Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Малки жени
Играта на пилигрими
Весела Коледа
Лорънс-младши
Товарите
Съседство
Бет намира красивия дворец
Ейми попада в долината на унижението
Джо среща Аполион
МЕГ ОТИВА НА ПАНАИРА НА СУЕТАТА
“П. К.” и “П. С.”
Експерименти
Лагерът “Лорънс”
Въздушни кули
Тайни
Телеграма
Размяна на писма
Малката предана Бет
Мрачни дни
Завещанието на Ейми
Нещо съвсем интимно
Лари извършва глупост, а Джо оправя нещата
Блажени селения
Леля Марч урежда въпроса
  
Виж още:
Детска литература /Романи
Преводна художествена литература /Американска литература /Романи
Малки жени
Автор:
Олкът, Луиза Мей
    

Лорънс-младши

– Джо, Джо, къде си? – извика Мег, застанала в началото на стълбите, водещи към таванската стая.
– Тук съм – чу се в отговор един дрезгав глас и Мег се затича по стълбите, където завари сестра си да яде ябълки и да плаче над книгата “Наследникът на Редклийф”*. Тя се беше излегнала върху старото канапе, на което му бяха останали само три крака, в близост до осветения от слънцето прозорец. Това бе мястото, където Джо обичаше най-много да се усамотява; тя често идваше тук с някоя хубава книга, за да се наслаждава на спокойствието и на компанията единствено на едно малко мишле, което живееше наблизо и нямаше нищо против нейното присъствие. В момента, в който се появи Мег, Скребъл, мишлето, веднага се скри в дупката си. Джо избърса сълзите от бузите си и зачака да чуе новините.
– Просто е невъобразимо! Погледни само – получихме покана да отидем на гости у госпожа Гардинър утре вечер – извика Мег, като развяваше гордо скъпоценното листче, а след това започна да го чете с нескрито, почти детско удоволствие: “Госпожа Гардинър би била щастлива да види госпожица Маргарет Марч и госпожица Джозефин Марч на своята малка забава, посветена на Нова година.” Мама смята, че трябва да отидем, но какво ще си облечем?
– Какъв смисъл има да задаваш този въпрос, след като знаеш, че ще трябва да си сложим поплинените рокли просто защото нямаме нищо друго? – отвърна Джо, като дъвчеше ябълката си.
– Ех, ако имах някоя копринена рокля! – въздъхна Мег. – Мама казва, че може би ще ми купи, когато стана на осемнайсет, но две години са толкова дълъг срок, просто не знам как ще издържа.
– Сигурна съм, че поплинените ни рокли изглеждат като копринени и са напълно подходящи за нас. Твоята е почти нова, но бях забравила, че моята е изгорена на едно място, а е и малко порната по шева. Какво да правя? Дупката от изгореното много си личи, просто няма как да я прикрия.
– Трябва да седиш спокойно на стола и да се стремиш да прикриваш гърба си. Отпред роклята ти изглежда съвсем добре. Аз ще си вържа косата с нова панделка, а мама ще ми даде своята малка перлена игла, новите ми обувки са чудесни, а ръкавиците горе-долу стават за случая, макар и да не са толкова хубави, колкото би ми се искало.
– Моите са съвсем изтъркани, но не мога да си позволя нови, така че ще отида без ръкавици – обяви Джо, която никога не се вълнуваше особено за облеклото си.
– Трябва да бъдеш с ръкавици или аз просто няма да дойда с теб! – извика решително Мег. – Ръкавиците са по-важни от всичко останало. Ще се чувствам страшно потисната, ако вървиш до мен с голи ръце.
– Е, добре де, тогава ще навлека моите, протритите.
– Не можеш да искаш от мама да ти купи нови. Те са толкова скъпи, а и ти си толкова невнимателна. Когато развали предишните си ръкавици, мама обяви, че няма да получиш други тази зима. Не можеш ли малко да ги пооправиш? – нетърпеливо попита Мег.
– Мога да ги стискам в ръката си вместо да си ги слагам и така никой няма да забележи, че са целите на петна. Не, сетих се какво бихме могли да направим – и двете да си сложим по една хубава ръкавица, а другата да стискаме, уж току-що сме я свалили – разбираш ли?
– Но твоите ръце са много по-големи от моите и ти ще ми я разтегнеш – започна Мег, която толкова държеше на ръкавиците си, че ги пазеше доста старателно.
– Тогава ще отида без. Хич не ме интересува какво говорят хората за мен! – извика Джо и отново взе книгата си.
– Добре де, ще ти я дам. Само, моля те, не я разтягай много и се дръж както трябва. Не си слагай ръцете зад гърба, не се зазяпвай по хората и не възкликвай, “Ха, откритието на Христофор Колумб!”, чу ли?
– Не се безпокой за мен. Ще се държа прилично, ще бъда много възпитана и няма да споря с никого, ако успея да се въздържа. А сега отивай да напишеш отговор, че приемаме поканата, и ме остави да довърша тази интересна книга.
Мег се втурна да напише, че “приемат с благодарност”, а след това се зае да оглежда роклята си, като си тананикаше тихичко. В същото време Джо довърши книгата си, изяде четири ябълки и полудува малко с мишлето Скребъл.
Вечерта, преди да настъпи Новата година, всекидневната беше пуста, тъй като двете по-малки момичета изпълняваха ролята на придворни прислужнички, а двете по-големи бяха напълно погълнати от изключително важната дейност по “приготвянето за празненството”. Макар че тоалетите им бяха съвсем обикновени, цялата подготовка бе съпроводена с непрекъснато тичане нагоре-надолу, с много приказки и смях, а по едно време къщата се изпълни с остър мирис на изгоряла коса. Мег искаше да си оформи няколко къдрици отпред и Джо се зае с тази работа, като реши да понагрее с топли въглени навитите на масур около хартия кичури.
– Така ли трябва да пуши? – колебливо попита Бет, застанала до страничната облегалка на леглото.
– По този начин се изпарява влагата – увери я Джо.
– Усещам някаква доста странна миризма, напомня ми на миризмата при изгорели пера – отбеляза Ейми, като с достойнство поприбра своите красиви къдрици.
– Ето, сега ще махна хартиените масури и ще видиш какви чудесни къдрици са се получили – уверено обяви Джо.
Тя махна хартиените масури, но не се получиха никакви къдрици, тъй като изгорялата коса се смъкна заедно с тях и ужасената фризьорка бе принудена безмълвно да постави обгорените топки на бюрото пред своята жертва.
– Боже господи! Какво направи с мен? Свършено е! Как бих могла да отида някъде в този вид? Косата ми, ох, косата ми! – отчаяно викаше Мег и с ужас наблюдаваше стърчащите неравни остатъци върху челото си.
– Какво да правя? Просто не трябваше да ме караш да ти помагам, знаеш, че винаги оплесквам нещата. Ужасно съжалявам, сигурно въглените са били прекалено горещи и затова всичко се провали – въздъхна бедната Джо и големите u черни очи се напълниха със сълзи.
– Е, не е чак толкова лошо: посреши малко краищата и си вържи така панделката, че тези кичури да дойдат напред, върху челото ти, така ще изглежда като прическа най-нова мода. Виждала съм много момичета да правят така – успокоително каза Ейми.
– Заслужавам си го, след като се опитвам да се правя на много красива, трябваше просто да пусна свободно косата си – отвърна Мег, като трудно прикриваше раздразнението си.
– Точно така, косата ти е прекрасна. А за кичурите отпред няма защо да се безпокоиш, те скоро ще пораснат – опита се да я поуспокои Бет и дори нежно я целуна по бузата.
След още няколко по-дребни неблагополучия Мег най-накрая беше готова, а след това всички заедно насочиха усилията си към Джо – косата u бе сресана нагоре, после u нахлузиха роклята. Двете момичета изглеждаха чудесно, макар че бяха много скромно облечени. Мег носеше сребриста рокля, косата u бе вързана със синя кадифена панделка, а дантеленото u жабо бе прикрепено с перлена карфица. Роклята на Джо бе в кестеняв цвят с малка, почти мъжка ленена яка и единственото u украшение бе една бяла хризантема, закачена отляво. Всяко от момичетата си сложи по една хубава светла ръкавица, а другите държаха стиснати в ръка, за да не се вижда колко са захабени. И двете момичета бяха прекрасни. Обувките на Мег бяха на високи токове и доста тесни, така че я стягаха, но тя в никакъв случай не искаше да си го признае. Косата на Джо пък беше вдигната и закрепена най-малко с деветнайсет фиби и тя имаше чувството, че те са забити направо в главата u, но, Боже господи, нали трябваше да бъдат елегантни, пък ако ще и да умрат!
– Приятно изкарване, скъпи мои – каза госпожа Марч, когато двете сестри слязоха величествено долу. – Не яжте прекалено много и си елате в единайсет, когато ще изпратя Хана да ви прибере.
Външната врата вече се беше затворила след тях, когато в миг се чу глас от един от прозорците на къщата:
– Момичета, момичета! Взели ли сте си хубави носни кърпи?
– Да, разбира се, от най-хубавите. Мег дори напръска нейната с одеколон – извика Джо, а след като отминаха, добави със смях: – Сигурна съм, че мама би ни попитала същото дори ако се бяхме спуснали в луд бяг, за да се спасим от земетресение.
– Това е един от аристократичните u навици и мисля, че има пълно основание да държи на него. Защото истинската дама се познава по добре почистените обувки, по ръкавиците и по носните кърпички – отвърна Мег, която също си имаше своите “аристократични навици”, при това не малко.
– Внимавай много как ще се държиш по време на вечерята, Джо. И, моля те, не забравяй да прикриваш гърба си, за да не се вижда изгорената дупка върху роклята ти. Всичко наред ли е с облеклото ми? Сигурно косата ми изглежда наистина ужасно – нервно нареждаше Мег, докато се оглеждаше пред огледалото в антрето на госпожа Гардинър.
– Обещавам да се държа както трябва. Ако забележиш, че върша нещо нередно, просто ми дай сигнал, като ми намигнеш с око, съгласна ли си? – отвърна Джо и небрежно прокара гребена един-два пъти през косата си.
– Не, не е прилично за една госпожица да намига. Ще повдигна едната си вежда нагоре, ако се държиш не както трябва, а ако всичко е наред, ще кимна с глава. Изправи раменете си и се движи с малки крачки, а ако те представят на някого, да не вземеш да се ръкуваш с него – една дама не постъпва така, трябва просто леко да кимнеш с глава.
– Как успяваш да запомниш какво трябва и какво не трябва да се прави? Аз никога не бих била в състояние да го направя. Оо, каква весела музика, нали?
Двете момичета влязоха в гостната малко плахи и неуверени, тъй като рядко посещаваха подобни празненства и присъствието на доста непознати хора бе истинско събитие за тях. Госпожа Гардинър, една състоятелна възрастна дама, ги поздрави сърдечно и ги настани до най-голямата от шестте си дъщери. Мег познаваше Сали, така че съвсем скоро се отпусна, но Джо, която не си падаше много по момичетата и по клюките, разменяни между тях обикновено шепнешком, седеше малко вдървено, като се стремеше да не отделя гърба си от облегалката на стола, и се чувстваше съвсем не на място тук. В другия край на стаята половин дузина весели момчета говореха разгорещено за кънки и на Джо много u се искаше да отиде и да се присъедини към тях, тъй като карането на кънки бе едно от любимите u занимания. Тя сподели желанието си с Мег, но сестра u така силно повдигна веждата си, че Джо не посмя да мръдне от мястото си. Никой не се приближи да поговори с нея, а момичетата, които седяха наоколо, едно по едно потърсиха компания в друга част на стаята, така че Джо накрая остана съвсем сама. Тя не можеше да се разходи и да се забавлява, тъй като веднага всички щяха да забележат изгореното място на гърба на роклята u, затова гледаше доста намусено наоколо, докато започнаха танците. Мег веднага беше поканена на танц и тесните u обувки се понесоха с такава лекота по пода, че едва ли някой би могъл да предположи каква болка изпитва притежателката им, въпреки че сърдечно се усмихва.
Джо забеляза, че един висок червенокос мъж се приближава към нея, и тъй като се страхуваше, че той има намерение да я покани на танц, бързо се скри зад завесата, която отделяше стаята от антрето, като се надяваше да остане там сама и спокойно да наблюдава какво става в стаята. За нещастие още една личност бе избрала същото прикритие и веднага след като завесата се затвори след нея, Джо се оказа лице в лице с Лорънс-младши.
– Господи! Не предполагах, че тук може да има някой – промърмори Джо и се подготви да се измъкне бързо от антрето, точно както се бе вмъкнала вътре.
– Аз няма да ти преча, остани, ако желаеш – съвсем естествено отвърна момчето, макар че и то изглеждаше малко смутено. После сърдечно се усмихна.
– Няма ли да ти преча?
– Ни най-малко. Скрих се тук, защото не познавам повечето хора в стаята и се чувствах доста странно, разбираш ли?
– Ами да, и с мен е така. Ти също няма да си тръгнеш, нали?
Момчето седна на един от столовете и забоде поглед в официалните си лачени обувки. За да прекъсне досадното му мълчание, Джо се обърна към него, като се опитваше да бъде колкото е възможно по-любезна:
– Мисля, че вече съм имала удоволствието да се срещна с теб. Ти живееш близо до нас, нали?
– Точно в съседната къща – отвърна той, погледна я и се засмя, защото твърде изисканият начин на изразяване му се стори доста смешен, след като ясно си спомняше как си бяха говорили за крикет, когато бе отишъл да им занесе котката.
Това помогна на Джо да се поотпусне и тя най-сърдечно продължи:
– Толкова се зарадвахме на чудесния ви коледен подарък, прекарахме просто прекрасно.
– Изпрати ви го дядо.
– Но ти го накара да го направи, нали?
– Как се чувства котката ви, госпожице Марч? – попита момчето, като се опитваше да изглежда сериозно, но очите му насмешливо блестяха.
– Много добре, благодаря, господин Лорънс. Но аз не съм госпожица Марч, аз съм просто Джо – отвърна младата дама.
– И аз не съм господин Лорънс, аз съм просто Лари.
– Лари Лорънс – какво странно име!
– Първото ми име е Теодор, но аз не го харесвам, тъй като приятелите ми ме наричат Дора, затова им казах, че искам да ми казват Лари.
– И аз ненавиждам името си, толкова е сантиментално! Затова настоявам всички да ме наричат Джо вместо Джозефин. А ти как накара децата да престанат да ти викат Дора?
– Е, като се биех с тях.
– За съжаление не мога да се бия с леля Марч, така че ще трябва да изтърпя да ме нарича Джозефин – с въздишка отвърна Джо.
– Обичаш ли празненствата? – попита тя след малко.
– Някои ми харесват, но бях в чужбина доста години и все още не съм присъствал на много празненства тук, така че не знам как точно се организират.
– В чужбина! – възкликна Джо. – Оо, разкажи ми за тези свои пътешествия. Толкова обичам да слушам разкази за пътуванията на хората!
Лари като че не знаеше как да започне. Но Джо му помогна с нетърпеливите си въпроси и скоро той вече разказваше за училището във Вевей, където е учил – там момчетата никога не носели други дрехи освен униформите си. Разказа u и за множеството лодки на брега на езерото близо до училището, за веселите пътешествия през почивните дни из Швейцария заедно с учителите си.
– Как ми се иска и аз да отида там! – извика Джо. – А ходил ли си в Париж?
– Бяхме там миналата зима.
– Знаеш ли френски?
– Във Вевей не ни разрешаваха да кажем нито дума на някакъв друг език.
– Оо, кажи ми нещо на френски! Аз мога да чета, но произношението ми е ужасно.
Quel nom a cette jeune demoiselle en les pantoufles jolis? – добродушно се подчини Лари.
– Как добре го каза. Чакай да видим дали съм те разбрала – ти каза: “Коя е младата дама с прекрасните обувки”, нали?
Oui, mademoiselle.
– Това е сестра ми, Маргарет, сигурна съм, че я познаваш. Смяташ ли, че е наистина красива?
– Да, напомня ми на немските момичета, изглежда толкова тиха и свежа.
Лицето на Джо светна, като чу тази момчешка похвала, отправена към сестра u, и бързо си повтори думите му наум, за да може после точно да u ги предаде.
Двамата непрекъснато надничаха зад завесата, обсъждаха гостите и си говориха за какво ли не, докато се почувстваха като стари приятели. Лари вече не изглеждаше никак притеснен. Непосредственото държание на Джо го забавляваше и го караше също да се отпусне, а самата Джо бе отново толкова весела, напълно забравила за изгореното място на роклята си, а и никой не можеше да я види и да повдигне предупредително вежда. Тя хареса младия Лорънс и му хвърли няколко проучвателни погледа, за да може после по-добре да го опише пред момичетата. За съжаление имаше само сестри и нито един брат, а и братовчедите им бяха малко, така че момчетата бяха почти непознати същества у тях.
“Къдрава коса, тъмна кожа, големи черни очи, красив нос, правилни зъби, малки ръце и крака, много учтив за момче и независимо от това – веселяк. На колко ли е години?”
Този въпрос бе просто на върха на езика u, но тя не му го зададе, а се опита да получи нужната u информация по заобиколен начин, проявявайки невероятен такт:
– Предполагам, че скоро ще постъпиш в колеж? Представям си как ще висиш над книгите – не, искам да кажа колко много ще трябва да учиш там – поправи се Джо и се изчерви от смущение, че се е изпуснала да спомене такава дума като “висиш”.
Лари се усмихна, но не изглеждаше ни най-малко шокиран от израза u, а после сви рамене и отвърна:
– Едва ли ще постъпя в колеж до година-две, при всички случаи няма да отида там, преди да съм навършил седемнайсет.
– Нима сега си само на петнайсет? – учудено попита Джо и изгледа високото момче, което u изглеждаше не по-малко от седемнайсетгодишно.
– След месец ставам на шестнайсет.
– На мен така ми се иска да уча в колеж. А ти май не си във възторг от идеята.
– Не искам дори и да помислям за това! Там ще бъде толкова мъчително и досадно за мен. А освен това никак не ми харесва и начинът, по който се държат хората в тази страна.
– А къде би искал да живееш?
– В Италия например. И да мога да се забавлявам, както на мен ми се иска.
На Джо много u се искаше да го попита как точно би искал да се забавлява, но го погледна и видя, че черните му вежди се бяха свили застрашително, затова реши да промени темата на разговора.
– От съседната стая се чува чудесна музика. Защо не отидеш и не потанцуваш? – предложи тя, като потрепваше в такт с крак.
– Ако и ти дойдеш с мен – отвърна момчето и галантно кимна с глава.
– Аз не мога. Обещала съм на Мег да не го правя, защото... – Джо се запъна и в миг се поколеба, чудеше се дали да му каже, или просто да се засмее.
– Защото какво? – попита с любопитство Лари.
– Но няма да кажеш на никого, нали?
– В никакъв случай!
– Е, имам лошия навик да заставам близо до огъня, затова често изгарям роклите си. Тази, с която съм облечена в момента, също има дупка от изгорено. Опитах се да я поприкрия, но все пак си личи и затова Мег ми каза да стоя мирно на едно място, така че никой да не го забележи. Можеш да се смееш, ако искаш, знам, че това е много смешно.
Но Лари не се засмя, само сведе очи към земята, а когато отново я погледна, Джо бе доста смутена от израза на лицето му.
– Това няма никакво значение. Хайде да отидем, моля те! – нежно я покани той.
Джо му благодари и с радост тръгна с него, като страшно u се искаше и тя да има две съвършено нови ръкавици в перлен цвят, същите като на партньора си.
Когато музиката спря, те седнаха и около Лари веднага се струпаха множество познати. Точно в този момент се появи Мег, която търсеше сестра си. Кимна u с глава и Джо без желание я последва в страничната стая, където Мег се строполи върху едно канапе и вдигна крака си нагоре. Чак сега Джо забеляза, че сестра u е доста пребледняла.
– Изкълчих си глезена. Всичко стана заради тези ужасни високи токове, подхлъзнах се на тях и стъпих накриво. Така ужасно ме боли, че едвам издържам и просто не знам как ще си отида до вкъщи – каза Мег, като смръщи вежди от болка.
– Знаех си, че ще се нараниш с тези глупави обувки. Ужасно съжалявам. Но не знам какво би могла да направиш, може би ще трябва да наемеш кола или да останеш тук цялата нощ? – съчувствено каза Джо, като разтриваше нежно подутия u глезен.
– Не мога да наема кола, знаеш колко би ми струвало това. А дори и да имах пари, как щях да я повикам? Хората идват тук със собствените си карети, така че в близост няма коли за наемане, пък няма кого да пратя по-далече да потърси.
– Аз ще отида.
– Глупости! Минава девет и навън е тъмно като в рог. Но не мога да остана и в къщата, защото е пълно. Сали е поканила някои момичета да преспят тази нощ тук. Ще си почина, докато се появи Хана, а след това ще се помъча да се придвижа.
– Мога да помоля Лари, той ще отиде за кола – извика с облекчение Джо, доволна, че се е сетила за тази възможност.
– Да не си посмяла, за бога! Няма да молиш никого и няма да казваш на никого! Донеси ми гумените галоши, а тези ужасни обувки занеси при останалите ни неща. Изтичай и ми донеси малко кафе. Толкова съм изморена, че не мога да издържа.
И така Мег остана да си почива в страничната стая, като се опитваше да прикрие обутите си в гумените галоши крака, а Джо объркано се луташе из къщата, търсейки гостната. Намери я едва след като най-напред се озова в малка чайна, после отвори вратата на една стая, в която възрастната госпожа Гардинър бе седнала пред огледалото, за да се поосвежи. В гостната Джо набързо обиколи масата, намери кафе и го наля в една чаша, но в бързината го разля върху роклята си и тя стана и отпред толкова ужасна, колкото беше и отзад.
– Господи, колко съм схваната! – възкликна Джо и се опита да изтрие петното с ръкавицата на Мег, но резултатът бе само един – ръкавицата също се изцапа, а петното върху роклята си остана.
– Мога ли да ти помогна? – чу тя един приятелски глас зад гърба си. Обърна се и видя Лари, който държеше в едната си ръка чаша кафе, а в другата – купичка сладолед.
– Опитвах се да занеса нещо на Мег, която е много уморена; някой ме блъсна и виж на какво приличам сега.
– Наистина ужасно! А аз търсех някого, на когото да предложа кафе и сладолед. Може ли да ги занеса на сестра ти?
– Оо, благодаря ти! Сега ще ти покажа къде е тя. Не ти предлагам аз да нося чашите, за да не направя пак някоя беля.
Джо тръгна напред, а Лари, който сякаш бе доста опитен в обслужването на дами, бързо намери малка масичка на колелца и подреди върху нея чаша с кафе и купичка сладолед и за Джо. Държеше се така внимателно и непосредствено, че дори и твърде взискателната Мег го нарече “добро момче”. Когато се появи Хана, Мег бе вече забравила за изкълчения си глезен и бързо скочи на крака, но веднага извика от болка и се подпря на Джо, за да не падне.
– Тихо! Не казвай нищо! – прошепна Мег на Джо, като добави на висок глас: – Няма нищо страшно. Просто стъпих накриво, това е всичко.
Мег се опитваше с мъка да слезе по стълбите, после да се облече, като направо плачеше от болка, Хана сърдито мърмореше, а Джо направо не знаеше какво да прави. Накрая реши да вземе нещата в свои ръце, изтича до входната врата и попита един от прислужниците как може да се извика кола. Оказа се за съжаление, че това е един от наетите само за вечерта сервитьори, който не познава околността. Джо безпомощно се оглеждаше наоколо, когато в миг се появи Лари, който бе чул разговора u с прислужника, и u предложи да ги закара с каретата на дядо си. Обясни, че тя точно в момента била пристигнала, за да го вземе.
– Но още е толкова рано! Нима ще си тръгнеш по това време? – колебливо го попита Джо.
– Винаги си тръгвам рано, наистина! Моля те, нека да ви закарам до вкъщи! Знаеш, че ми е съвсем на път, пък и казват, че навън вали.
Последното съобщение реши окончателно нещата – Джо прие с благодарност, като му призна за изкълчения глезен на Мег, и изтича горе да извика останалите. Хана мразеше ужасно дъжда и не помисли да възразява срещу използването на каретата, така че всички се настаниха удобно и потеглиха с луксозната закрита кола. Лари седна горе при кочияша, за да може Мег да държи крака си върху седалката, и момичетата можеха вече да си говорят свободно за празненството.
– Аз прекарах страхотно. А ти? – попита Джо, като махна панделката от косата си и се почувства много по-добре.
– И аз до момента, в който стъпих накриво. Приятелката на Сали – Ани Мофът, бе много мила с мен и ме покани да отидем заедно със Сали у тях за една седмица.
– Видях те да танцуваш с онзи, червенокосия, от когото избягах. Симпатичен ли ти е?
– Да, много. Косата му не е червена, а кестенява. При това той е изключително любезен.
– Приличаше ми малко на скакалец. Двамата с Лари просто не можахме да се сдържим да не се засмеем. Ти чу ли ни?
– Не, но това е истинско грубиянство. Какво всъщност правихте вие двамата там, скрити през цялото време?
Джо u разказа своите приключения и в момента, в който свърши, вече бяха пристигнали вкъщи. Изказаха сърдечните си благодарности и пожелаха “лека нощ”, след което се промъкнаха тихо в къщата, като се надяваха да не разбудят никого. Но в момента, в който затвориха вратата на стаята, от леглата се надигнаха две малки нощни шапчици и два сънливи, но нетърпеливи гласа извикаха в хор:
– Разкажете ни за празненството, разкажете ни за празненството!
Джо бе прибрала в чантичката си няколко бонбона за малките момичета, което Мег определи като “липса на най-елементарно възпитание”. След като чуха някои от най-забележителните събития от вечерта, те отново се вмъкнаха в леглата си.
– Сигурна съм, че тази вечер приличам на изискана млада дама, след като се прибрах от празненството с карета, а сега в спалнята ми около мен се върти прислужница, която ми помага да се приготвя за сън – замислено каза Мег, докато Джо превързваше с бинт изкълчения u глезен, а след това u среса косата.
– Съвсем не смятам, че изисканите млади дами се забавляват по-добре от нас, независимо от прегорените ни коси, старите ни рокли, единствения чифт ръкавици, който трябва да ползваме двете, или тесните обувки, заради които можем да изкълчим крака си, ако сме достатъчно глупави да ги носим.

* Роман от Шарлот Янг, англ. писателка.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания