Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 
Лунатичка
Лунатичка
Друговерка
Над кръчмата
По орбита
  
Виж още:
Българска художествена литература /Българска съвременна литература /Поезия
Лунатичка
Автор:
Габе, Дора

Лунатичка

На моята племенница Катя

Не вийте, псета, аз не съм видение,
кръвта във жилите ми дреме
като в затоплени легла,
ала от сън ме дигна месеца
и рече ми: „Ела”.
Станах от леглото си и тръгнах, минах двора,
                                                         нашата ограда
и сянката ми легна тука на площада.

Кубетата на „Александър Невски”
се дигнаха,
а облаците се снишиха
и с бяла тъкан къщите завиха.
На паметника бронзовия кон
разтвори ноздри и зацвили,
прозорците се разтрепераха,
а хората, пробудени и в полусън,
помислиха, че вятър свири.
Месеца поведе сянката ми,
удължи я
и тръгнах в улиците през града,
като в магия.

Спяха къщите и улиците,
спяха лампите по стълбовете,
спяха в своите шинели часовите,
спяха релсите по „Пиротска”, до края,
спяха къщици като къртичини,
в тънки бели сънища обвити.
Само каменният дом, огромен, бял
гледаше над целия квартал.

С петстотин прозорци гледаше в нощта,
петстотин човека в него спяха,
дишаха във сън
и в сън живяха.
Едните весели, а други тъжни бяха,
едните плачеха, а другите мълчаха,
едните „сбогом” казваха,
а други се прегръщаха,
а младите протягаха ръце
и мускулите им напрегнати пращяха
в устрем.
Секунди, птички, не шумете,
с крилцата си не ги будете.

Но ето, горе,
едно прозорче бързо се отвори.
Надникнах през желязната решетка
и видях
младеж, с очи големи, огнени,
със глас като вода избликнала,
Извика ми:
– О, Свобода!
– Не съм.
– О, Свобода, дойде ли най-подир.
– Не съм.
– О, отвори.
– Не мога, аз съм лунатичка,
излюпвам се като мушица през зори,
а през нощта се скитам сам-саменичка.
– О, отвори ми, ти жена,
ти птичка, ти светулка,
ти кацнал вече лъч на моето прозорче,
ти отвори, защото сам не мога.
– Ще съмне утре и ще ти отворят.
– Не вярвам в слънцето, ти отвори.
– Не мога, аз съм сянка,
аз насън вървя
и светлини ловя,
недей ме вика, сбогом,
– Отворииии...

Удари се гласа в кепенците,
в прозорците, в вратите,
залъкатушиха се в езерото светлините,
хората отвориха очи в уплаха,
ала помислиха пак: вятъра свири,
и заспаха.

А въздуха се разлюля и полетяха
                                               вълните му огромни,
понесоха гласа и викаше далеко,
примесен с милиони други гласове,
и викаше над всички: „Отворииии”,
и биеше тревога.

Тогаз удариха дванайсет часа,
като олово паднаха в вълните
и стана полунощ.

А в тъмнината се разля над нея,
над месеца и над звездите
проточен глас на рог.
Познах го. Идеше той отдалеко,
от кулата на църквата „Света Мария”,
от краковската стара катедрала.
Един ден, рано, в шест часът,
аз влязох в тоя град с готически стени.

Живота ми започваше, опрян
връх здрави мъжки плещи,
и затова ликуваща, като царица влязох.
И в тоя миг засвири рога.
От шестстотин години свири всеки час
и въздуха се влива
като река в море,
като изминат час във вечността,
като душа, която се отделя
от тялото
и през света отива...

Бъдете тихи, мои стъпки,
не падайте в таз светла тишина
като засъхнали от блато буци кал,
защото въздуха е океан от звуци,
затихнал за минута
и заспал.
Защото капе в него пулса на сърцето ми
и моя дъх се е разлял.

Звъни като камбана сребърна във него
песента
на птичката, която пее
на клончето и мисли,
че я слушат само:
нейната другарка в малкото гнездо
и трите топли яйчица под нея...

Кой разкъса въздуха със изстрел?
Кой с светкавица преряза тишината,
удари се в стената,
в прозорците, в вратите?
Счупени стъкла
попадаха и зазвъняха.
Стреснаха се хората във сън,
рибките на спомените светнаха
във седем цвята
и угаснаха.
Видях, през тесния прозорец на тавана,
когато стреля във сърцето си.
Не сварих с моите ръце
да спра ръчицата...
Сега лежеше цяла в кръв.
Като че нивга таз ръка не се е вдигала,
главичката не е лежала
на топло рамо –
тежка е и впита в пода като камък.
А от сърцето й изтича
алена струя останала
и с нея – сетната минута младост.

Когато слязох долу и почуках,
майката подскочи,
сякаш от усойница ужилена.
– Ти коя си, белоока сянка,
дето тъй ме гледаш зад прозореца.
– Ставай, майко, бързо от постелята.
– Що да ставам? Виждаш, че не мога,
нещо тежко ми в сърцето легна.
– Легна ти в сърцето твойто чедо,
с тежка мъка, още непогребано...
Как ще носиш нейната и свойта?

Какви бяха тия мои пръсти,
дето като пламъчета светнаха,
като две омайничета грейнаха,
дето я помамиха да стане,
дето я отведоха до горе,
дето й вратичката отвориха.
– Майчице ле, майко Богородичке,
ти ли нямаш рожба на сърцето си?

И загреба с шепи от кръвта й,
та обля гърдите си и двете.
– Майчице ле, майко Богородичке,
ти ли свойта рожба не нахрани,
та откъсна мойто, недояло,
мойто гладно чедо от гръдта ми?

А лежеше мъртвата на пода,
с две очи отворени, големи,
като две звезди, които греят
и огряват запустели ниви,
запустели къщи и дворове,
дето нищо живо не остана...

Не вийте, псета, аз не съм видение,
кръвта във жилите ми дреме
като в затоплени легла,
но месеца ми рече пак: „Ела.”
И тръгнах.
Псета, неспокойни братя,
елате,
да ви помилвам по челата,
да ви погладя,
да заскимтите сгушени до мене,
със тез очи, безкрайно предани
и пълни с обич и открити,
да ме загледате в очите.

И седнаха до мене псетата,
и аз седях на камъка,
а осем погледа замислени ме пазеха,
а мъката изплува от сърцето ми
и псетата видяха:
то беше долу, под земята,
във пещери, тунели и галерии,
където на челата
на минните работници огряваха светулки
и гаснеха,
а вятъра отнегде се провираше.

Ала във дъното бе задуха
и глухи удари изтежко падаха.
В стената имаше икона
и някой рече: „Бог на помощ.”
А друг отвърна: „Бог на помощ.”
Тук не се влиза просто като в дом,
тук подписът си слагаш:
каквото да се случи,
не ще е ничия вината.
А три пъти на ден отваря се земята
и влизат в нея пет хиляди души...

На дъното, отсреща,
копаеха двамина.
Видях как пещерата свойта паст раззина
и затаи във погледа си нещо
неуловимо и зловещо.

Когато стигнах до забоя, спряха,
отдръпнаха се, като че замряха
опрени до стената.
Мократа им кожа бе залепнала,
сянка в хлътналата буза се е сгушила.
Не ме погледнаха,
на погледа не ми отвърнаха.
Какво им сторих?
Не исках ничии очи да ме погледнат,
не исках ничии ръце да ме докоснат
освен пияните от труд и от умора.
Над нас пращяха тежки пластове,
натискаха ни къщите и хората,
които спяха.

Така и аз съм спала.
Затоплена, разнежена от тия въглища,
със блясъка на черни диаманти,
сънувала съм океани и простора,
с големите световни параходи,
със палуба на петия етаж,
с небе огромно и високо
и с облаци, челата си опрели
до други светове...

А тия двамата
тогава са дълбали
под мен земята,
живи закопани,
с ръце, превърнати на камък,
и с мускули, превърнати в въжета.

Дайте ми копачката, да потече
потта от моето чело,
да ме сроди със вашето тегло,
да се обърнете и братски да речете:
„Ела при нас.”
Уви, копачката е тежка за ръцете ми.
На дръжката й някой издълбал:
„Пази ни, Боже, под земята,
а горе – майките, жените и децата.”
Къде е моята съдба?

Не съм ни майка, ни жена,
ни родно чедо в някоя страна.
Не ми отвърнаха за сбогом
и тръгнах из тунелите сама.

То беше, псета, моя черен сън.
С отворени очи вървях през него.
Той гледаше през лампите-светулки,
говореше с гласа на срещнати миньори,
заслушваше се в скърцащите пластове над нас,
догдето спря до осемнайсет коня,
стълпени до завоя.
Когато ме погледнаха конете
с очите на нощта,
рекоха ми:
– Толкова отдавна
във тез подземия сме снети,
че слънцето не можем да си спомним.
А щом фосфоресцираха ръцете ми,
извикаха:
– Недей ни слънцето напомня,
от мъка ще умреме,
защото сме на до живот затворени.
– Защо ви са очите ви тогава?
Много са ни. Само гледаме
лампите.-светулки, като гаснат.

– Що ви са ушите в тая пустош?
– Малко са ни, да се вслушваме
в подлото кикотене на газа,
като дебне под нозете ни.
– Що ли ви е тая буйна грива?
– Що ли ни е...

Още не отвърнаха, и екот
тъмното разкъса,
сринаха се тежки колелета.
– Пълна вагонетка се откъснала.
Спряха се ръцете и прекръстиха.
– Тичайте, конете. А конете,
чакаха в тунела, на завоя,
чакаха затихнали, смирени,
чакаха чудовищния удар,
който на секунди да отнеме
черното от мътния им поглед
и да блесне за секунда слънце
в спомена на някакво детинство,
смачкано с изтеклия им мозък,
релсите обляло и с кръвта им
смесено...

Какво направих?
Горе техни братя
мъкнат в дъжд и вятър
пътници до заранта.
Виждах ги да тънат във калта,
сред улиците, претоварени,
а хора да ги бият със камшици.
Тогава бягах и си мислех:
„Хора без сърце.”
А в тоя миг
съдбата им не спрях.
Защо ми са тогава тия две ръце,
безпомощни ръце!
– Недей си спомня за конете –
рекоха ми псетата –
и не мисли, ела със нас.
– Тежи ми моята безпомощност като вина.
– Не си отивай.
– Сбогом,
месеца ми даде знак да тръгна пак...
И дълго виха псетата след мене,
и плачеха,
като деца от майка отделени,
и гледаха с очи от глад измършавели,
с очи като къщурки,
изхвърлени накрай града,
с прозорци – сиви дупки.

А месеца бе омагьосал къщите,
дворовете и хората в леглата.
Сенки падаха по подовете на нещата
и замагьосани лежаха;
като в прозрачно дъно
изправените стъбълца стояха;
като във тиха езерна вода
в съня си беше потопен града.

Бъдете тихи, мои стъпки,
под стряхата са сгушени гнездата,
а има вече птички в яйчицата.
Промъкнах се от стряхата на тротоара
и тръгнах по алеята отсреща,
където дълги сенки от дърветата
налягали мълчаха, а листата
не можеха дъхът си да поемат
от тежестта на тишината.
Но светна зад алеята прозорец,
вратата се отвори,
падна светлина и тъмното заля
възторжена вълна
и от музика и танци.
Живот, вземи и мене,
ето ми ръцете...

Ала излязоха оттам
с блуждаещи очи, замаяни по двама,
не ме видяха, нито чуха, само
в очи се гледаха и като в сън вървяха...

Удари градския часовник три.
Защо започна тоя ден със нощ?
Защо отсреща лампата гори
във долния етаж
и хората не лягат още!
– Усмихна се, видя ли –
рече старата жена,
а младата отвърна:
– То е на добре.
– За първи път от толкоз дни и нощи.
– Измъчва себе си и нас.
– Легни си, майко.
– Ами ти?
– И аз.

Във стаята лежеше болен старец
и умираше.
Видях как месеца в прозореца му свети
и как измъква болното сърце
и пие сока му като на цвете.
Старецът умира,
а няма никой. Спят и двете.

Удари градският часовник четири,
затвори някой двете порти
на погледа последен,
и други две
за други свят отвори...

Старецът умря. И аз видях
и дишането си със неговото спрях,
и дишах с него до последната секунда
и ето, аз съм жива,
а старецът го няма.
Кога прекрачи прага,
къде е той, какво е смърт
и за какво е тя?

Остана на лицето му усмивката,
която взе и върна на света.
Разплитай ме от свойта синя мрежа,
о, нощ...
Часът е пет и някой може би умира.
Не искам твоите студени пръсти, Смърт.
Зад хълма месеца спокойно се прибира.

Не искам твоето докосване на скрито,
когато всички спят.
Няма да ти дам сърцето си
месеца да го изпива.

Витоша е кървавочервена,
кръвта във жилите ми се пробужда,
и аз съм жива, жива, жива...

В казармата засвириха заря.
Тра-та-та-та-а-а-а-а-а...
Като през конски ноздри
мина ясния бакърен глас
и ме прониза.
Утро, ида!
Слънце, ида!
– И аз, и аз.
– Мушице, ти ли си?
Тра-та-та-та-та-та-а-а-а...

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания