Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Винету І
Грийнхорн
Първите лаври на Уестман
Диви мустанги
Клеки-Петра
Край лагерния огън
Разчитане на следи...
В съюз с кайовите*
В очакване на апахите
Винету в плен
Бързия нож
С единия крак в гроба
Красива зора
На кола на мъчението
На живот и смърт
Краят на един страхливец
Кръвни братя
Тайната на едно сърце
На път на изток!
Проклятието на златото
Една следа ни сочи пътя
Из дебрите на Нъгит Тсил
“...Ако не се лъжа”
  
Виж още:
Детска литература /Романи
Преводна художествена литература /Немска литература /Романи
Винету І
Автор:
Май, Карл
            

В очакване на апахите

След като поне временно между нас и кайовите се възцари разбирателство, Тангуа поиска да събере голямо съвещание, в което да вземат участие и всички бели. Това никак не ми хареса, защото щеше да забави работата ни, която беше спешна. Затова помолих Сам да се опита да отложи съвещанието за вечерта, тъй като бях чел и слушал, че такова съвещание при червенокожите може да продължи безкрайно, ако не съществува непосредствена опасност, която да ги накара да побързат. Хокинс започна да преговаря с вожда и след това ми съобщи:
– Като истински индианец не иска да отстъпи от решението си. Понеже все още не очакваме пристигането на апахите, той настоява съвещанието да се състои и аз да изложа плана си, а след това сигурно ще падне голямо ядене. Имаме достатъчно храна, а и кайовите докараха няколко коня, натоварени със сушено месо. За щастие успях да го склоня да участват в съвещанието само трима: Дик Стоун, Уил Паркър и аз. Другите имат разрешение да продължат работата си.
– Разрешение ли? – попитах, сбърчвайки чело. – Да не би да ни е необходимо разрешението на индианците, за да работим?! Ще им покажа с държането си, че се чувствам абсолютно независим от тях.
– Не ми обърквай плановете, сър! – помоли Сам. – По-добре се прави, че нищо не забелязваш! Не бива да ги настройваме срещу нас, ако искаме всичко да мине добре.
– Но и аз искам да взема участие в съвещанието!
– Не е необходимо.
– Не е ли? Тъкмо обратното. И аз трябва да знам какво ще бъде решено!
– Ще го научиш веднага.
– Но ако се реши нещо, което не мога да одобря!
– Да одобриш ли? Ти? Я го вижте този грийнхорн! Наистина си е въобразил, че той трябва най-напред да одобри онова, което Сам Хокинс вече е решил! Може би трябва да искам разрешение от теб, когато реша да си изрежа ноктите или пък да си закърпя ботушите?
– Нямах това предвид. Искам само да бъда сигурен, че няма да се вземе решение, което би могло да застраши живота на двамата апахи.
– Що се отнася до това, можеш да разчиташ на твоя стар Сам Хокинс. Давам ти думата си, че ще се измъкнат здрави и читави. Стига ли ти това?
– Да. Твоята дума е сигурна гаранция, защото знам, че щом си я дал веднъж, ще се стремиш да я удържиш.
– Залавяй се за работа и бъди сигурен, че нещата ще се развият така, както биха се развили и ако можеше да си напъхаш носа в тях!
Трябваше да се подчиня, защото беше изключително важно да приключим с измерванията, преди да се счепкаме с апахите. И така, ние се заловихме с още по-голяма енергия със следващата отсечка и работата ни вървеше извънредно бързо, защото Банкрофт и другите трима земемери не щадяха силите си. Причината за това беше положението, което им бях обрисувал: ако не работехме здравата, апахите щяха да дойдат, преди да си свършим работата, и в такъв случай можехме да си изпатим лошо от тях или пък от кайовите. Ако завършехме работата си, преди те да пристигнат, щяхме може би да успеем да си оберем крушите и да се спасим заедно със скъпоценните уреди и чертежи. Бях обяснил всичко това на хората и сега те работеха с такова старание и издръжливост, каквито по-рано изобщо не можеше да се забележат у тях. Така постигнах целта си. Все пак дълбоко в себе си не мислех за бягство. Съдбата на Винету ми беше станала близка. Другите можеха да правят каквото си пожелаят, но аз бях решил да не напускам тези места, преди да се убедя, че Винету не го застрашава опасност.
Всъщност работата ми се състоеше в следното: първо, трябваше да измервам и, второ, да водя дневника и да правя чертежите. Винаги правех и копие, което щеше да бъде необходимо в случай на беда. Главният инженер получаваше оригинала, защото беше началник на групата, а копието оставаше у мен. Останалите не знаеха за това. Работехме в опасни условия и тази предпазна мярка ми се струваше напълно оправдана.
Съвещанието продължи до вечерта, както бях очаквал. То приключи тъкмо когато тъмнината ни принуди да прекратим да работим. Кайовите бяха в чудесно настроение, защото Сам Хокинс беше направил грешката (или пък умния ход) да им даде всичкото бренди, което беше останало. Дори и през ум не му беше минало преди това да попита Банкрофт дали е съгласен. Бяха запалени няколко огъня, около които червенокожите седяха и ядяха. Наблизо пасяха конете им, а по-далеч извън лагера в тъмнината стояха постовете, които сам вождът беше подредил.
Седнах до Сам и неразделните му другари Стоун и Паркър и започнах да вечерям, като очите ми зашариха из лагера, който ми предлагаше непозната дотогава гледка, защото бях новак в Запада. Видът на лагера беше повече от войнствен. Като разглеждах едно подир друго лицата на индианците, не можах да открия нито едно, което да издаде, че някой от тях би могъл да изпита някакво съчувствие към враговете си. Всеки беше получил по пет-шест глътки бренди, нямахме повече. Следователно сред тях нямаше пияни, но все пак забелязах възбуждащото въздействие на огнената вода, защото те твърде рядко имаха възможност да я пият. Движенията им бяха много по-оживени, а разговорите им се водеха на много по-висок глас от обикновено.
Попитах Сам за резултата от съвещанието.
– Можеш да си доволен. Нищо лошо няма да се случи на двамата ти любимци.
– Но ако се защитават? – подхвърлих.
– Изобщо няма да имат тази възможност. Съпротивата им ще бъде сломена и ще се окажат завързани, преди изобщо да им е минала през главата мисълта, че такова нещо е възможно.
– Така ли? Как си представяш тази работа, Сам?
– Много просто. Апахите ще се придвижат по определен път. Можеш ли да отгатнеш кой?
– Да. Най-напред ще се отправят към мястото, на което се срещнаха с нас, а от там ще следват дирите ни.
– Правилно! Наистина не си толкова глупав, колкото изглеждаш на пръв поглед. Значи първото нещо, което трябва да знаем, вече ни е известно, а това е посоката, от която ще дойдат. Второто по важност нещо е времето, когато ще пристигнат.
– То не може да се изчисли толкова точно, но може да се предположи.
– Да, този, който има пипе в главата си, може приблизително да го определи. Но само едно предположение не ни върши много работа. Онзи, който се намира в положение като нашето и постъпва само според някакви предположения, рискува главата си. Необходима ни е единствено сигурност и нищо друго.
– Можем да я имаме само ако изпратим срещу тях разузнавачи, а тъкмо това ти искаше да се избегне, драги Сам. Беше на мнение, че техните следи ще ни издадат.
– Следите на червенокожите съгледвачи, отбележи си добре, на червенокожите, сър! Апахите знаят, че ние се намираме из тези места, и ако се натъкнат на следата на някой бял, това няма да събуди подозренията им. Но ако открият стъпките на индианци, това би било съвсем друго нещо. Така ще бъдат предупредени и ще внимават много. Тъй като ти си изключително умна глава, можеш да предположиш какво ще си помислят.
– Че кайовите са наблизо!
– Да, ама ти наистина позна! Ако не бях принуден да пазя толкова много старата си перука, бих свалил сега шапката си пред теб от най-голямо уважение. Приеми с тези мои думи, че все едно съм го сторил!
– Благодаря, Сам! Надявам се, че това уважение няма да се изпари безследно. Но по-нататък! Ти смяташ, че срещу апахите трябва да изпратим не червенокожи, а бели съгледвачи?
– Да, но само един.
– Не е ли малко?
– Не, защото този разузнавач е човек, на когото може да се има доверие. Впрочем той се казва Сам Хокинс, ако не се лъжа, и яде полски мишки, хи-хи-хи-хи! Да познаваш случайно този човек?
– Да – кимнах. – Щом той се заема с тази работа, можем да бъдем спокойни. Той няма да се остави на апахите да го пипнат.
– Няма да се остави да го пипнат, но ще се остави да го видят.
– Какво? Да те видят ли?
– Разбира се – натърти Сам.
– Тогава ще те хванат и ще те убият! – казах загрижено.
Но дребният трапер се усмихна хитро и махна пренебрежително с ръка.
– Няма и да помислят за това. Не са толкова глупави. Ще направя така, че непременно да ме забележат. И докато се разхождам най-спокойно пред очите им, ще си помислят, че ние се чувстваме в безопасност, сякаш от много дълго време цари мир. Няма да ми сторят абсолютно нищо, защото вие ще се усъмните, ако не се върна в лагера. Те са убедени, че и без това няма къде да им избягам.
– Но, Сам, не е ли възможно да те видят, преди ти да ги забележиш?
– Сър – престори се Сам на разгневен, – ако искаш да ми зашлевиш такъв шамар, тогава между нас всичко ще бъде свършено! Аз да не ги забележа! Очичките на Сам Хокинс са малки, но виждат отлично. Вярно е, че апахите няма да се зададат на тълпи в безпорядък, а най-напред ще изпратят няколко разузнавачи. Но и те няма да ми се изплъзнат, защото ще заема такава позиция, че ще ги видя на всяка цена. Знаеш ли, има места, из които и най-ловкият скаут не може да намери прикритие и се вижда принуден да се покаже на открито. Човек трябва да си избере някое такова място, когато реши да наблюдава разузнавачи. Щом ги съзра, ще ви съобщя, за да се държите най-непринудено, докато те обикалят тайно около лагера ни.
– Но нали тогава те ще забележат кайовите и ще съобщят на вожда си?
– Кого ще забележат? Кайовите? Човече, грийнхорне и уважаеми младежо, да не мислиш, че Сам Хокинс има памук вместо мозък или пък попивателна, а? Дотогава аз ще съм се погрижил те да не видят нито един кайова, нито следа от тях. Ясно ли е? Тези многообични приятели, кайовите, ще се прикрият добре, за да могат после изведнъж да изскочат в подходящия момент. Съгледвачите на апахите не бива да забележат нито един човек, който не е бил в лагера ни, когато при нас дойдоха Винету и баща му.
– Аха, това наистина е вече друго нещо!
– Нали? Ще оставим съгледвачите на апахите спокойно да си пълзят около нас. Така ще се уверят, че не подозираме нищо. А когато си тръгнат, аз ще ги последвам, за да мога да наблюдавам приближаването на основния отряд. Но той няма да се появи през деня, а през нощта, като индианците ще се опитат да се промъкнат до лагера ни колкото е възможно по-близо. След това храбрите апахи ще ни връхлетят.
– И ще ни пленят и ще ни избият, ще убият най-малко неколцина от нас!
– Слушай, сър – усмихна се Сам, – направо ми е жал за теб! Мислиш се за образован човек, а още дори не знаеш, че когато някой не иска да го хванат, трябва да избяга! Това е известно на всеки заек, та дори и на онова малко черно хапливо насекомо, което скача на разстояние, шестстотин пъти по-голямо от дължината на собственото му тяло. А ти, само ти не знаеш това! Хмм, нима по този въпрос не е писано нищо в многото книги, които си прочел?
– Не, защото един храбър уестман не бива да скача толкова надалеч, колкото онова насекомо, за което ми говориш. Но шегата настрана! Значи смяташ, че трябва да напуснем лагера?
– Да, ще запалим лагерен огън, за да могат неприятелите ни добре да ни забележат. Докато огънят гори, апахите сигурно няма да се покажат. Ние ще го оставим да угасне и щом се стъмни, ще офейкаме, за да доведем кайовите бързо и незабелязано. Апахите ще се нахвърлят върху лагера ни и... няма да намерят жив човек, хи-хи-хи-хи! Ще се учудят и ще разпалят отново огъня, за да ни търсят. Тогава ние ще можем да ги виждаме ясно, както преди това те нас, и листът ще се обърне: сега те ще бъдат нападнати. Как ще се изплашат! Уверявам те, че това е такъв номер, за който още дълго време ще има да се говори. И всеки ще казва: Сам Хокинс скрои цялата работа, ако не се лъжа!
– Да, би било хубаво, ако стане така, както си го представяш.
– Така ще стане. Аз ще се погрижа за това.
– А после? – продължих да го разпитвам. – После ще освободим тайно апахите, нали?
– Поне Инчу-чуна и Винету.
– А другите?
– Ще освободим и от тях толкова, колкото можем, без да се издадем.
– А какво ще се случи с останалите?
– Нищо лошо, сър, гарантирам ти. В първия момент кайовите няма да мислят за останалите пленници, а за това, как отново да хванат бегълците. Но ако решат да се покажат кръвожадни, тогава Сам Хокинс ще се намеси. А изобщо не трябва да си блъскаме главите отсега над това, какво щяло да става после. Поне ти можеш да използваш главата си за нещо по-добро. Преди всичко трябва да намерим някое място, което да е подходящо за изпълнението на плана ни. За това ще се погрижа утре рано сутринта. Днес приказвахме достатъчно. От утре започваме да действаме.
Сам имаше право. Сега беше излишно да се говори и да се коват по-нататъшни планове. Не можехме да направим нищо друго, освен да изчакаме развоя на събитията.
Нощта бе доста неприятна. Беше излязъл вятър, който постепенно премина в буря, а към сутринта настъпи студ, какъвто бе рядкост за тези места. Сам огледа небето изпитателно и каза:
– Днес май ще се случи нещо доста рядко за този район, а именно ще вали, ако не се лъжа. А това ще е добре за плана ни.
– Защо?
– Не можеш ли да се сетиш? Я виж колко изпотъпкана е тревата наоколо! Апахите веднага ще забележат, че на това място е имало повече хора и коне, отколкото са обикновено в лагера. Ако завали, тревата бързо ще се изправи, в противен случай следите ще се забелязват и след три-четири дни. Ще гледам да тръгна с кайовите колкото се може по-скоро.
– За да изберете място за нападението ли ?
– Да. Кайовите биха могли да останат още известно време, но колкото по-рано се махнат от тук, толкова по-бързо ще изчезнат и следите. Междувременно вие можете спокойно да продължавате работата си.
Сам съобщи намеренията си на вожда и Тангуа се съгласи с него. Скоро Сам потегли с двамата си приятели и индианците. Мястото, което искаше да избере, трябваше да е по трасето, което предстоеше да се измерва.
Ние се придвижвахме след тази група бавно, с темпото, което ни позволяваше работата. Към обед предсказанието на Сам се изпълни: заваля дъжд, и то така, както може да вали само тук – сякаш от небето се изливаше водопад.
Сам, Дик и Уил се върнаха точно по време на този порой. Успяхме да ги забележим едва когато бяха вече може би на дванайсет-петнайсет крачки от нас – толкова силно валеше. Бяха намерили подходящо място. Паркър и Стоун щяха да ни го покажат. Въпреки лошото време Сам тръгна веднага на път, след като се запаси с провизии. Беше решил да изпълни задачата си на разузнавач пешком, защото така би могъл да се крие по-добре, отколкото ако е с мулето си. Когато изчезна зад непрогледната завеса на дъжда, имах чувството, че съдбоносната развръзка започва да се приближава към нас с бързи крачки.
Водната стихия беше колкото обилна, толкова и краткотрайна. Небето изчерпа водните си запаси и слънцето напече както вчера. Можехме пак да продължим работата си.
Намирахме се сред равнина, оградена от три страни с гора; тук-там се виждаше някой храст. На такъв терен се работеше лесно и затова напредвахме бързо. Установих, че Сам Хокинс беше предрекъл вярно последиците от дъжда: кайовите бяха яздили точно по линията, по която работехме сега, и въпреки това не се забелязваше никакъв отпечатък от конско копито.
Щом започна да се смрачава и прекратихме измервателните работи, научихме от Стоун и Паркър, че се намираме близо до мястото, определено за бойните действия. Много ми се искаше да го огледам, но вече беше твърде късно.
На следното утро работихме известно време и стигнахме до поток, който образуваше доста голям воден басейн, приличен на изкуствено езеро, което, изглежда, имаше винаги вода, докато коритото на потока сигурно често оставаше сухо. Сега обаче той беше изпълнил бреговете си догоре – последица от вчерашния дъжд. До него водеше тясна ивица трева, оградена отляво и отдясно с дървета и храсталак. Навътре във водата се проточваше полуостров, който също беше обрасъл с храсти и дървета. Мястото, където той се свързваше със сушата, беше тясно, а към носа се разширяваше дотолкова, че придобиваше почти формата на окръжност. Можеше да се сравни с тиган, обърнал дръжката си към сушата. От другата страна на водния басейн се издигаше полегато възвишение, което беше покрито с гъста гора.
– Това е мястото, което избра Сам – обясни Стоун и се огледа като познавач. – Наистина едва ли бихме могли да намерим по-подходящо кътче за нашия план.
– Но къде са кайовите, господин Стоун? – попитах.
– Скрили са се, много добре са се скрили – усмихна се той хитро. – Можеш да търсиш, колкото си искаш, и пак няма да забележиш никаква следа от тях, макар че те могат да ни наблюдават много добре.
– Къде са?
– Почакай малко, сър! Трябва най-напред да ти обясня защо Сам, хитрецът, избра това място. Прерията, която прекосихме, е осеяна с единични храсти. Това улеснява съгледвачите на апахите и те могат да ни следват незабелязано, защото намират прикритие зад храстите. А сега погледни тясната ивица, която води насам! Като запалим огън тук, той ще освети ивицата и част от прерията, по която ще се приближат враговете ни. Огънят ще подмами апахите и те ще могат спокойно да се приближат към лагера ни, като се прикриват зад храстите и дърветата. Аз ви казвам, мешърс, че не беше възможно да намерим по-подходящо място, където да ни нападнат червенокожите.
Продълговатото, слабо и загрубяло от вятър и дъжд лице на Дик буквално засия от удоволствие при тези думи. Главният инженер обаче не споделяше възхищението му, а поклати глава:
– Какъв човек сте, господин Стоун! Как можете да се радвате, че ще ви нападнат така прекрасно! Казвам ви, аз се радвам толкова малко на това нападение, че ще си плюя на петите!
– За да попаднете по-сигурно в ръцете на апахите! – добави Дик Стоун с непоклатимо спокойствие. – Хич не мислете за такива неща, господин Банкрофт! Не мога да не се радвам на това място, защото, ако то улеснява апахите да ни заловят, то след това на нас ще ни бъде още по-удобно да ги спипаме. Погледнете отвъд водата! Оттатък на склона сред дърветата са се скрили кайовите! Съгледвачите им седят по върховете на най-високите дървета. Те ще забележат, когато се появят апахите, защото отгоре погледите им стигат надалеч в прерията.
– Но – обади се главният инженер – каква ще ни е ползата в момента на нападението, че оттатък езерото сред дърветата се намират кайовите?
– Те ще се крият там само на първо време, защото иначе ще бъдат открити от разузнавачите на апахите – продължи да обяснява Дик. – Когато разузнавачите на неприятеля се върнат, тогава те ще слязат от височината и ще дойдат при нас, като се скрият на полуострова, където няма да бъдат забелязани.
– А ако разузнавачите се промъкнат и дотам?
– Биха могли, но няма да им позволим.
– В такъв случай ще трябва да ги прогоните, а нали не биваше да се издаваме, че сме забелязали присъствието им. Как ще обясните това противоречие, господин Стоун?
– Много лесно. Наистина, трябва да се преструваме, че не подозираме нищо за близостта им, и затова няма как да им забраним да стъпят на полуострова, ала ивицата земя, която го свързва със сушата, е широка само трийсет крачки и ние ще я препречим с конете си.
– Коне в ролята на барикада? Нима е възможно?
– Разбира се. Ще завържем там конете си за дърветата. После можем да бъдем уверени, че никой индианец няма да смее да се приближи до тях, защото те биха го издали с пръхтенето си. И така, нека съгледвачите се приближат спокойно и се огледат наоколо. На полуострова те няма да стъпят. А щом се оттеглят, за да доведат останалите воини, ще пристигнат кайовите, както вече споменах, и ще се скрият на полуострова. После всички апахи ще се промъкнат до лагера ни и ще изчакат да заспим.
– А ако не искат да чакат толкова дълго? – прекъснах го аз. – В такъв случай няма да можем да се оттеглим!
– И в този случай не ни застрашава опасност – отвърна той, – понеже кайовите веднага биха ни се притекли на помощ.
– Но няма да мине без кръвопролитие, а нали точно това искахме да избегнем.
– Да, сър, ала тук, на Запад, няколко капки кръв нямат значение. Но не се безпокойте! Същите съображения ще възпрат апахите да ни нападнат, докато сме още будни. Те сигурно ще си кажат, че ние ще се защитаваме, и макар че сме само двайсетина души, положително от техните хора ще паднат мнозина, преди да ни обезвредят. Не, те щадят кръвта и живота си също както и ние. Затова ще изчакат, докато легнем да спим, а ние пък ще оставим огъня бързо да изгасне и ще се оттеглим на полуострова.
– А какво ще правим дотогава? Можем ли да работим?
– Да. Само трябва в уречения час да сте тук.
– Тогава да не губим време. Елате, мешърс, нека свършим още малко работа!
Другите последваха подканата ми, въпреки че едва ли им беше до работа. Убеден съм, че всички биха офейкали с най-голямо удоволствие, но тогава работата ни щеше да остане недовършена и според договора в такъв случай никой нямаше да си получи парите. А те не искаха да ги загубят. Пък и ако някой се опиташе да избяга, апахите бързо щяха да открият следите му. Не, всички разбираха, че тук сигурността им е относително по-голяма, и затова никой не избяга.
Аз също не можех да бъда безразличен към събитията, които ни очакваха. Бях изпаднал в такова състояние, което приличаше на трескавото напрежение на войниците преди сражение. Но това не беше страх, о, не, защото, ако ставаше въпрос за страх, то трябваше да го изпитам по-скоро при срещата с бизоните, а и после, когато нападнах мечката! Днес ставаше въпрос за хора! Точно това не ми даваше покой. Не се боях толкова за собствения си живот. Все някак си щях да се защитя. Но Инчу-чуна и Винету! През последните дни бях мислил за Винету толкова много, че го чувствах още по-близък. Странното е, както успях да разбера по-късно, че по същото време и неговите мисли са били заети с моята личност така често, както и моите с него.
Дори и работата не бе в състояние да ме освободи от безпокойството, но бях уверен, че то ще изчезне изведнъж в решителния миг. Тъй като той неизбежно щеше да настъпи, започнах да го очаквам дори с нетърпение. А той не беше много далеч, защото още рано следобед забелязахме Сам Хокинс да се приближава към нас. Дребното човече беше видимо изморено, ала хитрите му очички сияеха весело над гъстата растителност, която покриваше долната част на лицето му.
– Всичко наред ли е? – попитах го. – Просто ти личи, че е така, драги Сам.
– Тъй ли? – засмя се той. – Но къде е написано? На носа ми или само във въображението ти?
– Какво ти въображение? Всеки, който ти види очите, ще каже същото без колебание.
– Значи очите ме издават. Добре, за в бъдеще ще знам. Но имаш право. Имах по-голям успех, отколкото можех да очаквам.
– Тогава си видял разузнавачите?
– Разузнавачите? Да съм ги видял? Много повече! Видях не само разузнавачите, а и целия отряд. И не само ги видях, ами ги и чух. Подслушах ги.
– Подслуша ли ги? Ах, казвай бързо тогава какво успя да научиш!
– Не сега и не тук. Събери си нещата и се прибери в лагера! Идвам след теб. Преди това се налага да отскоча до кайовите, за да им кажа какво съм научил и как трябва да се държат.
Той закрачи покрай езерото, стигна до потока, прескочи го и изчезна между дърветата в гората. Ние си събрахме партакешите и се прибрахме в лагера, където зачакахме връщането на Сам. Нито го видяхме, нито го чухме да идва – той изникна изведнъж между нас и каза надменно:
– Ето ме, господа! Нямате ли очи и уши? Вас може да ви изненада и слон, чиито стъпки се чуват от четвърт час разстояние!
– Във всеки случай ти не се приближи като слон – засмях се аз.
– Исках да ви покажа как можете да се приближите до хора, без те да ви забележат. Седяхте си спокойно и не разговаряхте. Бяхте съвсем тихи и кротки и все пак не чухте, че се промъквам. Ето така беше и вчера, когато припълзях близо до апахите.
– Хайде, Сам, разкажи ни!
– Сега ще научите как стана това. Но ще трябва да седна, защото съм много изморен. Краката ми са привикнали на ездата и сега отказват да ходят. А и по-изискано е да се числиш към конницата, отколкото към пехотата, ако не се лъжа – той седна близо до мен, огледа ни всички един по един с присвити очи и кимна многозначително: – И така, тази вечер започва танцът!
– Още тази вечер ли? – попитах, като едновременно се изненадах и зарадвах, защото желаех всичко да се реши час по-скоро. – Добре, много добре!
– Хмм, изглежда, имаш голямо желание да попаднеш в ръцете на апахите! – промърмори Сам подигравателно, но веднага обърна работата: – Но имаш право. Наистина това е добре, аз също се радвам, че няма да бъдем повече в неизвестност. Не е много приятно да ти се налага да очакваш нещо, което може да свърши не както си мислиш.
– Да не би да има нещо, което може да ни създаде главоболия? – попитах.
– Ни най-малко. Дори обратното. Едва сега се убедих, че всичко ще мине добре. Но всеки опитен човек знае, че и от най-доброто дете по-късно може да излезе някой пропаднал скитник. Така е и със събитията. И най-чудесната работа може да се провали от някое непредвидено обстоятелство, ако не се лъжа, хи-хи-хи-хи!
– Но ние няма защо да се опасяваме от подобно нещо, нали?
– Не. След всичко, което чух, успехът ни е сигурен.
– Какво чу? Разкажи ни най-после!
– Полека, полека, млади господине! Всяко нещо по реда си! Сега не мога да ви съобщя какво съм чул, защото по-напред трябва да знаете какво се случи преди това. Тръгнах още докато валеше здравата. Не беше нужно да чакам да спре дъждът, защото дори и най-проливният дъжд не може да проникне през дрехата ми, хи-хи-хи-хи! Стигнах почти до мястото, където лагерувахме, когато при нас дойдоха двамата апахи. Трябваше да се скрия, защото видях трима червенокожи, които душеха наоколо. Това са разузнавачи на апахите, помислих си аз, и няма да продължат, защото им е наредено да стигнат само дотук. Така и излезе. Те претърсиха околността, без да открият следите ми, след което седнаха под дърветата, защото на открито беше много мокро. Така прекараха около два часа в чакане. И аз се бях разположил под едно дърво и чаках два часа. Нали трябваше да разбера какво ще стане! По едно време се зададе отряд конници – всички бяха покрили лицата си с цветовете на войната. Веднага ги разпознах: Инчу-чуна и Винету и техните апахи.
– Колко бяха?
– Точно колкото бях предположил. Преброих около петдесет човека. Съгледвачите излязоха изпод дърветата и докладваха на двамата вождове. След това отново трябваше да избързат напред, а отрядът ги последва бавно. Вие, джентълмени, разбирате, че Сам Хокинс тръгна след тях. Дъждът беше заличил всякакви следи, но забитите от вас колчета в земята си бяха все още там и бяха като пътепоказатели. Как ми се иска през целия си живот да имам пред себе си все такива ясни следи! Но апахите трябваше да бъдат много предпазливи, защото очакваха да ни видят зад всеки храсталак, така че напредваха много бавно. Вършеха всичко много хитро и предпазливо. Бяха чудесно обучени и ми доставяха огромно удоволствие. Инчу-чуна е прекрасен воин, а и Винету не му отстъпва. И най-малкото им движение беше добре премерено. Не продумваха нито дума. Разбираха се само със знаци. На три километра от мястото, където ги видях за първи път, ги завари нощта. Там слязоха от конете си, завързаха ги за колчета и изчезнаха в гората да лагеруват до следващото утро.
– Там ли ги подслуша? – попитах.
– Да. Те са умни воини и не запалиха огън, а понеже и Сам Хокинс е умен като тях, си помисли, че не биха го забелязали лесно. Затова навлязох между дърветата и запълзях на собствения си корем, тъй като нямах друг на разположение. Приближих се толкова, че успях да чуя всичко, което говореха.
– А разбра ли всичко?
– Излишен въпрос! Нали чух всичко!
– Попитах дали си служеха с онази неразбираема смесица от индиански и английски думи?
– С нищо не си служеха, ами разговаряха помежду си, ако не се лъжа, на наречието на индианците мескалеро, което разбирам горе-долу. Промъкнах се още малко напред, докато се озовах съвсем близо до двамата вождове. Те разменяха от време на време по индиански маниер няколко думи, които обаче са богати на съдържание. Научих достатъчно и знам какво трябва да правим.
– Хайде, тогава изстреляй патроните си! – подканих го, защото той отново направи пауза.
– Тогава се поотдръпни, сър – усмихна се Сам, – за да не те улучи някой мой изстрел! Впрочем те наистина искат да ни заловят живи.
– Значи няма да ни убиват?
– Аа, ще ни поубият, но не веднага! Искат най-напред да ни пленят живи и здрави, след което да ни закарат в селата на мескалеросите край Рио Пекос, където ще бъдем завързани за коловете на мъчението и живи изпечени. Е, също както ние хващаме живи шарани, носим си ги вкъщи, слагаме ги във вода и ги храним, за да ги сварим после с най-различни подправки. Ама се чудя какво ли ще бъде месото на стария Сам, особено ако ме сложат в тигана с ловната ми дреха, хи-хи-хи-хи!
Той се разсмя по своя тих и особен начин, след което продължи:
– Особено са хвърлили око на господин Ратлър, който е седнал между вас с такова нямо възхищение и ме е зяпнал с толкова блажено изражение, като че ли раят с всичките си наслади очаква само него. Да, господин Ратлър, надробил си си такава попара, каквато аз не бих желал да сърбам. Ще те набучат на копия, на кол, ще те отровят, ще те наръгат с ножове, ще те застрелят, ще ти разтегнат крайниците, ще те обесят. Изтезанията ще бъдат добре подредени и постепенно приложени, за да останеш жив колкото се може по-дълго време, и да имаш възможност изцяло да изпиташ всички тези мъки и начини за умъртвяване. И ако накрая въпреки това все още не си умрял, ще те погребат жив заедно със застреляния от теб Клеки-петра.
– Небеса! Така ли казаха? – простена Ратлър, чието лице стана смъртнобледо от ужас.
– Разбира се! И си го заслужил. Не мога да ти помогна. Само ти пожелавам, когато вече преминеш през всичко това, никога повече да не извършваш подобна долна и безчестна постъпка. Но мисля, че няма и да имаш кураж. Трупът на Клеки-петра е предаден на жреца, който ще го отнесе в дома му. Сигурно знаете, че червенокожите умеят да запазват труповете дълго време. Виждал съм мумии на индиански деца, които след повече от век изглеждат толкова запазени, като че ли са умрели преди ден. Ако апахите ни пленят всичките, ще ни доставят удоволствието да видим как от живия господин Ратлър ще направят подобна мумия.
– Няма да остана тук! – извика Ратлър, обзет от ужас. – Ще се махна. Няма да ме пипнат!
Той се накани да скочи, обаче Сам Хокинс го дръпна бързо пак на земята и предупреди:
– Нито крачка настрани от това място, ако ти е мил животът! Апахите може би вече са обградили цялата околност. Ще се напъхаш право в ръцете им.
– Така ли мислиш, Сам? – попитах.
– Да. Това не е празна заплаха. Имам всички основания да вярвам в това, което казвам. И за другото не съм се излъгал. Апахите наистина са потеглили вече в боен поход срещу кайовите, и то с цяла армия, към която ще се присъединят двамата вождове, щом свършат с нас. Не е било необходимо да се връщат до селата си, за да съберат воини срещу нас, защото по пътя си са срещнали племената, тръгнали срещу кайовите; предали са трупа на Клеки-петра на жреца и са си избрали петдесет добри ездачи, за да ни заловят.
– Къде са отрядите, които са тръгнали срещу кайовите?
– Не знам. Не казаха нито дума. Но това не ни интересува, ако не се лъжа.
Тук обаче дребосъкът Сам се лъжеше страшно много. Съвсем не ни беше безразлично къде се намираха тези многобройни отряди, пък и твърде скоро научихме къде са били. Сега Сам продължи да разказва:
– След като бях чул достатъчно, можех веднага да се върна при вас; но през нощта човек много трудно заличава следите си. Можеха рано сутринта да ги открият, а освен това много ми се искаше да наблюдавам апахите и сутринта. Ето защо останах скрит в гората през цялата нощ и тръгнах едва след като потеглиха. Следвах ги на около девет километра от тук, след което по обиколен път се върнах незабелязано при вас.
– Значи апахите не са те забелязали?
– Не.
– Но нали каза, че искаш да им се покажеш...
– Да. И щях да го направя; но не беше нужно – защото... чакай, чухте ли?
Сам беше прекъснат от трикратния крясък на орел.
– Това са съгледвачите на кайовите – каза той. – Настанили са се по върховете на дърветата. Казах им да ми дадат знак, когато забележат апахите. Ела! Да видим доколко можеш да разчиташ на очите си!
Тази подкана беше отправена към мен. Сам се надигна и тръгна, а аз взех пушката си и го последвах.
– Чакай! – махна с ръка той. – Остави пушката! Трябва да се преструваме, че не подозираме никаква опасност. Ще се правим, че събираме дърва за огън. Апахите ще решат, че ще останем тази нощ да лагеруваме тук, а това е удобно за нас.
Отправихме се бавно и привидно безгрижно между дърветата и храсталаците към откритата тревна ивица и от там към прерията. Започнахме да събираме съчки покрай храсталаците, като скришом се оглеждахме да зърнем апахите.
– Видя ли някого? – прошепнах на Сам.
– Не – отвърна ми той тихо.
– И аз не виждам.
Напрягахме зрението си, ала не забелязахме нищо. По-късно научих от Винету, че той е лежал зад един храст най-много на петдесет крачки от нас и ни е наблюдавал. Сега бих открил Винету веднага, пък макар и само по комарите, които, привлечени от него, кръжаха около храста много повече, отколкото където и да било наоколо.
И така, ние се върнахме при другите, без да свършим нищо, и започнахме да събираме заедно с останалите дърва за лагерния огън. Насъбрахме повече, отколкото ни бяха необходими.
– Така е добре – обади се Сам. – Трябва да приготвим дърва и за апахите. Когато дойдат да ни заловят и разберат, че сме изчезнали, хубаво е веднага да могат да накладат огън.
Скоро се стъмни. Като най-опитен Сам се скри най-отпред, където започваше прерията. Искаше да узнае пръв за приближаването на съгледвачите. Огънят беше запален и пламъците осветиха част от прерията. Апахите сигурно щяха да ни помислят за твърде непредпазливи и неопитни, защото големият огън отдалеч разкриваше лагера ни на всеки неприятел.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания