Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Малки жени
Играта на пилигрими
Весела Коледа
Лорънс-младши
Товарите
Съседство
Бет намира красивия дворец
Ейми попада в долината на унижението
Джо среща Аполион
МЕГ ОТИВА НА ПАНАИРА НА СУЕТАТА
“П. К.” и “П. С.”
Експерименти
Лагерът “Лорънс”
Въздушни кули
Тайни
Телеграма
Размяна на писма
Малката предана Бет
Мрачни дни
Завещанието на Ейми
Нещо съвсем интимно
Лари извършва глупост, а Джо оправя нещата
Блажени селения
Леля Марч урежда въпроса
  
Виж още:
Детска литература /Романи
Преводна художествена литература /Американска литература /Романи
Малки жени
Автор:
Олкът, Луиза Мей
            

Лагерът “Лорънс”

Бет изпълняваше ролята на пощальонка, тъй като беше почти непрекъснато вкъщи и можеше да проверява “пощенската служба” най-редовно. За нея беше истинско удоволствие всеки ден да отваря малката вратичка и след това да разпределя пощата. Един юлски ден тя влезе в къщата с пълни ръце и веднага се зае да раздава писмата и пакетите.
– Ето твоя букет, мамо! Лари никога не те забравя – каза Бет и постави свежите цветя във вазата, която стоеше в “маминия кът” и за която внимателното момче се грижеше винаги да е пълна с цветя.
– Госпожице Мег, едно писмо и една ръкавица – продължи Бет, като подаде нещата на сестра си, седнала близко до майка им.
– Но как така, аз си бях забравила целия чифт у Лари, а ти сега ми донасяш само едната. Да не би да си изпуснала другата в градината? – попита Мег, като разглеждаше с почуда ръкавицата си.
– Не, сигурна съм, че не съм я изпуснала. В “пощенската служба” имаше само една ръкавица.
– Ама че глупава работа! Но няма значение, надявам се, че и другата ще се намери. А писмото ми съдържа само превод на една немска песен, която исках да науча. Струва ми се, че господин Брук го е направил, тъй като това не е почеркът на Лари.
Госпожа Марч погледна към Мег, която изглеждаше много красива в своята памучна рокля на карета, с малките къдрици, които се спускаха над челото u. Имаше нещо доста женствено в начина, по който бе седнала пред шевната си маса, отрупана с парчета плат и макари – тя шиеше и пееше, без да има ни най-малка представа за това, което мислеше майка u в момента. Пръстите u се движеха бързо и леко, а съзнанието u бе заето с разни момичешки проблеми, свежи и невинни като маргаритките върху колана u. Госпожа Марч се усмихна доволно.
– Две писма за доктор Джо, една книга, както и смешна стара шапка, която почти бе изпълнила цялата “пощенска служба” и дори стърчеше навън – обяви Бет през смях, когато стигна до кабинета, където Джо пишеше нещо.
– Ама че е чуден човек този Лари! Просто му казах, че бих предпочела по-големите шапки да са на мода, тъй като от тези с малката периферия лицето ми изгаря всеки ден. А той ми отвърна: “Какво значение има модата? Ти си носи голяма шапка, щом така ти е удобно!” Обясних му, че бих го направила, стига да имам такава, и ето че сега ми изпраща тази, за да ме провокира. Ще я сложа и ще падне голям смях, а освен това ще му докажа, че не се интеpеcyвaм от модата – обяви Джо и след като закачи старата огромна шапка върху бюста на Платон, се зае да чете писмата си.
Едното беше от майка u и от него бузите u пламнаха, а очите u блеснаха от радост, тъй като там бе написано:

Мила моя,
Пиша ти тези няколко реда, за да те уверя, че изпитвам огромно удоволствие, като наблюдавам усилията ти да овладееш избухливия си нрав. Ти не казваш почти нищо за своите опити, провали или успехи и може би си мислиш, че никой не ги забелязва освен Приятеля, за чиято помощ се молиш всеки ден. Уверена съм, че го правиш, като гледам колко е изтъркана обвивката на книгата, която ти подарих за Коледа. Но знай, че и аз също виждам всичките тези твои усилия и с цялото си сърце вярвам в искреността на твоето решение, което вече започва да дава и първите плодове. Продължавай все така, скъпа моя, действай упорито и смело и винаги помни, че никой не би могъл да ти симпатизира и да те подкрепя толкова силно, колкото твоята любеща те

Мама

– Това писмо толкова ми помага! То е по-скъпо от милиони долари и купища други похвали. Оо, мамо, аз наистина се старая! И ще продължавам да го правя, никога няма да се уморя, след като ти ми помагаш за това.
И като сложи глава в скута на майка си, Джо не можа да сдържи щастливите си сълзи, тъй като тя наистина смяташе, че никой не забелязва и не оценява нейните усилия да бъде добра. Затова и сегашните уверения, които получи от майка си, бяха два пъти по-ценни и по-насърчителни, защото, от една страна, те бяха съвсем неочаквани, а от друга – идваха от човека, чиято оценка тя ценеше най-много. В този момент Джо се чувстваше по-силна от всякога и по-уверена, че вече може да срещне и да подчини своя Aполион. Тя заши бележката на майка си от вътрешната страна на роклята си, за да u служи като щит, а също така и да u напомня непрекъснато да бъде готова и да не се поддава на импулсите си. След това отвори и второто писмо, вече готова да посрещне както добра, така и лоша новина. С едри букви Лари бе написал в него:

Скъпа Джо,
Няколко момчета и момичета ще дойдат да ме посетят утре и бих искал да си прекараме чудесно. Ако времето е хубаво, възнамерявам да разпъна палатката си в Лонгмедоу и да се запътим натaм с цялата тайфа – можем да вземем и нещо за ядене и там да обядваме. Ще си запалим огън, ще си наnравим карнавал с циганска мода и какво ли още не. Те всички са чудесни и много обичат подобни забавления. Брук също ще дойде с нас, за да ни държи под око нас, момчетата, а Кейт Вон ще отговаря за момичетата. Бих искал и вие всички да дойдете, в никакъв случай не оставяйте Бет сама вкъщи, вземете и нея, можете да бъдете сигурни, че никой няма да я обиди. За провизиите не се безпокойте – това ще бъде моя грижа – вие само бъдете “добри деца” и елате!
А сега ме извини, защото ужасно бързам.

Вечно твой,
Лари

– Той е направо страхотен! – извика Джо и веднага се понесе да каже новината на Мег. – Разбира се, че ще отидем, нали, мамо? Ще можем да помогнем на Лари. Аз ще се заема с подреждането на нещата за пикника, Мег би могла да приготви обяда, а и останалите ще ни бъдат от полза по някакъв начин.
– Надявам се, че момичетата и момчетата на семейство Вон са достатъчно големи и приятни. Знаеш ли нещо за тях, Джо? – попита Мег.
– Знам само, че са четири деца. Кейт е по-голяма от теб, Фред и Франк, които са близнаци, са на моята възраст, а освен това има и едно малко момиче, Грейс, което е на девет или десет години. Лари се е запознал с тях, когато е бил в чужбина, и много харесва момчетата. Като си спомням как стискаше устни, когато говореше за Кейт, имам чувството, че тя не му е особено приятна.
– Така се радвам, че роклята ми от френско имприме* е изпрана и изгладена. Тя е много подходяща за този случай – отбеляза Мег със задоволство. – Ти имаш ли нещо прилично, Джо?
– Ами да, онзи костюм в червено и сиво, с който карам лодка. Той е съвсем подходящ. И без това ще скитам нагоре-надолу, ще нося дърва. Не бих искала да съм облечена с нещо, което може да се скъса или изцапа. Ти ще дойдеш ли, Бети?
– Само ако обещаете, че няма да позволявате на момчетата да говорят с мен.
– Нито едно момче няма дори да се приближи до теб!
– Бих искала да доставя удоволствие на Лари. От господин Брук не ме е страх, той е толкова любезен. Но в никакъв случай не бих искала да си играя с някого, да пея или да казвам каквото и да било. Ще правя това, което искате от мен, и няма да преча на никого. Ако смяташ, че ще можеш да се грижиш за мен, Джо, аз ще дойда.
– Браво на моето добро момиче! Ти наистина трябва да се бориш с твоята стеснителност и ще видиш, че ще успееш. Много добре знам, че никак не е лесно да преодоляваш недостатъците си. Но ние всички те подкрепяме и това може би прави задачата ти по-изпълнима.
– Благодаря ти, мамо! – каза Джо и целуна нежно майка си по бузата.
– Аз получих кутия шоколадови бонбони и картината, която исках да прерисувам – обяви Ейми, като показа своята поща.
– А за мен има бележка от господин Лорънс, който ме моли да отида и да му посвиря тази вечер, преди да са запалили лампите. Ще отида, разбира се – каза Бет, която вече бе силно привързана към стария господин и го смяташе за свой добър приятел.
– А сега нека всеки се заема със задачите си, днес ще работим двойно повече, за да можем утре със спокойни сърца да се отдадем на игри – подкани ги Джо.
И така, когато слънцето надникна в стаята на момичетата рано на следващата сутрин, за да им покаже, че започва един чудесен ден, то видя една доста комична гледка. Всяка от сестрите бе направила такава подготовка за предстоящия fete*, каквато според нея самата е била необходима. Мег имаше допълнителен ред с навити върху хартиени ролки къдрици върху челото си, Джо се беше здравата наклепала с крем за лице, Бет беше взела при себе си в леглото Джоана, за да компенсира предстоящата раздяла, а Ейми ги биеше всички по точки, защото си бе вързала носа, така че да го държи повдигнат нагоре, като по този начин се надяваше да превъзмогне обидната му сплесканост. Тази смешна картина сякаш достави доста голямо удоволствие на слънцето, защото то започна толкова силно да напича, че Джо се събуди, а след това разбуди и останалите и всички избухнаха в смях, като видяха приспособлението на Ейми.
Слънцето и веселият смях бяха едно добро предзнаменование за предстоящ приятен ден и много скоро в двете съседни къщи започна едно безкрайно суетене. Бет, която се приготви първа, непрекъснато докладваше какво става отсреща, а от време на време даваше информация и за това докъде са стигнали с приготовленията си сестрите u.
– Ето го човека с палатката! Виждам и госпожа Баркър, която приготвя обяда и подрежда всичко в една голяма кошница. В момента господин Лорънс поглежда към небето, а след това – към барометъра. Така ми се искаше и той да дойде с нас! Лари също се появи – изглежда като истински моряк, страхотно момче! О-о, Господи, а ето и каретата, пълна е с хора – една висока госпожа, малко момиченце и две ужасни момчета. Едното понакуцва, горкото момче, то ходи с бастун. Лари не ни спомена нищо за това. Побързайте, момичета, става късно. Ах, трябва да ви кажа, че и Нед Мофът е също там. Погледни, Мег, не е ли това човекът, който ти кимна веднъж, когато пазарувахме?
– Да, наистина. Странно, че и той е решил да дойде. Смятах, че е заминал на почивка в планината. А ето я и Сали, радвам се, че се е прибрала навреме, за да се присъедини към нас. Добре ли изглеждам, Джо? – разтревожено извика Мег.
– Истинска маргаритка. Хвани си роклята с ръка, за да не ти се влачи, и си сложи по-стабилно шапката. Изглежда доста сантиментално, както си я накривила на една страна, но ще отлитне при първия повей на вятъра. А сега да тръгваме.
– Оо, Джо, нима смяташ да носиш тази ужасна шапка? Но тя е просто абсурдна! Не можеш непрекъснато да се правиш на момче! – възмутено нареждаше Мег, докато Джо завързваше червените връзки на широкополата шапка, която Лари u бе изпратил на шега.
– Ще си я сложа, защото е страхотна – пази сянка на цялото ми лице, освен това е лека и голяма. Ще бъде голям майтап, като се появя с нея. Нямам нищо против да изглеждам като момче, стига да се чувствам удобно.
И Джо тръгна към вратата, а останалите я последваха – една чудесна банда от сестри, всяка от които изглеждаше възможно най-добре в летния си костюм и с грейналото си лице, скрито под шапка.
Лари се затича да ги посрещне, а след това най-сърдечно ги представи на приятелите си. Алеята със зелена трева пред къщата се превърна в приемна, където в продължение на няколко минути се разигра една доста интересна сценка. Мег с облекчение забеляза, че госпожица Кейт, макар и двайсетгодишна, бе облечена с онази изискана простота, която американските момичета се опитваха да имитират, но без особен успех. Освен това Мег бе доста поласкана и от твърдението на господин Нед, че е дошъл специално, за да я види отново. Джо пък разбра защо Лари “свива намръщено устни”, когато говори за Кейт: изражението на тази млада госпожица сякаш казваше: “стой настрана от мен и не ме докосвай”, и то бе в пълен контраст с непосредственото държание на останалите момичета. Бет внимателно огледа непознатите момчета и реши, че куцото момче съвсем не е “ужасно”, а нежно и внимателно, затова у нея се оформи твърдото убеждение, че трябва да се държи мило с него. Ейми реши, че Грейс бе едно добре възпитано, весело същество и след като двете се гледаха продължително една друга, те най-внезапно станаха много добри приятелки.
Палатките, храната и плетките бяха изпратени предварително с друга лодка, така че сега цялата компания се натовари набързо на двете лодки и те тръгнаха едновременно, като оставиха господин Лорънс да им маха от брега. Лари и Джо караха едната лодка, господин Брук и Нед – другата. В същото време палавият близнак Фред Вон правеше всичко възможно, за да им пречи, като се движеше из лодката и непрекъснато я клатушкаше. Смешната шапка на Джо имаше големи заслуги за сближаването на групата, защото благодарение на нея бяха разчупени ледовете в началото – просто щом я видяха, всички дружно избухнаха в смях. Освен това тя създаваше приятна атмосфера, тъй като при движението си, докато караше лодката, Джо предизвикваше с нея лек бриз, а покрай другото можеше да послужи на всички и за прекрасен чадър, ако изведнъж се изсипеше дъжд. Кейт с изумление гледаше как Джо караше лодката, известно недоумение будеше и поведението u, особено когато изкрещя: “Боже господи!”, след като изпусна за момент веслото. Кейт им хвърли доста учуден поглед и когато Лари настъпи, без да иска, Джо и u каза извинително:
– Заболя ли те, моя скъпа приятелко?
Но след като няколко пъти си сложи очилата, за да може да разгледа по-внимателно това странно момиче, госпожица Кейт реши, че тя е “малко чудновата, но доста умна”, и u се усмихна отдалече.
В другата лодка Мег се беше настанила удобно точно срещу двамата мъже, които гребяха. За тях това бе едно голямо удоволствие и те непрекъснато се опитваха да демонстрират уменията си. Господин Брук бе доста тъжен и замислен млад мъж, с красиви кафяви очи и приятен глас, който впрочем рядко се чуваше. Мег харесваше приятните му обноски и го смяташе за подвижна енциклопедия на полезни познания. Той не разговаряше много с нея, но доста често я поглеждаше и тя със сигурност почувства, че не му е антипатична. Нед, който в момента учеше в колеж и бе придобил до голяма степен надутите маниери, които господстваха там, не беше особено умен, но с доброто си сърце бе незаменим за един пикник от този вид. Сали Гардинър през цялото време бе твърде заета с опазването на бялата си рокля чиста, а през малкото свободно от това занимание време разговаряше с вездесъщия Фред, който направо ужасяваше Бет със своите шеги и лудории.
Лонгмедоу не беше особено далече, но докато пристигнат двете лодки, палатката бе вече разпъната и платнището пред входа – спуснато. Пред очите им се простираше зелена поляна с три вековни дъба по средата, които с широките си клони засенчваха голяма част от нея. Лекият наклон бе твърде подходящ за игра на крикет.
– Добре дошли в лагера “Лорънс” – обяви младият домакин, докато всички скачаха бързо от лодките с радостни викове.
– Брук е командирът, аз съм комисарят, а всички останали момчета са редови офицери, а вие, госпожици, сте придружаващият състав. Палатката е предназначена специално за вас, а под този дъб е вашата приемна. Под втория дъб ще бъде обща територия, а под третия ще разположим лагерната кухня. Предлагам първо да си поиграем, преди да е станало много горещо, а след това ще помислим и за яденето.
Франк, Бет, Ейми и Грейс седнаха на сянка и наблюдаваха започналата игра на крикет между двата отбора, съставени от останалите осем души. Господин Брук избра Мег, Кейн и Фред, а Лари предпочете Сали, Джо и Нед. Англичаните играеха добре, но американците ги превъзхождаха и почти напълно доминираха на терена. Джо и Фред няколко пъти се спречкаха и едва се въздържаха да не си разменят твърде остри думи. Джо трябваше да нанесе последния удар, но не успя да го направи и този провал я бе разстроил здравата. Фред беше непосредствено след нея и веднага бе негов ред. Той удари топката, която достигна до целта, но спря буквално на един сантиметър встрани. Наблизо нямаше нито един от играчите, така че всички изтичаха да видят къде точно е застанала топката. Фред пристигна пръв и лекичко я побутна, така че да достигне точно целта.
– Успях! Сега, госпожице Джо, трябва да се признаеш за победена! – извика младият господин, като се изпъчи и се подготви за нови подвизи.
– Ти я побутна, видях те! Така че сега е отново мой ред – възрази Джо.
– Давам честната си дума, че не съм я докосвал, може да се е претърколила малко, но това е позволено. Така че, моля те, отстрани се, отново е мой ред.
– Ние от отбор Америка не сме измамници, а щом вие предпочитате да играете нечестно, моля! – извика разгневено Джо.
– Янките винаги си служат с разни трикове и измами, това е известно на всички. Явно и вие не искате да останете по-назад от тях – не u остана длъжен Фред, като в същото време удари топката u и я запрати в далечния ъгъл на поляната.
Джо отвори уста, за да му каже нещо грубо, но навреме успя да се овладее, изчерви се цялата и остана на мястото си, като яростно удряше с бухалката по земята. Фред прие мълчанието u за съгласие, нанесе нов удар по топката и победоносно обяви, че е свършил и излиза от играта. Джо отиде да прибере топката си, като дълго я търси между храстите, а когато се завърна, изглеждаше тиха и спокойна и търпеливо изчака своя ред. Трябваше да нанесе няколко успешни удара, за да възстанови позицията, която беше изгубила, но докато успее да го постигне, противниковата страна бе вече съвсем близо до победата. Предпоследният удар бе на Кейт и топката u достигна съвсем близо до целта.
– Господи, как не успя да се справиш по-добре, Кейт! Сега е ред на госпожица Джо, а тя така ми е ядосана, че като нищо ще успее – викаше ядосано Фред, когато се приближаваха да видят точното положение на топката.
– Янките имат един особен трик – те са щедри към враговете си – каза Джо с такъв тон, че момчето се изчерви. – Особено когато разполагат с всички възможности, за да ги победят – допълни тя и с един великолепен удар прехвърли топката на Кейт и спечели играта.
Лари хвърли във въздуха шапката си от радост. След това в миг си даде сметка, че не би трябвало да демонстрира прекалено силно чувствата си, за да не обиди гостите си от победения отбор, затова само бързо се приближи към Джо и u пошепна на ухото:
– Браво, Джо, той наистина си послужи с измама, аз също го видях. Вече е трудно това да се докаже, но можеш да бъдеш сигурна, че никога няма да посмее отново да постъпи така.
Мег също я издърпа встрани, уж за да u помогне да си завърже шапката, и също я похвали:
– Беше истинска провокация, но ти успя да се въздържиш, радвам се за теб, Джо!
– Няма защо да ме хвалиш за това, Мег, той заслужаваше здравата да му натрия носа. И сигурно щях да го направя, ако не бях отишла при храстите и не стоях там достатъчно дълго, за да мога да се успокоя и да обуздая острия си език. Все още не ми е минало напълно, така че се надявам, че това момче ще стои далече от мен – отвърна Джо, като хапеше нервно устните си, докато фиксираше Фред изпод широкополата си шапка.
– Време е за обяд – обяви господин Брук, след като погледна часовника си. – Комисарю, би ли донесъл вода и запалил огъня, докато ние с госпожица Марч и госпожица Сали подредим масата? Кой може да прави хубаво кафе?
– Джо е голяма майсторка – каза Мег, доволна, че може да похвали сестра си. И така Джо, която в този миг бе благодарна за взетите при Хана уроци по готварство, се насочи към кафеника, докато останалите деца се заеха да събират съчки. Момчетата запалиха огън и донесоха вода от извора, който се намираше наблизо. Госпожица Кейт наблюдаваше как върви подготовката на обяда, а Франк говореше на Бет, която плетеше малки кръгли рогозчици от сухи треви и клонки, за да ги използват като чинии.
Главнокомандващият и неговите помощници бързо разпънаха покривката и подредиха върху нея доста привлекателни вкуснотии, като всички храни и напитки бяха красиво украсени с листа. Джо обяви, че кафето вече е готово и всички се настаниха около масата. Младежите се бяха поуморили от играта и имаха чудесен апетит. Получи се един много весел обяд, всичко им изглеждаше толкова смешно, че непрекъснато избухваха в смях и стряскаха с него един кон, който спокойно си пасеше наблизо. Теренът, върху който бяха разположили храната си, бе доста неравен, така че не липсваха и злополуки с чашите и чиниите. Един жълъд цопна право в млякото, а няколко малки черни мравки полазиха по продуктите, без никой да ги е канил. Стреснати от необичайния шум, гъсениците бяха като замръзнали на местата си върху дебелото стъбло на дървото и наблюдаваха тази странна гледка. Три дечица с руси косици надничаха любопитно през оградата на близката къща, а някакво куче лаеше по тях чак от другия бряг на реката.
– Имаме и сол, ако предпочиташ, можеш да поръсиш с нея ягодите – шеговито предложи Лари, като подаде на Джо купа с плодове.
– Не, благодаря, аз предпочитам паяците – отвърна тя, като измъкна две бедни същества от купата, намерили смъртта си в лепкавия крем. – Как смееш да ми напомняш за онзи ужасен мой обяд точно сега, когато всичко върви толкова успешно? – допълни Джо.
– Прекарах чудесно тогава у вас и в никакъв случай не бих могъл да забравя тези часове. А що се отнася до сегашния обяд, аз нямам нищо общо с него, не съм направил почти нищо. Вие двете с Мег и Брук имате много по-голям принос, така че съм ви много задължен. Какво ли ще правим, след като се нахраним? – малко разтревожено попита Лари, който смяташе, че главният му коз ще бъде вече изигран, след като обядът завърши.
– Ще играем на различни игри, докато се поразхлади. Аз съм донесла “Авторите”, а доколкото разбрах, госпожица Кейт знае нещо ново и интересно. Отиди и я попитай! И без това стои там сама, без никаква компания, а би трябвало да u обръщаш повече внимание.
– Но нали трябва да обръщам внимание и на теб! Мислех, че двамата с Брук ще се сприятелят, но той почти непрекъснато разговаря с Мег, а Кейт само ги наблюдава с тези свои смешни очила. Ще отида при нея, но ти няма защо да ме учиш кое е правилно и кое – не, Джо, тъй като и без това сама не си много наясно по този въпрос.
Госпожица Кейт наистина знаеше няколко нови игри и след като момичетата решиха, че не би трябвало да ядат повече, а момчетата просто не можеха да поберат повече храна в стомасите си, всички се оттеглиха в гостната да играят на ригмарол*.
– Един от вас започва да разказва някаква история, може да е всякаква глупост, която ви харесва. Той разказва колкото си иска време, важното е само да спре на някое много вълнуващо място, след което разказът се поема от някой друг, който прави същото. Много е смешно и ако нещата се правят както трябва, оформя се някаква безкрайна трагикомедия, която е в състояние да развесели всеки. Моля, започнете вие, господин Брук – каза толкова заповеднически Кейт, че Мег доста се учуди: тя имаше към възпитателя същия респект, както към всеки друг господин.
Излегнал се в краката на две млади госпожици, господин Брук веднага се подчини и започна своята история:
– Имало едно време един рицар, който тръгнал по света да търси някакво богатство, тъй като не притежавал нищо друго освен своя щит и своята сабя. Той пътувал много дълго, близо двайсет и осем години, преминал през различни изпитания и опасности и най-накрая пристигнал до палата на добрия стар крал. Кралят бил обещал награда за всеки, който съумее да опитоми и обязди любимия му, много красив, но изключително буен жребец. Рицарят се съгласил да опита и започнал бавно, но сигурно да напредва. Жребецът всъщност бил едно нежно същество, макар че на външен вид изглеждал буен и див, и бързо обикнал своя нов господар. Рицарят всеки ден се занимавал с часове с този любимец на краля, а след това яздел с него из града. И докато си яздел, той непрекъснато се оглеждал за едно красиво лице, което често се появявало в сънищата му, но което никога не бил срещал до този момент. Един ден, докато препускал по една тиха улица, рицарят забелязал това лице на прозореца на един порутен замък. Зарадван, той веднага попитал кой живее в стария замък. Обяснили му, че вътре са затворени няколко принцеси, които са жертва на жестоко заклинaниe и трябва да предат по цял ден, за да съберат пари, с които да откупят свободата си. На рицаря толкова му се искало да им помогне, но и той самият бил беден, така че единственото нещо, което му оставало, било да минава всеки ден покрай замъка с надежда, че ще види отново онова прекрасно лице. Много му се искало да го разгледа по-отблизо, тъй като отблясъците на слънцето в прозореца му пречели да получи ясна представа за него. Най-накрая се решил да влезе в замъка и да ги попита какво би могъл да направи, за да им помогне. Отишъл до голямата врата и почукал, вратата се отворила и изведнъж той видял...
– Една невероятно красива госпожица, която възторжено извикала: “Най-накрая, най-накрая!” – продължи Кейт, която бе чела доста френски романи и много харесваше стила им. – “Това е тя!”, извикал и граф Густав и паднал в краката u, обзет от истински екстаз. “Оо, станете!”, казала прекрасната дама и протегнала нежната си ръка към него. “Няма да го направя, докато не ми откриете как бих могъл да ви спася!”, заклел се рицарят, все още на колене. “Господи, злата ми съдба ме е орисала да остана тук, докато моят тиранин бъде унищожен.” “Къде е този злодей?” “В бледоморавия салон. Тръгвай, смело сърце, и ме спаси от отчаянието.” “Ще го направя и ще се върна като победител или ще умра в името на тази цел!” С тези смели думи рицарят се втурнал напред, отворил вратата на бледоморавия салон и тъкмо решил да влезе вътре, когато получил...
– Зашеметяващ удар от някакъв огромен гръцки речник, който един старец в тъмна роба запратил по главата му – каза Нед. – Господин “Как му беше името” бързо се съвзел, грабнал тирана и го изхвърлил през прозореца, а после побързал да се върне при своята красавица. Макар и с рана на веждата, той се чувствал победител. Но вратата на двореца била заключена. Затова той разкъсал завесите, завързал ги една за друга и направил въжена стълба от тях. Започнал да се спуска бързо по нея и вече бил на половината път, когато въжената стълба се скъсала и той полетял с главата надолу към езерото, което се простирало от другата страна на замъка. Макар че паднал от шейсет фута* височина, рицарят запазил самообладание и тъй като умеел да плува като патица, бързо се придвижил към замъка и заплувал около него, докато достигнал до една малка врата, охранявана от двама яки пазачи. Рицарят ги сграбчил в миг за косите и започнал да удря главите им една в друга, докато те се пръснали като черупки на орехи. След това се възползвал от невероятната си сила и блъснал с рамо вратата, тя се строшила и той се затичал по една каменна стълба, покрита с дебел слой прах. По нея се виждали само огромни почти колкото юмрук жаби и паяци, които биха могли да ви доведат до истерия, госпожице Марч. Когато стигнал до края на стълбата, пред себе си видял нещо, от което дъхът му секнал, а кръвта замръзнала в жилите му...
– Една висока фигура, цялата в бяло и с воал върху лицето, която държала лампа в немощната си ръка – продължи Мег. – Тя безмълвно му посочила да продължи по тъмния и студен коридор, който му заприличал на гроб. От двете му страни се виждали неясни фигури в железни доспехи, наоколо царяла гробна тишина, от лампата се излъчвала слаба синкава светлина и точно в този момент призрачната фигура обърнала към него своето лице, за да му покаже блясъка на ужасяващия си поглед под воала. Двамата достигнали до прикритата със завеса врата, зад която се чувала божествена музика. Рицарят направил решителна крачка напред, за да влезе в следващата стая, но точно в този момент призракът го отблъснал с неподозирана сила и размахал заплашително пред очите му...
– Една кутия с емфие – обяви иронично Джо и публиката се раздвижи с одобрение. – “Благодаря ти”, казал рицарят любезно, взел си малко от емфието и смръкнал няколко пъти толкова силно, че главата му клюмнала встрани. “Ха-ха!”, разсмял се призракът и като погледнал през ключалката как неговите жертви, принцесите, предат неуморно, за да спасят живота си, жестокият дух сграбчил жертвата си и я натикал в голяма метална кутия, където вече лежали други единайсет рицари, натъпкани като сардини, всички без глави. Те внезапно се изправили и започнали...
– Да танцуват лудо – отсече Фред, докато Джо спря за миг, за да си поеме дъх. – И докато те танцували, порутеният стар замък се превърнал в боен кораб сред морето. “Завърти кормилото, после дай пълен напред и приготви оръдията за стрелба!”, изкомандвал капитанът, след като забелязал в далечината някакъв пиратски кораб с черно знаме на мачтата. “Да се хвърлим в атака и, надявам се, ще победим, приятели!”, продължил капитанът и започнала люта битка. Естествено, англичаните победили и този път, както винаги.
– Е, те невинаги побеждават – вметна Джо, но бе обърнала глава встрани, така че Фред не я чу.
– След като успели да пленят капитана на пиратския кораб, английските моряци започнали на претърсват целия кораб. Намерили десетте мъртви пирати, имало и много ранени, тъй като капитанът им бил заповядал да се бият на живот и смърт. “Веднага смъкнете ужасното им черно знаме и завържете устата на този проклетник, ако веднага не признае всичките си грехове”, заповядал английският капитан. Португалецът държал устата си здраво затворена, така че незабавно бил изхвърлен в морето, докато моряците крещели от радост като луди. Но проклетото куче се гмурнало в морето, доплувало до дъното на английския кораб и успяло да го пробие, така че само за няколко минути той потънал заедно с целия екипаж. “Към дъното на морето, морето, морето”, където...
– Господи, просто не знам какво трябва да кажа – извика Сали, след като Фред приключи своя разказ съвсем неочаквано: той усети, че вече бе използвал всички запомнени фрази и най-важните моменти от една от своите любими книги. – Е, добре, те потъвали, потъвали, докато стигнали до дъното на морето, а там ги посрещнала една красива морска сирена. Тя била много разcтpоена, когато намерила кутията с обезглавените рицари, и веднага ги потопила в един специален солен разтвор, като се опитвала по този начин да разкрие тайната им. Защото като всяко друго женско същество и тя била доста любопитна. Не след дълго и капитанът на пиратския кораб достигнал до дъното на морето и морската сирена му казала: “Ще ти дам тази кутия с перли, ако можеш да помогнеш на нещастниците без глави.” На нея много u се искало да възвърне живота на тези бедни същества, но сама не можела да се справи с тази задача. Пиратският капитан веднага грабнал кутията от ръцете u, но когато по-късно я отворил, с голямо разочарование открил, че в нея нямало никакви перли. Той ядосано захвърлил кутията с обезглавените рицари в едно огромно пусто поле, където я намерило...
– Едно малко момиче, което пасяло цяло стадо големи гъски на същото поле – извика Ейми, след като Сали внезапно спря, тъй като не можеше да измисли нищо повече.
– На малкото момиче също му било мъчно за нещастниците и то попитало една възрастна жена какво би могло да направи, за да им помогне. “Твоите гъски ще ти кажат, те знаят всичко”, отвърнала старицата. Момиченцето попитало гъските, преди всичко с какво би могло да замести старите глави, които липсвали, и те всички отворили човките си и в един глас извикали...
– “Със зелки!” – включи се находчиво Лари. – “Може би те наистина са прави”, помислило си момиченцето и веднага се затичало да откъсне дванайсет хубави зелки от своята градина. След като ги поставило на мястото на изчезналите глави, рицарите в миг оживели и сърдечно му благодарили. След това продължили весели и доволни по своя път, без дори да съзнават какво всъщност им се е случило, защото на този свят имало толкова много глави, които по нищо не се отличавали от зелките, та човек трудно би могъл да различи едните от другите. Рицарят, който ни интересува, се върнал обратно в града с порутения замък, за да търси красивото лице, но научил, че принцесите са успели най-накрая да се откупят с изпреденото количество и всички с изключение на една се омъжили. Като чул това, той много се натъжил. Все пак решил да опита късмета си, възседнал верния си жребец, който бил с него в трудни и радостни дни, и го пришпорил към двореца, за да види коя принцеса е останала там. Като стигнал, започнал да наднича през живия плет и видял царицата на своето сърце да бере цветя в градината. “Ще ми дадеш ли една роза?”, попитал рицарят. “Ела и си я вземи”, отвърнала тя с нежно гласче. Той се опитал да се прехвърли през живия плет, но той като че непрекъснато израствал все по-нагоре и по-нагоре. След това решил да пробва да мине през него, но той в миг започнал да става все по-гъст и по-гъст. Рицарят изпаднал в пълно отчаяние. С голяма мъка направил една малка дупчица в плета, след като чупил множество клони, промъкнал главата си през нея и умолително извикал: “Пусни ме да вляза, пусни ме да вляза!” Но красивата принцеса сякаш нищо не разбирала, защото продължавала мълчаливо да къса рози, като го оставила сам да се бори с живия плет. Дали е успял, или не, нека ни каже Франк.
– Аз не мога, аз не участвам в играта – извика Франк, силно объркан от тежкото положение, в което бяха попаднали героите. Бет веднага се скри зад гърба на Джо, а Грейс бе заспала.
– Нима бедният рицар ще бъде оставен така, заклещен в живия плет? – попита господин Брук, като въртеше с пръстите си розата, закачена на ревера му.
– Мисля, че принцесата в края на краищата ще се смили над него и ще му отвори вратата – обяви Лари, като вътрешно се усмихваше.
– Каква глупост скалъпихме само. Може би, ако имахме по-голям опит, щяхме да направим нещо много по-добро. Знаете ли играта “Истина”? – попита Сали, след като всички се смяха на глупавата история, която се получи.
– Мисля, че да – отвърна тъжно Мег.
– Имам предвид играта, нали разбра?
– Какво представлява тя? – попита Фред.
– Слагаме си ръцете една върху друга накуп, след това избираме някакво число и онзи, чиято ръка отговаря на този номер поред в купа, трябва да отговори съвсем искрено на всички въпроси, които му зададат останалите. Много е забавно.
– Можем да опитаме – каза Джо, която много обичаше експериментите.
Госпожица Кейт, господин Брук, Мег и Нед отказаха да участват в играта, но Фред, Сали, Джо и Лари приеха с удоволствие идеята. Те скупчиха ръцете си и избраха число, след това преброиха ръцете и се оказа, че се пада на Лари да отговаря на въпросите.
– Кои са твоите герои? – запита Джо.
– Дядо и Наполеон.
– Коя според теб е най-красивата госпожица? – последва въпросът на Сали.
– Маргарет.
– А коя госпожица ти е най-симпатична? – бе въпросът на Фред.
– Естествено, Джо.
– Какви глупави въпроси задавате! – възкликва Джо и малко смутено сви рамене, докато другите се разсмяха на искрения тон на Лари.
– Хайде да опитаме отново. “Истината” съвсем нe е лоша игра – предложи Фред.
– Е, за някои от нас може и да е добра – промърмори тихо Джо.
Следващия път се падна на нея да отговаря на въпросите.
– Каква е най-голямата ти слабост? – попита Фред, сякаш поставяше под въпрос добродетелите u, каквито той самият не притежаваше.
– Избухливият ми характер.
– Какво би искала най-много да имаш? – на свой ред зададе въпрос Лари.
– Чифт връзки за обувки – обяви Джо, като ясно разбра каква е целта на този негов въпрос и реши да не му отговаря според правилата.
– Но това не е верният отговор. Ти си длъжна да кажеш какво наистина би искала да имаш най-много – настояваше той.
– Е, може би ти по-добре от мен самата знаеш какво е то, а, Лари? – отвърна му Джо и се усмихна, като видя разочарованието, изписано на лицето му.
– Какви качества у мъжа харесваш най-много? – попита Сали.
– Смелост и честност.
– А сега е моят ред – обяви Фред, след като избраното число се падна на неговата ръка.
– Хайде да му дадем да разбере – пошепна Лари на Джо, която веднага кимна с глава и зададе първия въпрос:
– Мамиш ли, когато играеш на крикет?
– Е, да, понякога.
– Добре, а сега кажи: не беше ли твоята история заимствана от книгата “Морският лъв”? – подхвана го Лари.
– Почти.
– Смяташ ли, че английската нация е идеална във всяко едно отношение? – бе въпросът на Сали.
– Бих се срамувал от себе си, ако не мислех така.
– Той е един истински Джон Бул*. А сега, госпожице Сали, приготви се за отговори, няма смисъл да броим, тъй като и без това оставаш само ти. Ще поставя ли на изпитание чувствата ти, ако те попитам не си ли падаш доста по флиртовете? – започна Лари, а в същото време Джо кимна с глава на Фред, за да му покаже, че мирът между тях вече е сключен.
– Ах, какво нахално момче! Разбира се, че не! – възкликна Сали, като тонът u подсказваше, че всъщност е точно така, както твърди Лари.
– Какво мразиш най-силно? – бе въпросът на Фред.
– Паяците и пудинг с ориз.
– А какво харесваш най-много? – попита Джо.
– Танците и френските ръкавици.
– Е, струва ми се, че вече със сигурност можем да кажем, че тази “Истина” е много глупава игра. Я по-добре да преминем към нещо по-смислено, например да поиграем на “Автори”, така ще освежим мозъците си – предложи Джо.
Нед, Франк и двете по-малки момичета също се присъединиха към тази игра, а тримата по-големи стояха встрани и си говореха, докато тя продължаваше. Госпожица Кейт извади отново статива си с рисунката върху него, а Маргарет внимателно я наблюдаваше, докато господин Брук лежеше на тревата с книга в ръка, но не я четеше.
– Как прекрасно се справяте! Така бих искала и аз да мога да рисувам – каза Мег и в гласа u се чувстваше смесица между възхищение и съжаление.
– Защо не се опитате да се научите? Според мен не ви липсват нито добър вкус, нито талант – отвърна веднага госпожица Кейт.
– Просто нямам време за това.
– Може би вашата майка предпочита да ви научи на някои други неща? Същото беше и при мен, но аз успях на докажа на мама, че имам талант, като първо взех няколко урока по рисуване, без да u казвам, а след това тя сама настояваше да продължа. Не можете ли да направите същото с вашата гувернантка?
– Аз нямам гувернантка.
– Аа, забравих, че младите госпожици в Америка вече предпочитат да ходят на училище, вместо да си стоят вкъщи с гувернантки. Татко казва, че там имало много хубави училища. Предполагам, че и вие ходите в някое частно училище?
– Не ходя на училище. Самата аз работя като гувернантка.
– Наистина ли? – възкликна госпожица Кейт, но със същия успех би могла да каже и “Господи, какъв ужас!”, защото тонът u изразяваше точно това. Нещо в изражението на лицето u накара Мег да се изчерви и да съжали, че е била толкова откровена.
Господин Брук погледна към тях и бързо се намеси:
– Младите госпожици в Америка обичат своята независимост, така както и техните предшественици са се борили за нея. Това, че успяват сами да се издържат, се посреща с възхищение и буди уважение.
– Оо, разбира се, че е съвсем правилно от тяхна страна да постъпват по този начин. И ние имаме толкова уважавани и надарени млади госпожици, които избират точно това. Тяхното благородство ги подтиква да поемат този път, защото, след като са дъщери на джентълмени, те са както добре възпитани, така и много способни – обяви с назидателен тон госпожица Кейт, с което още повече нарани гордостта на Мег и я накара да гледа на своята работа не само като на нещо неприятно, но и като на някакво позорно петно.
– Успяхте ли да използвате немската песен, госпожице Марч? – попита господин Брук, за да запълни потискащата пауза.
– Да, тя е наистина чудесна, толкова съм задължена на този, който ми я преведе – и помръкналото лице на Мег в миг светна отново.
– Не знаете ли немски? – учудено попита госпожица Кейт.
– Не особено добре. Баща ми, който ме обучаваше, сега не е тук, а сама не напредвам особено бързо, тъй като няма кой да поправя грешките ми.
– Можете да направите един опит сега. В ръцете си държа “Мария Стюарт” от Шилер*, а както знаете, аз по професия съм си възпитател, така че обичам да обучавам – предложи господин Брук, като с насърчителна усмивка постави книгата в скута u.
– Толкова е трудно, че направо ме е страх да започна – отвърна с благодарност Мег, която се притесняваше преди всичко от присъствието на образованата млада госпожица до себе си.
– Ще прочета малко, за да ви помогна да навлезете в текста – предложи госпожица Кейт и прочете един от най-красивите пасажи с безупречно произношение, но без да влага никакво чувство.
Господин Брук не направи никакъв коментар, само върна обратно книгата на Мег, която каза с невинен глас:
– А аз мислех, че това е поезия.
– Да, за някои е. Опитайте този пасаж.
На устните на господин Брук се появи една малко странна усмивка, докато отваряше книгата на страницата с жалейната песен на Мария.
Мег проследи покорно мястото, което бе посочено от тънката сламка, използвана от нейния нов учител за показалка, и започна да чете бавно и несигурно, като несъзнателно превръщаше твърдите думи в истинска поезия с меката си интонация и мелодичния си глас. Зелената показалка вече се насочваше към дъното на страницата и Мег бе толкова запленена от красотата на тази тъжна сцена, че бе напълно забравила за слушателите си – четеше така, сякаш е съвсем сама, като влагаше нотка на трагизъм в интонацията на нещастната кралица. Ако в този момент можеше да види кафявите очи, тя щеше веднага да престане да чете, но Мег въобще не вдигна поглед от книгата, така че за нея урокът не бе провален.
– Наистина прекрасно! – каза господин Брук, когато тя спря за миг. Той явно нямаше никакво намерение да u обръща внимание върху грешките, които е допуснала, и изглеждаше така, сякаш наистина “обича да преподава”.
Госпожица Кейт си сложи очилата и след като разгледа внимателно малката рисунка пред себе си, сви статива и каза с безразличие:
– Имате добро произношение, може би след доста упражнения от вас може да излезе добър четец. Съветвам ви да напpавите усилия и да напреднете, тъй като познанията в областта на немския език са предимство за учителите. А сега, ако позволите, ще отида да нагледам Грейс – и госпожица Кейт побърза да се отдалечи, като сви рамене и си каза: – Нямам работа в компанията на една гувернантка, макар че тази наистина е много младичка и красива. Какви странни хора са тези янки: страхувам се, че те биха могли да окажат твърде лошо влияние върху Лари, който често общува с тях.
– Забравих, че англичаните обичат дa вирят носове пред гувернантките и съвсем не се отнасят с тях както ние – каза Мег, като гледаше с досада отдалечаващата се фигура.
– Възпитателите също си имат своите проблеми в това отношение и аз немалко съм страдал. За нас, работещите, няма по-добро място от Америка, госпожице Маргарет – каза господин Брук, който изглеждаше толкова весел и доволен, че Мег се засрами от своите непрекъснати оплаквания.
– Може би наистина би трябвало да се радвам, че живея точно в тази страна. Не че харесвам кой знае колко работата си, но в края на краищата изпитвам доста голямо удовлетворение от нея, така че не би трябвало да се оплаквам. Но много бих искала и за мен обучението да представлява удоволствие, както и за вас.
– Мисля, че бихте могли да харесате обучението, ако имахте за ученик момче като Лари. Толкова ще съжалявам, когато ме напусне следващата година – каза господин Брук, съсредоточено дупчейки торфа под себе си.
– Вероятно ще отиде в колеж? – попита на глас Мег, но в тона u се чувстваше и друг въпрос: “А какво ще стане с вас?”
– Да, вече е крайно време да го направи. Той е напълно готов за това. И веднага щом замине, ще постъпя в армията. Вече получих повиквателна.
– Оо, радвам се да го чуя! – възкликна Мег. – Смятам, че всеки млад мъж би трябвало да има желание да постъпи в армията. Макар че е толкова трудно за майките и сестрите, които остават вкъщи – добави тъжно тя.
– Но аз нямам нито майка, нито сестри, а и приятелите ми са малко, така че няма кой да се тревожи дали съм жив, или мъртъв – горчиво отбеляза господин Брук.
– Мисля, че Лари и неговият дядо биха се тревожили. За нас също няма да е без значение, ако разберем, че с вас се е случило нещо лошо – сърдечно отвърна Мег.
– Благодаря ви, това наистина звучи приятно – започна господин Брук, видимо зарадван от думите u, но преди да успее да каже още нещо, на поляната се появи Нед, яхнал стария кон. Той започна суетно да демонстрира пред младите дами своите умения, така че вече бе невъзможно човек да си поговори с някой друг на спокойствие.
– Ти обичаш ли да яздиш? – Грейс попита Ейми, докато двете си почиваха, след като бяха тичали заедно с останалите след Нед по ливадата.
– Направо съм луда по конете. Сестра ми Мег често е яздила, когато татко е бил богат, но в момента нямаме коне и ни е останал единствено Елън Трий – добави през смях Ейми.
– Разкажи ми за Елън Трий, това да не е някакво магаре? – попита любопитно Грейс.
– Е, какво да ти кажа... Джо е също луда по конете като мен, но си имаме само едно старо седло без кон. В градината ни расте ябълково дърво, което има приказен нисък клон, така че Джо поставя седлото върху клона, захваща го здраво с ремъците и ние можем да се мятаме върху Елън Трий, когато си искаме.
– Колко смешно! – извика Грейс. – А аз си имам едно малко пони вкъщи и го яздя почти всеки ден в парка заедно с Фред и Кейт. Там е много приятно, защото и приятелите ми се събират в парка и в Роу винаги е пълно с дами и господа.
– Господи, каква прелест! Надявам се, че един ден ще имам възможност да пътувам в чужбина, но ако това стане, при всички случаи бих предпочела да отида в Рим, вместо в Роу – каза Ейми, която нямаше ни най-малка представа какво всъщност представлява Роу, но и не би искала да си признае това и да попита.
Франк, който седеше близо до малките момиченца, чу какво си говорят и нервно блъсна встрани бастуна си, докато гледаше как здравите младежи тичаха безспир по поляната. Бет, която тихичко събираше разпръснатите карти, го погледна и му каза малко притеснено, но със сърдечен глас:
– Струва ми се, че доста си се изморил. Мога ли с нещо да ти помогна?
– Разкажи ми нещо, моля те. Толкова е скучно да се седи така, на едно място, без никаква компания – отвърна ядосано Франк, който очевидно бе свикнал на много по-голямо внимание вкъщи.
Ако я бе помолил да изнесе една лекция на латински, сигурно това не би се сторило по-трудно за плахата и стеснителна Бет. Но в момента просто нямаше къде да избяга. Джо не беше наблизо, за да се скрие зад гърба u, а и бедното момче гледаше с такава надежда към нея, че тя събра смелост и взе решение да опита.
– За какво обичаш да говориш? – попита Бет, като с разтреперани пръсти се опитваше да върже картите, но не успя и половината се разпиляха на тревата.
– Оо, най-приятно ми е да слушам за крикет, за лодки и за лов – призна Франк, който все още не се бе научил да си намира такива удоволствия, които съответстваха на физическите му възможности.
“Господи! Какво да правя? Та аз не знам нищичко по нито една от тези теми” – помисли си Бет и в объркаността си забрави за недъга на момчето и каза, опитвайки се да го подтикне той да разкаже нещо:
– Никога не съм виждала как се ловува, но може би ти знаеш нещо за това?
– Да, аз бях веднъж на лов, но никога вече няма да го направя, защото точно тогава се нараних, като се опитах да прескоча с коня една ограда. И оттогава всичко вече свърши за мен – няма коне, няма хрътки, няма лов... – каза с въздишка Франк и на Бет u стана толкова мъчно за него, че се намрази за малката си хитрост, с която го подтикна да заговори за нещастието си.
– Вашият дивеч е много по-красив и разнообразен от нашите грозни бизони – смени тя набързо темата, опитвайки се с нещо да помогне на момчето, като в същото време беше много доволна, че е прочела една от момчешките книги, направила такова силно впечатление на Джо.
Темата за бизоните се оказа едно добро попадение и в желанието си да достави известно удоволствие на болното момче Бет съвсем забрави за собствените си притеснения и дори не забеляза учудването и задоволството, с което я наблюдаваха сестрите u, които просто не можеха да повярват, че тяхната Бет говори на едно от онези ужасни момчета, от които непрекъснато ги молеше да я защитават.
– Господ да я благослови! Тя го съжалява и затова се опитва да бъде добра с него – каза Джо, която я наблюдаваше нежно от игрището за крикет.
– Винаги съм твърдяла, че тя е един малък ангел – допълни Мег, дълбоко убедена, че не могат да съществуват никакви съмнения в това отношение.
– Оо, отдавна не съм чувала Франк да се смее толкова – призна Грейс на Ейми, докато двете седяха и си говореха за куклите си, като едновременно им подготвяха сервизи за чай от жълъди.
– Моята сестра Бет е наистина много очернователна, когато поиска да бъде такава – каза Ейми, доволна от успеха на Бет. Тя искаше да каже “очарователна”, но тъй като Грейс и без това не знаеше значението на тази дума и “очернователна” u прозвуча съвсем добре.
До късния следобед продължиха игрите на крикет, на цирк, на котка и мишка и какви ли още не. След като слънцето залезе, палатката бе сгъната, всички по-едри неща – пакетирани. Събраха бухалките и топките за крикет. Лодките бяха натоварени и всички заедно потеглиха по реката, като пееха с цяло гърло. Нед, който бе доста сантиментално настроен, подхвана една серенада с твърде дълбокомислен рефрен:

Сам, сам, оо, сам съм с теб, Тъга.
А след това следваха думите:

Ние и двамата сме млади и имаме сърца,
защо стоим студени, разделени така!


Докато изпълняваше своята серенада, Нед гледаше към Мег с такова мелодраматично изражение, че тя се разсмя и с това развали цялата песен.
– Как можете да бъдете толкова жестока към мен! – пошепна u той под прикритието на живото хорово изпълнение. – През целия ден не се отделихте от тази високомерна англичанка, а сега открито ми се подигравате.
– Не го направих нарочно, но вие изглеждахте толкова смешен, че просто не можах да се въздържа – отвърна Мег, като пренебрегна първата част от обвиненията му. Защото тя наистина го избягваше, спомняйки си добре за празненството у семейство Мофът и за разговорите след това.
Нед се чувстваше така обиден, че се обърна към Сали, в която се надяваше да намери опора.
– На това момиче просто му липсва и капчица желание да пофлиртува, не смяташ ли?
– Да, май е така, но тя е доста мила – отвърна Сали, която се опитваше да защити приятелката си, макар и да виждаше “недостатъците” u.
Компанията се раздели на същата зелена ливада, където се беше събрала, с любезни пожелания за лека нощ и до скоро виждане, тъй като семейство Вон щеше да замине за Канада. Докато четирите сестри се прибираха вкъщи през градината, госпожица Кейт погледна след тях и каза:
– Независимо от малко демонстративното си поведение американските момичета са много приятни, особено след като човек успее да ги опознае по-добре – и този път в гласа u липсваше назидателният тон, който често се чувстваше по време на пикника.
– Напълно съм съгласен с вас – каза господин Брук.


* Френски термин, с който се обозначават всички щамповани платове.
** От фр. Fete – празник.
*** От англ. Rigmarole – дълга несвързана история или разказ, празни приказки, брътвеж.
**** 1 фут е равен на 12 инча, или 30,48 см.
***** Основният герой от произведението на Джон Арбътнът (1667-1735) “Историята на Джон Бул”; образ на истинския англичанин.
****** Фридрих Шилер (1759–1805), немски поет и драматург.
  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания