Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Нашенци
Вместо увод
Приятели (Сиромах Тоньо Петакът...)
Постоянен делегат
Дядо Слави Шерденя
Генералът иде
Неопечената баница
Пази, боже, от туна беда и лоша жена
Номенклатурата
Орлякът
Произшествие
Три века преди Христа
Соломонов съд
Не е куче като куче
В бяло
Резняк
Дудунът
Ревизия
Навици
Пресни новини
Треските
Ах, съдбо, съдбо...
Дозата
Строителят на небостръгачи
Премеждията на поп Григора
Вечеринка
Не съм от тях
За бог да прости
Убийство
Кумата Берта
Сраст
Новият курорт
Бръснарят
Зъболекарят
Кръщение
С образование
Към града
Компетентът
Мъжко е
Горкият ми вуйчо
Де оня глас...
Суджуците
Делегация
Кой както я нареди
Педагогията на Хаджи Донча
Чакай, Тинке, аз да кажа...
Хаджи Дончо тръгва на път
Вегетарианец
Комита
Имен ден
Какво дума Енчо фелдшерът
То не е печатница
Лъжлив Съби
Организация
Разписанието
Отчет
Спец
Нищичко няма
Аламинут
Часовникът
Тактика
Провинциалистки
Дружество
Селски грижи и неволи
Консул на Голо Бърдо
Фрос Мувитон
Цанко
Портрет
Врънн... врънн...
Помен
Пунтовете
Майстор Танко
Иглата
Старият вестник
Не съм от тях (Наша Нонка)
Шегата на бай Андрея
Объркана държава
Не оскърбявайте персонала!
Допустимо
Очилата (Не съм от тях)
Водениците
Без късмет
Рачето
Добри хора
Консулт
Генчовисти и Пенчовисти
Народна медицина
Туристи
Търговец
Изкласил
Жив е той, жив е
Женомразец
Караджейка
Янковото радио
Магарешки работи
Американска леща
Гратиси
Първа среща
Жената днес
Бяло сладко
Кара Кольо
Визита
Петко петлето
Майката и лихвите
Наш Пондьо
Сюрприз
Косачи
Свещите
Съседи
Енорията
Калцуневият хайлайф
Курорт
Надгробно слово
Село
Рогати петли
Пиленце, сиренце...
Шареното колче
Теке (Арабска приказка)
Фотографът
Дядо Видьо
Скъпете ми времето!
Дум-Павли и магаретата
Ново поколение
Пазвата на мама
Даскалицата
Юсни
Критик
И я че изокам некой ден
Панаир
Семеен портрет
Старини
Розобер
Марковите глави
Бламът на старейшините
Търговци на риба
Застъпник
Гъските
Приятели
Кондрат
Есен
Кросното
Стадата се завръщат
Под шарената черга
Папай, Филчо!
Кайзерът
Майка
Фелдшерът
Даскал Боню
Българи
Жетва
На погребение
Наската
Юряяя!...
Един живот
Коно кантонеринът
На гости
Нафтовата мина
Оцетеното буре
Светецът
В черковния двор
Реви, Марко!
Филоспедист
Секретар-бирникът
Нифелация
Поп Никола
Лошото гърло
Пенко пъдаря
Лесничеят
Конституцията!
Станчо-барабанчо
Дядо Рачо чобанът
Паметник
Вампир
Вършитба
Електриката на Митя Питето
Дядо Лулчо
Страх
Синекур
Търговска майка
Природата, Енчоо!
Обраха народа, знайш!
Топлиии... парят!
Урок по история
Кратки биографични данни
  
Виж още:
Българска художествена литература /Литература между двете световни войни /Разкази
Нашенци
Автор:
Чудомир

Рачето

Откога се беше наканил дядо Пънчо да иде да изпуши прелезите на нивата си до Саранчова воденица, ама ха това да свърши, ха онова да направи вкъщи и време все му не оставаше. Една сутрин, като стана и излезе на двора, та погледна небето как е чисто и гладко като пометено, мушна се в обора, потупа магарето по гърба, подръпна му ушите и започна да го оседлава.
– Стара – провикна се по едно време той, – сложи ми нещо в торбичката за хапване, че ще отида на тънката нива. Козари се завирали наоколо, говеда прескачали, хора минавали през нея, та я обърнали на вървище. Ще ида хем да поизпуша тук-там, хем да напася магарето, хем, ако имаш късмет, да ти наловя малко раци из подмолите на реката.
Приготви му баба Пънчовица торбата, окачи я отзад на самаря, донесе му абичката, дядо Пънчо метна крак върху здравото магаре и пое на път. Съмваше се. Слънцето беше вече запалило върховете на зъмските камъни и те изглеждаха сякаш по-високи и по-тържествени над тъмната още гора. Тук-там се обаждаше клопотар, кола изскърцваше по неравния път или някой дрезгав глас на козар се обаждаше наоколо.
Прекоси дядо Пънчо през стария мост, мина край първите воденици, които се препираха помежду си, и потъна в хладното усое на селската кория.
Върви си той, реката си бълбука, водениците се препират, славеите се надпяват, звънци подрънкват, а свежият въздух изпълва и неговите гърди, и на магарето му с бодрост и го кара да остри уши и да подтичва леко нагоре.
Като стигнаха до нивата, дядо Пънчо слезе, спъна магарето в лютивеца край реката, измъкна късата балтия отзад из пояса си и тръгна по зашумените синори тръне и вършини да събира.
До пладнина изпуши криво-ляво прелезите, заби няколко колчета на по-широките отвори и като почна да му засъхва плюнката, слезе в реката да похапне и да си почине.
Хапна си дядо Пънчо, напи се със студена водица, полежа си, па стана отново, въздръгна крачоли и нагази в реката раци да лови. Тук раче, там рак, тук раче, там рак, дорде чукне вечерня, налови колко за едно ядене, уви ги в кърпата си, мушна ги в пояса и тръгна да прибира магарето. Понеже му бяха измръзнали краката, като го оседла, не го възседна, а му удари една тояга по гърба, то сви уши недоволно и припна към село. Пое и дядо Пънчо след него.
Слънцето вече бе заминало към София. Селският свинар беше разпуснал питомците си и те, квичейки, се бяха юрнали като луди по пътя, подгонени от облаци прах.
– Гърлица да ги загърли – ругаеше дядо Пънчо и се мъчеше да отбие магарето из една странична пътека, – няма да си дигат краката, кога бягат, а ги влачат като пребити!
Близо до селото свините го изпревариха и прахолякът стана още по-голям. Дядо Пънчо спря до първите къщи, докато отмина и се разнесе пушилката. Като си стоеше и си мърмореше сърдито, чу се глас от съседния двор:
– Сватанак! Сватанак! Какво си се умислил там като сирота на помен? Ела де, ела да се видим.
Дядо Пънчо върза магарето отвън за плета и влезе. Посрещна го с павурче в ръка Лальо Вулийката.
– Ела, ела да се видим и да ти се оплача – запреплита език Вулийката. – Аз, дето рекъл онзи, сега съм сам като кукувица. Откак ми се изгуби бабата, царство й небесно, ей това павурче ми е стопанката, то ми е разтухата, то ми е детето, то... дето рекъл онзи, ми е всичко.
И като му подаде павурчето с ракия, добави:
– Сръбни си, сръбни си за бог да прости, дето рекъл онзи. Ти си уморен, от работа идеш.
Дядо Пънчо го пое, приклекна до пещта, приклекна до него Вулийката и павурчето зашета от уста на уста.
Разправя Вулийката, оплаква се, нарежда, па повдигне павурчето и цуцур... цуцур...
Клима съчувствено с глава дядо Пънчо, окайва го, па му даде кураж, обърше мустак, дигне и той павурчето и... цуцур... цуцур... За бог да прости и лека пръст.
Дорде тъй се оплакваха, утешаваха и цуцуркаха, господ метна черна черга над селото и ги прихлупи, както бяха клекнали на двора. Колко време стояха двамата старци, не знам, по едно време дядо Пънчо се надигна да стане, но нещо го дръпна за дъното и той седна. Помъчи се втори път – не ще и не ще. Помогна му Вулийката, изправи го на крака, дотътра го до магарето, опита се да го качи, но дядо Пънчо се преметна от другата страна и люп на земята. Опита втори път – пак същото.
А магарето си стои там, кротува си и чака. От време на време ще извие глава само, ще изгледа стопанина си, сякаш иска да му каже добра дума, ама нали не може!
Опитаха още няколко пъти, пак не ще. Като видя Вулийката, че дядо Пънчо няма сили да се качи, нави въжето около шията на магарето, удари му един ритник и то пое надолу. По навик и дядо Пънчо след него. То напред, той – стани-падни след него, най-после, даде господ, стигнаха до пътната врата. Като стигнаха, магарето изрева жално-жално и баба Пънчовица излезе да им отвори.
Като видя дядото каква я е скопосал, разкълна се оная ми ти жена, разчумува се, вика, кряка, па го прихвана през кръста и го дотътра в къщи. Щом го пусна, той се тръшна цял-целеничък с дрехите, с цървулите и заспа като заклан върху козяка.
Повайка се старата, полута се из къщи, помърмори до някое време, па духна лампата и се сви гърбом до него.
Легна баба Пънчовица, ама нали е ядосана, разтупало се онова ми ти сърце, ококорили се ония ми ти очи, не се затварят. По едно време почна да я унася и тъкмо я залюля сладкият и си протегна старите кокали, усети, че нещо й лази около кръста. Помръдна веднъж – няма нищо. След малко пак усети нещо да я пипа през ризата.
"Е, боже, рекла си наум старата, дали пък тоя пиян-залян дядо е намислил шега да си прави посред нощ"? – Тласнала го с лакет и се поотместила встрани. Не щеш ли, след малко наново сякаш пръсти полазили около кръста й. И дорде шавне – щиип! Нещо я щипнало здравата отзад.
Старата хем се ядосва, хем й станало весело. Извила глава и му се троснала:
– Брей! Пиян дядо, да си прибираш ръчичките, че знаеш ли? Насмукал се като комар и игра му трябва. Да не се закачаш! Чу ли! Срамота е за годините ти!
А дядо Пънчо се спотайва и пух-пух, пух-пух, пухти си и не се обажда.
Закротили се отново и тъкмо бабата кроила как ще му хване ръката, ако посегне, усетила, че нещо пак пълзи по нея. Примъкнала си ръката полекичка и тъкмо да го хване, щипнало я тъй силно, че изпискала и подскочила от леглото си.
– А бре, Пънчо! А бре, калпазанино! Че бива ли тъй! Ами че ако са те наскачали дяволите и ти е дошло нещо на ум на стари години, не можеш ли по-кротко, по-човешки! Месата ми разкъса!
Кога се попипала за ощипаното, то що щеш! Едно раче от забравените в пояса на стареца излязло из пояса, пропълзяло по баба Пънчовица и търсело път да бяга.
А дядо Пънчо си спял, пухкал си сладко-сладко и на ум му не идвало на човека за нищо.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания