Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Винету І
Грийнхорн
Първите лаври на Уестман
Диви мустанги
Клеки-Петра
Край лагерния огън
Разчитане на следи...
В съюз с кайовите*
В очакване на апахите
Винету в плен
Бързия нож
С единия крак в гроба
Красива зора
На кола на мъчението
На живот и смърт
Краят на един страхливец
Кръвни братя
Тайната на едно сърце
На път на изток!
Проклятието на златото
Една следа ни сочи пътя
Из дебрите на Нъгит Тсил
“...Ако не се лъжа”
  
Виж още:
Детска литература /Романи
Преводна художествена литература /Немска литература /Романи
Винету І
Автор:
Май, Карл

Клеки-Петра

Щом се съмна, преместихме лагера си в горния край на долината. Хокинс, Стоун и Паркър не участваха в работите по преместването, защото Сам беше решил да обяздва своята нова Мери и двамата му другари го придружиха, когато той се отправи към прерията, където бяхме хванали мулето. Там имаше достатъчно място за намеренията му.
Ние, земемерите, започнахме най-напред да забиваме жалоните, при което ни помагаха неколцина от подчинените на Ратлър. Той самият се мотаеше спокойно с останалите си хора из околността. Постепенно се приближихме до мястото, където бях убил двата бизона. С учудване забелязах, че старият мъжкар беше изчезнал. Приближихме се и видяхме, че от мястото, където беше лежал трупът, към храстите води широка диря. Тревата беше изпомачкана в ширина от около метър и половина.
– Господи! Нима е възможно? – извика Ратлър учудено. – Когато дойдохме, за да вземем месото, разгледах двата бизона най-внимателно. Бяха мъртви. Явно все пак в този тук е имало някаква искрица живот.
– Така ли мислите? – попитах.
– Разбира се. Вие да не смятате, че някой умрял бизон може сам да се отдалечи?
– Нима може само сам да се отдалечи? Може и да бъде отдалечен.
– Така ли? А от кого?
– Например от индианци. По-нагоре открихме следа от индиански крак.
– Ах! Колко умно може да говори един грийнхорн! Ако са го отмъкнали индианци, тогава откъде са дошли?
– Отнякъде.
– Много правилно. Може би дори са паднали от небето! Само от там остава да са дошли, защото иначе щяхме да видим следите им. Не, сигурно все пак бизонът е бил жив и когато се е съвзел, се е завлякъл до храстите и е умрял там. Да го потърсим!
Той тръгна с хората си по следата. Може би си мислеше, че и аз ще тръгна с тях. Но аз останах, защото не ми хареса подигравателният начин, по който говореше, а и имах още работа. Впрочем беше ми съвсем безразлично къде се бе дянал трупът на стария бизон. Затова започнах отново да работя, но още не бях успял да хвана жалона, когато откъм храстите се разнесе многогласен вик на ужас. Изтрещяха два-три изстрела, след което чух гласа на Ратлър:
– На дърветата, бързо на дърветата, иначе сте загубени! Тя не може да се катери по тях.
Кой ли не можеше да се катери по дърветата? В този момент от храстите излетя един от хората на Ратлър, правейки такива скокове, на каквито човек е способен само в смъртен страх.
– Какво има, кой е там? – извиках.
– Мечка, огромна мечка гризли! – изпъхтя той, като профуча покрай мен.
В същия миг един креслив глас завика:
– Помощ! Помощ! Хвана ме! О, о!
Така може да реве някой само когато вижда пред себе си зейналата паст на смъртта. Човекът сигурно бе изпаднал в най-голяма опасност. Трябваше да му се помогне. Но как? Бях оставил пушката си при палатката, защото ми пречеше да работя. Това не можеше да се нарече непредпазливост от моя страна, тъй като ние, земемерите, разчитахме на закрилата на уестманите. Ако тепърва изтичах до палатката, човекът щеше да бъде разкъсан още преди да се върна. Трябваше да му се притека на помощ веднага, а имах в пояса си само нож и два револвера. Но какви оръжия са това срещу сивата мечка! Гризли е роднина на измрялата пещерна мечка и всъщност мястото u е в праисторическата епоха. Изправена на задните си крака, тя стига до три метра височина, а аз съм убивал сиви мечки, стигащи на тежина до пет центнера. Гризли има такава огромна сила, че може да тича с лекота, държейки в устата си елен, жребец или юница. Конник може да u избяга само ако има здрав и издръжлив кон. В противен случай го настига. Ето защо, като се имат предвид тази огромна сила, безстрашие и неизчерпаема издръжливост на гризли, индианците смятат убиването u за невероятно смела постъпка.
И така, аз се втурнах към храстите. Следата водеше още по-надалеч – чак до мястото, където започваше гората. Мечката бе завлякла стария бизон при дърветата. Бе дошла откъм гората и не бяхме забелязали следите u, защото го бе влачила по тях и ги беше заличила.
Обстановката беше ужасна. Зад мен крещяха земемерите, които тичаха към палатката за оръжията си, пред мен викаха уестманите и сред тези крясъци се разнасяше неописуемият рев на човека, когото мечката беше докопала в лапите си.
Приближавах се до мястото с големи скокове. Вече чувах страшното ръмжене на мечката. В следващия миг се озовах на мястото на нещастието. На земята лежеше напълно разкъсаното туловище на бизона. Отляво и отдясно ми завикаха уестманите, които бяха избягали бързо по дърветата, където се чувстваха доста сигурни, защото много рядко се е случвало гризли да се катери по дърветата. Право пред мен, от другата страна на разкъсания бизон, един от уестманите се бе опитал да се покатери на едно дърво, но е бил застигнат от мечката. Горната част на тялото му беше върху най-долния клон, ръцете му бяха вкопчени в стъблото на дървото, а гризли, която се беше изправила, разкъсваше с предните си лапи бедрата и корема му.
Човекът беше осъден на смърт, никой не можеше да го спаси. Не бях в състояние да му помогна и никой не би имал правото да ме упрекне, ако побегнех. Но гледката, която се разкри пред очите ми, оказа непреодолимо въздействие върху мен. Грабнах една от захвърлените пушки. За съжаление не беше заредена. Хванах я за цевта и като прескочих бизона, нанесох с всичка сила удар по главата на мечката с приклада. Смешна работа! Пушката се строши в ръцете ми, като че ли беше от стъкло. На такъв череп не можеш да сториш нищо дори и със секира. Но все пак успях да отклоня вниманието на гризли от жертвата u. Мечката обърна глава към мен, не бързо, както би сторило животно от рода на кучетата или котките, а бавно, като че ли учудена от глупавата ми постъпка. Докато ме измерваше с малките си очи, изглежда, премисляше дали да остане при първата си жертва, или да сграбчи мен. Тези няколко секунди ми спасиха живота, защото през това време ми хрумна една идея, зароди се план, който след всичко, което бях чул от Сам Хокинс, сигурно беше единственото, което можеше да ми помогне в това положение, въпреки че противоречеше на ловните правила. Измъкнах един от револверите си, приближих се с няколко скока до мечката, която беше с гръб към мен, но беше извила главата си, за да ме погледне, и стрелях три-четири пъти в очите u възможно най-бързо. После отскочих надалеч и се спрях да видя какво ще стане, като изтеглих закривения си ловджийски нож.
Ако бях останал неподвижен, щях да заплатя с живота си, защото ослепеният хищник веднага остави дървото и се хвърли към мястото, където се намирах само секунда преди това. Но вече не бях там и мечката започна да ме търси, като раздаваше страшни удари с лапите си във всички посоки и злобно фучеше. Беше направо като обезумяла, въртеше се около оста си, къртеше цели чимове, протягаше надалеч предните си лапи и правеше скокове на всички страни, за да ме докопа, но не можеше да ме открие, защото за щастие изстрелите ми се бяха оказали добри. Може би обонянието u щеше да u помогне, но мечката беше побесняла от ярост и това u пречеше да се възползва спокойно от сетивата си.
Най-после съсредоточи вниманието си повече върху раните си, отколкото върху онзи, който беше виновен за тях. Седна на земята, вдигна предните си лапи и ги прокара през очите си, като сумтеше и скърцаше със зъби. В този момент се приближих бързо до нея, замахнах и забих ножа си два пъти между ребрата u. Тя замахна светкавично към мен, но вече бях отскочил. Не бях успял да улуча сърцето u и гризли поднови да ме търси с удвоена ярост. Това продължи може би десетина минути. През това време тя загуби много кръв и очевидно отпадна. После отново седна, за да потърка очите си. Това ми даде възможност да u нанеса още два светкавични удара с ножа и този път се справих по-добре. Тя залитна напред, докато отскачах настрани, направи няколко крачки, като се олюляваше и фучеше, сви встрани, пак се върна обратно, опита се да се изправи, но не u стигнаха силите, падна, претърколи се няколко пъти насам-натам, като напразно се мъчеше да се изправи на крака, след което се изпъна и замря. Знам, че тази победа не беше извоювана по начин, достоен за един ловец, но тогава бях новак, а и освен това ставаше въпрос за живота ми.
– Слава Богу! – извика Ратлър от дървото, на което седеше. – Звярът е мъртъв. Той беше страшна опасност за нас.
– Не виждам къде е страшното за вас – отвърнах. – Вие се погрижихте добре за безопасността си. Сега можете да слезете от дървото.
– Не, не, все още не. Разгледайте преди това гризли добре и вижте дали наистина е умряла!
– Мъртва е.
– Не може да го твърдите току-така. Нямате представа, колко жилав е този звяр. Първо го разгледайте.
– Заради вас ли? Ако искате да знаете дали е умряла, вижте сам! Нали сте прочут уестман, а пък аз съм само един грийнхорн.
След тези думи се отправих към неговия другар, който все още висеше от дървото в същото положение. Той беше престанал да реве и не помръдваше. Лицето му беше разкривено и широко отворените му очи ме гледаха втренчено със стъклен поглед. Месото на бедрата му беше свлечено до костите, а вътрешностите му висяха навън. Успях да потисна ужаса, който ме обзе, и му викнах:
– Пуснете се, сър. Ще ви сваля долу.
Той не отговори и с нищо не показа, че ме е чул. Помолих другарите му да слязат и да ми помогнат. Но “прочутите” уестмани не помръднаха, докато не разтърсих няколко пъти мечката, за да им докажа, че наистина е мъртва. Едва тогава се осмелиха да се смъкнат на земята и ми помогнаха да свалим страшно обезобразения им другар. Това не беше никак лесно, защото ръцете му стискаха ствола на дървото толкова силно, че едва успяхме да ги освободим. Беше мъртъв.
Неговият ужасен край, изглежда, не трогна много другарите му, защото те му обърнаха гръб с безразличие, а водачът им каза:
– Сега ще обърнем листа – допреди малко мечката искаше да ни изяде, а сега ние ще я изядем. Бързо, момчета, да u свалим кожата и да вземем бутовете и лапите u!
Ратлър извади ножа си и коленичи, за да превърне думите си в дела. Тогава се намесих:
– Щеше да бъде по-славно, ако u бяхте показали ножа си, докато беше жива. А сега е много късно. Не си правете труда!
– Какво? – подскочи той. – Да не би да искате да ми попречите да си опека едно парче от нея?
– Точно това искам, господин Ратлър.
– А с какво право?
– С най-неоспоримото право на света. Аз убих мечката.
– Не е вярно! Да не би да твърдите, че един грийнхорн може да убие с нож гризли?! Когато я видяхме, ние стреляхме по нея.
– След което бързо избягахте по дърветата.
– Но куршумите ни я улучиха. В края на краищата тя умря от тях, а не от няколкото бодвания, които u нанесохте с ножа си, когато беше вече полумъртва. Мечката е наша и ще правим с нея каквото си искаме. Ясно ли ви е?
Той действително искаше да се залови с мечката, но аз го предупредих:
– Господин Ратлър, оставете веднага мечката на мира, иначе ще ви науча да уважавате думите ми! Ясно ли е?
Тъй като въпреки думите ми той заби ножа си в мечката, аз го хванах, както беше клекнал пред мен, с две ръце през кръста, вдигнах го и го хвърлих срещу най-близкото дърво, където той се удари и се свлече шумно на земята. В този момент ми беше съвсем безразлично дали ще си счупи нещо или не. Още докато летеше във въздуха, измъкнах втория си револвер, който беше зареден, за да мога да посрещна всяко враждебно действие. Той се изправи на крака, хвърли ми мълниеносен поглед и стисна здраво ножа си.
– Ще ми платиш за това! Вече ме удари веднъж, но сега ще се погрижа подобно нещо да не се случи и трети път.
Той се опита да се приближи към мен. Тогава вдигнах револвера си срещу него и го заплаших:
– Още една крачка – и ще получиш куршум в главата! Хвърли ножа! На “три” ще стрелям, ако още не си го хвърлил. И така: едно... две...
Той стискаше здраво ножа си и аз наистина щях да стрелям – не в главата му, а само щях да го раня в ръката, тъй като трябваше на всяка цена да го респектирам. Но за щастие не се наложи да стрелям, защото в този опасен момент се разнесе силен глас:
– Джентс, да не сте полудели? Каква толкова важна причина може да има, че белите са решили да си извият взаимно вратовете? Спрете!
Погледнахме в посоката, откъдето се бяха разнесли тези думи, и видяхме иззад едно дърво да излиза някакъв мъж. Беше дребен, слаб, гърбав и облечен почти като индианец. Не можеше веднага да се разбере дали бе бял или червенокож. Острите черти на лицето му сочеха по всяка вероятност индиански произход, докато цветът на обгорялото му от слънцето лице, изглежда, е бил някога бял. На главата си нямаше шапка. Сивата му коса се спускаше до раменете. Беше облечен в индиански кожени панталони и ловджийска риза от същата материя, а краката му бяха обути в обикновени мокасини. Беше въоръжен само с пушка и нож. Погледът му беше жив и буден и въпреки уродливостта си човекът не изглеждаше смешен. Само грубите и тъпи хора могат да се мръщят, че някой има телесен недъг, за който не е виновен. Към този вид хора спадаше и Ратлър, който се изсмя подигравателно, щом забеляза новодошлия.
– Ей, какъв е този нещастник, който се задава? Нима може да има подобни люде в хубавия Запад?
Непознатият го измери от главата до петите и отговори спокойно и разумно:
– Благодарете на Бога, ако тялото ви е здраво! Впрочем, когато оценявате някой човек, не бива да гледате само тялото му, но и неговия дух и сърце, а в това отношение аз положително няма защо да се страхувам от вас.
При тези думи той направи пренебрежително движение с ръка и се обърна към мен:
– Яки мишци имате, сър! Едва ли някой ще може така лесно да повтори номера ви. Голямо удоволствие беше да гледам как един толкова тежък мъж лети във въздуха.
След тези думи той подритна гризли с крак и продължи със съжаление в гласа:
– Значи този звяр преследвахме. Обаче закъсняхме. Жалко!
– Искали сте да я убиете ли? – попитах.
– Да. Вчера открихме следите u и тръгнахме по тях, като минахме през какви ли не места, но когато най-сетне я настигнахме, виждаме за съжаление, че цялата работа вече е свършена.
– Но, сър, вие говорите в множествено число. Не сте ли сам?
– Не. С мен са още двама джентълмени.
– Кои са те?
– Ще ви кажа веднага щом разбера кои сте вие. Знаете, че по тези места човек трябва да бъде изключително предпазлив. Тук се срещат по-често лоши хора, отколкото добри.
При тези думи той отправи поглед към Ратлър и хората му, след което продължи с дружелюбен глас:
– Впрочем, като погледнеш човека, веднага разбираш дали можеш да му се довериш или не. Чух последната част от разговора ви и горе-долу съм наясно.
– Ние сме земемери, сър – обясних му аз. – Един главен инженер, четирима земемери, трима скаути и дванайсет уестмани, които имат задачата да ни защитават при евентуални нападения.
– Хмм, що се касае до това, вие не ми изглеждате като човек, който се нуждае от закрила. Значи сте земемери? И тук ли работите?
– Да.
– А защо правите измервания?
– За строеж на железопътна линия.
– Която ще минава оттук?
– Да.
– Тогава сте купили тази местност, нали?
При тези думи погледът му стана остър, а лицето – сериозно. Изглежда, имаше основание да задава подобен въпрос. Затова му отговорих:
– Моята задача е да участвам само в геодезични измервания и си върша работата, без да се интересувам от нищо друго.
– Хмм, да. Все пак си мисля, че вие сте запознат доста добре с положението. Земята, на която се намирате, принадлежи на индианците, на апахите от племето мескалеро. Мога да твърдя с увереност, че те нито са продали тази земя, нито пък са я отстъпвали някому под каквато и да било форма.
– А това теб какво те засяга? – викна му Ратлър. – Не се бъркай в чужди работи, а си гледай твоята!
– Гледам си точно моята работа, сър, защото аз принадлежа към племето на апахите мескалеро.
– Ти ли? Не ме карай да се смея! Само слепец може да не забележи, че си бял.
– Въпреки това се лъжете! Не би трябвало да си вадите заключенията от цвета на кожата ми, а от името ми. Наричат ме Клеки-петра.
На езика на апахите, чиито диалекти по онова време не познавах, името означава “Белия баща”. Изглежда, Ратлър го беше чувал вече, защото отстъпи крачка назад и каза с престорено учудване и подигравка в гласа:
– Аа, Клеки-петра, прочутият даскал на апахите! Жалко, че си гърбав! Сигурно не ти е леко да ти се присмиват червенокожите хлапаци.
– Оо, не ми прави впечатление, сър! Вече съм свикнал на подигравките на хлапаците, но затова пък разумните хора не ми се подиграват. Сега вече зная кои сте и какво правите тук, и затова мога да ви кажа кои са хората, които ме придружават. Но най-добре ще бъде да ви ги покажа.
Той извика някаква неразбираема за мен индианска дума към гората, откъдето беше дошъл, след което се появиха две фигури, които не можеше да не направят впечатление. Те пристъпваха към нас бавно и гордо. Бяха индианци и както се виждаше от пръв поглед – баща и син.
По-възрастният беше малко над среден ръст, а конструкцията на тялото му издаваше голяма физическа сила. От държането му лъхаше нещо благородно, а от движенията му можеше да се заключи, че е много ловък и подвижен. Сериозното му лице имаше типично индиански черти, които все пак не бяха така остри и груби, както при повечето червенокожи. Погледът му излъчваше благост и спокойствие и в него се четеше вътрешна вглъбеност, която положително го издигаше сред съплеменниците му. На главата си не носеше шапка. В събраната му като шлем черна коса, беше забодено орлово перо – символът и достойнството на вожда. Облеклото му се състоеше от мокасини, индиански кожени панталони, украсени с ресни, и къса кожена дреха. Всичко беше семпло и трайно. На колана му се виждаше дръжка на нож, а освен него там бяха закрепени няколко торбички за различните дреболии, необходими на всеки, който живееше на Запад. На шнурчета на врата му висяха амулетът му и лулата на мира, чиято глава беше изработена от свещена глина. В ръката си държеше двуцевка, чиито дървени части бяха гъсто обковани със сребърни гвоздеи. Това беше пушката, която по-късно придоби в ръцете на сина му голяма известност под името Сребърната карабина.
Младият индианец беше облечен също както баща си, с тази разлика, че дрехите му бяха изработени по-изящно. Мокасините му бяха украсени с бодлите на бодливо свинче, а ръбовете на кожените панталони и ризата му бяха красиво извезани с червен конец. И той носеше на врата си амулет и лула на мира. Беше въоръжен също както баща си с двуцевна пушка и нож. И той нямаше шапка на главата, а косата му бе прибрана като шлем и в нея беше вплетена кожа на гърмяща змия; в косата му липсваше орловото перо на бащата. Тя беше толкова дълга, че се спускаше по плещите му – гъста и тежка, – въпреки че бе сплетена отгоре. Положително много жени биха му завидели заради това великолепно лъскаво черно-синкаво украшение. Лицето му излъчваше още по-голямо благородство в сравнение с баща му, а цветът на кожата му беше смесица от матово светлокафяво с лек бронзов примес. Той беше приблизително на моята възраст; разбира се, в момента можех само да предполагам това, което по-късно успях да науча със сигурност. Макар да го виждах за първи път, той ми направи дълбоко впечатление. Почувствах, че е човек с добро сърце и изключителни качества. Гледахме се един друг продължително и изпитателно и след известно време ми се стори, че забелязвам в сериозните му тъмни очи с необикновен кадифен оттенък кратък проблясък на дружелюбност, приличен на поздрава на слънцето, който то изпраща на земята през някоя пролука между облаците.
– Това са мои приятели и спътници – каза Клеки-петра, като посочи най-напред бащата, а после и сина. – Това е Инчу-чуна1 – великият вожд на апахите мескалеро, но всички други племена на апахите го признават и за техен вожд. А това е синът му Винету, който въпреки младостта си вече е извършил повече смели дела, отколкото петима стари воини през целия си живот. Името му ще стане прочуто и ще се носи от уста на уста по цялата земя, където се стеле прерията и се простират Скалистите планини.
Звучеше твърде патетично, но никак не беше преувеличено, както успях да разбера по-късно. Ратлър обаче се изсмя подигравателно:
– Такъв младок да е извършил вече велики дела? Ако е извършил нещо, то сигурно са само кражби, разбойничества и други подобни. Нищо ново. Всички червенокожи крадат и грабят.
Това беше тежка обида. Тримата обаче се престориха, че не са я чули. Те се приближиха към гризли, за да я разгледат. Клеки-петра се наведе и огледа трупа.
– Мечката е умряла от ударите с нож, а не от куршум – каза, като се обърна към мен.
Той беше чул спора ми с Ратлър и сега искаше да потвърди, че имам право.
– Ще видим – упорстваше Ратлър. – Какво ли разбира един гърбав даскал от лов на мечки! След като одерем кожата u, ще се види ясно коя рана е била смъртоносна. Няма да се оставя да бъда ощетен от един грийнхорн.
Ето че и Винету се наведе над мечката, опипа местата, които кървяха, и ме попита, като се изправи:
– Кой е нападнал това животно с нож?
Той говореше чист английски.
– Аз – гласеше отговорът ми.
– Защо младият бледолик не е стрелял?
– Защото нямах пушка в момента.
– Но тук наоколо има няколко пушки!
– Не са мои. Мъжете, на които принадлежат, ги изпразниха напосоки, захвърлиха ги и се покатериха по дърветата.
– Докато вървяхме по следите на мечката, отдалеч чухме уплашени и ужасени викове. Къде беше това?
– Тук.
– Уф! Само катеричката и скунксът бягат по дърветата, когато се приближи враг. Мъжът трябва да се бори. Смелият може да победи и най-силното животно. Младият бледолик е имал тази смелост. Защо го наричат грийнхорн?
– Защото съм отскоро и за първи път в Запада.
– Бледоликите са странни хора. Те наричат с подигравателното име “грийнхорн” младеж, който се е осмелил да нападне страшната гризли само с ножа си. А онези, които са се покатерили от страх по дърветата и са надавали панически викове от горе, смятат за добри уестмани. Червените мъже са по-справедливи. При тях смелите никога не се наричат страхливци и страхливците никога не минават за смелчаци.
– Синът ми има право – съгласи се бащата. – Този млад и смел бледолик вече не е грийнхорн. Този, който убие по такъв начин гризли, безспорно е герой. А който направи това, за да спаси другите, които са избягали на дърветата, може да очаква от тях благодарност, но не и обиди. Да отидем на открито и да огледаме, за да видим защо бледоликите се намират в тази местност!
Каква разлика между белите ми придружители и тези презирани от тях индианци! Чувството за справедливост у червенокожите ги беше подтикнало да се изкажат в моя полза без никаква принуда. А това беше доста рисковано от тяхна страна. Бяха само трима и не знаеха колко души сме ние. Нямаше и съмнение, че се излагаха на опасност, ако си спечелеха врагове в лицето на нашите уестмани. Но, изглежда, изобщо не мислеха за това. Те минаха бавно и гордо покрай нас и излязоха от храстите на открито. Ние ги последвахме. Тогава Инчу-чуна видя забитите жалони, спря се и се обърна към мен:
– С какво се занимавате тук? Да не би бледоликите да искат да измерват тази земя?
– Да.
– А с каква цел?
– За да построят път за Огнения кон2.
Очите му загубиха спокойния си вглъбен израз. В тях проблесна гняв и той попита бързо:
– Ти с тези хора ли си?
– Да.
– И ти плащат за това?
– Да.
Той ме стрелна бегло с очи, след което се обърна към Клеки-петра, като и в гласа му, и в погледа му личеше презрение:
– Думите ти звучат много красиво, но често не са верни. Ето тук срещаш най-сетне един млад бледолик с храбро сърце, но още щом го попиташ какво прави по тези места, разбираш, че е дошъл да краде земята ни срещу заплащане. Лицата на бледоликите може да са добри или лоши, но вътрешно всички си приличат!
Ако искам да бъда откровен, трябва да кажа, че не можех да намеря думи, с които да се оправдая. Вътрешно се чувствах засрамен. Вождът имаше право. Това, което каза, беше истина. Нима можех да се гордея с професията си?
Главният инженер и тримата земемери се бяха скрили в палатката. През една дупка наблюдаваха дали отнякъде няма да се появи страшната мечка. Когато видяха, че се показахме от храстите, се осмелиха да излязат и бяха немалко учудени, та дори и смаяни, че между нас има индианци. Посрещнаха ни с въпроса, как сме се справили с гризли. Ратлър се намеси бързо:
– Застреляхме я и на обяд ще ядем мечи лапи, а за вечеря ще има мечи бут.
Червенокожите ме погледнаха, за да видят как ще реагирам на тези думи. Очевидно очакваха забележка от моя страна.
Затова се обадих:
– А аз твърдя, че я убих с ножа си. Тук има трима души, които разбират от това и вече ме подкрепиха. Добре, това може би още не слага край на въпроса, но нека спорът ни бъде решен от Хокинс, Стоун и Паркър веднага щом се завърнат. Ще постъпим, както те преценят. Дотогава никой няма да докосва мечката.
– По дяволите тяхното решение! – измърмори Ратлър. – Отивам с хората си да изкормим мечката, а ако някой дойде да ни попречи, ще го надупчим с половин дузина куршуми!
– Не се надувай толкова, за да не те спукам от бой, Ратлър! – предупредих го аз. – Не се страхувам от куршумите ти толкова, колкото ти се страхуваше от мечката. Не можеш да ме накараш да се катеря по дърветата. Запомни това! Нямам нищо против да отидете при мечката, но се надявам, че ще бъде само заради мъртвия ви другар, когото трябва да погребете. Не бива да го оставяте да лежи така.
– Някой е умрял ли? – попита Банкрофт уплашено.
– Да, Хауърд – потвърди Ратлър. – Този нещастник можеше да се спаси, но умря заради глупостта на друг.
– Как така? Заради чия глупост?
– Ами той последва примера ни и се хвърли към едно дърво. И щеше да се покатери по него, но в този момент дотича този грийнхорн и по най-глупашки начин раздразни мечката, която се нахвърли побесняла върху Хауърд и го разкъса.
Подлостта на този човек надмина вече всякакви граници. Аз стоях почти онемял от смайване. Да се извъртат нещата така, и то в мое присъствие! Не, не биваше в никой случай да търпя това. Ето защо зададох бързо на Ратлър въпроса:
– Убеден ли си в това, което казваш?
– Разбира се – кимна той решително. При тези думи извади револвера си, защото очакваше да го нападна.
– Твърдиш ли, че Хауърд можеше да се спаси и че само аз съм му попречил?
– Да.
– А аз казвам, че мечката вече го беше сграбчила, преди да се появя.
– Това е лъжа!
– Добре, тогава сега ще чуеш или почувстваш истината – при тези думи изтръгнах револвера му с лявата си ръка, а с дясната го зашлевих толкова силно, че отлетя на шест-седем крачки и тупна на земята. Ратлър скочи веднага, измъкна ножа си и се нахвърли върху мен, ревейки като побесняло животно. С лявата ръка парирах удара му с ножа, а с десния юмрук го ударих така, че той рухна в безсъзнание на земята.
– Уф! Уф! – извика Инчу-чуна, смаян от такъв юмручен удар, като забрави обичайната индианска сдържаност. Но още в следващия миг по лицето му се видя, че съжалява за това признание.
– Поразяващата ръка се прояви отново – обади се земемерът Белинг.
Не обърнах внимание на думите му, а наблюдавах внимателно другарите на Ратлър. Те кипяха от гняв, но никой от тях не смееше да се нахвърли върху мен. Вярно, мърмореха и ругаеха помежду си. Но само толкова.
– Трябва сериозно да си поговорите с Ратлър, господин Банкрофт! – обърнах се към главния инженер. – Не съм му направил нищо, а той постоянно се опитва да предизвиква разправии с мен. Страхувам се, че в лагера може да се стигне до насилие и убийство. Изплатете му заплатата и нека се маха, а ако не желаете – е, тогава ще си ида аз!
– О, сър, сигурно работата не е толкова сериозна!
– Сериозна е, много е сериозна. Ето, вземете му поне ножа и револвера. Не му връщайте оръжията, преди да се успокои! Защото, предупреждавам ви, аз си пазя кожата и ако той пак ме заплаши с оръжие, ще го застрелям. Наричате ме грийнхорн, но аз познавам законите на прерията. Ако някой ме заплашва с нож или куршум, имам правото да го застрелям моментално.
Това предупреждение се отнасяше не само до Ратлър, но и до неговите “уестмани”, от които никой не пророни нито дума. Сега вождът Инчу-чуна се обърна към главния инженер с думите:
– Моето ухо току-що чу, че ти си предводителят на тези бледолики. Вярно ли е?
– Да – отвърна Банкрофт.
– Тогава Инчу-чуна трябва да поговори с теб.
– За какво?
– Ще научиш. Но сега стоиш прав, а мъжете трябва да седят, когато се съвещават.
– Искаш да бъдеш наш гост?
– Не, това е невъзможно. Как може Инчу-чуна да бъде твой гост, когато ти си дошъл при него, на неговата земя, в неговата гора, в неговата долина и в неговата прерия? Нека белите мъже седнат! Какви са тези бледолики, които идват сега?
– Скаути са. От нашия лагер.
– Тогава нека и те седнат при нас!
Сам, Дик и Уил се връщаха от ездата. Като опитни уестмани не се учудиха от присъствието на индианците, но лицата им веднага добиха загрижен вид, щом разбраха кои бяха двамата.
– А кой е третият? – ме попита Сам.
– Казва се Клеки-петра и Ратлър го нарече “даскал”.
– Клеки-петра, учителят? Слушал съм за него, ако не се лъжа. Той е тайнствена личност, един бял, който живее от дълго време при апахите и е нещо като мисионер, въпреки че не е духовно лице. Радвам се да се запозная с него. Тъкмо ще го поизпитам, хи-хи-хи-хи!
– Ако се остави да го поизпиташ!
– Е, няма да ме изяде я, искам само да разбера що за човек е – изсмя се Сам, но веднага след това продължи сериозно: – Нещо друго случи ли се тук?
– Да. Направих това, което вчера ме предупреди да не правя.
– Не се сещам какво искаш да кажеш. Предупреждавал съм те за много неща.
– Имам предвид мечката гризли.
– Каааак... каакво? Да не е минала оттук сива мечка?
– И то каква!
– Но къде? Шегуваш се!
– Как ще се шегувам! Там долу, зад храстите в гората. Беше завлякла там стария бизон.
– Завлякла го дотам? Господи, нима трябваше да се случи тъкмо когато не сме били тук? Има ли убити?
– Един... Хауърд.
– А ти? Ти какво направи? Стоя настрана, нали?
– Да. Бях толкова настрани от животното, че не можа да ми стори нищо, но пък аз успях да забия ножа си четири пъти между ребрата му.
– Ти с всичкия ли си? Нападна я с нож?
– Да. Пушката ми не беше у мен.
– Истински, стопроцентов грийнхорн! Мъкне специално за тази цел тежкия мечкоубиец, а когато мечката се появява, я напада с нож, наместо да стреля с пушката. Нима е възможно подобно нещо?! А как се случи всичко това?
– Ами така, че сега Ратлър твърди, че не аз, а той бил убил мечката – разказах на Сам как се бяха развили събитията и как отново се бяхме счепкали с Ратлър.
– Ти си наистина невероятно лекомислен човек! – извика той. – Никога през живота си не си виждал гризли, а се втурваш към нея, като че ли е някой пудел! Трябва да видя животното, веднага! Дик и Уил, елате! И вие трябва да видите какви щуротии е извършил пак тук този грийнхорн! – той понечи да тръгне, но в този момент Ратлър се съвзе и Сам се обърна към него: – Слушай, господин Ратлър, искам да ти кажа нещо! Пак си се заяждал с приятеля ми. Ако още веднъж се осмелиш да направиш това, ще се погрижа тези неща да станат занапред невъзможни. Търпението ми се изчерпа! Запиши си го!
Той се отдалечи със Стоун и Паркър. Лицето на Ратлър беше разкривено от гняв, той ми хвърляше погледи, изпълнени с омраза, ала мълчеше. Приличаше на мина, която е готова да експлодира всеки момент.
Двамата индианци и Клеки-петра се бяха настанили в тревата. Главният инженер седеше срещу тях, но разговорът им все още не беше започнал. Изчакваха Сам, за да чуят неговото мнение. Той се зададе след малко и още отдалеч се провикна:
– Каква страшна глупост – първо да стреляш по гризли, а после да избягаш! Ако човек няма намерение да се бори с нея, изобщо не бива да стреля, за да я дразни излишно, а трябва да я остави на спокойствие. Този Хауърд изглежда ужасно! А кой казва, че е убил мечката?
– Аз – извика Ратлър бързо.
– Така ли? А с какво?
– С моя куршум.
– Да, правилно – вярно е.
– Така си и знаех!
– Да, мечката е умряла от куршум.
– Значи е моят. Чухте ли, хора? Сам Хокинс е на моя страна! – извика Ратлър триумфиращо.
– Да, на твоя. Куршумът ти е минал покрай главата u и е отнесъл връхчето на ухото u. А откъснеш ли връхчето на ухото на гризли, тя умира намясто, хи-хи-хи-хи! Ако е вярно, че неколцина са стреляли по нея, тогава те не са я уцелили. Само един куршум е закачил ухото u, иначе няма и следа от куршум. Искам да кажа, от куршум на пушка! В двете u очи има револверни куршуми, които са ослепили животното. Но не са u отнели живота. Мечката е получила четири силни удара с нож – два са минали покрай сърцето, а другите два са го улучили. Питам отново: кой u нанесе тези удари?
Аз се обадих.
– Самичък ли?
– Нямаше друг.
– Тогава мечката е твоя. Но тъй като ние сме заедно тук, кожата u е твоя собственост, а месото принадлежи на всички. Можеш само да наредиш как да бъде разпределено. Такъв е обичаят в Дивия запад. Какво ще кажеш сега, господин Ратлър?
– Да те вземат дяволите!
Ратлър изрече още няколко гневни ругатни и се отправи към колата, в която беше бурето с бренди. Видях, че си напълни чашата, и вече знаех, че ще пие, докато се държи на краката си. Въпросът за правото над ловния трофей беше решен и сега Банкрофт подкани вожда на апахите да съобщи желанието си.
– Това, което иска да изкаже Инчу-чуна, е не желание, а заповед – отвърна индианецът гордо.
– Не приемаме заповеди – увери го главният инженер също така гордо.
По лицето на вожда премина гневна сянка, той обаче се овладя и продължи:
– Нека моят бял брат отговори на няколко мои въпроса и нека каже истината. Той има ли си къща там, където живее?
– Да.
– И парче земя край нея?
– Да.
– Ако неговият съсед реши да прокара път през имението на моя бял брат, той би ли понесъл това спокойно?
– Не.
– Земите отвъд Скалистите планини и на изток от Мисисипи принадлежат сега на белите. Какво биха направили те, ако там се появят индианци и заявят, че искат да строят железни пътища?
– Те биха ги изгонили.
– Моят брат каза истината. Нека и по-нататък бъде честен и откровен. Бледоликите идват при нас в тези земи, които са наши. Ловят нашите мустанги, убиват нашите бизони и търсят при нас злато и скъпоценни камъни. Сега искат дори да построят дълъг път, по който ще препуска техният Огнен кон. По този път ще заприиждат все повече бледолики, които ще ни нападнат и ще ни вземат и малкото, което са ни оставили. Какво да кажем ние?
Банкрофт мълчеше.
– Да не би да имате по-големи права от нас? – продължи Инчу-чуна. – Вие се наричате християни и постоянно приказвате за любов между хората. Но същевременно искате да ни оберете и ограбите. А ние трябвало да останем честни спрямо вас. Това ли е любов? Казвате, че вашият Бог бил добрият баща на всички червени и бели хора. Да не би ние да сме неговите доведени деца, а вие да сте му истинските деца? Не принадлежеше ли преди години цялата тази земя на червените мъже? Отнеха ни я. Какво получихме в замяна? Мизерия, мизерия и пак мизерия! Прогонвате ни все по-далеч и ни притискате от всички страни, така че не след дълго време ще бъдем задушени. Защо постъпвате така? Да не би да е от необходимост, защото нямате достатъчно пространство? Не, само от алчност, тъй като във вашите земи има място още за милиони. Но всеки от вас би желал да притежава цяла държава, цяла страна. А индианецът, истинският собственик, няма право да притежава местенце, където да се подслони. Клеки-петра, който седи тук до мен, ми е разказвал за вашата свещена книга. В нея пишело, че първият човек имал двама синове, единият от които убил другия, и кръвта на убития викала от земята към Бога. А как се отнасят двамата братя помежду си, червеният и белият брат? Не сте ли вие Каин, а ние Авел, чиято кръв вика от земята към небето? На всичко отгоре искате да се оставим да ни изгоните, без да се браним? Не, ние ще се браним! Гонят ни от едно място на друго, все по-надалеч. Сега живеем тук. Мислехме си, че ще можем да си починем, да си отдъхнем спокойно. Но вие идвате пак, за да правите железен път. Нима ние нямаме същото право, което имаш и ти в твоята къща, на твоята земя? Ако искахме да приложим нашите закони спрямо вас, трябваше да ви избием всички. Но ние само искаме вашите закони да важат и за вас. А нима важат? Не! Вашите закони имат две лица и вие обръщате към нас винаги онова лице, от което имате изгода. Ти искаш да строиш тук път. Поиска ли ни разрешение?
– Не ми е необходимо.
– Защо? Тази земя ваша собственост ли е?
– Мисля, че да.
– Не. Тя е наша. Купил ли си я от нас?
– Не.
– Да сме ти я подарили?
– На мен не.
– Нито на някой друг. Ако си честен човек и те изпратят тук, за да строиш път за Огнения кон, трябва да попиташ най-напред онзи, който те изпраща, дали има право да строи тук, и ако той ти отговори с “да”, да му поискаш доказателства. Но ти не си постъпил така. Инчу-чуна ви забранява да продължите измерването тук.
Вождът изговори тази забрана така твърдо и с такъв тон, че не можеше да има никакво съмнение в сериозността u! Бях удивен от този индианец. Бях чел много книги за червената раса, както и много речи, произнесени от индианци, но такава реч още не бях нито чувал, нито чел. Инчу-чуна говореше свободно на чист английски език. Логиката на мислите му и начинът на изразяването им не се различаваха от тези на образованите бели. Дали беше усвоил тези качества благодарение на Клеки-петра, учителя?
Главният инженер беше поставен натясно. Ако искаше да бъде честен, не можеше да отговори почти нищо на обвиненията на вожда. Наистина, спомена някои неща, но това бяха извъртания и софизми. След като апахът му отвърна отново и пак го постави натясно, той се обърна към мен:
– Но, сър, не чувате ли за какво става дума? Вземете някакво участие и вие, кажете нещо!
– Благодаря, господин Банкрофт! Аз съм тук като земемер, не като правист. Постъпете, както искате! Аз се занимавам с измервания, а не с държане на речи.
Тогава вождът се обади с твърд глас:
– Не е необходимо да се държат други речи. Инчу-чуна каза вече, че не може да търпи присъствието ви тук. Това е достатъчно. Инчу-чуна настоява да си отидете от тук още днес, да си отидете, откъдето сте дошли. Помислете си дали ще се подчините или не! Сега вождът и синът му Винету ще се отдалечат, но ще се върнат след време, което бледоликите наричат един час. Тогава трябва да отговорите на вожда. Ако след това си отидете, оставаме братя. Но ако не си отидете, между нас ще бъде изровена секирата на войната. Аз съм Инчу-чуна, вождът на всички апахи. Аз казах. Хау!
Думата “хау” е индианска и служи за подсилване и потвърждаване на казаното. Означава нещо като “амин”, “баста”, “така ще бъде”, “така ще стане”, “това е”.
Той стана, стана и Винету. Те се спуснаха бавно по долината, след което изчезнаха зад един завой. Клеки-петра остана да седи. Главният инженер се обърна към него с молба да го посъветва какво да прави. Но той направи отрицателно движение с ръка и отговори:
– Постъпете, както искате, сър! Аз споделям напълно възгледите на вожда. Спрямо червенокожата раса от дълги години се извършва огромно престъпление. Но като бял същевременно знам, че съпротивата им е безполезна. Ако днес си отидете от тук, то утре ще дойдат други, които ще довършат работата ви. И все пак искам да ви предупредя. Вождът говори напълно сериозно.
– Къде отиде той?
– Ще доведе конете ни. Скрихме ги, щом забелязахме, че мечката е наблизо.
Той също стана и бавно започна да се разхожда, за да не бъде повече разпитван. Аз тръгнах подир него.
– Сър – заговорих го, – ще ми разрешите ли да повървя с вас? Обещавам ви да не казвам и да не върша нищо, което би ви било досадно. Просто така, защото почувствах симпатия към Инчу-чуна и Винету.
Не исках да му призная, че изпитвах симпатия и уважение и към него.
– Добре, сър, да повървим заедно! – кимна ми той. – Аз се отдръпнах от белите и от техния начин на живот и не искам нито да ги видя, нито да ги чуя, но вие ми харесахте – нека се поразходим заедно! Струва ми се, че сте най-разбраният измежду тези хора. Прав ли съм?
– Аз съм най-младият и още не съм станал “smart”3; вероятно никога няма и да стана. Може би това ми придава вид на един горе-долу добросърдечен човек.
– Не сте smart? – попита той. – Всички янки се смятат за такива – кой повече, кой по-малко.
– Не съм янки.
– А какъв сте, ако въпросът ми не ви е неприятен?
– Съвсем не. Нямам причина да премълчавам родината си, която обичам много. Немец съм.
– Немец ли? – учуди се той, като изведнъж започна да говори на немски. – Тогава да ви кажа добре дошли, сънароднико! Изглежда, поради тази причина почувствах веднага симпатия към вас. Ние, немците, сме особени хора. Сърцата ни усещат родството си още преди да сме си казали, че принадлежим на един и същ народ – дано само най-после този народ веднъж завинаги се обедини!4 Аз съм немец, който е станал апах! Не ви ли се струва странно?
– Не е странно. Божиите пътища са неведоми, но винаги съвсем естествени.
– Да, прав сте. И най-големите чудеса са следствия от природни закони, а най-обикновените, ежедневните природни явления са големи чудеса. Един немец, завършил университет, именит учен, сега е истински апах. Това изглежда като чудо, но пътят, който ме доведе дотук, е съвсем естествен.
Ако този бял беше приел компанията ми повече от учтивост, то сега се радваше, че може да се наговори. Скоро забелязах, че е изключително надарен човек, но избягвах да му задавам какъвто и да било въпрос, свързан с миналото му. Той обаче не обърна особено внимание на тактичността ми и започна да ме разпитва надълго и нашироко за моя живот. Отговарях му толкова подробно, колкото това можеше да го задоволи. Не се бяхме отдалечили много от лагера и сега лежахме под едно дърво. Можех много добре да наблюдавам израза на лицето му. Животът беше оставил по него дълбоки следи: виждаха се дългите бръчки на мъката, пресечени от по-късите бръчки на съмненията, оплетени със зигзагообразните линии на лишенията, грижите и неволите. Колко ли често погледът му е бил мрачен, заплашителен, гневен, страхлив, а може би и отчаян, но сега той беше бистър и спокоен като вода в горско езеро, чиято повърхност не потрепва от полъха на вятъра, но което е толкова дълбоко, че никой не може да разбере какво се крие на дъното му. Когато научи за мен всичко, което намираше за важно, той кимна леко като че ли на себе си.
– Сега се намирате в началото на борбите, които аз вече приключвам. За вас те ще бъдат само външни, но не и вътрешни. Вие носите в себе си вярата в Бога и той няма да ви изостави. Но при мен беше иначе.
При тези думи той ме погледна изпитателно. Щом видя, че лицето ми запази спокойния си израз, продължи:
– Преподавах във висше учебно заведение, къде, не е необходимо да знаете. У мен здраво се бяха вкоренили идеите на свободомислието. Когато дойде времето на бунтовете, влязох открито в ролята си на водач на недоволните. Те се обединиха в отряди и грабнаха оръжието. Колко много от тях загинаха в борбата! Други умряха зад стените на затворите. Мен ме търсеше полицията, разбира се, най-усърдно. Успях да u се изплъзна и напуснах отечеството си. Нито една душа не остана там да тъгува за мен. Нямах нито майка и баща, нито брат и сестра, нито някакви други роднини. Започнах да пътувам най-безцелно от една страна в друга, изоставях една работа, за да се заловя с друга, но никъде не намерих спокойствие. След дълги години на напразни лутания съдбата ме отведе при един немски мисионер в Канзас, който разбра душевното ми състояние. Благодарение на него, макар и след дълги колебания и съмнения, намерих най-после утеха, вяра и вътрешен мир.
Той млъкна, сключи неволно ръце за молитва и дълго време мълча. След това продължи:
– За да укрепя намерения мир и спокойствие, избягах от света и от хората. Отидох в нецивилизования свят. Само вярата сама по себе си не прави човека щастлив. Дървото на вярата трябва да носи плодовете на съзидателния труд. Исках да направя нещо полезно. И ето че видях червените хора да се борят отчаяно срещу гибелта си. Видях убийците да разкъсват телата им и в сърцето ми се разпалиха гняв, съчувствие и състрадание. Съдбата им беше предрешена, не можех да ги спася. Но поне едно нещо можех да направя: можех да облекча гибелта им, можех да озаря последния им час със силата на любовта. Отидох при апахите и успях да се приспособя към тяхната самобитност. Спечелих доверието им и постигнах някои успехи. Бих искал да опознаете Винету по-отблизо. Може да се каже, че той донякъде въплъщава резултата от работата ми. Този юноша е надарен богато. Ако беше син на някой европейски владетел, щеше да стане прочут пълководец или някой още по-велик световен властелин. Но като син на индиански вожд той ще загине, както ще загине и цялата негова раса. Как искам да бъда винаги до него в опасности и лишения, до последния си час. Аз съм духовният му баща. Обичам го повече от себе си. И ако някога ми бъде отредено щастието да спра с гърдите си смъртоносния куршум, отправен към него, ще умра с радост за Винету, приемайки същевременно тази смърт като изкупление за греховете ми!
Клеки-петра замълча и наведе глава. Бях дълбоко развълнуван и стоях безмълвно, защото имах чувството, че след такава изповед всяка забележка би прозвучала нелепо. Поех дланта му в ръката си и я стиснах сърдечно. Той ме разбра, кимна ми леко и също така стисна ръката ми. Измина доста време, докато попита:
– Как стана тъй, че ви разказах всичко това? Днес ви видях за първи път и едва ли ще се видим отново. Дали и срещата ни не е работа на Провидението? Но както и да е, изведнъж се почувствах толкова особено, сърцето ми изпитва някакво нежно и тъжно чувство, но в никакъв случай не и болезнено. Подобни чувства обхващат човек през есента, когато капят листата на дърветата. Как ли ще падне и моето листо от дървото на живота? Тихо, кротко и мирно ли? Или ще бъде откъснато насила, преди да му е дошло времето?
Той отправи надолу към долината поглед, изпълнен с тих, неясен копнеж. Видях, че от тази посока се задават Инчу-чуна и Винету. Бяха яхнали конете си, а отстрани водеха за поводите коня на Клеки-петра. Ние станахме, за да се приберем в лагера, и пристигнахме едновременно с тях. Ратлър се беше облегнал на колата. Лицето му беше огненочервено и подпухнало. Гледаше ни с бичи поглед. За това кратко време беше изпил толкова много бренди, че вече не можеше да поеме нито глътка. Ужасен човек! В очите му гореше злобата на разярен бизон, който се кани да нападне някого. Реших да го държа под око.
Вождът и Винету слязоха от конете си и се приближиха към нас. Ние образувахме доста широк кръг.
– Размислиха ли моите бели братя дали ще останат тук, или ще си отидат? – попита Инчу-чуна.
На главния инженер му беше хрумнала една спасителна идея:
– И да искаме да си отидем, не можем, защото трябва да се подчиняваме на заповедта, която имаме – обясни той. – Още днес ще наредя да замине пратеник за Санта Фе, за да попита какво да правим. След това ще ти отговоря.
Не беше съвсем лошо измислено, защото, докато пратеникът се върнеше, положително щяхме да сме приключили работата си. Вождът обаче каза твърдо:
– Инчу-чуна не може да чака толкова дълго. Моите бели братя трябва да кажат веднага какво мислят да правят.
Междувременно Ратлър беше напълнил чашата си с бренди и беше дошъл при нас. Помислих, че пак ще се заяде с мен, но той се обърна към двамата индианци и като пелтечеше, им каза:
– Ако индианците пият с мен, ще направим каквото искат, и ще се махнем от тук, иначе оставаме. Нека започне по-младият. Ето ти огнена вода, Винету!
Той му подаде чашата. Винету отстъпи крачка назад, като направи отрицателен жест.
– Какво, отказваш да пиеш с мен? – избухна Ратлър. – Тогава ето ти брендито в лицето, проклет червенокож! Изближи го, щом не искаш да го изпиеш!
Преди някой от нас да може да му попречи, той запрати чашата и съдържанието u в лицето на младия апах. Според традициите на индианците това беше кръвна обида, за която Ратлър веднага си получи наказанието. Винету го удари с юмрук в лицето и той се строполи на земята. Успя да се изправи с голяма мъка. Бях вече готов да се намеся, но той само втренчи заплашително поглед в младия апах, след което се заклатушка към колата, изригвайки проклятия.
Винету изтри лицето си, придобило също както и лицето на баща му каменно изражение.
– Инчу-чуна пита още веднъж – обади се пак вождът. – Пита за последен път. Ще напуснат ли бледоликите още днес долината?
– Не можем – гласеше отговорът.
– Тогава между нас няма да има вече мир.
Направих опит да посреднича, но без успех. Тримата се отправиха към конете си. В този момент откъм колата се разнесе гласът на Ратлър:
– Изчезвайте, червени кучета! Но преди това този хлапак трябва да ми плати за удара в лицето!
Той грабна една пушка от колата и я насочи срещу Винету десетократно по-бързо, отколкото можеше да се очаква при състоянието му. В този момент младият апах беше без всякакво прикритие. Куршумът сигурно щеше да го улучи, защото всичко се разигра твърде бързо. Клеки-петра извика:
– Бягай, Винету, бягай бързо!
В същото време той се озова с няколко светкавични скока пред Винету. Изстрелът изтрещя. Клеки-петра се извъртя малко настрани от удара, дясната му ръка се вкопчи в гърдите, той се олюля няколко пъти и падна. В същия миг и Ратлър рухна на земята, повален от юмрука ми. Бях се затичал към него веднага, за да предотвратя изстрела, но бях закъснял. Всички наоколо извикаха от ужас. Само двамата апахи останаха безмълвни. Те коленичиха до своя приятел, който беше жертвал живота си за своя любимец, и огледаха раната му мълчаливо. Куршумът беше минал близо до сърцето. От раната бликаше силна струя кръв. Аз също се приближих. Очите на Клеки-петра бяха затворени. Лицето му бледнееше и отпадаше с ужасяваща бързина.
– Вземи главата му в скута си! – помолих Винету. – Ако отвори очи и те види, смъртта му ще бъде по-лека.
Винету изпълни молбата ми, без да каже нищо. Погледът му беше впит в лицето на умиращия; гледаше го, без да мигне. Ето че Клеки-петра повдигна бавно клепачи. Видя над себе си надвесения Винету и по хлътналите му страни пробяга слаба усмивка.
– Винету, ши иа, Винету – Винету, сине мой, Винету! – прошепна.
После гаснещият му поглед като че ли затърси още някого, спря се на мен и Клеки-петра ме помоли на немски език:
– Останете при него... бъдете му верен... продължете делото ми...!
Той направи с ръка умолителен жест. Улових ръката му с десницата си и го уверих:
– Ще го направя; да, непременно ще го направя!
Тогава лицето му се проясни. Той заговори с все по-отпадащ глас:
– Моето листо пада... насила откъснато... не тихо... и не спокойно... това е... последното изкупление... както... както... си го бях... пожелал... Господи, прости ми... милост... милост! Аз идвам... идвам... милост...!
Той сключи ръце... от раната му конвулсивно бликна за последен път силна струя кръв, главата му се отпусна назад... той беше мъртъв!
Сега вече знаех какво го беше накарало да ми се изповяда – Провидението, както беше казал той. Беше пожелал да умре за Винету и колко бързо се беше сбъднало желанието му! Това беше последното изкупление за греховете му, за което той беше отдавна готов.
Винету положи внимателно главата на мъртвеца в тревата, стана бавно и погледна баща си въпросително.
– Ето там лежи убиецът. Повалих го на земята – казах. – Ваш е.
– Огнена вода!...
От устата на вожда излезе само този кратък отговор, но с какъв яростен и презрителен тон произнесе той тези думи!
– Искам да бъда ваш приятел и брат. Ще дойда с вас! – тези думи неволно се изтръгнаха от устата ми.
Тогава той ме заплю в лицето.
– Краставо куче! Платен крадец на земя! Смърдящ койот! Само да се осмелиш да ни последваш, Инчу-чуна ще те смачка!
Ако тези думи ми ги бе казал някой друг, щях да му отговоря с юмрук. Защо премълчах сега? Дали чувствах, че съм заслужил това отношение, защото бях неканен гост на чужда земя? По всяка вероятност тогава подобно нещо не ми беше минало през ума. Подчиних се по-скоро на някакво внушение. Но във всеки случай не можех да направя втори опит да тръгна с тях въпреки обещанието, което бях дал на Клеки-петра.
Белите стояха наоколо мълчаливо и очакваха да видят какво ще предприемат двамата апахи.
Те не ни удостоиха повече с поглед. Качиха трупа върху един кон и го завързаха здраво. После се метнаха на седлата, изправиха тялото на Клеки-петра в седнало положение и потеглиха бавно, като го подкрепяха от двете страни. Не пророниха нито дума за заплаха или за отмъщение. Не се обърнаха нито веднъж назад. Но това беше още по-лошо, отколкото ако ни бяха заплашили с най-ужасни мъчения и смърт.
– Това е ужасно, а може да стане и много по-ужасно! – обади се Сам Хокинс. – А там на земята все още лежи поразен от ръката ти и от брендито онзи подлец! Какво ще го правим?
Не му отговорих. Оседлах коня си и тръгнах без посока. Трябваше да остана сам, за да мога да превъзмогна случилото се през този страшен половин час. Късно вечерта се върнах в лагера уморен и изтощен, чувствайки се разбит физически и душевно.

1 Доброто слънце.
2 Така повечето индиански племена са наричали железницата.
3 Изискан, фин, шик.
4 Описаните събития са от 60-те години на ХIХ век, а обединението на Германия се извършва през 1871 г.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания