Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Малки жени
Играта на пилигрими
Весела Коледа
Лорънс-младши
Товарите
Съседство
Бет намира красивия дворец
Ейми попада в долината на унижението
Джо среща Аполион
МЕГ ОТИВА НА ПАНАИРА НА СУЕТАТА
“П. К.” и “П. С.”
Експерименти
Лагерът “Лорънс”
Въздушни кули
Тайни
Телеграма
Размяна на писма
Малката предана Бет
Мрачни дни
Завещанието на Ейми
Нещо съвсем интимно
Лари извършва глупост, а Джо оправя нещата
Блажени селения
Леля Марч урежда въпроса
  
Виж още:
Детска литература /Романи
Преводна художествена литература /Американска литература /Романи
Малки жени
Автор:
Олкът, Луиза Мей
            

Ейми попада в долината на унижението

– Това момче ми прилича на истински циклоп, не мислите ли? – каза Ейми един ден, докато Лари мина покрай тях, яздейки кон.
– Как можеш да говориш такива глупости, та той си е съвсем нормален, има си две очи. При това доста красиви, нали? – извика ядосано Джо, която не можеше да понася никакви обидни забележки по адрес на своя приятел.
– Не съм казала нищо за очите му и просто не мога да разбера защо се палиш толкова, просто ми харесва как язди.
– Оо, господи! Тази малка гъска искала да каже “кентавър”, а го нарече “циклоп” – възкликна Джо.
– Защо трябва да се държиш толкова грубо? Това беше просто “липсус лингве”*, както казва господин Дейвис – не се предаваше Ейми, като направо разби сестра си със своя латински. – Така ми се иска да имам само една малка част от парите, които Лари е похарчил за този кон – добави тихо тя, сякаш го каза на себе си, но достатъчно силно, за да чуят и сестрите u.
 – Защо са ти? – попита я приятелски Мег, докато Джо бе избухнала отново в смях, този път породен от неправилното произнасяне на известния латински израз от Ейми.
– Много ми трябват. Потънала съм в дългове, а през този месец нямам право да получа повече пари.
– Потънала си в дългове? Какво искаш да кажеш, Ейми? – съвсем сериозно попита Мег.
– Е, дължа поне дузина от киселите смучещи се бонбони и не бих могла да ги платя, преди да получа парите, а мама ми е забранила да вземам неща на кредит от магазина.
– Я ми разкажи за тези бонбони. Те ли са на мода сега? Преди се търсеха късчета от гума, за да се правят топчета от тях – заразпитва я Мег, като се стремеше да запази спокойствие, тъй като Ейми изглеждаше толкова разстроена от “проблема” си.
– Разбираш ли, сега всички момичета си купуват само такива бонбони и ако не искаш да те смятат за глупава и стисната, и ти трябва да правиш същото. Сега никой не се интересува от нищо друго освен от тях, всички смучат такива бонбони през цялото време в час и ги разменят срещу моливи, хартиени фигурки и всяко друго нещо, което имат на разположение. Ако едно момиче харесва друго, то непременно му подарява кисел бонбон. Ако някой е ядосан на друг, започва да смуче такъв бонбон направо пред физиономията му, без да му предлага дори да си близне. Тези бонбони се дават и назаем, аз вече съм взела доста и не съм върнала нито един, а би трябвало, тъй като да си върнеш този дълг, е въпрос на чест, разбираш ли?
– Колко пари ти трябват, за да се разплатиш и да възстановиш доброто си име? – попита Мег и извади портмонето си.
– Четвърт долар ще бъде повече от достатъчен, ще ми останат няколко цента, така че ще мога да купя един кисел бонбон и за теб. Ти обичаш ли кисели бонбони?
– Не особено. Преотстъпвам ти моя с най-голямо удоволствие. Ето ти парите. Гледай да ти стигнат за колкото може повече време, тъй като, както знаеш, не разполагаме с много средства.
– Оо, благодаря ти! Сигурно е чудесно да си имаш свои собствени джобни пари! С тези, които ми даде, ще мога да си устроя истинско пиршество, тъй като тази седмица не съм изяла нито един кисел бонбон. Не ми беше удобно да вземам от другите момичета, тъй като нямаше да мога да им ги върна след това, а толкова много ми се искаше да опитам поне един...
На следващия ден Ейми тръгна доста късно за училище, но щом седна на мястото си, не можа да устои на изкушението, извади и огледа тъмнокафявия плик с бонбони, преди да го скрие в най-отдалечената част под чина си. Само след няколко минути из стаята вече се разпространяваше слухът, че Ейми Марч притежава двайсет и четири прекрасни кисели бонбона (един бе успяла да изяде по пътя към училище) и не само ще може да върне дълговете си, но и ще предложи в аванс на някои от приятелките си. Момичетата от класа незабавно започнаха да се надпреварват в изразяването на приятелските си чувства към нея: Кейти Браун моментално я покани на своето следващо празненство; Мери Кингсли u предложи да поноси малко часовника u, а Джени Сноу, една доста саркастична млада госпожица, която дълго се бе подигравала на Ейми, че не може да си купи бонбони, сега побърза да зарови томахавката на войната и u предложи да u даде отговорите на няколко ужасно трудни задачи. Но Ейми не беше забравила злобните забележки на госпожица Сноу за “някои личности, на които носовете не са прекалено сплескани, за да не усетят кога другите до тях смучат кисели бонбони”, или за “нормалните хора, които не се правят на прекалено горди и са готови да си поискат от тях назаем”, затова побърза веднага да пресече надеждите на момичето, като u написа доста категоричната бележка: “Няма защо така внезапно да проявяваш любезност към мен, тъй като и без това не възнамерявам да ти дам от бонбоните.”
Една изтъкната личност бе на посещение в училището тази сутрин и красиво нарисуваните карти на Ейми заслужиха специални похвали, което направо разби сърцето на госпожица Сноу, докато госпожица Марч доста се понаду и заприлича едва ли не на дълбокомислен млад пуяк. Но за жалост гордостта понякога изиграва лоша шега, а в нашия случай отмъстителната Сноу успя твърде умело да обърне резултата отново в своя полза. Едва високопоставеният гост бе успял да напусне стаята, след като каза няколко заключителни думи и не спести традиционните в такива случаи похвали, и ето че Джени вдигна ръка уж да зададе важен въпрос, но когато u бе дадена думата, информира господин Дейвис, учителя, че Ейми Марч има кисели бонбони под чина си.
Господин Дейвис бе обявил киселите бонбони за контрабандна стока и най-тържествено се бе заклел, че жестоко ще се разправи с всеки, който наруши забраната за внасянето им в училище. Този доста своенравен господин бе излязъл вече като победител от една продължителна и яростна война срещу дъвките, бе горил на публична клада конфискувани от учениците повести и вестници, категорично бе забранил да се пишат писъмца между учениците, както и да се правят неестествени физиономии, да се използват галени имена, да се рисуват карикатури, въобще – беше направил всичко, което е в състояние да измисли един човек, за да може да поддържа ред сред петдесетината момичета с бунтовнически дух. Момчетата доста му лазеха по нервите, но не по-малко ужасни и изобретателни бяха и момичетата, особено за един такъв изнервен господин, който не се отличаваше по преподавателски талант от доктор Блимбър*. Наистина, господин Дейвис имаше значителни познания в областта на гръцкия, латинския, алгебрата и други науки от този сорт, поради което го смятаха за добър учител, като не обръщаха особено внимание на неговото поведение, на чувствата му и на някои конкретни примери, които наистина будеха възмущение. Тази сутрин господин Дейвис беше доста изнервен и това бе най-неподходящият момент за съобщението, което Джени направи. Без съмнение тя си даваше ясна сметка за това. Очевидно сутрешното кафе е било твърде силно за господин Дейвис. Освен това духаше източен вятър, който се отразяваше зле на невралгията му, а и възпитаниците му не го бяха поздравили с нужното уважение, което смяташе, че заслужава. Тук се изкушавам да използвам твърде образното описание на една от ученичките му за неговото тазсутрешно състояние, въпреки че езикът u не е много изискан: “Той беше нервен като вещица и сърдит като мечка.” Самата дума “бонбон” имаше ефекта на пламък, поднесен към буре с барут. Пожълтялото му лице пламна изведнъж и той скочи така енергично от бюрото си, че самата Джени се уплаши и се смъкна веднага на мястото си.
– Млади госпожици, моля за вашето внимание!
При това строго обръщение всички в миг млъкнаха и петдесет чифта сини, черни, сиви и кафяви очи покорно се насочиха към внушаващата страхопочитание фигура.
– Госпожице Марч, елате на дъската!
Ейми се изправи и се насочи към дъската, като се стремеше да си придаде смел вид, но всъщност бе обзета от смразяващ страх, който я потискаше. Чувстваше се и гузна поради това, че е донесла бонбоните, въпреки че бе забранено.
– Донесете със себе си и бонбоните, които държите под чина си! – прозвуча внезапно нова заповед, преди още Ейми да успее да тръгне от мястото си.
– Не ги вземай всичките – пошепна u нейната съседка, една млада госпожица, която бе успяла да запази самообладание в тази ужасна ситуация.
Ейми набързо изсипа половината бонбони от плика, а после занесе останалите и ги постави пред господин Дейвис, убедена, че всяко човешко същество, което носи сърце в гърдите си, би се трогнало, като усети прекрасния им аромат. За нещастие господин Дейвис направо ненавиждаше миризмата на кисело, така че неприятното чувство, което изпита, когато я усети, още повече го разгневи.
– Това ли е всичко?
– Не съвсем – едва-едва промърмори Ейми.
– Веднага донесете и останалите.
Тя се подчини, като огледа с отчаяние съученичките си.
– Сигурна ли сте, че няма повече?
– Аз никога не лъжа, сър!
– Вече имах възможност да се убедя. Сега вземете две по две тези отвратителни неща и ги изхвърлете през прозореца.
При тези думи от гърдите на момичетата едновременно се откъсна отчаяна въздишка, тъй като след тази заповед изчезна и последната им надежда, че ще могат да си хапнат от вкусните и така желани бонбони. Почервеняла от срам и гняв, Ейми сновеше от учителската маса до прозореца, като всеки път с нежелание изхвърляше по два бонбона, които изглеждаха толкова прекрасни и желани. Само миг след като разтвореше ръката си, от улицата се чуваше радостен вик, който довеждаше момичетата до пълно отчаяние – този вик им подсказваше, че така желаните от тях лакомства стават притежание на най-заклетите им врагове – ирландчетата, които играеха навън. Това... това наистина бе вече прекалено. Всички отправиха възмутени или умолителни погледи към коравосърдечния Дейвис, а една от най-страстните любителки на киселите бонбони направо се разплака.
След като Ейми изхвърли и последните два бонбона, господин Дейвис изхъмка с удоволствие, а след това се обърна към момичетата с типичния си назидателен тон:
– Млади госпожици, вярвам, че добре си спомняте какво ви казах миналата седмица. Съжалявам за това, което току-що се случи, но, както знаете, аз никога не позволявам да се нарушават заповедите ми и винаги държа на думата си. Така че, госпожице Марч, протегнете ръката си.
Ейми отстъпи назад, като скри и двете си ръце зад гърба си, а когато вдигна към него очи, те бяха изпълнени с такъв ужас, че този поглед би трябвало да му каже много повече, отколкото би могла да изрази с думи. Тя бе една от любимките на “стария Дейвис”, както естествено всички го наричаха, и моето лично убеждение е, че този път той наистина бе готов да пристъпи дадената дума, ако точно в този момент не бе чул едно подсвирване, израз на възмущението на една от непокорните млади госпожици в стаята. Макар че това подсвирване бе съвсем леко, то здравата подразни и без това твърде изнервения господин и се оказа фаталният знак, който реши съдбата на Ейми.
– Ръката ви, госпожице Марч – бе категоричният му отговор на мълчаливата u молба.
Тъй като бе твърде горда, за да плаче или да го уговаря да се откаже, Ейми стисна зъби, решително отметна глава и стоически понесе няколкото удара, които се стовариха върху малката u длан. Ударите не бяха много, нито пък бяха силни, но това всъщност нямаше никакво значение за нея. Това бяха първите удари, които получаваше в живота си, и за нея те представляваха точно такова ужасно унижение, каквото би бил един силен удар, от който ще падне на земята.
– А сега, госпожице Марч, ще останете пред дъската до края на часовете – обяви господин Дейвис, твърдо решен да изпълни наказателния ритуал докрай, след като веднъж го е започнал.
Това бе наистина непоносимо. И без това се ужасяваше при мисълта, че ще трябва да премине покрай момичетата, докато се добере до мястото си, и ще бъде принудена да изтърпи изпълнените със съжаление погледи на приятелките си или задоволството на малцината си врагове. Но да стои на дъската с лице към всички свои съученички, след като току-що бе изживяла такъв срам – това направо u изглеждаше невъзможно. В първия миг u се стори, че няма да може да издържи, ще се свлече на земята и ще се разплаче горчиво. Единственото нещо, което u помогна да не го направи, бе силната обида от несправедливостта, на която бе подложена, както и мисълта за Джени Сноу. Тя застана на позорното място и впери поглед в кюнците на печката, които се извисяваха над “морето от лица”, както в момента u изглеждаше класът. Стоеше там, без да помръдне, и лицето u бе толкова пребледняло, че момичетата направо не можеха да чуят нищо от урока, след като пред очите им бе застанала тази патетична фигура.
През следващите петнайсет минути това гордо и чувствително малко момиче преживя такъв срам и толкова болка, които никога не се изличиха от съзнанието му. Може би за някои от съученичките u това изглеждаше като нещо неизбежно или най-обикновено, но за нея това бе ужасно преживяване. Защото през досегашните дванайсет години от живота си тя бе възпитавана и обучавана единствено с любов и внимание и никога не бе получавала подобни несправедливи удари от съдбата. Болезнените следи върху дланта и преживяната сърдечна болка бяха почти веднага забравени, когато в главата u се зароди една друга мъчителна мисъл: “Ще трябва да разкажа за всичко това у дома и те ще бъдат толкова разочаровани от мен!”
Петнайсетте минути u се сториха по-дълги от час. Най-накрая чу спасителната дума “Почивка”, която никога преди не u се е струвала така дългоочаквана и важна.
– Вече можете да напуснете това място, госпожице Марч – обяви малко объркано господин Дейвис, който очевидно се чувстваше неловко.
Той също задълго запомни изпълнения с упрек поглед на Ейми, която си тръгна, без да каже нито дума на никого, отиде направо при шкафчето си във входното антре, прибра нещата си и напусна “завинаги” това място – поне така се закле тихомълком, когато прекрачваше външния праг. Тя беше тъжна и замислена, когато се прибра вкъщи, а когато малко по-късно се прибраха и по-големите u сестри, веднага започна разпалено обсъждане на въпроса. Госпожа Марч не говори много, но изглеждаше доста разстроена и се опита да успокои малкото си момиче по възможно най-нежния начин. Мег се почувства толкова обидена от всичко това, че накрая се разплака. Бет почувства, че дори и нейните малки котенца не биха могли да я утешат, ако преживее подобно унижение. Джо гневно предложи господин Дейвис да бъде арестуван без ни най-малко забавяне, а Хана заплашително размаха юмрук на този “мерзавец” и започна яростно да мачка картофите за вечеря, като си представяше как жестокият учител става на пюре.
Никой освен съученичките на Ейми не забеляза, че тя си е тръгнала по-рано от училище, но твърде наблюдателните госпожици установиха, че след обяда господин Дейвис бе някак си необичайно благ и любезен, макар че трудно успяваше да прикрие нервността си. Точно преди да свършат часовете, в стаята с мрачна физиономия влезе Джо, отиде направо към катедрата и връчи на господин Дейвис писмо от майка си. След това тя набързо събра всички книги, които бяха останали под чина на Ейми, и си тръгна, като старателно избърса калта от обувките си в изтривалката пред вратата, сякаш се опитваше да се отърве от всичката мръсотия, с която човек би могъл да се омърси на това място.
– Да, можеш да не ходиш известно време на училище, но бих искала да се занимаваш всеки ден по няколко часа заедно с Бет – обяви госпожа Марч същата вечер. – Не одобрявам подобен род полицейски наказания, особено когато става дума за момичета. Не ми харесва и начинът на обучение, използван от господин Дейвис, а също така съм на мнение, че едва ли е особено полезно за теб да поддържаш контакти с момичетата, с които си в един клас в това училище. Така че имам намерение да се посъветвам с баща ти и да решим заедно къде да те преместим.
– Чудесно! Така ми се иска всички момичета да напуснат и да не остане нито един човек в класа на стария Дейвис. Направо полудявам, като си помисля, че заради него трябваше да се лиша от толкова прекрасни кисели бонбони – въздъхна Ейми, възприела напълно сериозно ролята на мъченица.
– Не ти съчувствам за това, че си се лишила от бонбоните, защото с тях ти наистина си нарушила правилата, така че си заслужила наказание за неподчинението си – бе суровият отговор, който получи за свое най-голямо разочарование младата госпожица, неочакваща нищо друго освен съчувствие и симпатия.
– Да не искате да кажете, че сте доволни затова, че бях подложена на такова ужасно унижение пред целия клас? – извика Ейми.
– Лично аз със сигурност не бих избрала толкова сурово наказание – отвърна майка u. – Но съвсем не съм сигурна, че то няма да окаже по-силен ефект, отколкото ако беше използван някакъв по-мек метод. Ти започваш да ставаш доста суетна и надута, скъпа моя, така че е крайно време да помислиш как би могла да избегнеш тези лоши черти. Вярно е, че имаш доста прекрасни качества и дарби, но няма защо да парадираш много-много с тях, тъй като суетата е в състояние да унищожи дори един гений. Няма опасност истинският талант и добротата да не бъдат забелязани и оценени, дори ако трябва да се изчака известно време, за да стане това. И ако по някаква случайност те все пак останат незабелязани, за отделната личност ще остане удовлетворението, че ги притежава и ги използва правилно, тъй като скромността е едно от най-прекрасните качества у човека.
– Точно така! – извика Лари, който играеше шах с Джо в ъгъла. – Някога аз познавах едно момиче, което притежаваше забележителен талант в областта на музиката, но нямаше дори най-малка представа за това. Изобщо не се досещаше, че композира прекрасни неща, когато е сама, и сигурно не би повярвала, ако някой u кажеше, че е така.
– Как ми се иска и аз да познавам това момиче, то би ми помогнало много, защото аз съм доста глупава – каза Бет, която бе застанала зад него и го слушаше внимателно.
– Но ти я познаваш и тя ти помага повече от всеки друг – отвърна Лари и я погледна така дяволито със засмените си черни очи, че Бет се изчерви цялата и скри лице във възглавницата на канапето, осъзнала какво точно иска да каже той и силно смутена от това свое откритие.
Джо позволи на Лари да победи в тази партия в знак на благодарност за похвалата, която бе отправил към нейната Бет, която след този комплимент склони да им посвири. Лари също се изяви доста добре, пя ентусиазирано и беше в доста добро настроение, като може би за първи път показа пред семейство Марч емоционалната страна на своя характер.
– Смятате ли, че Лари е доста образован и изискан? – попита най-внезапно Ейми, след като момчето си тръгна. Тя беше мълчала почти през цялата вечер, а сега изведнъж като че бе осенена от някаква внезапна идея.
– Да, той има чудесно образование, освен това е доста талантлив, сигурно ще стане чудесен човек, ако не го разглезят – отвърна майка u.
– И според теб той не е суетен, така ли? – продължи с въпросите си Ейми.
– Ни най-малко, точно затова е толкова чаровен и ние всички много го харесваме.
– Разбирам. Значи е добре човек да има качества и талант, да бъде елегантен, но да не парадира с всичко това и да не се самозабравя – замислено обобщи Ейми.
– Качествата и талантите лесно могат да се видят или усетят, когато разговаряш с човека. Те се оценяват, когато се използват скромно, без да се парадира с тях и без специално да се изтъкват – каза госпожа Марч.
– Точно както не би трябвало да носиш всичките си шапки, рокли и панделки едновременно, за да разберат хората, че ги имаш – допълни Джо и така лекцията завърши със смях.


* Правилно е “лапсус лингве” (лат.) – грешка на езика.
** Учителят от “Домби и син”, роман от Чарлз Дикенс (1812-1870).
  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания