Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Малки жени
Играта на пилигрими
Весела Коледа
Лорънс-младши
Товарите
Съседство
Бет намира красивия дворец
Ейми попада в долината на унижението
Джо среща Аполион
МЕГ ОТИВА НА ПАНАИРА НА СУЕТАТА
“П. К.” и “П. С.”
Експерименти
Лагерът “Лорънс”
Въздушни кули
Тайни
Телеграма
Размяна на писма
Малката предана Бет
Мрачни дни
Завещанието на Ейми
Нещо съвсем интимно
Лари извършва глупост, а Джо оправя нещата
Блажени селения
Леля Марч урежда въпроса
  
Виж още:
Детска литература /Романи
Преводна художествена литература /Американска литература /Романи
Малки жени
Автор:
Олкът, Луиза Мей

Съседство

– Какво смяташ да правиш, Джо? – един снежен следобед Мег попита, когато видя сестра си да идва от антрето, обута в гумени ботуши, облечена в старото палто с качулка, хванала в едната си ръка метла, а в другата – лопата.
– Излизам да направя малко упражнения – отвърна Джо, като u намигна дяволито.
– Мислех си, че двете продължителни разходки до леля Марч и обратно са ти достатъчни за днес. И без това навън е толкова студено и неприятно. Съветвам те да си стоиш тук на топло при огъня и добре да се подсушиш, както правя аз – каза Мег и сви рамене.
– Не обичам съветите! Не мога да стоя на едно място цял ден и като някаква котка да се увъртам и да дремя около огъня. Обичам приключенията и ще изляза да потърся нещо интересно.
Мег се върна обратно при огъня, протегна краката си към него и се зачете в “Айвънхоу”*. В същото време Джо започна енергично да разчиства снега, за да оформи пътека към входа на къщата. Снегът беше лек и с метлата скоро успя да проправи пътека през цялата градина, така че Бет да може да се разхожда, когато се покаже слънцето, за да изведе на разходка и своите кукли инвалиди.
Градината отделяше къщата на семейство Марч от тази на господин Лорънс. И двете постройки бяха в един от кварталите на града, който все още напомняше на провинцията – с големите си алеи и затревените площи, с обширните си градини и спокойните си улици. Нисък жив плет разделяше двата парцела. От едната му страна се намираше стара кафеникава къща, която изглеждаше доста гола и поолющена, тъй като през зимата ги нямаше лозите, които през лятото покриваха стените u. Нямаше ги и цветята, които растяха през лятото от всичките u страни. От другата страна се виждаше стабилна каменна постройка, която веднага създаваше впечатление за удобство и лукс, като се започне от голямата пристройка за каретата и добре оформената градина и оранжерията и се стигне до прекрасните неща, които човек би могъл да забележи зад скъпите завеси. Но тази къща изглеждаше някак си самотна, лишена от живот. В градината не играеха деца, нито усмихнато майчино лице се показваше на прозореца. В къщата влизаха и после излизаха малко хора, да не кажем единствено старият господин и неговият внук.
Във въображението на Джо тази хубава къща изглеждаше като омагьосан дворец, пълен с чудеса и удоволствия, на които никой не се наслаждава. Отдавна u се искаше да проникне на това място със скрити чудеса, да се запознае по-добре с момчето на семейство Лорънс, което като че ли искаше да се сближи с нея, но не знаеше как да подходи. След празненството, на което се срещнаха, желанието u да станат приятели бе още по-голямо и тя непрекъснато кроеше планове за среща с него, но напоследък не го бе виждала и дори започна да си мисли, че може би е заминал. Но точно тогава видя тъмното му лице, залепено на един от прозорците на горния етаж. Лари завистливо наблюдаваше Бет и Ейми, които се биеха в градината със снежни топки.
– Това момче просто се измъчва така, без никаква компания и без забавления – каза си тя. – Дядо му вероятно няма представа какво е полезно за него и какво не и затова го държи непрекъснато заключен сам вкъщи. Той има нужда от компания от весели момчета, с които да си играе, или поне от някой млад и весел приятел. Понякога ми се иска направо да отида при стария господин и да му кажа това!
Идеята се стори доста забавна на Джо, която обичаше предизвикателствата и със странните си постъпки често скандализираше Мег. Планът за подобни действия все още не беше забравен. И точно в този снежен следобед Джо реши да проучи какво може да се направи. Щом видя, че господин Лорънс излезе с каретата, тя веднага започна да оформя пътека към живия плет, където се спря и започна да се оглежда. Навсякъде – пълна тишина, завесите на долните етажи бяха спуснати, никъде не се мяркаха хора от прислугата. И на останалите прозорци не се виждаше човешко същество, само на един от горните прозорци забеляза тъмната къдрава коса на Лари, а ръката, върху която бе подпрял главата си, бе опряна на стъклото.
– Ето го къде е – помисли си Джо – бедното момче! Съвсем сам и болен в такъв тъжен ден! Направо е срамота. Ще му хвърля една снежна топка, за да погледне насам, а след това ще му кажа нещо приятно.
Скоро една снежна топка полетя и главата веднага се обърна към градината на семейство Марч. В миг посърналата физиономия изчезна от лицето на Лари, големите му очи светнаха, а на устните му се появи усмивка. Джо му кимна и се засмя, а след това размаха метлата си и го попита:
– Как си? Да не си болен?
Лари веднага отвори прозореца и отвърна с доста пресипнал глас:
– Вече съм по-добре, благодаря. Имах ужасна настинка и трябваше цяла седмица да стоя затворен вкъщи.
– Оо, ужасно съжалявам. И как прекарваше времето си, с какво се забавляваше?
– С нищо. Тук е скучно като в гроб.
– Не можеш ли да четеш някоя книга?
– Само от време на време, повече не ми разрешават.
– А няма ли възможност някой друг да ти чете?
– Дядо го прави понякога, но моите книги не са му интересни. А никак не ми е приятно да се моля непрекъснато на Брук да го прави.
– Може би тогава някой идва да те вижда?
– Просто не познавам човек, когото бих се радвал да видя. Момчетата вдигат такъв ужасен шум, че ме заболява главата.
– Ами някое приятно момиче, което би могло да ти чете и да те забавлява? Момичетата са по-тихи и обичат да се вживяват в ролята на медицински сестри.
– Не познавам такова момиче.
– Но нали познаваш нас – започна Джо, после се засмя и не добави нищо.
– Вярно! Ти би ли дошла? – извика Лари.
– Аз не съм тиха и толкова мила, но бих дошла с удоволствие, ако мама ми разреши. Ще отида да я попитам. Бъди добро момче, затвори прозореца и чакай, докато дойда.
След това Джо преметна метлата през рамо и се насочи към къщи, като се чудеше какво ще кажат всички за идеята u. Лари беше толкова развълнуван, че ще има гости, и бързо изхвърча, за да се приготви, защото, както бе казала за него госпожа Марч, той наистина бе един “малък джентълмен” и смяташе за свое задължение да си сложи чиста яка и да подреди стаята си в чест на своята гостенка. Макар че къщата бе пълна с прислуга, стаята му съвсем не можеше да се нарече разтребена. Скоро след това се чу силно позвъняване, а после един доста решителен глас попита за “Господин Лари” и прислужник с доста учудена физиономия се втурна да съобщи, че е пристигнала една млада дама.
– Много добре, покани я, това е госпожица Джо – каза Лари и тръгна към вратата на своята малка стая, за да посрещне Джо, която беше леко зачервена от студа, но изглеждаше доста мила и ни най-малко не бе притеснена. В едната си ръка държеше покрит съд, а в другата – трите малки котенца на Бет.
– Ето ме и мен с целия ми багаж – малко пресипнало каза тя. – Мама ти праща своите поздрави и каза, че ще се радва, ако мога да ти помогна с нещо. Мег настоя да ти донеса малко от нейния желиран крем с нишесте, тя го приготвя чудесно, а Бет реши, че нейните котенца може би ще те развеселят. Знам, че може би всичко това ти изглежда смешно, но просто не можех да u откажа, на нея толкова u се искаше да направи нещо за теб.
Оказа се, че точно котенцата на Бет свършиха най-добра работа. Залисан в смях и игра с тях, Лари напълно забрави за своята притеснителност и веднага започна разговор с Джо.
– Този крем изглежда така прекрасно, че човек просто не може да се реши да го хапне – каза той, като се смееше доволно, след като Джо отвори покрития съд и му показа какво има в него. Кремът беше украсен със зелени листа, а в средата бе поставено едно от червените цветя от малката градинка на Ейми.
– Това съвсем не е нещо специално, просто всички имат най-добро отношение към теб и искаха да го покажат по този начин. Кажи на прислужницата да го сложи на масата, когато пиеш чая си. Кремът е съвсем обикновен, можеш да го ядеш без притеснения. И тъй като е мек, ще го гълташ по-лесно и няма да те боли толкова гърлото. Колко е приятна стаята ти!
– Щеше да бъде наистина приятна, ако я поддържаха добре. Но прислужниците са толкова мързеливи, че просто не знам как да ги накарам да си вършат работата, и това много ме ядосва.
– Мога да сложа ред тук само за две минути. Трябва само да се измете огнището, ето така – след това да се поставят тези неща точно на мястото им, готово – книгите би трябвало да стоят ето тук, шишето с лекарството – там. По-добре е канапето да е малко встрани от светлината, възглавниците ти трябва да се поизтупат, за да станат по-пухкави. Ето, вече всичко е готово!
И наистина беше така. Докато се усмихваше и говореше, Джо успя да постави всяко нещо на мястото му и сега стаята изглеждаше съвсем различна. Лари стоеше безмълвен и само я погледна с уважение, а когато тя му кимна да заеме мястото си на канапето, той седна с въздишка на облекчение и u каза с благодарност:
– Колко си мила! Наистина исках точно това. А сега, моля те, вземи големия стол и седни до мен, ще се постарая и аз да те позабавлявам.
– Не, нали аз дойдох, за да те разсея и да те позабавлявам. Искаш ли да ти почета на глас? – попита Джо и се огледа за някаква по-интересна книга наоколо.
– Благодаря ти, вече съм чел всички тези книги. Ако не възразяваш, предпочитам да си поприказваме – отвърна Лари.
– За мен също ще бъде удоволствие. Аз мога да говоря цял ден, ако ми се разреши. Бет казва, че никога не знам кога трябва да спра.
– Бет е онова момиче с розовите бузки, което стои повечето време вкъщи и само понякога излиза с кошничка в ръка, нали? – попита с интерес Лари.
– Да, точно това е Бет, тя е моята любимка и наистина е много добро момиче.
– Красавицата се казва Мег, а къдрокосата – Ейми, струва ми се.
– Как си разбрал всичко това?
Лари се изчерви от смущение, но чистосърдечно призна:
– Нали разбираш, често ви чувам, като се викате по име, и тъй като съм обикновено сам вкъщи, не мога да се въздържа и поглеждам към вашата къща. Вие винаги така добре се забавлявате. Моля да ме извиниш за грубостта ми, но понякога вие забравяте да пуснете завесите на прозореца, където са подредени цветята. И когато лампата светне, имам чувството, че гледам нарисувана идилична картина – огънят гори и вие всички сте около него заедно с майка ви. Нейното лице е точно насреща и изглежда толкова приятно зад цветята, че не мога да се въздържа да не гледам към него. Нали знаеш, че аз нямам майка – и Лари се наведе да размести дървата в огъня, за да прикрие потрепването на устните си и силното си вълнение.
Сърцето на Джо се изпълни с болка, като гледаше това изтерзано от самота момче. Тя бе възпитавана най-обикновено и главата u не бе пълна с разни глупости. На петнайсет години Джо беше едно откровено и чистосърдечно дете. Лари беше болен и самотен, а тя ясно осъзнаваше, че е толкова богата с любовта, с която е обсипвана вкъщи, и с щастието от домашния уют, че с удоволствие би ги споделила с него.
– Ние никога вече няма да пускаме завесата, така че ще можеш да си гледаш колкото искаш – обяви тя и обикновено резкият u глас сега звучеше толкова мило, а лицето u блестеше от желание да помогне на Лари. – Макар че би било много по-добре, вместо да гледаш отдалече, просто да ни идваш на гости. Майка ни е чудесна и ще ти бъде много приятно с нея, Бет ще ти попее, ако аз я помоля, а Ейми би могла да потанцува. Ние двете с Мег можем да представим някои смешни сценки и така всички ще се забавляваме. Дали дядо ти ще ти разреши да дойдеш?
– Мисля, че ще ми разреши, ако майка ти го помоли. Той е много мил, макар че на външен вид не изглежда такъв. Готов е да ми разреши да правя каквото пожелая, но се опасява да не би да досаждам на непознати хора – започна да обяснява Лари и лицето му радостно заблестя.
 – Но ние не сме непознати, ние сме съседи, така че ти в никакъв случай не би могъл да досаждаш. Ние искаме да те опознаем и вече от толкова време се мъчехме да го направим. Вярно, че не живеем тук от много дълго време, но вече познаваме добре всички съседи с изключение на вас.
– Разбираш ли, дядо живее преди всичко със своите книги и не забелязва много-много какво става около него. Господин Брук, моят възпитател, не живее заедно с нас, така че няма с кого да излизам, затова се налага да си стоя вкъщи и да се забавлявам сам, както мога.
– Не бива така. Трябва да правиш непрекъснати опити за поддържане на контакти, да посещаваш всички, които те канят. Тогава ще имаш десетки приятели и приятни места, където би могъл да отидеш. Дори човек да е малко стеснителен, той постепенно ще преодолее това чувство и ще се чувства добре, ако прави усилия.
Лари отново се изчерви, но не се разсърди на Джо, че го нарече стеснителен. Думите u бяха толкова добронамерени, че просто не можеха да се възприемат по друг начин освен като приятелски съвет.
– Харесваш ли училището си? – попита момчето след кратка пауза, за да смени темата.
– Аз не ходя на училище, аз съм работещо момче – момиче, искам да кажа. Всеки ден ходя да помагам на леля, тя е една доста приятна, но нещастна и изнервена старица – обясни Джо.
Лари отвори уста да я попита още нещо, но изведнъж си спомни, че е невъзпитано да се задават на хората твърде много въпроси за личния им живот, и затова смутено си замълча. Джо бе във възторг от доброто му възпитание, но реши, че би могла да го поразвесели малко с приказки за леля Марч, затова подробно му описа енергичната стара дама, тлъстия u пудел, нейния папагал, който говори испански, и библиотеката, където намира спасение. Лари слушаше с огромно удоволствие, а когато му разказа за изискания стар господин, дошъл един ден да ухажва леля Марч, и как по средата на развълнуваната му реч Поли, без да иска, му закачила перуката и за негов ужас тя се смъкнала от главата му, момчето направо падна върху канапето от смях и чак сълзи потекоха от очите му. Дори прислужницата разтревожено подаде глава през вратата, за да види какво се е случило.
– Оо, чувствам се толкова добре. Разкажи ми още нещо, моля те! – помоли я той, като повдигна зачервеното си от удоволствие лице от възглавницата.
Окуражена от своя първоначален успех, Джо наистина продължи “да разказва” до безкрай – за техните пиески и плановете им, за надеждите и тревогите им, свързани с баща им, за всички най-интересни събития в малкия свят, в който живееха тя и сестрите u. След това започнаха да си говорят за книги. Джо с удоволствие установи, че и Лари като нея обича книгите и бе прочел дори повече книги от нея.
– Щом толкова се интересуваш от книги, можем да слезем долу, за да видиш нашата библиотека. Дядо сега го няма, така че няма от какво да се притесняваш – каза Лари и се изправи.
– Аз не се притеснявам – обяви Джо и тръсна глава.
– Напълно ти вярвам – възкликна момчето и я погледна с възхищение, макар че дълбоко в себе си бе убедено, че тя със сигурност би се уплашила от стария господин, особено ако го срещне в момент, когато е в лошо настроение.
Лари я поведе от стая в стая из празната къща и тя спокойно можеше да спира и да разглежда всичко, което представляваше интерес за нея. Накрая стигнаха и до библиотеката. Когато влезе вътре, Джо спря и плесна с ръце, както правеше винаги, когато изпитваше особено голямо удоволствие. Всички стени бяха покрити с шкафове, пълни с книги, имаше също така картини и статуи, както и ценни монети и толкова други любопитни неща. Край няколкото малки масички в стаята имаше люлеещи се столове, но най-прекрасното нещо тук бе огромното открито огнище, иззидано от някакви гигантски керемиди.
– Какво богатство! – възкликна Джо, като потъна дълбоко в един от столовете с тапицерия от кадифе и с нескрито възхищение разглеждаше наоколо. – Теодор Лорънс, ти би трябвало да си най-щастливото момче на света – добави ентусиазирано тя.
– Човек не може да живее само с книги – отвърна Лари и поклати глава, после седна до съседната масичка.
Преди да успее да каже още нещо, външният звънец иззвъня и Джо разтревожена скочи от мястото си.
– Господи! Дядо ти си идва!
– Е, какво от това? Нали теб не те е страх от нищо – отвърна момчето, като я гледаше дяволито.
– Все пак ми се струва, че малко ме е страх от него, макар че не мога да си обясня защо. Мама ми позволи да дойда, пък и не смятам, че правим нещо непозволено – опитваше се да успокои сама себе си Джо, но очите u с тревога бяха насочени към вратата.
– Освен това сега се чувствам много по-добре и това е благодарение на теб. Страхувам се само, че ти доста се умори да ми говориш, но беше толкова приятно, че просто не ми се искаше да те прекъсвам – с благодарност каза Лари.
– Дошъл е лекарят, за да ви прегледа, сър – обяви прислужницата, като кимна с глава.
– Нали нямаш нищо против да те оставя за минутка сама? Смятам, че ще трябва да отида – каза Лари.
– Ни най-малко, тук съм на седмото небе от щастие – отвърна Джо.
Лари излезе от библиотеката, а неговата гостенка продължи да се забавлява по свой собствен начин. Тя бе застанала пред един красив портрет на стария господин, когато вратата се отвори и без да се обръща да види кой влиза, Джо каза решително:
– Сега вече съм напълно убедена, че не би трябвало да се страхувам от него, той има толкова добри очи; вярно, че устните му са малко стиснати, но това по-скоро показва, че е изключително твърд човек. Не е толкова хубав като моя дядо, но все пак ми харесва.
– Благодаря, мадам – чу се дрезгав глас зад гърба u, тя се обърна в миг и за неин най-голям ужас пред нея стоеше господин Лорънс.
Бедната Джо започна да се изчервява, докато лицето u стана кръвавочервено, а сърцето u заби необикновено бързо, като си припомни какво точно бе казала току-що. В първия момент я обзе почти непреодолимо желание да избяга, но това би било проява на страх и момичетата после щяха да u се смеят. Така че в края на краищата реши да остане и да се опита да се измъкне от тая бъркотия, ако това въобще беше възможно. Когато събра смелост да го погледне отново, установи, че живите очи под гъстите сиви вежди изглеждаха дори по-мили, отколкото тези на портрета. Долови и някакъв особен блясък в тях, което u помогна да превъзмогне страха си. След мъчителната пауза възрастният господин заговори отново и този път гласът му бе дори още по-дрезгав:
– Значи ти не се страхуваш от мен, така ли?
– Не особено, сър.
– И не смяташ, че съм толкова хубав, колкото е твоят дядо?
– Не бих казала, сър.
– Но аз пък имам изключителна воля, така ли?
– Казах само, че така ми се струва.
– Но все пак ме харесваш, независимо от това?
– Да, харесвам ви, сър.
Последният отговор се хареса на стария господин, той се засмя, ръкува се с нея, а след това повдигна с пръст брадичката u и разгледа внимателно лицето u.
– Макар че не приличаш на дядо си, ти си наследила неговия характер – заяви господин Лорънс и поклати глава. – Той беше добър човек, скъпа моя, но, което е още по-важно – той беше смел и честен човек и аз се гордея, че бяхме приятели.
– Благодаря, сър – каза Джо и видимо се отпусна, тъй като последните думи я накараха да се почувства по-спокойна.
– А какво правехте тук с моето момче? – беше следващият въпрос, зададен доста остро.
– Просто се опитвахме да се държим като съседи, сър – обяви Джо и му разказа защо е решила да посети Лари.
– Ти смяташ, че той има нужда от някого, който да го поразвесели?
– Да, сър, той ми изглежда малко самотен, може би младежката компания ще му бъде от полза. Ние у нас сме само момичета, но с радост бихме помогнали, стига да можем, защото още не сме забравили за вашия прекрасен подарък за Коледа – развълнувано каза Джо.
– Е, стига, стига, това беше работа на момчето. А как е онази бедна жена?
– Много по-добре, сър – и Джо започна да разказва бързо за семейство Хамел, които благодарение на майка u, която предизвикала интерес към случая у свои приятели, сега получаваха помощ от по-богатите хора.
– Значи и тя като баща си се стреми непрекъснато да прави добро. Някой ден ще дойда да посетя майка ти. Кажи u, че ще го направя. Аа, ето го и звънеца за чай. Днес звъни по-рано, сигурно по нареждане на внука ми. Хайде да слезем долу и да продължим разговора си като съседи.
– Ако вие желаете и аз да присъствам, за мен ще бъде удоволствие, сър.
– Ако не исках, нямаше да те поканя – и с малко старомоден поклон господин Лорънс u предложи да го хване под ръка, за да я отведе в трапезарията.
“Какво ли би казала Мег, ако видеше всичко това?”, помисли си Джо, докато вървеше бавно заедно с господин Лорънс към трапезарията, а очите u радостно блестяха, защото си представяше как ще разкаже цялата тази история вкъщи.
– Хей, какви дяволи са влезли в главата ти? – извика старият господин, когато видя как Лари слезе, тичайки надолу по стълбите, а след това замръзна от изненада на мястото си пред изумителната гледка: Джо смело вървеше, хванала под ръка неговия вдъхващ страхопочитание дядо.
– Не знаех, че сте се прибрали, сър – започна неуверено момчето и погледна към Джо, която му хвърли триумфиращ поглед.
– Това е очевидно, като имаме предвид как тичаше по стълбите. Хайде да пием чай, сър, и не забравяй как трябва да се държи един джентълмен – назидателно каза господин Лорънс и разроши косата му, което по-скоро бе един мил жест, отколкото наказание. Двамата с Джо продължиха да вървят, а Лари тръгна до тях, като лицето му издайнически показваше какви силни чувства бушуват у него, а Джо едва се въздържа да не избухне в смях.
Възрастният господин не каза почти нищо, докато пиеше една след друга четирите си чаши чай, само внимателно наблюдаваше младежите, които си приказваха като стари приятели, и не можеше да не забележи промяната, която бе настъпила у внука му. Сега лицето на момчето блестеше от радост и вълнение, толкова живот имаше в него, смехът му бе наистина радостен, а маниерите му бяха така жизнени.
“Тя е права. Момчето наистина е самотно. Трябва да видя дали тези малки момичета не могат да му помогнат”, помисли господин Лорънс, докато гледаше и слушаше. Той хареса Джо, допадна му нейното малко странно, но непосредствено поведение. Освен това веднага се виждаше, че разбира момчето почти толкова, колкото самата себе си.
Ако семейство Лорънс бяха, както се изразява Джо, “прекалено изискани и високомерни”, тя просто не би могла да остане с тях дори и пет минути, защото в компанията на подобни хора винаги се чувстваше притеснена и доста уплашена. Но когато разбра, че те са свободни и непосредствени, Джо се отпусна и се държеше така, както обикновено, с което им направи добро впечатление. Когато приключиха с чая, тя предложи да си тръгне, но Лари каза, че би искал да u покаже още нещо, и я заведе в зимната градина, която бе осветена в нейна чест. Всичко наоколо изглеждаше на Джо като някаква приказка, те се разхождаха по алеите, радваха се на цъфналите цветя и храсти от двете им страни, на меката светлина, на приятния, влажен въздух, както и на чудесните лози и дървета, които се издигаха над главите им. Нейният нов приятел късаше най-красивите цветя, докато се оформи толкова огромен букет, че той просто едва го държеше в ръцете си. След като завърза цветята, той u ги подаде и u каза с блеснали от щастие очи:
– Моля те, предай ги на майка си и u кажи, че много харесах лекарството, което ми изпрати.
Когато се върнаха обратно в къщата, завариха господин Лорънс седнал до огъня в гостната стая. Първото нещо, което направи впечатление на Джо в стаята, бе огромното пиано, което стоеше отворено.
– Ти свириш ли? – обърна се тя към Лари с нескрито уважение.
– Понякога – скромно отвърна той.
– Моля те, посвири малко сега. Искам да те чуя, за да мога да разкажа на Бет.
– Не искаш ли ти да опиташ първо?
– Аз не умея. Не проявих достатъчно разум и не се научих, но много обичам музиката.
Лари започна да свири, а Джо слушаше, забола нос в прекрасния букет. Лорънс-младши свиреше чудесно и Джо бе изпълнена с уважение към него, още повече че той въобще не парадираше с това свое умение. Искаше u се Бет да може да го чуе, но не посмя да каже това на глас, само го обсипа с безброй комплименти за невероятното му свирене. Той явно доста се смути от тези похвали и дядо му побърза да му се притече на помощ:
– Стига толкова, млада госпожице, това му е напълно достатъчно. Толкова много похвали могат дори да му навредят. Той наистина свири добре, но лично аз се надявам, че ще успее да постигне нещо повече и в други, по-важни направления. Тръгваш ли си? Е, много съм ти задължен, че дойде, надявам се, че ще дойдеш отново. Предай моите почитания на майка си. Лека нощ, доктор Джо.
Той се ръкува с нея, но тя усети, че е леко разстроен от нещо. Когато двамата с Лари излязоха в антрето, тя го попита дали не е направила или казала нещо нередно. Той поклати глава.
– Не, причината съм аз. Той не обича да ме слуша как свиря.
– Защо?
– Ще ти обясня някой друг път. Сега Джон ще те заведе до вкъщи, защото аз не бива да излизам.
– Няма никакъв смисъл. Аз не съм някаква изискана дама, пък и живея съвсем наблизо. Ще се грижиш добре за себе си, нали?
– Да, но се надявам да дойдеш пак.
– Само ако обещаеш, че и ти ще ни гостуваш у дома, щом се оправиш.
– Добре, обещавам.
– Лека нощ, Лари.
– Лека нощ, Джо! Лека нощ!
След като тези следобедни приключения бяха разказани на семейството, всички решиха, че биха се радвали заедно да посетят своите съседи, защото всеки откри по нещо много привлекателно за себе си в къщата от другата страна на живия плет. На госпожа Марч u се искаше да поговори за баща си със стария господин, който все още го помнеше. Мег си мечтаеше да се разходи из зимната градина, Бет започна да въздиша по огромното пиано, а Ейми с нетърпение очакваше да види картините и статуите.
– Мамо, защо господин Лорънс не би искал Лари да свири? – попита Джо, която просто не можеше да си обясни реакцията на възрастния господин.
– Не съм сигурна, но ми се струва, че може би причината е във факта, че синът му – бащата на Лари – се ожени за италианка, която беше музикантка, и това никак не се хареса на стареца, който е много горд. Жената беше много хубава и приятна, а също и изключително талантлива, но господин Лорънс дори не искаше да види сина си след женитбата. Те двамата починаха, когато Лари беше съвсем малко момче, и дядо му го прибра при себе си, след като остана сам. Момчето е родено в Италия и вероятно дядо му вижда, че то не прилича на него, не е с много силен характер, страхува се да не го загуби и затова е толкова внимателен. Лари съвсем естествено проявява интерес към музиката, тъй като прилича на майка си, и може би дядо му се страхува, че и той ще поиска да стане музикант като нея. При всички случаи неговото умение му напомня за жената, която не е харесвал, и затова той е “помръкнал”, както се изрази Джо.
– Господи, колко романтично! – възкликна Мег.
– Напротив, колко глупаво – намеси се Джо. – След като Лари иска да стане музикант, дядо му би трябвало да му позволи, без да прави от това трагедии и да превръща живота му в ад, като го праща в разни колежи, в които той не иска да ходи.
– Затова има толкова хубави черни очи и такива приятни маниери – продължи Мег, която беше доста сантиментална. – Италианците винаги са такива.
– Какво пък знаеш ти за очите и за маниерите му, след като почти не си говорила с него? – извика Джо, която смяташе, че не е никак сантиментална.
– Нали го видях по време на празненството. А и от това, което ти ни разказа, мога да си направя извода, че той знае как да се държи. Много ми хареса това, което е казал за “лекарството, изпратено му от мама”.
– Може би е имал предвид желирания крем с нишесте?
– Колко си глупава! Разбира се, че е имал предвид теб самата.
– Така ли? – попита Джо с широко ококорени от изненада очи, сякаш тази мисъл въобще не u бе дошла на ума до този момент.
– Просто ще ме умори това момиче! Как може да не разбереш, че ти се прави комплимент – скастри я Мег със самочувствието на млада дама, която ги разбира тези неща.
– Смятам комплиментите за истинска глупост и ще ти бъда благодарна, ако не се опитваш да разваляш впечатлението ми от приятното прекарване. Лари е добро момче и аз го харесвам, но не искам да се намесват тук разни сантименталности от рода на комплименти и други боклуци. Мисля, че всички би трябвало да проявяваме разбиране към него, тъй като той няма майка, затова би могъл да дойде и да ти погостува, нали, мамо?
– Да, Джо, твоят малък приятел е добре дошъл у дома и аз се надявам, че Мег ще запомни едно нещо: децата трябва да си останат деца колкото може по-дълго.
– Но дори и аз не се смятам за дете, макар че все още не съм навършила тринайсет – обяви Ейми. – Какво ще кажеш ти по въпроса, Бет?
– Мислех си за нашето пътешествие като пилигрими – отвърна Бет, която не беше чула нито дума от последния разговор между Джо и Мег. – Как се измъкнахме от “блатото” и преминахме през “вратата на злото” благодарение на решението си да бъдем добри. След това започнахме да се изкачваме по стръмния хълм, като правехме непрекъснати усилия да бъдем добри. Може би сега тази къща отсреща, пълна с толкова прекрасни неща, ще се превърне в нашия “красив дворец”?
– Да, но първо ще трябва да преминем покрай лъвовете – напомни u Джо с глас, който подсказваше, че на нея тази идея доста u харесва.

* Роман от Уолтър Скот (1771-1832), шотландски поет и романист.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания