Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Малки жени
Играта на пилигрими
Весела Коледа
Лорънс-младши
Товарите
Съседство
Бет намира красивия дворец
Ейми попада в долината на унижението
Джо среща Аполион
МЕГ ОТИВА НА ПАНАИРА НА СУЕТАТА
“П. К.” и “П. С.”
Експерименти
Лагерът “Лорънс”
Въздушни кули
Тайни
Телеграма
Размяна на писма
Малката предана Бет
Мрачни дни
Завещанието на Ейми
Нещо съвсем интимно
Лари извършва глупост, а Джо оправя нещата
Блажени селения
Леля Марч урежда въпроса
  
Виж още:
Детска литература /Романи
Преводна художествена литература /Американска литература /Романи
Малки жени
Автор:
Олкът, Луиза Мей
            

Товарите

– Господи, колко трудно ми изглежда да поема отново ежедневните си товари и да продължа напред! – въздъхна Мег на сутринта след празненството. Празниците вече бяха отминали и след тази весела седмица сега никак не u се искаше да се заема с нещата, които не обичаше да прави.
– Представяш ли си колко добре щеше да бъде, ако през цялото време беше Коледа или Нова година? – отвърна Джо, като се прозяваше тъжно.
– Но тогава едва ли щяхме да се забавляваме така добре, както в една-единствена седмица. И все пак е толкова хубаво от време на време да ходиш на вечеря, да получаваш цветя, да те канят на празненства, от които да се прибираш с карета, да си четеш и да почиваш вкъщи, без да се налага да работиш. Толкова хора си живеят точно така и винаги съм завиждала на момичетата, които могат да си го позволят. Много обичам лукса – замислено обяви Мег, като се мъчеше да реши коя от двете извехтели рокли е по-прилична.
– Е, след като никога няма да можем да живеем в лукс, по-добре е да не се замисляме върху това, а да нарамим товара си и да тръгнем напред колкото може по-весело, както мама го прави. Сигурна съм, че за мен леля Марч представлява нещо като “Старецът от морето”*, но предполагам, че когато се науча да я нося на гърба си, без да се оплаквам, тя сама ще се смъкне от гърба ми или ще стане толкова лека, че присъствието u там няма да ми прави впечатление.
Тази идея подобряваше настроението на Джо и u вдъхваше надежда за бъдещето. Но тя не можеше да окаже същото въздействие на Мег, тъй като нейният товар, състоящ се от четири разглезени деца, u изглеждаше по-тежък от всякога. Нямаше настроение дори да се нагласи, както правеше обикновено, като си постави синята копринена якичка и си среши косата по най-добрия възможен начин.
– Какъв смисъл има да изглеждам добре, след като ще ме видят само онези проклети създания и след като никой не го интересува как изглеждам? – промърмори тя и тресна вратата на гардероба. – Така ще мине целият ми живот, в непрекъснат труд и само някои дребни радости и удоволствия от време на време, бързо ще остарея и погрознея, ще се превърна в една кисела старица просто защото съм бедна и нямам възможност да се радвам на живота, както останалите момичета. Това е наистина ужасно!
Обзета от тези мисли, Мег слезе долу и изглеждаше доста тъжна и потисната по време на закуската. И останалите нямаха особено настроение и избухваха по най-незначителни поводи. Бет имаше главоболие и се бе поизлегнала на канапето, като се опитваше да подобри настроението си, наблюдавайки котката и трите малки котенца. Ейми седеше намусено, защото не си беше научила уроците, а и не бе успяла да открие галошите си. Джо хвърчеше нагоре-надолу, докато се приготви да излезе. Госпожа Марч бе много заета с довършването на писмото, което трябваше да предаде веднага, а Хана се чувстваше недоспала и отпаднала, защото никак не беше свикнала да стои вечер до късно.
– Не вярвам да съществува друго семейство, в което да цари такава бъркотия – извика Джо, която наистина се ядоса, след като събори мастилницата от бюрото, скъса връзките и на двата си ботуша и накрая седна върху шапката си.
– Главната причина за бъркотията си ти самата – отвърна Ейми и изтри цифрата, която бе написала за сбор, тъй като установи, че не е вярна, а после тайно избърса и сълзите, които вече се стичаха по бузите u.
– Бет, ако не държиш тези ужасни котки само долу в мазето, аз лично ще ги удавя, предупреждавам те! – възкликна ядосано Мег, като се опитваше без резултат да се освободи от едно от малките котенца, което се катереше по гърба u.
Джо започна да се смее, Мег я погледна осъдително, Бет го удари на молба, а Ейми направо се разрева, защото въобще не можеше да си спомни колко е дванайсет по девет.
– Момичета, момичета, не можете ли да пазите тишина поне една минута? Знаете, че трябва да изпратя писмото с ранната поща, а вие непрекъснато ме разсейвате с вашите капризи – извика госпожа Марч, като за трети път задраска едно изречение в писмото, което бе сбъркала.
Настъпи временно затишие, което бе нарушено от Хана, която влезе тържествено в стаята, постави две топли тригуни върху масата и отново излезе. Хана бе невероятен майстор на този вид тригуни, наричан от момичетата “маншони”. Те се шегуваха, че това е единственият вид маншони, които могат да си позволят, и с удоволствие ги грабваха, докато бяха още горещи, за да стоплят измръзналите си ръце сутрин. Хана не пропускаше да им ги приготви всяка сутрин, независимо че понякога бе твърде заета или нямаше настроение, тъй като на момичетата им предстоеше дълъг и уморителен път, освен това бедните същества никога не обядваха и рядко се прибираха вкъщи преди два часа следобед.
– Помилвай котките си и дано да се избавиш от главоболието си, Бети. Довиждане, мамо. Ние сме наистина като банда злодеи тази сутрин, но ще се превърнем в ангели, когато се приберем довечера у дома. Хайде да тръгваме, Мег! – Джо подкани сестра си, изпълнена с тревожното чувство, че пилигримите не действат тази сутрин, както би трябвало.
Те винаги се обръщаха и поглеждаха към къщи, преди да завият зад ъгъла, тъй като майка им обикновено ги наблюдаваше през прозореца. Щом я погледнеха, тя им кимаше и се усмихваше, а после им махаше с ръка за довиждане. Момичета имаха чувството, че просто няма да могат да изкарат деня без този насърчителен жест от мама, защото каквото и да беше настроението им, нейното лице ги обливаше като истинско слънце.
– Мама ще бъде напълно права, ако просто ни размаха юмрук вместо да ни изпрати целувка тази сутрин, защото се държахме ужасно, като черни неблагодарници – обяви Джо, като с удоволствие вдиша свежия студен въздух, щом излязоха на покритата със сняг улица и усетиха острия вятър.
– Не използвай такива ужасни изрази – едва се чу гласът на Мег, която бе обвила цялата си глава в шал и приличаше на монахиня, стремяща се към пълна изолация от външния свят.
– Обичам силните думи, които наистина имат някакъв смисъл – отвърна Джо, като с бързо движение успя да задържи шапката си, която се бе отделила от главата u под напора на вятъра.
– Можеш да наричаш себе си както пожелаеш. Но аз не съм нито злодей, нито неблагодарница, така че не желая да чувам подобни определения по мой адрес.
– Ти си едно постоянно намусено същество, а днес си в особено лошо настроение, тъй като не можеш да живееш непрекъснато в лукс. Бедна моя, само почакай да забогатея и ще те обсипя с карети и сладолед, с обувки на висок ток и всякакви дрехи, а също и с червенокоси момчета, за да имаш с кого да си приказваш.
– Толкова си смешна, Джо! – възкликна Мег, но все пак се засмя и настроението u малко се подобри.
– А ти си истинска късметлийка, че имаш такава сестра. Представям си какво щеше да стане с нас, ако и аз бях непрекъснато тъжна и в лошо настроение. Слава Богу, винаги мога да намеря нещо радостно, което да поддържа духа ми. А ти не се мръщи повече и гледай да се прибереш довечера вкъщи весела и доволна.
Джо потупа сестра си окуражително по рамото, преди да се разделят, и всяка пое по различен път, като се опитваше да загърне по-плътно палтото върху себе си и да изглежда свежа и доволна независимо от студеното време, тежката работа и незадоволените младежки желания за повече удоволствия.
Когато господин Марч се разори, опитвайки се да помогне на един свой нещастен приятел, двете по-големи момичета предложиха да работят нещо, за да могат да изкарват средства поне за собствената си прехрана. Родителите им се съгласиха, като се надяваха, че това няма да ги направи твърде рано прекалено независими, и двете започнаха упорито да се трудят, изпълнени с вяра, че в края на краищата ще постигнат и нещо повече. Маргарет си намери работа като гувернантка и започна да се чувства истински богата, макар че заплатата u бе твърде скромна. Както сама казваше, тя си “пада по лукса” и главният u проблем винаги е бил бедността. Действително за нея бе по-трудно да понася бедността, отколкото за останалите, тъй като Мег ясно си спомняше времето, когато живееха в красива къща, животът им бе лек и спокоен, изпълнен с удоволствия, а нуждата бе напълно непозната. Тя се опитваше да не си спомня за това и да не бъде недоволна и завистлива, но за едно младо момиче бе съвсем естествено да си мечтае за красиви неща, весели приятели и щастлив живот. В къщата, където работеше, Мег виждаше всеки ден това, за което самата си мечтаеше, тъй като по-големите сестри на децата, за които се грижеше, вече бяха започнали да излизат в обществото. Мег често успяваше да ги зърне, когато, облечени в чудесни рокли, тръгваха за празненства, чуваше разказите им за театри, концерти, весели разходки с шейни и други забавления от най-различен вид, ставаше свидетел на пилеене на пари за какви ли не глупости, докато тя самата не бе в състояние да задоволи най-непосредствените си нужди. Бедната Мег рядко се оплакваше, но дълбоко в себе си таеше едно чувство на обида от несправедливостта спрямо нея и семейството u и това чувство често я караше да мрази всички. Тя все още не бе разбрала колко е богата със своята душевност, която единствена може да направи човек щастлив.
На Джо u се падна да помага на леля Марч, която беше саката и имаше нужда от някого, който да я обслужва. Бездетната стара дама бе предложила да осинови едно от момичетата, когато започнаха финансовите затруднения на семейството, и бе страшно засегната, че това нейно предложение не бе прието. Приятелите веднага напомниха на семейство Марч, че при това положение те едва ли ще могат да се надяват да получат нещо от наследството на богатата дама.
– Не можем да се откажем от нито едно от децата си дори за дузина богатства! – категорично заявиха господин и госпожа Марч. – Бедни или богати, ще продължим да бъдем заедно и само така ще можем да бъдем щастливи.
Старата дама дори не искаше да говори с тях известно време, но след това съвсем случайно срещна Джо у една своя приятелка и бе впечатлена от засмяното u лице и дръзкото u поведение. Тя предложи да вземе момичето на работа при себе си като компаньонка. На Джо никак не u се искаше да работи за леля си, но тъй като не успя да намери нищо по-добро, бе принудена да се съгласи и за огромна изненада на всички се справяше забележително добре с капризната си роднина. От време на време избухваха бури, дори един ден Джо се прибра вкъщи и категорично заяви, че не може да издържа повече, но леля Марч винаги правеше стъпка на помирение и бързо пращаше да я повикат отново и Джо просто не можеше да откаже, тъй като в известна степен тя беше почти същата пиперлийка като леля си.
Според мен най-привлекателното нещо за Джо у леля u бе огромната библиотека, пълна с чудесни книги, която си стоеше непокътната, обвита в паяжини и прах след смъртта на чичо Марч. Джо добре си спомняше този любезен възрастен господин, който u разрешаваше да си строи мостове и железопътни линии с големите му речници, разказваше u подробно какво е нарисувано на странните картинки в латинските му книги и винаги, когато я срещнеше на улицата, я водеше в магазина и u купуваше скадкиш с мед. Прашната полутъмна стая с паяжините, които обвиваха високите шкафове с книги, с удобните кресла, с глобусите и преди всичко с невероятните книги, които можеше да чете, когато u остане време, превръщаше библиотеката в любимото място на Джо. Щом леля Марч си легнеше да си подремне или бе заета със свои приятелки, дошли u на гости, Джо веднага се усамотяваше в библиотеката, настаняваше се в люлеещия се стол и потъваше в поезия, история, романтика, пътешествия и чудесни картини – нещо съвсем естествено за един книжен плъх. Но както всяко приятно нещо на този свят и това не продължаваше дълго. Обикновено точно в момента, в който стигнеше до най-интересната част на историята или до най-нежната строфа на сонета, или до най-опасното приключение на пътешественика, отдалече се дочуваше острият глас на леля Марч: “Джозе-фин, Джозе-фин!” И Джо трябваше да напусне своя рай, за да навива прежда, да измие пудела или да u чете с часове “Есета” на Белшам*.
Джо имаше амбицията да направи нещо велико в живота си. Все още нямаше никаква представа какво точно ще бъде то, но се надяваше, че случаят ще u подскаже. Междувременно най-голямото u нещастие се свеждаше до факта, че няма възможност да отделя за четене, бягане и яздене толкова време, колкото би искала. Избухливият u нрав, острият u език и неуморният u дух непрекъснато я вкарваха в някаква беля, животът u бе един непрестанен низ от възходи и падения, като всички те бяха едновременно и комични, и патетични. Но в къщата на леля Марч натрупа опит, който u беше страшно необходим. Тук изпитваше и истинско щастие при мисълта, че работи, за да се изхранва, и благодарение на това u бе по-лесно да понася непрекъснатите викове “Джозе-фин!”.
Бет бе прекалено притеснителна, за да ходи на училище. Направиха опит, но тя толкова много се измъчваше, че родителите u бързо се отказаха и баща u започна да u преподава уроците вкъщи. Дори когато той замина, а майка u прекарваше по-голямата част от времето си в Сдружението за подпомагане на войниците, Бет самоотвержено продължаваше да се занимава сама вкъщи и успехите u бяха забележителни. Тя беше малко същество, истинско домашарче, обичаше да помага на Хана при почистването и подреждането на дома, на работниците в градината и никога не очакваше някаква специална награда, освен да бъде обичана. Дългите тихи дни, които прекарваше, не бяха за нея нито самотни, нито изпълнени със скука, защото нейният малък свят бе пренаселен с въображаеми приятели, а по природа тя си беше работна като пчеличка. Всяка сутрин грижовно поемаше и обличаше всяка от шестте си кукли, защото си беше все още дете и куклите бяха едни от най-любимите u същества. Тя не обичаше някоя повече от останалите само защото е по-хубава. Всъщност те всички направо на нищо не приличаха, преди Бет да се заеме с тях – това бяха стари кукли, които по-големите u сестри u дадоха, след като пораснаха за тази игра. Ейми не приемаше подобни жестове, тя не желаеше нищо старо и грозно. Бет ги обсипваше с още по-голяма любов и внимание точно защото бяха стари и дори малко поразкъсани, и подготви специална болница, за да ги “излекува”. Вече никой не набучваше карфици в телата им, които бяха направени от вата, обвита с памучен плат, никой не ги удряше и ругаеше, а сърцата на най-грозните не се натъжаваха както преди от пълното пренебрежение към тях: всички бяха хранени, обличани, милвани и обсипвани с безкрайна любов.
Принадлежала преди на Джо, една кукла с доста жалък вид след изключително бурния си живот бе захвърлена в някаква стара кошница на тавана, откъдето бе спасена от Бет, която веднага я взе под свое покровителство. Тъй като част от главата u липсваше, Бет u уши малка спретната шапчица, а за да прикрие откъснатите ръце и крака, я държеше непрекъснато увита в одеялце. Като малка компенсация тази нещастница получи най-хубавото легло за кукли, с което Бет разполагаше. Ако някой имаше възможност да наблюдава с каква обич бе обсипвана тази кукла, сигурно би се трогнал дълбоко в душата си, макар и външно само да се засмее. Бет носеше на куклата малки букетчета, изнасяше я навън да подиша чист въздух, като грижливо я загръщаше в палтото си; пееше u нежни песни и никога не си лягаше, без да целуне мръсното u лице и да u прошепне: “Надявам се, че ще прекараш добре нощта, бедна моя.”
И Бет, както и останалите момичета, си имаше своите тревоги. Тя също не беше ангел, а най-нормално човешко същество и често си поплакваше тайничко, както казваше Джо, защото нямаше възможност да взема уроци по музика и да има пиано. Тя така силно обичаше музиката и влагаше толкова усилия, за да се научи да свири. Упражняваше се толкова търпеливо на раздрънкания стар инструмент вкъщи, че наистина заслужаваше някой (тук не намеквам за леля Марч) да u подаде ръка за помощ. Но никой не го направи и никой не виждаше как, когато беше сама, Бет набързо изтриваше сълзите си от пожълтелите клавиши, които не се подчиняваха на пръстите u и издаваха фалшиви тонове. Бет пееше като истинска малка чучулига и никога не отказваше и не се уморяваше да свири на мама и на момичетата, и всеки ден отново и отново си повтаряше: “Сигурна съм, че ако съм достатъчно упорита, един ден ще успея да направя кариера с музиката.”
По света сигурно има стотици същества като Бет, тихи и стеснителни, кротко стоящи в своя ъгъл и очакващи да бъдат извикани на помощ. Хора, които живеят единствено за другите и са толкова щастливи от това свое съществувание, че никой не забелязва техните жертви. И всичко това продължава до мига, в който малкият механизъм в сърцето престава да действа и сладкото слънчево същество изчезва, като оставя след себе си сянка и тишина.
Ако някой беше попитал Ейми какъв е най-големият проблем в живота u, тя без колебание щеше да отговори: “Носът ми.” Когато е била малко бебче, Джо съвсем случайно я изпуснала и тя се ударила в кофата за въглища. Сега Ейми твърди, че това падане е повредило носа u завинаги. Всъщност той не беше нито голям, нито червен, а само доста сплескан, така че колкото и да го виреше нагоре, никога не можеше да придобие аристократичен вид. Никой не смяташе, че нещо не е наред с носа u, той си растеше съвсем нормално, но Ейми си мечтаеше за гръцки нос и за да се успокои, непрекъснато изпълваше лист след лист с рисунки на красиви носове.
“Малкият Рафаел”, както я наричаха сестрите u, имаше определен талант в рисуването и изпитваше истинско щастие, когато u оставаше време да нарисува цветята, поставени във ваза на масата, или да направи илюстрации към някаква приказка, които представляваха доста странни произведения на изкуството. Учителката u се оплакваше, че вместо да решава задачи, тя изпълва тетрадките си с рисунки на животни, празните страници в атласа u веднага се заемаха от рисунки на карти, от всичките u учебници, при това в най-неподходящия момент, се сипеха десетки листчета с доста смешни карикатури. Независимо от всичко това тя все пак се оправяше в училище и не получаваше порицания единствено поради примерното си поведение. Бе една от любимките на съучениците си поради чувството си за хумор и невероятното си умение да доставя удоволствие на другите, без специално да се старае за това. Обект на възхищения бяха както прекрасните u умения, така и някои от недостатъците u, защото, освен рисуването, тя можеше да изсвири цели дванайсет тона, да плете на една кука и да чете на френски, като бъркаше произношението на не повече от две трети от думите. Обичаше най-непосредствено да казва: “Когато татко беше богат, често правехме това и това”, което правеше огромно впечатление на околните; а дългите думи, които използваше, се смятаха като “особено елегантни” от момичетата.
Имаше огромна опасност Ейми доста да се разглези, тъй като беше любимка на всички, поради което суетността и егоизмът u бързо се засилваха. Имаше обаче едно нещо, което доста потискаше суетата u – тя трябваше да носи дрехите на своята братовчедка. Майката на Лорънс нямаше никакъв вкус и в резултат на това сега Ейми трябваше да преживява дълбоки разочарования, тъй като беше принудена да носи червена вместо синя шапка, рокли, които въобще не съответстваха по цвят на шапката, както и шарени престилки, които на нищо не приличаха. Всичко това бе запазено и добре ушито, дрехите бяха носени съвсем малко, но артистичният вкус на Ейми бе силно засегнат, особено през тази зима, когато стана ясно, че ще трябва да ходи на училище в тъмнолилава рокля на жълти точки и без никаква гарнитура.
– Единственото ми успокоение е – сподели тя със сълзи на очи пред Мег, – че мама поне не ми подгъва роклите, когато съм непослушна, както постъпва майката на Мария Парк. Господи, това би било наистина ужасно! Представяш ли си, когато тя се държи много лошо, роклята u е подкъсена до над коленете и момичето направо не може да дойде на училище. Като си помисля само за подобно падение, веднага чувствам, че мога с лекота да понеса и сплескания си нос, и лилавата рокля, дори да беше не просто с точки, а с жълти небесни ракети.
Мег беше изповедникът на Ейми и най-близкият u човек, а може би в резултат на някакво странно привличане на противоположностите същата роля изпълняваше Джо по отношение на нежната Бет. Срамежливото дете разкриваше мислите си единствено пред Джо, а като използваше за посредник по-голямата си сестра, която беше страшна приказливка, Бет несъзнателно упражняваше по-голямо влияние от който и да било друг в семейството. Двете по-големи момичета бяха много близки помежду си, но всяка бе взела една от по-малките си сестри под своя закрила, специално наблюдаваше какво върши и как се държи или просто изпълняваше ролята на майка, както самите те се изразяваха. Малките им сестри заемаха мястото на изхвърлените кукли и върху тях те упражняваха майчинското си чувство, което вече се оформяше у тях.
– Няма ли някой да разкаже нещо интересно? Днес беше толкова тъжен ден, че умирам да чуя нещо забавно – каза Мег, докато седяха и шиеха вечерта.
– Аз си прекарах доста интересно с леля Марч днес и ако искате, мога да ви разкажа – започна Джо, която много обичаше да разказва разни истории. – Четях u една от нейните безкрайни скучни книги, която направо ме унасяше в сън, както става обикновено. Само че в други дни най-често леля заспива преди мен и тогава аз грабвам някоя приятна книга и чета като луда, докато тя се събуди. Днес обаче толкова ми се приспа, че се прозинах, преди още тя да е задремала. Леля Марч ме видя и ме попита какво имам намерение да правя, да не би да искам да налапам цялата книга. “С удоволствие бих го направила, за да свърша веднъж завинаги с нея”, отвърнах аз, като се опитвах да не прозвучи прекалено сърдито. Но тези думи u бяха напълно достатъчни, за да ми изнесе една дълга лекция за моите недостатъци, нареди ми да седна и да размисля сериозно върху всичко, за което ми е говорила, докато тя си подремне. Внимателно я наблюдавах и в момента, в който главата u се отпусна надолу, измъкнах от джоба си “Викарият от Уейкфийлд”* и започнах да го чета, като хвърлях от време на време по едно око на леля. Стигнах до мястото, където те всички падат във водата, и в миг забравих къде се намирам и се изсмях високо. Леля се събуди и тъй като след сън е обикновено в по-добро настроение, ми каза да u прочета от книгата, която самата аз предпочитам, а не от изключително полезния и назидателен Белшам. Проявих огромно старание и тя като че ли хареса книгата, но накрая каза само: “Не разбрах за какво става дума. Започни от началото, мило дете.”
Започнах отначало, като вложих целия талант, на който съм способна, за да u бъде интересно. По едно време реших да u приложа един жесток трик: спрях точно там, където бе най-напрегнато, и невинно я попитах: “Страхувам се, че това доста ви уморява, мадам, може би е по-добре да прекъсна?” Тя грабна плетката, която беше изпуснала, хвърли ми един сърдит поглед през очилата си и отсече в типичния си стил:
“Довърши главата и не смей да се държиш нахално, госпожице!”
– Мислиш ли, че u е харесало? – попита Мег.
– Боже господи, не, естествено! Просто е решила за известно време да остави стария Белшам на мира. Когато си тръгвах следобед, бях забравила ръкавиците си и изтичах да си ги взема. Тя така се беше задълбочила във “Викарият от Уейкфийлд”, че дори не чу как подскачам и се смея в антрето, доволна, че работният ми ден е свършил и идва по-приятно време. Как добре би могла да си живее, но само ако искаше. Не u завиждам особено, въпреки че има доста пари, защото в края на краищата ми се струва, че и богатите имат точно толкова проблеми, колкото и бедните – допълни Джо.
– Като слушах Джо, си спомних, че и аз имам да ви казвам нещо – обади се Мег. – То не е толкова забавно, както нейната история, но ме накара да се замисля, докато се прибирах вкъщи. Когато отидох тази сутрин у семейство Кинг на работа, заварих всички в къщата страшно разтревожени. Едно от момиченцата ми каза, че най-големият u брат е извършил нещо ужасно и татко u го е изхвърлил от къщи. Чух, че госпожа Кинг плачеше, господин Кинг говореше необичайно високо, а Грейс и Елен обръщаха лица, когато минаваха покрай мен, за да не забележа, че очите им са зачервени от плач. Естествено, не задавах никакви въпроси, но ми беше толкова мъчно за тях и същевременно се радвах, че нямам такива диви братя, които да извършват ужасни неща и да опозоряват цялото семейство.
– Да бъдеш подложен на унижение в училище, е много по-трудно поносимо от каквото и да било друго, което лоши момчета могат да направят – намеси се Ейми, като поклати назидателно глава, сякаш бе човек с голям житейски опит. – Сюзи Перкинс пристигна тази сутрин в училище с прекрасен червен пръстен от халцедон. Толкова ми се искаше и аз да имам такъв, мечтаех си да съм на нейното място! Е, после тя нарисува една карикатура на господин Дейвис: с един такъв чудовищен нос и с гърбица, а от устата му под формата на балон излизаха думите: “Млади дами, бъдете внимателни, защото ви наблюдавам!” Всички много се смяхме, но изведнъж замръзнахме на местата си, защото видяхме, че той наистина ни наблюдава. Господин Дейвис нареди на Сюзи да му донесе рисунката, тя беше парализирана от страх и едва-едва се приближи към него. Оо, Боже, какво мислите, че направи той? Хвана я за ухото – за ухото, представяте ли си какъв ужас! – и я поведе към дъската. Накара я да стои там половин час и да държи рисунката в ръце, така че всички да могат да я виждат.
– И какво правеха момичетата? Не се ли смееха на картинката? – попита Джо, която доста си падаше по подобен род пакости.
– Да се смеят ли? Никой не смееше да шукне. Всички седяха тихи като мишчици, а горката Сюзи горчиво плачеше. Вече не u завиждах, бях сигурна, че ако преживея подобно нещо, после дори един милион пръстени от халцедон не биха могли да ме направят щастлива. Никога не бих могла да забравя такава ужасна обида и унижение. – И Ейми продължи да шие, доволна както от доброто си поведение в училище, така и от това, че макар и не съвсем точно, все пак успя да произнесе на един дъх двете твърде сложни за нея думи – поносимо и парализирана.
– А аз сутринта видях нещо, което много ми хареса. Мислех да го разкажа на обяд, но после съм забравила – обади се Бет, като заедно с това подреждаше нещата в кошницата на Джо. – Когато Хана ме изпрати да купя малко стриди, в рибарския магазин видях господин Лорънс. Той не ме забеляза, понеже се бях скрила зад един варел, а те разговаряха с господин Катър, собственика на магазина. Неочаквано влезе една бедна жена, бледа и раздърпана, и попита господин Катър дали няма да u разреши да почисти магазина срещу малко риба, тъй като децата u няма какво да ядат на обяд, а тя няма никаква работа в момента. Господин Катър бързаше и веднага я отряза с едно доста остро и категорично “Не!”; тя си тръгна, беше една такава тъжна и имаше вид на човек, който дълго време е гладувал. Тогава господин Лорънс издърпа една едра риба с извития край на бастуна си и u я подаде. Тя беше толкова щастлива и учудена, че я пое направо в ръцете си и започна объркано да му благодари. Той u каза да отива вкъщи и да сготви рибата и тя забързано напусна магазина. Беше толкова щастлива! Не смятате ли, че господин Лорънс постъпи добре? А горката жена беше толкова смешна, притиснала голямата хлъзгава риба и благославяща добротата на господин Лорънс.
Всички се засмяха на историята на Бет и веднага се обърнаха към майка си, като я подканиха да разкаже и тя нещо. След като се замисли за миг, тя започна тъжно:
– Днес си седях и разкроявах сини ватирани жакети, като непрекъснато си мислех колко много ни липсва нашият татко, колко самотни и безпомощни ще бъдем, ако се случи нещо с него. Повтарях си, че може би не трябваше да му разрешавам да заминава. Точно в този момент при мен дойде един старец с поръчка за някакви дрехи. Седна близо до мен и се заприказвахме. Изглеждаше ми толкова беден, уморен и разстроен.
– Имате ли синове на фронта? – попитах го, макар че бележката, която носеше, не беше за мен.
– Да, госпожо. Имах четирима, но двама бяха убити, единият е в плен, а аз отивам при четвъртия, който е много болен и лежи в една болница във Вашингтон – тихо отвърна старецът.
– Направили сте толкова много за своята страна, сър – казах му, изпълнена вече с уважение, а не със съжаление към него.
– Е, не съм направил нищо повече от това, което бях длъжен да сторя, госпожо. Бих заминал и аз самият, ако можех да бъда полезен с нещо, но тъй като вече съм твърде стар, дадох момчетата си, дадох ги с пълното съзнание за опасностите, на които се излагат.


– Старецът говореше така бодро и изглеждаше толкова искрен в желанието си да даде всичко, което има, за страната си, че аз самата се почувствах засрамена. Аз дадох само един човек и непрекъснато ми се струва, че това е твърде много, а той е дал четирима и ни най-малко не съжалява. Моите момичета си ме чакат вкъщи, за да ме зарадват и успокоят, а неговият единствен вече син е на хиляди километри разстояние и го очаква, може би само за да му каже “сбогом”. В миг се почувствах толкова щастлива и богата, че набързо му приготвих вързоп с дрехи, дадох му малко пари и му благодарих за урока, който ми даде.
– Разкажи ни още някоя история, мамо – някоя като предишната, от която да си направим изводи. Обичам да размишлявам върху тези истории и по-късно, когато остана сама, стига да са действителни случки и да не са прекалено поучителни – настоя Джо с усмивка.
Госпожа Марч също се засмя и започна да разказва, без да чака допълнителна покана. Вече толкова години разказваше истории все пред тази аудитория, така че добре знаеше как може да им достави удоволствие.
– Живели едно време четири момичета, които имали какво да ядат и пият, какво да облекат, не били лишени от удобства и удоволствия, били заобиколени от мили приятели и от родители, които страшно много ги обичали, но въпреки всичко те не били доволни от живота си. (На това място малките слушателки се спогледаха крадешком, а след това твърде усърдно се заеха с бродирането.) На тези момичета много им се искало да бъдат добри и често вземали прекрасни решения, но после не проявявали достатъчно упоритост и не следвали приетите решения, като непрекъснато се оправдавали с думите: “Само ако имахме това...” или “Само ако можехме да направим онова...”, като всеки път забравяли, че вече имат толкова много и че биха могли да извършат толкова приятни неща. И така, момичетата решили да попитат една старица какво да направят, за да бъдат щастливи, а тя им отвърнала: “Когато се почувствате недоволни, помислете за всичко онова, което имате, и бъдете благодарни за него.” (На това място Джо вдигна поглед и като че искаше да каже нещо, но после премисли и се отказа, тъй като разбираше, че историята все още не е завършила.)
– Тъй като момичетата били умни и чувствителни, те решили да последват съвета на старицата и много скоро с учудване установили колко добре са всъщност. Едната разкрила, че парите не могат да спасят къщите на богатите хора от срам и мъка. Другата разбрала, че макар и бедна, тя е млада, здрава и с чудесно настроение, така че е много по-щастлива от намръщената немощна старица, която просто не е в състояние да се наслаждава на притежаваните от самата нея удобства. Третата установила, че макар и невинаги да му е приятно на човек да помага в приготвянето на обяда, това все пак е по-приятно, отколкото да ходиш и да си просиш обяд, а на четвъртата u станало ясно, че дори пръстените не са толкова ценни, колкото доброто поведение. Така че те всички заедно решили, че трябва да спрат да се оплакват, че трябва да се радват на онова, което имат, като се опитат наистина да го заслужат, защото ако не го направят, ще загубят и малкото, което имат. Сигурна съм, че момичетата никога повече не съжалявали за това, че са последвали съвета на старицата.
– Ех, мамо, не е никак честно да използваш историите, които разказахме, в наша вреда, и да ни предлагаш една най-обикновена проповед вместо някаква интересна история! – извика Мег.
– Аз пък харесвам този вид проповеди, татко често ни разказваше точно такива – замислено каза Бет, като забоде иглата си върху възглавницата на Джо.
– Всъщност аз никога не съм се оплаквала толкова много, колкото останалите, а отсега нататък ще бъда още по-внимателна. Случаят със Сюзи е истинско предупреждение за мен – обади се и Ейми.
– Може би наистина имахме нужда от този урок и вече няма да го забравим. Ако го направим, можеш да ни го припомниш, като използваш думите на старата Клоу от “Чичо Том”: “Мислете за благодарността си, деца!” – допълни Джо, която в никакъв случай не можеше да приеме някаква проповед, без да си направи дори и най-малка шега с нея. Но и тя като останалите после сериозно се замисляше над всичко, за което бе станало дума.


* Персонаж от приказката “Синдбад мореплавателят”.
** Уилям Белшам – англ. писател, автор на политически и исторически произведения.
*** Роман от Оливър Голдсмит (1730-1774).
  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания