Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Нашенци
Вместо увод
Приятели (Сиромах Тоньо Петакът...)
Постоянен делегат
Дядо Слави Шерденя
Генералът иде
Неопечената баница
Пази, боже, от туна беда и лоша жена
Номенклатурата
Орлякът
Произшествие
Три века преди Христа
Соломонов съд
Не е куче като куче
В бяло
Резняк
Дудунът
Ревизия
Навици
Пресни новини
Треските
Ах, съдбо, съдбо...
Дозата
Строителят на небостръгачи
Премеждията на поп Григора
Вечеринка
Не съм от тях
За бог да прости
Убийство
Кумата Берта
Сраст
Новият курорт
Бръснарят
Зъболекарят
Кръщение
С образование
Към града
Компетентът
Мъжко е
Горкият ми вуйчо
Де оня глас...
Суджуците
Делегация
Кой както я нареди
Педагогията на Хаджи Донча
Чакай, Тинке, аз да кажа...
Хаджи Дончо тръгва на път
Вегетарианец
Комита
Имен ден
Какво дума Енчо фелдшерът
То не е печатница
Лъжлив Съби
Организация
Разписанието
Отчет
Спец
Нищичко няма
Аламинут
Часовникът
Тактика
Провинциалистки
Дружество
Селски грижи и неволи
Консул на Голо Бърдо
Фрос Мувитон
Цанко
Портрет
Врънн... врънн...
Помен
Пунтовете
Майстор Танко
Иглата
Старият вестник
Не съм от тях (Наша Нонка)
Шегата на бай Андрея
Объркана държава
Не оскърбявайте персонала!
Допустимо
Очилата (Не съм от тях)
Водениците
Без късмет
Рачето
Добри хора
Консулт
Генчовисти и Пенчовисти
Народна медицина
Туристи
Търговец
Изкласил
Жив е той, жив е
Женомразец
Караджейка
Янковото радио
Магарешки работи
Американска леща
Гратиси
Първа среща
Жената днес
Бяло сладко
Кара Кольо
Визита
Петко петлето
Майката и лихвите
Наш Пондьо
Сюрприз
Косачи
Свещите
Съседи
Енорията
Калцуневият хайлайф
Курорт
Надгробно слово
Село
Рогати петли
Пиленце, сиренце...
Шареното колче
Теке (Арабска приказка)
Фотографът
Дядо Видьо
Скъпете ми времето!
Дум-Павли и магаретата
Ново поколение
Пазвата на мама
Даскалицата
Юсни
Критик
И я че изокам некой ден
Панаир
Семеен портрет
Старини
Розобер
Марковите глави
Бламът на старейшините
Търговци на риба
Застъпник
Гъските
Приятели
Кондрат
Есен
Кросното
Стадата се завръщат
Под шарената черга
Папай, Филчо!
Кайзерът
Майка
Фелдшерът
Даскал Боню
Българи
Жетва
На погребение
Наската
Юряяя!...
Един живот
Коно кантонеринът
На гости
Нафтовата мина
Оцетеното буре
Светецът
В черковния двор
Реви, Марко!
Филоспедист
Секретар-бирникът
Нифелация
Поп Никола
Лошото гърло
Пенко пъдаря
Лесничеят
Конституцията!
Станчо-барабанчо
Дядо Рачо чобанът
Паметник
Вампир
Вършитба
Електриката на Митя Питето
Дядо Лулчо
Страх
Синекур
Търговска майка
Природата, Енчоо!
Обраха народа, знайш!
Топлиии... парят!
Урок по история
Кратки биографични данни
  
Виж още:
Българска художествена литература /Литература между двете световни войни /Разкази
Нашенци
Автор:
Чудомир

Спец

Ти как мислиш бе, чичо Томане, лесна работа ли е да си гробар на тоя свят? Ами че занаят е то, специалност е и трябва да се учи, да се чиракува, че тогава да се почне здравата. Дарба трябва да има човек, сърце кораво и отръки да му идва, значи. Пък Дойно Муканят от Първата война още го е започнал и го изпече човекът фарси!
Когато момчетата мряха от холера надолу по булаирските кърища, на гръб ги пренасяше и по десет души в яма ги трупаше, без окото му да трепне. И не тъй, да го хване за крака и – бух, ами прекръсти го, каже му: "Лека ти пръст, юначе!" – и тогава го пуща.
Е, разбира се, и ти да си, ще им претръскаш джобовете, ще им вземеш париците и туй-онуй, ама то е за бог да прости един вид и колкото надницата да си изкара. Не е за печалба.
Не е играчка то! И не е работа за всякого. И гроб да изкопаеш, тънкостите му трябва да знаеш, а Муканят си го бива, отколкото трябва повече. Гледал съм го, кога почва: подрине, подрине издълбоко с мотиката, че като забие лопатата след това малко встрани, да натисне с крак, по половин кубик пръст събаря изведнъж и му спори работата. Почва го широко отначало и колкото слиза надолу, го стеснява, та стените стават малко полегати и не се събарят при влага и дъжд. И стъпалце си оставя, за да слиза и излиза, а когато изкопае целия, долу – там, дето ще са краката и главата – ще го издълбае малко като тунел един вид. Най-после изглади стените с лопатата, очисти го, пригласи го оня ми ти гроб, та като го погледнеш, да ти стане драго и да ти се прище и ти да легнеш в него!
Случи ли се върху стар гроб да копае пък, като слезе по-надолу, внимателно пипа и пръстта с ръка изхвърля, защото отгде да знаеш, може пръстенче нещо да се намери, гривна или някоя пара! А златните зъби с два пръста като с клещи ги вади моментално, май с човек!
Изчисти кокали-мокали, сложи ги отстрани в тревата, тури отгоре черепа да се смее и – толкоз!
Пък не е само копането. Като свършат поповете молитвата и почнат да пущат мъртвеца, трябва да умееш крепко да го поемеш и толерантно, та цвете да се не размести и умрелият да не разбере къде го слагат.
Умее Муканят – не ще приказки! И да зарине умее, и кръст накъм слънце-изгрява да забие и като свърши всичко, знае где да застане, та да го забележат и да му пуснат нещо в ръката. А пък живи да посрещне, да ги упъти, да им разправи – за това пей дава!
Дошли, да речем, внуци от София свещ да запалят и видят гроба на дядо си, който им оставил голямо наследство. Умрял човекът преди четиридесет години – примерно казано. Макар че Муканят е гробар от двадесет и четири, няма да дигне рамене и – хъката-мъката – да не може нищо да им каже, а ще ги поведе из пътеките, ще закриви, ще засуче насам-натам, ще се изправи най-после пред някой хлътнал гроб, обрасъл със зеленика, и ще рече сериозно:
– Ей тук лежи покойникът. Бог да го прости и миро да му капе на костите!
Изправят се внуците, постоят с наведени глави на трапчината, уж че им е много мъчно за дяда им, палнат свещици и бързо излизат. При вратата му пуснат по някоя пара да чисти гроба и си отиват доволни хората. Ама някой може да не повярва, че този е гробът – то си е негова работа!
Ако не вярва, да вземе мотиката, да копае, да търси и познае на дяда си кокалите.
Тъй си караше Дойно Муканят. Плевеше, чистеше и се грижеше, дето има една дума, до вчера и мъртвите бяха доволни, значи, и живите му даваха по парастаси и задушници жито и риба, и порязаници с кошници, та и за него имаше, и за двете му прасета оставаше, ама нали завист човешка!
Завидяха му на службата, набедиха го душмани, че изцеждал шарлана от кандилата по гробовете и го продавал на Сима Куция да пържи мекици, и го уволниха.
Уволнен, уволнен, няма да си изкопае гроба и да легне в него я! Дигна си Муканят партушината, отиде си, а на негово място назначиха Писан Коля. Дойде той, ама къде е Муканят, къде е Писан Кольо: разлика от небето до земята! Ами че Кольо е слабоват човек, пиян, ръцете му треперят и бъкел от работата не разбира.
Още щом изкопал първия гроб, на Въля Бояджията, като го видял поп Дочо, и му се троснал:
– Писане, Писане – рекъл, – това, дето си го изкопал, гроб ли е, байно, трап за ряпа ли е, или дупка за гасене вар?
Поотесал го Писанът, пооправил го тук-там, за да прилича горе-долу на нещо, и ето ти, смъртникът пристига. Нали си е сиромах бай Въльо, изджубулели му поповете надве-натри молитвата и почнали да го спущат. Поема го отдолу Кольо, ама като не му е специалност, забравил и стъпалце да си остави за по-крепко да държи, разклатил се ковчегът и една забравена свещ го пернала по мустака. Потънал в студена пот Писанът. Запъпрал го набързо и догде после не му опънал четири шишенца, не му минал страхът.
След два дена, както знаеш, се помина ненадейно баба Смарайди. Уредили я старата, нагласили я, както му прилича, опели я в черква, донесли я на гробищата и дошло време да я спущат. Нали е дебела като брата си Кирча, на Писан Кольо му се разтреперали мартинките от страх. Оттук да я поеме, оттам да я подхване, и ковчегът се килнал на една страна, извила глава покойната и кажи, че целунала Коля по темето.
Как я подредил после Писан Кольо, как събрал цветята и свещите, как я наместил – питай го да ти каже; ама щом излязъл, вдръгнала го една треска – не ти е работа! Осем шишенца със сливовица изпил тогава, ама не помогнало. Легна, че и досега. Пък работата пуста е такава, че без човек не може! Кой болен, да речем, ще чака да оздравее Кольо, че тогава да умре! Ами сега? Попитали този, поканили онзи – няма, та няма! Всекиму работа не е то! Въртяха, сукаха общинарите, най-подир работата допря пак до Дойна Муканя. Ходил помощник-кметът у тях, поп Дочо го молил, убеждавали го, прошка му искали и той приел най-после. Приел човекът, повече заради прасетата си, значи, че бяха отънели като хрътки, отколкото за друго; ама щом прие, и работата тръгна легално.
Е, шарланът из кандилата по гробовете почна да се губи пак и мекиците на Сима Куция станаха по-мазни; ама инак – и живите са доволни, и умрелите, дето има една дума, засмени отиват към гробищата.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания