключение правеше само едно огромно кедрово дърво, което бе впило корени отвъд реката по средата на тази неплодородна ивица земя. Благодарение на здравината си то, изглежда, бе устояло на природното явление, предизвикало появата на пясъчната ивица през речния бряг, и Инчу-чуна му беше отредил важна роля в събитията през този ден.
На отсамния бряг на реката кипеше трескава дейност. Най-напред забелязах нашата волска кола, която апахите бяха плячкосали. Там, където прекъсваше неплодородната пясъчна ивица, пасяха конете, които кайовите бяха довели, за да ги разменят срещу пленниците. Наблизо бяха опънати шатрите и събрани оръжията, които също щяха да послужат като откуп. Между тях се движеше Инчу-чуна с неколцина от хората си, които трябваше да оценят размера на откупа. Тангуа беше заедно с тях, защото пленниците бяха вече пуснати на свобода. Един бърз поглед към това гъмжило от червенокожи, фантастично облечени фигури ми показа, че тук имаше най-малко шестстотин апахи.
Апахите съзряха, че идваме, събраха се бързо и образуваха широк полукръг от множество редици около волската кола. Кайовите се присъединиха към тях.
Когато стигнахме колата, забелязах Хокинс, Стоун и Паркър, които бяха вързани на три кола, забити дълбоко в земята. Имаше и четвърти, празен кол. Завързаха ме на него. Значи това бяха коловете на мъчението, на които щяхме да приключим живота си по един мизерен, болезнен и мъчителен начин! Те бяха забити един до друг в редица така, че разстоянието между нас не беше голямо и можехме да разговаряме помежду си. Сам се намираше до мен. Следваха Стоун и Паркър. Наблизо бяха струпани голямо количество сухи дърва и съчки, които очевидно после щяха да бъдат поставени около нас, за да бъдем изгорени след многообразните мъчения.
Изглежда, и тримата ми другари не бяха търпели лишения по време на пленничеството си, защото изглеждаха добре охранени, но затова пък физиономиите им бяха доста печални.
– Ах, сър, и ти пристигаш! – каза Сам. – Това е една мизерна, много мизерна манипулация, която смятат да предприемат с нас, и на мен не ми се вярва да я преживеем. Умирането и мъченията вредят в такава голяма степен на тялото, че то много рядко ги издържа. А след това трябва да бъдем дори и изгорени, ако не се лъжа. Какво ще кажеш за това, сър?
– Имаш ли някаква надежда за спасение, Сам? – попитах.
– Нямам представа, кой би могъл да ни измъкне от тук. Вече няколко седмици напрягам целия си мозък, но не ми хрумва нищо. Наистина поживяхме си доста изискано на петия или на шестия етаж в отсрещната странноприемница, която наричат тук пуебло, ако не се лъжа. Но и отгоре, и отдолу бяхме обградени от червенокожи, а освен това имахме и няколко пазачи. Как да избягаш! А как беше ти?
– Много добре!
– Вярвам ти – просто ти личи. Угоили са те като гъсок, който ще бъде опечен за Свети Мартин! Как е раната ти?
– Горе-долу. Мога да говоря, както чуваш, а остатъкът от отока сигурно скоро ще се разнесе.
– Убеден съм! Този мил оток днес ще бъде лекуван така издълбоко, че от него няма да остане нищо, но и от теб ще остане само купчинка пепел. Не виждам никакво спасение за нас и въпреки това имам чувството, че няма да умра. Може да ми вярваш, може и да не ми вярваш, но не ме е страх и не ме е грижа. Изпитвам някаква увереност, като че ли червенокожите не могат да ни сторят нищо, като че ли изведнъж отнякъде положително ще се появи някой освободител.
– Възможно е! И аз не съм изгубил още надежда. Дори бих искал да се обзаложа, че в края на този пълен с опасности ден ще се чувстваме много добре.
– Такова нещо можеш да кажеш само ти, защото си абсолютен грийнхорн. Ще се чувстваме много добре! За “много добре” и дума не може да става. Бих благодарил на Бога, ако тази вечер изобщо бъда в състояние да чувствам нещо.
– Но нали вече няколко пъти ти доказах, че немските грийнхорни никак не приличат на тукашните.
– Така ли? И какво искаш да речеш с това? Казваш го с един такъв тон. Да не би да ти е хрумнала някоя хубава мисъл?
– Да.
– Каква? Кога?
– Онази вечер, когато Винету и баща му успяха да избягат.
– Тогава ли ти дойде тази мисъл? Странно! Но няма да имаме никаква полза от нея, защото тогава още не си знаел, че тук, при апахите, ще ни дадат такова хубаво ергенско общежитие. А какво е съдържанието на тази мисъл?
– Кичур коса.
– Кичур коса ли? – повтори той смаяно. – Я ми кажи, сър, да не би нещо да ти хлопа! Да нямаш бръмбари в главата?
– Не ми се вярва.
– А какво бръщолевиш за разни кичури? Да не би някоя стара изгора да ти е подарила някога някоя плитка, която сега искаш да подариш на апахите?
– Не, имам коса от мъж.
Той ме погледна така, като че наистина се съмняваше в разсъдъка ми, и поклати глава.
– Скъпи сър, наистина нещо не е в ред с главата ти! Изглежда, че от раняването ти там е останало нещо излишно. Може би този кичур е в главата ти. Не мога да си представя как един кичур коса ще ни спаси от кола на мъчението.
– Хмм. Да, е, това си остава едно грийнхорнско хрумване и нищо повече; ще трябва да изчакаме и да видим дали ще свърши работа или не. Що се отнася до спасяването от кола на мъчението, сигурен съм, че най-малкото няма да остана вързан за него.
– А, разбира се! След като те изгорят, вече няма да бъдеш вързан за кола.
– Няма да бъда на кола още когато започнат мъченията.
– Така ли? А защо мислиш така?
– Ще се наложи да плувам.
– Да плуваш ли? – учуди се той, като отново отправи към мен поглед, с какъвто лекарят от лудницата оглежда пациента си.
– Да, ще плувам. А това не може да стане, ако стърча на кола. Ще трябва да ме отвържат.
– Но кой ти каза, че ще плуваш?
– Винету.
– А кога ще плуваш?
– Днес, сега.
– Успех! Щом Винету го е казал, това наистина е като слънчев лъч, пробил облаците. Изглежда, ще трябва да се бориш за живота си.
– И аз мисля така.
– Сигурно и нас ни чака нещо подобно, защото не ми се вярва да постъпят с теб по-различно, отколкото с нас. В такъв случай положението ни не е толкова отчайващо, колкото ми се струваше досега.
– И аз съм на това мнение. Вероятно ще можем да се спасим.
– Охо! Не започвай веднага да си въобразяваш много! Ако трябва да се борим за живота си, ще ни поставят възможно най-тежките условия. Вярно е, че има случаи, когато бели пленници са се спасявали по този начин. Знаеш ли да плуваш?
– Да.
– Как?
– Така, че ми се струва излишно да се страхувам от състезание с някой индианец.
– Слушай, не бъди толкова сигурен в победата си! Тези червенокожи плуват като водни плъхове, като риби.
– А аз плувам като видра, която лови рибите и ги яде.
– Хайде, бе!
– Така е. Още от малък обичам плуването най-много от всички видове спорт; мога да се гмуркам, да плувам кучешката, да стоя неподвижно във водата и какво ли не. Ако наистина ми дадат възможност да си спася живота чрез плуване, тогава съм сигурен, че ще преживея този ден.
– И аз ти пожелавам същото, сър! Дано дадат и на нас подобна възможност. Все е по-добре, отколкото да увиснеш на кола на мъчението. По-добре да паднеш мъртъв в борба, отколкото да умреш от изтезания.
Никой не ни попречи да разговаряме помежду си, защото отначало Винету не ни обръщаше внимание, а разговаряше с баща си и Тангуа; апахите, които ме бяха довели, се бяха заели да въведат ред в полукръга, образуван около нас.
Вътре в този полукръг седяха няколко момчета, а зад тях бяха момичетата и жените, сред които и Ншо-чи, която, както забелязах, рядко отвръщаше погледа си от мен. Следваха юношите, а зад тях бяха застанали воините. Това подреждане привърши тъкмо когато Сам изрече последните си думи. В този момент Инчу-чуна, който стоеше с Винету и Тангуа между нас и зрителите, започна да говори високо на онова наречие, което се използва по граничните райони между бели и червенокожи. Гласът му се чуваше ясно от всички.
– Нека чуят моите червенокожи братя и сестри какво има да им каже Инчу-чуна! Нека слушат и мъжете от племето кайови!
Той направи малка пауза и след като вниманието на всички се насочи към него, продължи:
– Бледоликите са врагове на червенокожите мъже; много рядко между тях се намира някой, чийто поглед да е насочен към нас приятелски. Най-благородният измежду тези малцина бели дойде при народа на апахите, за да бъде негов приятел и баща. Затова ние му дадохме името Клеки-петра – Белия баща. Всички мои братя и сестри го познаваха и обичаха. Нека те потвърдят думите ми!
– Хау! – проехтя наоколо в знак на уверение.
Вождът продължи:
– Клеки-петра беше наш учител за всичко, което не познавахме, но което е добро и полезно. Той ни говореше и за вярата на белите, и за Великия дух, който е творец и опора на всички хора. Великият дух е заповядал червенокожите и белите да живеят като братя и да се обичат. Но изпълниха ли белите неговата воля, донесоха ли ни любов? Не! Нека моите братя и сестри потвърдят това!
– Хау! – прозвуча в хор.
– Те дойдоха, за да заграбят имуществото ни и да ни унищожат. Това им се удава, защото са по-силни от нас. Там, където някога пасяха бизоните и мустангите, те построиха огромни къщи; оттам идват всички злини, които ни сполетяват. Там, където по-рано червенокожият ловец бродеше през вековната гора или през прерията, сега препуска димящият Огнен кон с големите коли, в които прииждат враговете ни. И когато червенокожият човек избяга от тях в онези земи, които все още са му останали и където той иска да умре в мир и спокойствие, не минава много време – и той отново среща бледолики. Те пак са го последвали, за да строят нови пътища за Огнения кон из земите на червенокожия човек, които са негова законна собственост. Ние срещнахме такива бели и разговаряхме с тях миролюбиво. Казахме им, че тази земя ни принадлежи. Те не можаха да възразят нищо на това и трябваше да го признаят. Но когато ги подканихме да си отидат и да се откажат да докарат Огнения кон чак до нашите пасбища, те не се вслушаха в думите ни, а застреляха Клеки-петра, когото ние всички обичахме и уважавахме. Нека моите братя и сестри потвърдят, че Инчу-чуна каза истината!
– Хау! – извикаха червенокожите силно и единодушно.
– Донесохме трупа на убития дотук и го запазихме за деня на отмъщението. Този ден настъпи. Клеки-петра трябва да бъде погребан днес, а с него и онзи, който го уби. Освен това заловихме мъжете, които бяха с него по време на убийството. Те са негови приятели и се бяха сдружили с кайовите, на които ни предадоха. Но те отричат това дело. За всички други червенокожи мъже би било достатъчно онова, което са направили, за да ги вържат на кола на мъчението. Ние обаче искаме да се подчиним на завета на нашия добър бял баща и да ги осъдим справедливо. Понеже те не признават, че са действали като наши врагове, ще ги разпитаме и съдбата им ще бъде решена от този разпит. Нека моите братя и сестри дадат израз на съгласието си!
– Хау! – прозвучаха наоколо одобрителни възгласи.
– Сър, това звучи благоприятно за нас – обърна се Сам към мен. – Ако искат да ни разпитат, работата не е чак толкова лоша, както си мислехме. Надявам се, че ще успеем да докажем невинността си. Ще разясним всичко на тези хора и така ще ги убедим да ни пуснат да си ходим.
– Сам, ти няма да се справиш с тази работа – възразих му аз.
– Защо пък не? Да не би да мислиш, че не мога да говоря?
– Оо, сигурно са те научили да говориш лека-полека още като дете! Но ние сме пленени тук вече шест седмици и през това време не си успял да накараш апахите да променят мнението си за нас.
– Но и ти не успя, сър!
– Наистина, Сам, но защото отначало не можех да говоря, а после, когато отново ми беше възможно да движа езика си, при мен не се мярна вече нито един червенокож воин. Трябва да признаеш, че не съм имал възможност да направя опит да се защитя.
– Тогава и сега няма да го направиш!
– Защо не?
– Защото опитът ти ще пропадне. Като грийнхорн си твърде неопитен в такива неща и не само че няма да ни измъкнеш от тука, ами и ще затънем още по-надълбоко. Имаш голяма физическа сила, но тя няма да ни помогне тук с нищо, защото сега всичко зависи от опита, острия ум и хитростта. А те ти липсват. Не си виновен, че просто си се родил без тези хубави качества, но именно заради това трябва да стоиш настрани от играта и да ми разрешиш да поема нашата защита.
– Тогава ти пожелавам по-голям успех, отколкото имаше досега, скъпи Сам!
– Успехът няма да се забави. Сега ще чуеш колко добре ще си свърша работата.
И този разговор успяхме да проведем необезпокоявани, защото разпитът ни не започна веднага. Инчу-чуна и Винету отново разговаряха с Тангуа, като поглеждаха често към нас. Погледите на двамата апахи ставаха все по-мрачни и по-сурови, а движенията и гримасите на Тангуа бяха като на човек, който разгорещено се опитваше да събуди нечие подозрение срещу другиго. Кой знае какви лъжи разправяше, за да ни погуби! После те се приближиха към нас. Двамата апахи застанаха вдясно от нас, а Тангуа пристъпи вляво до мен. Инчу-чуна отново ни заговори с висок глас:
– Вече чухте какво ви каза Инчу-чуна, сега ще ви разрешим да се защитите. Отговорете съгласно истината на въпросите, които той ще ви зададе! Вие бяхте заедно с онези бели, които измерваха новия път за Огнения кон, нали?
– Да. Но трябва да ти кажа, че ние, тримата, не сме мерили земята, ние трябваше да охраняваме групата – отговори Сам. – А що се отнася до този четвъртия, наричан Олд Шетърхенд, то...
– Мълчи! – прекъсна го вождът. – Трябва да отговаряш на въпросите ми без излишни думи. И така, били сте заедно с онези бледолики, нали? Отговаряй кратко, с “да” или “не”!
– Да – каза Сам Хокинс.
– Олд Шетърхенд измерва ли заедно с тях?
– Да.
– А вие, тримата, пазехте тези хора?
– Да.
– Тогава сте още по-лоши и от тях, защото, който закриля крадци и разбойници, заслужава двойно наказание. Ратлър, убиецът, ваш спътник ли беше?
– Да, но ние не бяхме приятели, а...
– Мълчи, куче! – кресна му Инчу-чуна. – Можеш да говориш само онова, което вождът иска да знае, ни дума повече! Познаваш ли законите на Дивия запад?
– Да.
– Как се наказват крадците на коне?
– Със смърт.
– А кое е по-ценно – един кон или голямата необятна земя, която принадлежи на апахите?
Сам замълча, за да не произнесе сам смъртната си присъда.
– Отвори си устата, иначе Инчу-чуна ще заповяда да ти я отворят с нож!
– Заповядай! – изръмжа дребният храбър трапер. – Сам Хокинс не е човек, който може насила да бъде заставен да говори!
Тогава аз го помолих:
– Сам, говори, ще е по-добре за нас!
– Добре – отвърна той, – щом казваш, тогава ще се съглася да говоря, макар че би трябвало да мълча.
– И така, кое е по-ценно, един кон или тази земя? – повтори Инчу-чуна.
– Земята.
– Тогава крадецът на земя заслужава смъртта много повече от конекрадеца, а вие искахте да ни отнемете земята. Освен това бяхте спътници на онзи човек, който уби Клеки-петра. Това утежнява наказанието. Като крадци на земя щяхме да ви застреляме, без да ви измъчваме. Но понеже сте и убийци, ще бъдете вързани на кола на мъчението. Ала още не сме свършили с изброяването на злодеянията ви. Вие ни предадохте на кайовите, които бяха наши врагове, нали?
– Не.
– Лъжеш!
– Това е истината.
– Ти не тръгна ли след нас с Олд Шетърхенд, когато напуснахме лагера ви?
– Да.
– Това е сигурен признак на враждебност!
– Не е. Вие ни бяхте заплашили и по правилата на Дивия запад трябваше да разузнаем дали наистина ще се отдалечите или не. Можеше да се скриете и да стреляте по нас из засада. Затова яздихме известно време след вас.
– Защо не тръгна сам? Защо взе и този Олд Шетърхенд?
– За да го науча да разчита следи, тъй като е още новак.
– Ако намеренията ви са били толкова миролюбиви и сте ни следвали само от предпазливост, защо тогава извикахте кайовите на помощ?
– Защото разбрахме, че си избързал напред да доведеш бързо твоите воини, за да ни нападнеш.
– Толкова ли беше необходимо да се обърнете към кайовите?
– Да.
– Нямаше ли някакъв друг изход?
– Не.
– Пак лъжеш. За да ни се изплъзнете, бе необходимо да направите само онова, което ви бях заповядал, а именно да напуснете земите ни. Защо не го сторихте?
– Защото не можехме да си тръгнем, преди да сме си свършили работата.
– Значи сте искали да довършите грабежа, който ви бяхме забранили, и затова извикахте кайовите на помощ. Но онзи, който насъсква срещу нас враговете ни, също е наш враг и трябва да бъде убит. Ето още една причина, за да ви отнемем живота. Но това не е всичко! После не оставихте кайовите сами да ни посрещнат, сами да ни нападнат и да ни победят, ами им помагахте. Признаваш ли това?
– Постъпихме така само за да избегнем кръвопролитие.
– Да не искаш да ти се изсмеем? Нима ти не тръгна срещу нас, когато наближавахме лагера ви? Нима не ни подслуша?
– Така е.
– Не прекара ли цяла нощ близо до нас? Вярно ли е или не?
– Вярно е.
– Не отведе ли бледоликите до водата, за да ни подмамите натам, а след това не скри ли кайовите в гората, за да ни нападнат?
– Това е така, но трябва да...
– Мълчи! Инчу-чуна иска само кратки отговори, а не дълги речи! Беше ни поставена клопка. Кой я скрои?
– Аз.
– Този път казваш истината. Мнозина от нас бяха ранени, неколцина – убити, а останалите – пленени. За това сте виновни вие. Ще отговаряте за пролятата кръв, която е още една причина да бъдете убити.
– Моят план беше...
– Мълчи! Вождът нищо не те е попитал. Великият дух ни изпрати непознат, невидим спасител. Инчу-чуна и Винету успяха да избягат. Промъкнахме се до нашите коне, но взехме само онези, които ни трябваха, за да могат пленниците да яхнат собствените си коне веднага след като ги освободим. Препуснахме, за да доведем нашите воини, които бяха потеглили срещу кайовите. Те бяха попаднали бързо на дирите на враговете ни и ги бяха проследили. Ето защо се срещнахме с тях толкова скоро, че още на следващия ден успяхме да се върнем при вас. Проля се много кръв. Ние дадохме общо шестнайсет убити, без да се броят кръвта и страданията на ранените. Още една причина, поради която трябва да умрете. Не бива да очаквате нито милост, нито снизхождение и...
– Изобщо не искаме милост, а само справедливост – прекъсна го Сам. – Мога да...
– Ще млъкнеш ли, куче! – прекъсна го гневно Инчу-чуна. – Ще говориш само когато те питат. Инчу-чуна няма повече какво да ти каже, няма какво да каже на никого от вас. Но понеже говориш за справедливост, то ще бъдете осъдени не само според собствените ти признания, но и според това, което каже свидетелят, когото Инчу-чуна ще ви представи. Тангуа, вождът на кайовите, ще бъде така снизходителен да каже думата си за вас.
– Наши приятели ли са тези бледолики?
– Не – отговори кайовът, по чието лице се четеше нескрито задоволство, че работата взема такъв опасен обрат за нас. – Не. Напротив, те ме насъскваха срещу вас и дори ме молеха да не проявявам никаква милост, а да ви избия всички.
Тази лъжа ме възмути толкова много, че наруших досегашното си мълчание.
– Това е такава огромна и безсрамна лъжа, че щях да те просна на земята, ако имах поне една свободна ръка! – извиках високо.
– Вонящо куче! – изфуча той. – Искаш ли Тангуа да бъде онзи, който ще те убие?
Той вдигна свития си юмрук. Аз обаче го гледах спокойно:
– Удряй, ако не те е срам да посягаш на беззащитен човек! А вие си приказвате за разпит и справедливост. Но разпит ли е това, справедливост ли е, щом не разрешавате да кажем каквото искаме? Разрешихте ни да се защитаваме. Но можем ли да се защитим, когато ни прекъсвате веднага щом пожелаем да кажем някоя дума повече от това, което искате да чуете? Инчу-чуна постъпва като несправедлив съдия. Поставя въпросите така, че отговорите неминуемо да ни доведат до гибел. А когато искаме да кажем истината, която би ни спасила, той ни заплашва с насилие. Не се нуждаем от такъв разпит и такава справедливост. По-добре започвайте веднага мъченията! Няма да чуете нито един стон от нас.
– Уф, уф! – дочу се учуден женски глас. Беше сестрата на Винету.
– Уф, уф, уф! – извикаха след нея много апахи.
Смелостта е качество, което индианецът уважава и което извиква признанието му дори когато е проявено от враговете му.
– Когато видях Инчу-чуна и Винету за първи път – продължих аз, – моето сърце ми каза, че те са храбри и справедливи мъже, които бих могъл да обичам и уважавам. Заблудил съм се. Те не са по-добри от всички други, защото се вслушват в гласа на един лъжец, а потискат истината. Надсмивам се над заплахите им и презирам всеки, който унижава пленниците само защото те не могат да се бранят. Ако бях свободен, щях да разговарям съвсем иначе с вас!
– Куче, ти наричаш Тангуа лъжец! – изкрещя кайовът. – Той ще ти строши кокалите!
При тези думи той обърна пушката, която държеше в ръцете си, и се накани да ме удари с приклада. Но тогава Винету се приближи с два скока и го спря.
– Нека вождът на кайовите стои спокойно! Олд Шетърхенд говори много смело, но Винету е съгласен с някои негови думи. Баща ми, Инчу-чуна, върховният вожд на апахите, ще му разреши да каже каквото иска!
Тангуа трябваше да се умири, а Инчу-чуна реши да изпълни желанието на сина си. Той се приближи до мен.
– Олд Шетърхенд е като граблива птица, която кълве и тогава, когато вече е хваната. Ти не свали ли Винету два пъти с удари? Не ме ли зашемети и мен с юмрука си?
– Доброволно ли го сторих? Не ме ли принуди?
– Принудих ли те? – учуди се той.
– Да. Искахме да се предадем без съпротива, но воините ви не се вслушаха в думите ни. Нахвърлиха се с такава злоба върху нас, че бяхме принудени да се защитаваме. Но я попитай хората си дали изобщо сме ги наранили, когато можехме и да ги убием! Напротив, избягахме, за да не ни се наложи да раним някого от тях. Тогава се появи ти и ме нападна, без да обръщаш внимание на думите ми. Трябваше да се отбранявам и можех да те убия с ножа си или да те застрелям, но аз само те зашеметих с юмрук. Тогава дойде вождът на кайовите и искаше да ти вземе скалпа. Понеже не му разреших, той се счепка с мен, но аз го победих. И така запазих не само живота ти, но и скалпа ти. После, когато...
– Този проклет койот лъже така, като че ли има хиляда различни езика! – изкрещя Тангуа побеснял.
– Наистина ли това е лъжа? – попита го Винету.
– Да. Надявам се, че моят червенокож брат Винету не се съмнява в истинността на думите ми – продължи да се горещи Тангуа.
– Когато аз се приближих, ти лежеше неподвижен на земята, а също и баща ми. Това е вярно. Олд Шетърхенд беше коленичил до вас. Нека продължи да говори!
– И така, зашеметих Тангуа, за да спася Инчу-чуна. Тогава се приближи Винету. Но аз не го бях забелязал и той ме удари с приклада, обаче не улучи главата ми. Винету прониза с ножа си езика ми. След това не можех вече да говоря, иначе щях да му кажа, че го обичам и че бих искал да стана негов приятел и брат. Бях ранен, а ръката ми беше парализирана. Въпреки това успях да сломя съпротивата му. Той лежеше пред мен в безсъзнание също като Инчу-чуна. Можех да убия и двамата. Убих ли ги?
– Щеше да го направиш – подхвърли Инчу-чуна, – но един от моите воини се намеси и те простря с приклада си.
– Не, нямаше да го направя – настоях аз. – Тези трима бледолики, които са вързани до мен, не дойдоха ли доброволно при вас, за да се предадат? Щяха ли да постъпят така, ако ви смятаха за неприятели?
– Те се предадоха, понеже разбраха, че не могат да избягат. Сметнаха за по-умно да се предадат доброволно. Инчу-чуна признава, че в думите ти има нещо, което почти би могло да ни накара да ти повярваме. Но не всичко е истина. Когато повали сина ми за първи път на земята, тогава не беше принуден да го сториш.
– Бях принуден.
– От кого?
– От предвидливостта. Искахме да ви спасим, теб и него. И двамата сте много смели воини. Сигурно щяхте да се защитавате и щяхте да бъдете ранени или може би убити. Искахме да предотвратим това. Затова повалих Винету, а тримата ми бели приятели победиха теб. Надявам се, че сега ще повярваш на думите ми.
– Лъжи, нищо друго освен лъжи! – извика Тангуа. – Вождът на кайовите тъкмо се бе приближил, когато той те беше изпратил на земята. Не Тангуа, а той се канеше да ти вземе скалпа. Тангуа поиска да му попречи и тогава беше ударен от юмрука му, където, изглежда, се е заселил Злият дух, защото никой, дори и най-силният мъж, не може да му противостои.
Тогава аз се обърнах отново към него и казах заплашително:
– Да, никой не може да му противостои. Употребявам го само тогава, когато не искам да проливам нечия кръв. Но ако се бия пак с теб, няма да използвам него, а оръжие. Запомни това.
– Ти ли ще се биеш с Тангуа? – изсмя се той злорадо. – Няма да имаш вече такава възможност. Ще те изгорим и ще пръснем пепелта ти във всички посоки на света!
– Така си мислиш ти! Ще бъда свободен по-скоро, отколкото можеш да си представиш, но тогава ще ти потърся сметка!
– Ще ти я дам. Тангуа иска думите ти да се превърнат в действителност. Тогава той с удоволствие би премерил сили с теб, защото знае, че ще те смачка.
Инчу-чуна прекрати тази интермедия:
– Олд Шетърхенд е много смел, щом вярва, че ще бъде пак свободен – каза ми той. – Нека премисли колко обвинения има само срещу него. Ако някое от тях отпадне, това с нищо не би могло да промени съдбата му. Той твърди някои неща, ала не ни е дал никакви доказателства.
– Не повалих ли Ратлър на земята, когато стреля по Винету и улучи Клеки-петра? И това ли не е доказателство?
– Не. Може да си го направил, защото си се карал с него. Имаш ли да кажеш още нещо?
– Сега не, може би по-късно.
– Кажи го сега, защото по-късно няма да можеш да кажеш нищо!
– Не, не сега! Олд Шетърхенд не е човек, чиито думи могат да не бъдат уважавани. Сега съм любопитен да чуя присъдата ви.
Инчу-чуна ми обърна гръб и направи знак с ръка. Неколцина по-възрастни воини се отделиха от полукръга и седнаха заедно с тримата вождове, за да се съвещават, при което Тангуа полагаше всички усилия да постигне колкото се може по-тежка присъда за нас.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания