Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 
Литературно-художествена критика, есета, публицистика
Из списание „Везни”
In memoriam Димчо Дебелянов
Фрагментът
Езикът
Стефан Маларме
Небето
Родно изкуство
Александър Блок
Юбилейна изложба
Българският народ днес
Възвание към българския писател
Артюр Рембо
Музиката и другите изкуства
Спомени за Емил Верхарн
„Български балади” от Теодор Траянов
Няколко глави от психологията на творчеството от М. Арнаудов
Георги Райчев
Народен театър
  
Виж още:
Други литературни произведения /Публицистика
Литературно-художествена критика, есета, публицистика
Автор:
Милев, Гео

Спомени за Емил Верхарн

В началото на преминалата всесветска война, през август 1914 г., аз бях в Лондон, дето имах извънредното щастие да се запозная с големия белгийски народен поет - Емил Верхарн. В онова време хиляди бежанци от Белгия бяха ненадейно изпълнили квартирите на Лондон, а така също и немалко бежанци от Париж - и аз бях изненадан донякъде, когато един ден срещнах в английския вестник „Тhe Observer” една поема с подписа на Верхарна, озаглавена „La Belgique Sanglante”, а на последната страница едно обявление за някакво събрание на белгийските бежанци, което щеше да се състои в Union Chapel и на което щеше да говори и Емил Верхарн. Дълбокото ми преклонение пред големия поет ме зовеше да ида на другия ден в Union Chapel, за да видя този, когото - през устрема на своите усилия - аз се осмелявах да смятам за свой учител в поезията, а делото му — за пример и идеал.
Когато влязох в широката високосводна катедрала, цяла изпълнена от хора, там из хилядите уста се разливаше тържествено и печално пеене под религиозното бучене на органа. После почнаха речите на английски и най-сетне върху естрадата се появи ниската фигура на Верхарна. Той чете поемата „ La Belgique Sanglante” („Окървавена Белгия”). Неговият глас тръпнеше в дълбок израз на всичкото съкрушение на неговото старо сърце и всичката негова пламенна любов към родината, която бе възпял в петте книги на „Тоute la Flandre”. В тоя глас - в неговия звук и в неговия трепет - аз чувствах силния дух, който туптеше във всички книги — от „Червените факели” до „Образите на живота”. Фигурата бе дребна, но лицето с необикновен израз. Впечатлението у мене бе неотразимо.
На другия ден аз написах писмо до редакцията на „Оbserver”, с което молех да ми се съобщи адресът на поета. Аз го получих: 18, Маtheson Road, Kensigton. W. (Верхарн пребиваваше в дома на своя английски преводач Оsman Edwards). Моят възторг ме заставяше да направя ревностно поклонничество при големия майстор.
Следобед. Отварят ми. Изпращам визитната си картичка. Чакам в drawing room'а. Изведнъж на прага застава прав, в една донякъде войнствена поза, в домашно облекло, строг и застрашителен Верхарн.
- Воnjour, monsieur - казва той.
Аз се покланям; извинявам се; представям се; сядаме. Изразявам му отначало с живи думи съчувствието си към нещастието, което бе постигнало неговата родина. Говорим за Белгия, за България: моментът води разговора ни на национална тема. Аз му изтъквам много прилики между българския и фламандския народ, такъв, какъвто го е възпял той с всичкия жар на душата си - „печалните равнини” на Фландрия, които „заминават към север” „под скръбта на томлението на небесата”, с техните „бедни хора”, „хора на полето”, „черни селяни”, които „пият дъжд, гълтат вятър”, „пушат мъгла”... и глухите полета на Тракия. Аз говоря почти с патос:
- Vous ktes plein d’ardeur!... (Вие сте цял пламенност) — извика Верхарн.
Това може би ни свързва.
Ние се видяхме още няколко пъти, преди да напусна Лондон (веднъзк заедно с г-н Еdwards). Ние говорихме за литература, за преводите на неговите поеми, които аз бях направил и които смятах да направя (мезкду тях и трагедията „Манастир”) - за които той щедро и доверено ми даде своята авторизация: говорихме за белгийците, за българите, за немците, за русите, за славяните, за Брюсов, за Демел, за войната, за мира, за всемирния мир - пламенния блян на Верхарна, - за едно ведро и светло бъдеще - а този пацифистичен идеал гореше и у мене; той ни свързваше.
След като се върнах в България, ние продължихме нашите приятелски връзки. Тогава той живееше в Париж, St. С1оud, 5, rie Моntretout. Нашата преписка бе винаги твърде сърдечна и с интерес един към друг. Четирите негови поеми, които издадох в началото на 1915 (№ 3 от „Лирични хвърчащи листове”), му доставиха, изглежда, известна радост. Част от едно негово писмо, в което той говореше за своите настроения в онова бурно време, бе напечатана от покойния Димчо Дебелянов във в. „Балканска трибуна” (Няколко от запазените писма публикувам като приложение към тия спомени.)
По-късно Верхарн ми изпрати „un livre occasionnel sur la guerre en Belgique” - книгата „Окървавена Белгия” („La Belgique Sanglante”), сборник от статии, публикувани тук и там. Можех да преведа нещо от нея на български; за жалост тя ми дойде твърде късно: България се вече намесваше във войната, на страната на ония, които „окървавиха” Белгия, и ние бяхме врагове с Верхарна - ние, които мечтаехме за всемирния мир... В такъв смисъл бе последното ми писмо до него от септември 1915 година.
Аз не зная дали той го е получил. На бойното поле аз узнах за неговия трагичен край на Руанската гара. Неговото велико сърце почива вече шест години под всеутешителната земя, но аз, с пламенността на своето благоговение - чувам как това сърце бие с могъщи удари и ни зове, всички нас, цялото човечество, към възбленуваните дни на едно друго човечество, щастливо и блестящо - човечеството на мира, труда и творчеството.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания