Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 
Когато гръм удари, как ехото заглъхва
II. Как ехото заглъхва
Действащи лица
Действие
  
Виж още:
Българска художествена литература /Литература след Освобождението до края на Първата световна война (1878-1918) /Драматургия
Когато гръм удари, как ехото заглъхва
Автор:
Яворов, Пейо К.

Действие

КАРТИНА

Уредена чифлишка градина с цъфнали плодни дървеса. По средата клонат стар дъб; под него непокрита маса и няколко стола. Надясно и наляво алеи: едната — към господарската къща, а другата — изходна — към полето. Ясен ден, около пладне.

Старияколар (селско облекло, но с оръфана гражданска жилетка и вехта сламена шапка — седнал под сянката на дъба, поправя един конски хамут).

Учителя (младеж со синя блуза под палто и с мека черна шапка, иде отляво, като говори някому навън). Да беше влязъл, какво? Наместо да чакаш там... Пък — както щеш! Аз ей сега ще свърша и ще ходим: няма защо да се бавя тук...

Коларя. О, даскале! Добър ден. Закъснял си... Кой е оня, дето не иска да влезе?

Учителя. Добър ден. Един мой приятел от селото.

Коларя. Хаа, от тези, новите, значи! Дето им е крив света. Минават оттук и гледат като вълци.

Учителя. Я остави!... Ти каза, че съм закъснял?

Коларя. А че то май се свърши: литургията де, на гроба. Па завтечи се, може да засвариш нещо.

Учителя. Няма защо да тичам. Аз разбрах, че ме викат за друго. А ти защо не си там?

Коларя. Аз ли? Готвя колата за път. Старата господарка си отива вече. Ето на, то се вика, сега с гроба се прощава.

Учителя. Ех, пък нека се прощава: може да е грешна. Нам какво!

Коларя. Грешна ли? То се такива грехове като нейните да правим. Господ ще прати ангели да ни занесат живи в рая.

Учителя. Господ си взел навреме от земята един жив каруцар — свети Илия — и той му стига. Няма да те огрее, ако се надяваш!

Коларя. Даскалее, за нищо не я бива вече нея, вашата даскалска. Никого не почитате: ни господ, ни господар.

Учителя. Не се сърди, старче: аз нищо не казвам ни за господа, ни за господарката ти.

Коларя. За господарката! Знам аз: приказват за нея, че била избягала от господаря — и за това той умрял тука, самичек. Приказват: тръгнала била подир някого си! Подир кого? Никой не знае! А то какво излезе? Тръгнала подир бога, даскале! Колцина от нас ходят подир него?

Учителя. Затова ли кърпиш хамутите? При бога да я караш.

Коларя. За това! При бога да я карам. Калугерка става. Чак в това, дето са френците. Има два месеца: дойде — на гроба, па... паметника да нареди. И ето сега пак отива и няма да се върне. Казват, у френците не било като нашето: хората били фармазони, ама то било се то. Щом господарката отива!

Учителя. А как му беше на твоя господар, на покойния: не скара ли се той с дяда господа? Нели казваш, че булката му тръгнала подир...

Коларя (се кръсти). Фу, поганска вяра! Боже, прости ме.

Учителя. Е де, думам: леко ли му беше, на твоя господар, да стои сам?

Коларя. Ти не си тукашен, даскале, и нов си, та не знаеш за кого приказваш. Какъв човек беше той!

Учителя. Като всичките, щом е легнал червите да нахрани.

Коларя. Недей си греши душата... Да ти разкажа за него това, дето научи хората в тъдевашния край да вадят из земята от едното десет: дето подари на селото толкова много място; дето издигна школото и поправи черковата; всички тези работи нищо не са. И аз да имам, чини ми се, и аз ще го направя, това и ти ще го направиш, а г-н Данаил го и прави, ама то не е то...

Учителя. Хм, тъй ли!

Коларя. Тъй зер. И съвсем нищо, викам си, да не беше правил този човек за покойния де, пак същото щяха да кажат за него хората, което го казват днеска. Тук, тук да го погледнеше ти... през тези години, гато остана сам. Той имаше някакво такова нещо, дето ти дохожда на душата, гато си на чер кова и попа пее, и другите приглашат, и сърцето ти, и то приглаша — и тебека се иска да заплачеш и да се молиш на дяда господа: да му се молиш да ти даде много-много да се мъчиш — за всичките хора да се мъчиш, — така, че тям от това да им олекне живота... Ето такъв човек беше нашия господар, царско му небесно и вечна му памет!

Учителя. Амин.

Коларя. Що рече?

Учителя (се подсмива). Амин.

Коларя. Хъ така! Аз мога да разказвам за него, защото го зная — хее, още откато купи чифлика от турчина подир Ослобождението. Аз карам колата тук още от съйдиниското време, гато беше сръбската война... Мм, видя ли го оня, с калъчката, генерала, дето го докарах преди три дена? Той тогава беше като другия: ти го знаеш, дето се разхождахте двамата, как му беше името: дето г-н Данаил го доведе от града, интрилирания комита.

Учителя. Друмев ли?

Коларя. Хъ. И той бил офицерин, викат му: поручик. Та генерала тогава беше като този Друмюв, такъв млад... Оня ден — менека пратиха да го докарам от града, генерала, като пристигна от София. Отидох, гледам-гледам — познат човек. Пардон — извинете, думам, ваша милост, тъй и тъй... Аз съм, кай, дето едно време през границата, ами ти ли си, дето дохожда с менека дотам? Аз съм... Че като подфана оня човек из пътя да ме разпитва: за господаря, покой ния, за господарката, за младия господар... Голямо добро му направи нему стария господар, ама и помни човека: още като стигнахме, и на гроба отиде, казват, метани там правил...

Учителя. Още?

Коларя. Още ли? Това се вика пример, ето още!

Учителя. При добър господар си бил, старче, но не си научил добро: по-малко да бъбреш и повече да знаеш.

Коларя. Ех...

Учителя. Ех, ах — туй е то. (Гледа към къщата). Аха, те са се върнали вече.

Слугинята (селска мома, влазя и покрива масата). Чичо Раде, господаря каза да впрягаш, че сега, като пият кафе, ще тръгнете.

Коларя (става с мъка). Их, старост! Боли... Па какво има, всичко е готово. Ще префърля юздите през главите на конете и — валяй.

Малкия Сава (две и половина годишно дете, иде тичешком и крещи високо). Сава иска да се вози!...

Коларя. Сбогом, даскале. Лош език имаш, ама ти си добър: виждам аз, жалиш сиромашта... (На детето.) Мяу, мяу!... (Излазя.)

Малкия Сава (плачливо след него). Сава иска да се вози-и...

Учителя. Дядо ти Ради и тебе ще вози, Сава!... Кажи: аз искам да се возя: аз искам...

Малкия Сава. Ти искаш да се возиш! (Хуква навън.) Сава иска да се вози-и...

Слугинята. Чакай!... Отиде... Откакто я няма губернатката, това дете не може никой да го укроти. То само нея слушаше, като му се скараше... (С усмех.) Може — защото му хортуваше френската.

Учителя. Защо си отиде тя?

Слугинята (излазяйки). Ех, каквато беше ощипана! Не можала тук, на село... А сега той, Савчо, и с баща си, и с майка си — току... те му се скарат, пък той тича да ги бие.

Запасния поручик Друмев (доста скромно облечен, дохожда). Тук ли сте били, учителю! В къщи ви чакат.

Учителя. Аз рекох дано ме забравят... За какво ли съм потрябал!

Друмев. Старата госпожа Попович иска да остави нещо преди заминаването си, за вашите бедни ученици.

Учителя. И това гаврене с бедните!

Друмев. Нели училището е на името на покойния Сава Попович?

Учителя. Та какво от това!

Друмев. Навярно самите бедни са на мнение по-друго от вашето.

Учителя. Та какво от това!

Друмев. Засега — нищо от това, — за да не се препираме... Идете, идете по-скоро и бъдете толерантен. Нели сте уж приятели с Данаила! И той е малко нещо от вашите...

Слугинята (донася още столове, които подрежда при другите около масата).

Учителя. Бил е... Сега играе на някакъв идеализъм. Вълк като всички вълци, само че си крие ноктите.

Друмев. Така ли мислите! Освен това — не сме и сами...

Учителя. Не крия, което мисля!... Той всякога ми прави впечатление на страшно неискрен човек.

Друмев. Много сте откровен.

Учителя. А, ще мълча!... Той така ще се метне върху гърба на хората в тоя край, че! Ех, тия празни думи и тая филантропия на дребно... А миналата седмица налетя върху един косач, сякаш някой...

Друмев. Нервозен е.

Учителя. Не! Озлобен е като всички ренегати, които нямат смелост да се признаят... Па кой знае, може би и в рода му има нещо побъркано... Каквото слушам за баща му! А ето и майка му!

Друмев. Като мислите така за тия хора, недейте отива у тях.

Учителя. Отивам, отивам, дявол да ме вземе! (Излазя.)

Друмев (говори след него). За такива... учителю, скарани с целия свят и най-подир сами со себе си, тъкмо място е Македония.

Учителя (отвън). Дяволите и вас...!

Друмев (пали цигара и мълви през зъби). Обесник... (На слугинята.) Г-жа Олга преди малко... като излезе от къщи, не дойде ли насам?

Слугинята. Ами че тя разпореждаше у кухнята да се приготви нещо за из пътя. Ето — иде...

Друмев. Да, да... По-хладно е тук... Вътре — такъв задух!... Госпожо, много приятно е тук... Е, какво решихте? Ще отидете ли в града и вие?

Олга (поставя върху масата една ваза с букет). Вие кога избягахте от къщи?... Аз ще остана: едно — за детето, друго — поради още някои работи... Освен това — инак, би трябало да се връщам сама от града. Данаил ще иде чак в Букурещ, през дето свекърва ми ще мине за сестра си, да я види... (На слугинята.) Къде е Сава? Иди го отведи в къщи и като дойдат другите тук, донеси кафето... Почакай! До прозореца, вън, има приготвена една връзка с разни неща: отнеси я во файтона. (Слугинята излазя.) А. тоя учител, да не сте го пак разсърдили като оня ден? Така ме поздрави! Не признава той вашата Македония...

Друмев (изопачава с намерение). Щом той спечели и вас — тряба да му се признае нещо... Ние, всички останали, тряба да ревнуваме!

Олга. Да ревнувате? (Поглежда го смутена и помълчава). Без малко щях да кажа: глупости!... (Отклонява разговора.) Под стария дъб ще седне за последен път и заминава — мама. И може би няма да я видим вече, кой знае! Човешки живот... Под тая сянка е прекарал свекър ми последните си дни... Едни спомени! Било и няма да бъде...

Друмев (с меланхоличен усмех). Да-а, едните спомени не са глупост: било е, действителност или сън, и няма да бъде...

Олга (малко глухо). Вие сте много особен, г-н Друмев! Вам не прави никакво впечатление това, което виждате тук...

Друмев. Какво впечатление! Оставен съм сам да си обяснявам всичко. Затова неволно свързвам някои обстоятелства. Една заран, преди четири години...

Олга. Когато нашия приятел Витанов ви изпрати да следите мама...

Друмев. Следих я — с какво голямо щастие!

Олга (отклоняваща бързо). Нели ви казваше и Данаил! Някога в тоя чифлик са станали страшни работи: свекър ми е бил арестуван, бит... Всичко това подействувало на мама много зле. Болезнеността й растяла от година на година, додето...

Друмев. Знам. И на другия ден вие изчезнахте!

Олга. Свекърва ми трябаше да се лекува... Чухте от Данаила, че тя остана някое време в Белгия при една своя някогашна учителка от Notre Dame de Sion. Религията я успокои... Знаете, мама и по-рано не е преставала да си пише со старата калугерка и, вижда се, всякога е била под нейно влияние...

Друмев. Ще тряба да се помни религията като средство против нервните болести! Струва ми се, и аз вече се нуждая...

Олга (малко объркана, подхваща веднага). Не, аз говоря за по-късно, когато свекър ми се помина ненадейно... Сестра Marie-Paul, така се вика калугерката... Исках да кажа — да: сестра Marie-Paul запознала мама с калугерки от Sociеtе des Solitaires de la Retraite chrеtenne... Едно много симпатично общество на самотници. Те носят калугерски дрехи, но не правят никакви обети. Работят, за да подражават на Исуса, който работел в Назарет. Говорят съвсем малко — и то само след обед и вечеря...

Друмев (прекъсва). Вие да не искате да ме пратите там? Струва ми се, че говорите с такова усърдие, за да ме приучите да мълча...

Олга. Исках да ви кажа защо мама ги е харесала, та отива при тях.

Друмев. Наистина, аз попаднах у вас в особни часове и се усещам неловко, като че преча на всички… Не трябаше да се радвам на случайността да срещна Данаила в града — и да бъда поканен в чифлика. Но понеже вашия мъж тъй лесно издействува позволение от полицията... и понеже се показа готов да понесе малката неприятност за избягването ми, което е по-лесно оттук...

Олга. Защо говорите тъй!

Друмев. Защото аз много се радвах, когато тръгнах насам!... И дори благослових министра, който заповяда залавянето ми в София и интернирането... При това — като ме питаха где би ми било по-удобно, и като избрах моя нявгашен град... А когато дойде тук и Витанов — стори ми се, че последните четири години са били един сън. Някак си... миналото се повтаря.

Олга (прикрива едно леко смущение). О, да! Повтаря се... (С тон, който иска да заличи преднамерението в думите) Аз съм вече майка...

Друмев. А пък аз — пътник за оня свят.

Олга. Недейте говори с такава горчивина!

Друмев. С горчивина? Не, с тягостно равнодушие към цялата си работа! Човек обръгва като впрегатно животно... Всичко се превръща един вид на занаят и почва да изглежда безсмислено...

Олга. О-о, извинете: по-добро е моето мнение за вас.

Друмев. Ако остана още малко в тоя чифлик, аз сам няма да се позная...

Олга. Хубав комплимент за всички тук.

Друмев. Аз не се оплаквам от хората, а от тая пролет — млада като вас... Колкото се отнася до хората, вие би трябало да се оплаквате от тях. Тая погребална компания...

Олга. Това няма да бъде постоянно.

Друмев. Вашия мъж — с неговите абсурдни идеи, да ви запре тук...

Олга. Вашия приятел!

Друмев. Оставете въпроса за приятелството, той е неуместен сега.

Олга. Аз мислех...

Друмев. Оставете. Вашия мъж ми намекна на шега, че съм ви задирял някога. Ако и вие ми намеквате сега нещо!

Олга (почти уплашено). Г-н Друмев, какво говорите!

Друмев. Бъдете спокойна: аз млъквам и си отивам. Всеки час чакам едно известие — и тръгвам може би още тая вечер.

Олга. Значи, само аз ще ви изпратя... Ах, ето идат... Бедната мама! Погледнете колко е убита: траурен призрак...

Друмев (се отстранява). Ще ви кажа, че Витанов ми се вижда по-интересен, щом тряба да гледам нататък...

Олга. Както е повел детето! Тия два-три дни той почти замести гувернантката...

Друмев (тихо през зъби). Ако това му стига...

Бистра, Данаил, генерал Витанов, водещ за ръка малкия Сава, който влачи едно безглаво дървено конче, попа, кмета, учителя и най-подир един чифлишки селянин идват под дъба и в течение на разговора се наместват около масата.

Бистра. Хубави първи дни минаваха под стария дъб, нека тук минат и тия последни минути.

Олга. Оттук, мамо: ето твоя стол, дето винаги сядаш.

Бистра. Благодаря, дъще. Не си забравила подаръка за сестра Marie-Paul, нели?... Подсети Данаила, когато се върне, да пише от моя страна на бащините си братовчеди...

Олга. Как ще забравя!... Данаиле, пренесено ли е всичко на колата?

Данаил. Не се безпокой. Отче, седни там, до майка ми. Кмете, учителю, моля седнете.

Всички освен учителя и Друмева са насядали.

Учителя. Аз тряба да бързам.

Витанов. Не вярвам да ми е сърдит учителя. Аз не исках да го обидя... Вот, такъв си е нашия войнишки навик: да караме направо.

Бистра. Учителя криво ме разбра. Аз зная, че моята милостиня няма да облекчи човешките страдания нито с най-нищожна частица. Но тя е нужна за моята душа, само за нея...

Учителя. Нима аз казвам нещо против това! Всеки е свободен да прави, каквото иска, стига само...

Попа. Их, учителю, остави ги тия, учените приказки. Каже ли се — душата на човека го иска, то е вече друга работа.

Учителя. Така е, само че... аз бързам...

Олга. Защо не останете поне да пиете кафе.

Учителя. Благодаря. Там, отвън, ме чака един другар. (Подава ръка на Бистра.) Все пак, госпожо, всичко ще бъде раздадено според волята ви. Сбогом. (Отива си, след като се сбогува и с Друмева, който му казва нещо.)

Данаил (ядно). Какъв тип!

Витанов. Виждал съм ги в казармата...

Кмета. Не попаднахме тази година на човек.

Бистра. Не обръщайте внимание: млад е.

Попа. Тряба да му се помисли за догодина.

Олга. Оставете го.

Бистра. Да, моля ви се.

Попа. Та, госпожо, да си доизкажа одевешната приказка: много е жално, дето не си стоите при нас, а отивате чак у католиците.

Данаил. Господ е навсякъде и разбира всички езици!

Попа. Че е тъй, най-подире, тъй е — ама, като помислиш...

Бистра. Отче, колкото човек е по-далеко от близките си на земята, толкова по-близко е до ония, които са на небето. Моите деца знаят колко аз ги обичам и няма да им се зловиди това, което казвам.

Кмета. Разбираме и ние, за бай Сава хортувате. Бо’да го прости, той много обичаше да седи на същото място, дето сега е ваша милост. Дошъл бях еднаж да му похортувам за гората, дето искахме да я купим за селото, а той ни я подари. Гледам го, ето на тук, тъжен, много тъжен. Бай Сава, думам, самичек си. А той се позасмя — и нищо.

Попа. Такъв си беше. Когато легна болен — Сава, думам, извести ли на булката? А той: ще дойдат, кай, всички ще дойдат, по-сетне... Сиромаха, не е искал да ви безпокои. Надявал се е, значи, да оздравее, като не прати и за доктор в града!

Данаил (тихо). Ние получихме писмата му, когато вече беше късно, и като дойдохме, намерихме го в гроба.

Чифлишкия селянин. Той мене поръча. Каза ми: щом умра, ще ги дадеш тези писма на пощата и ще наглеждаш чифлика, додето дойде младия ти господар. Сетне ми нареди за погребението, да не е на гробището, а тук... (Изтрива бликнали сълзи) Господарю, думам, няма ли още нещо да поръчаш? То беше на другия ден, надвечер. Те всички ще дойдат, кай — за вас де, — те всички ще дойдат... Тогава пристигна дядо поп.

Попа. Той вече бълнуваше.

Селянина. Две години ще стори на връх на Кръстовден... Цялото село се събра и всички плакахме: мало и голямо. Той ни беше като баща: Баща ни умря, на всички. На връх на Кръстовден — един тъжен ден беше! Като посърнали ония листа... като заромонил оня ситен дъжд... И сърцата ни плачеха, и небето над нас плачеше...

Слугинята донася кафе на поднос.

Олга. Дай насам. (Тихо на селянина, като му поднася кафе.) Недей вече, моля ти се. Колко пъти сме слушали това!

Бистра (почти през сълзи). Олга, защо мъмреш човека! Какво ни остана от онова време освен спомените на тия добри хора?

Олга. Но... (Данаил я поглежда и тя млъква.) Г-н Друмев, вземете кафе. Защо стоите настрана? (На слугинята.) Донеси шапката на детето.

С л у г и н я т а излазя.

Друмев. Гледам подир учителя; свиди ми се пламъка му.

Данаил. Не вярвам да тръгнеш подир него...

Витанов (държащ на коленете си малкия Сава, който го е хванал за мустака). Сава!

Бистра (трепва силно, поглежда уплашено и после се усмихва скръбно).

Витанов. Савичка! Пусни ме...

Малкия Сава. Дай главата...

Витанов. Ну-у... видите ли; той иска да тури главата ми наместо изгубената глава на коня си...

Внезапна веселост между гостите.

Бистра. Ела у мене, Сава. (Иска да го вземе) Ела.

Олга. Иди у баба си. Защо се теглиш такъв?

Бистра (го е взела вече). Ела: баба ти си отива.

Малкия Сава. И Сава иска да иде!

Попа. Никак не прилича на дяда си, какъвто беше кротък!

Данаил. Ще заприлича...

Витанов. Юнак е той! Юнаци трябат на България. А, поручик!

Данаил. Нищо не тряба на България: нам — много...

Друмев. Юнаци ли?

Витанов. Къде ви е ума? Навярно но Пирнна броди!

Друмев (разсеяно). Ба, ме...

Витанов. Отче, къде е правото! Вот, госпожата отива да служи на бога, а поручика...

Данаил. Всеки по своя път.

Попа. В светото писание е казано: божието богу...

Витанов. Султановото султану!

Веселост между гостите.

Кмета. Ха-ха-ха, така си е!

Данаил. Олга, на малкия тряба да се обърне повече внимание. Той съвсем е подивял.

Олга. Сава, какво правиш! Ти се биеш с баба си... Естествено: тук, на село...

Бистра. Недейте се безпокои: той за това е и дете. Нели, миличек? Като пораснеш, ще бъдеш мъдър.

Малкия Сава. Няма да целуваш Сава…

Данаил (гневно). Сава! Ще ти откъсна ушите!

Бистра. О, милия!... Недейте го плаши.

Витанов. Дайте го мене. Той сам иска. (Взема го.) Тъй. Мирувай сега.

Олга. Гледайте го сега как се мръщи и се смее...

Данаил. Когато се върна, ще го накарам да поплаче.

Витанов. Когато стане на шест-седем години, ще ви го взема: за мене е той.

Данаил. Тук, земята ще оре той!

Попа. Земята е благословена.

Кмета. Празна е тя, ами...

Олга. Да бяхме в града — поне гувернантка бихме свъртели...

Слугинята (донася шапката на детето и говори на чифлишкия селянин). Чичо Стамо, болния кон пак легна и хърка.

Витанов. Да бяхте направили, както аз казвах...

Данаил. Все едно, няма да го бъде. Ще дам кожата му за цървули на тъдявашните цигани...

Селянина. И мене така се чини: ще умре добичето. (Става.) Аз...

Данаил. Вземи сбогом от мама!

Бистра. Бай Стамо, сбогом. Поздрави стрина Стамовица и целуни момиченцето си. Обаждайте на Данаила как сте, да ми пише за вас. (На слугинята.) Моме, иди виж дали е готова колата.

С л у г и н я т а излазя.

Селянина. Бе то, малката, като й наизлезли по лицето едни струпи, де ще я целуне човек! Па и ние не ги галим чак толкова... А тебе, господарке, ние никога няма да те забравим. Думах за покойния господар, че ни беше като баща…. Господарке, тук да си беше останала... да ни бъдеш майка!... (Трогва се.) Един по един всички си отиват и ние оставаме като сираци...

Попа. Е, Стамо, младия господар остава — и младата господарка: те ще бъдат наместо старите!

Селянина. Тъй е, ама като сме се научили вече на... на едни. Сбогом, господарке! Да ви даде дядо господ много живот, пак да дойдете... (Излазя.)

Слугинята (идва). Госпожо, чичо Ради каза, че всичко било готово.

Бистра. Време е да тръгваме.

Всички стават и тръгват към изходната лява алея.

Данаил. Майко, ти искаше да прекараш още няколко по-други минути тук, но...

Бистра. Какво говориш, Данаиле!

Данаил. Искам да кажа, че ние — с нашите суети...

Олга (тихо). Остави, пред хората... И какво повече искаш!

Витанов (на малкия Сава). А, кажи: ще станеш ли мое момче? Чакай, къде... На колата ли?

Малкия Сава (хуква навън). Иска да се вози...

Олга (отива след него). Полека, да не паднеш!

Слугинята (също отива). Савчо!...

Бистра. Г-н Друмев, вие — скоро ли на път?

Друмев. Мисля.

Витанов. Да бях по-млад, поручик!

Друмев (гледа навън). Май там не виждат, че детето ще се прескрипе на вратата! (Излазя бърже.)

Попа. Аз пък да съм там, да му благословя знамето, на тоя Друмев!

Данаил. Сега благослови пътя на майка ми.

Кмета. Как го рекохте, г-н генерал: божието богу...

Данаил (на майка си, която приказва с Витанова). Е, майко?

Бистра. Моля, Данаиле... ние идем.

Данаил. Хайде, отче. (Излазя с попа и кмета.)

Бистра. Аз мисля, че тоя въпрос е изчерпан еднаж завинаги.

Витанов. Аз пък все се надявах!

Бистра. Витанов, не говорете това. За мене не съществува вече нито минало, нито бъдаще...

Витанов. Писмото на покойния ми беше дало надежда, а вот!

Бистра. Неговото писмо... Той беше един светец.

Витанов. Затова волята му трябаше да бъде света за вас.

Бистра. Той само ми даваше свобода! Затова от днес аз съм щастлива: при свободен избор — да отдам душата си на душата му.

Витанов. Тогава защо ми разрешихте да - дойда?

Бистра. Че при вашите настоявания! Най-после аз отстъпих, защото сте баща на Данаила.

Витанов . Да бях намерил тук поне един син!

Бистра. Не виждате ли! Той е тъкмо ваш син.

Витанов. За жалост ли?

Бистра. Не, не казвам това. Може ли една жена да не обича сина си такъв, какъвто е? Той е ваш, а иска да бъде духовен син на оногова, който му остави цялото си състояние. Засега — недейте туря на изпитание съвестта му. Самата негова неловкост пред вас и отбягването му да ви говори — сега бих казала: за жалост! — тряба да ви радват. По-късно...по-късно, ще видите: той няма и да остане тук: Олга ще направи своето... Сега, да вървим.

Витанов. Няма ли вече какво да говорим?! Чуйте...

Бистра. После, моля ви се.

Витанов. Кога? След два часа в града ние се разделяме.

Бистра. Да. Вие не тряба да ни придружавате по-нататък.

Витанов. Тогава... Ну, какво да ви кажа!... А... а това е едно безумие да, отивате кой знае де! Вие можехте да сторите същото и тук, в България.

Бистра. В България няма място за подвижническо уединение.

Витанов. Аз я намирам по-добра.

Бистра. Не споря. Но в България няма пътища, по които човек може да следва душата си, ако тя е като моята.

Витанов. Неужели мислите, че вие сте една под нашето небе?

Бистра. Навярно има много такива. Само че — тук те не живеят, а се давят, за да не полудеят, или след като полудеят... (Тръгва.)

Слугинята (дохожда). Госпожо... (Приближава и целува ръка.)

Бистра. Сбогом, Босилке... (Излазя с Витанова.)

Слугинята (почва да прибира чашите по масата и веднага се обръща надясно). Чичо Стамо, кого Дири този човек?

Чифлишкия селянин (идещ). Не видиш ли: онзиденшното момче! Иде при големеца си. (Към следващия го.) Ами че как тъй, ваша милост, не си запомнил от коя страна е вратата! Изотвъде — чудно как не са те изяли кучетата...

Един македонскичетник (в сива шаечена куртка, с каскет на главата и с папуци цървули). Вратата... та да ме види цялото село. Па кажете ми де е Друмев, че ми тряба…

Слугинята. Ей го е, там! Изпраща господарката.

Четника (отива). Хъ!

Селянина. Хей, къде!... (На слугинята.) Ама че... Защо не почака! Той щеше да дойде тук, войводата му.

Слугинята. Какви са тези комити! Там ли му е мястото...

Селянина. Ама аз да вървя, че коня не иска да умре без мене... Каза ли сбогом на господарката? Отиде си тя-я, добрата...

Слугинята. И младата не е лоша. Само дето не й се стои тука. Затова по някой път се и сърди... Еднаж ми думаше: когато се махнем, кай, от село, и тебе ще вземем. Пък аз си мисля: бива, бива! Ние цял живот по чужди врати ще висим...

Селянина. Пък ти да си се родила царска дъщеря!

Слугинята. А, тъй... Вземи два-три стола да ми помогнеш. Занеси ги до стълбата...

Селянина. Хайде. (Взема столове и тръгва.) Ето: оня иде с човека си. (Излазя.)

Слугинята (чисти покривката на масата). Намериха се.

Д р у м е в влиза с четника, дочитайки едно писмо.

Четника. Тогава?

С л у г и н я т а задига подноса с чашите и излазя.

Друмев. Почини си, па ще видим. На всеки случай тряба да се върви. Ти пеш ли дойде?

Четника (се смее). А-хъ, с файтон, като оня, дето отива...

Олга (идва тъжна, водеща детето за ръка). Свърши се, отиде... Върви, Сава: не се дърпай.

Малкия Сава. Сава иска да иде-е...

Олга. Който бие баба си...

Малкия Сава. Няма вече.

Олга. Какви новини, г-н Друмев?

Друмев. Новини — за път...

Олга (на четника). Защо не седнете да си починете? (На Друмева.) Колко симпатични са вашите хора!

Друмев. Симпатични... Но — тяхната умора е май винаги гладна.

Слугинята е дошла и взема столове.

Олга. Босилке, сложи в кухнята нещо на новия ни гост. (На четника). Нели ще обичате да обядвате?

Четника (с усмивка). Има си хас...

Друмев. Иди с момичето. После ще приказваме още.

Слугинята (излазя с четника). Пусни стола, Савчо!

Олга. Сава!

Малкия Сава избягва навън, като крещи весело.

Олга. И вие заминавате.

Друмев. И аз заминавам. Преди малко някой каза тук — всеки в своя път.

Олга. Не сте весел.

Друмев. Напротив...

Олга. Познава се!

Друмев. Да? Толкова по-добре...

Мълчание.

Олга. Защо ме гледате тъй страшно!

Друмев. Страшно ли?... Да. Защото ви мразя.

Олга. А-а...

Друмев (с разкривено лице). Мразя, защото ви обичам.

Мълчание.

Олга (много тихо). Г-н Друмев... вие сами виждате, че не е часа на шегите.

Друмев. Целия мой живот ми се струва една шега, която наистина не весели и мене.

Олга. Но сега, казах ви, не е часа на шегите...

Друмев. Не разполагам с много часове, за да избирам. Аз заминавам тая вечер.

Олга. Нищо не ви пречеше да заминете — както бяхте дошли... за да ви пожелая добър път.

Мълчание.

Друмев. Госпожо... искам само — да знаете, че ви любя.

Олга. Добре. Аз го зная вече. (Тръгва.) Сбогом.

Друмев. Госпожо... ще ви хвана за ръката и ще ви задържа насила! Затова останете.

Олга (силно смутена, се спира). Г-н Друмев, това вие ли сте!

Друмев. Искам само да ме чуете. Нищо повече.

Олга. Аз ви чух.

Друмев. Да чуете, че ви любя от първия ден, когато съм ви видял...

Олга. Нито съм могла, нито съм желала да ви дам някакви поводи...

Друмев. Сърцето не чака поводи, то само си ги създава.

Олга. И защо ми казвате всичко това!

Друмев. Защото не мога да не ви го кажа.

Олга. Но една жена тряба да мисли само за своя мъж.

Друмев. Аз ви мисля за по-умна от това...

Олга. Така?! И нима вашето щастие може да цъфне само върху развалините на чуждото?

Друмев. Щастие... не е то вече моя път.

Олга. Тогава — следвайте вашия път достойно. Аз съм българка и ще се възхищавам.

Друмев. Ще го следвам, бъдете уверена, и толкова достойно, че да се окаже много кратък...

Олга. Когато говорите така, аз ви слушам с голяма симпатия и ви жаля като брат.

Друмев. Без никакви сравнения! Не като брат, а просто... жалете ме! Тогава аз ще кажа, че и моя път води към едно особно щастие.

Олга (тихо). Колко сте странен! Аз... аз не ви мислех толкова сантиментален.

Друмев. Години наред ви нося в сърцето си: не помня друга... У мене заглъхнаха толкова мечти, толкова неизказани нежности.

Олга (умолително). Г-н Друмев...

Друмев. Оставете ме поне да ви говоря... Аз ще свърша скоро и ще се махна веднага. Вие няма да ме видите никога вече...

Олга. Но не говорете това!

Друмев. Какво друго да ви кажа? Какво друго имам? Само моята любов и моята безнадеждна мечта!... Така беше и така ще бъде... Не, сега аз искам да отнеса у себе си поне надеждата, че ще мислите за мене! Искам да ви заставя, против вашата воля, да мислите за мене...

Олга (навежда глава и почти шепне). Да, да... Сега аз ще мисля за вас...

Друмев. Вие ще мислите за мене в скуката на вашите дни...

Олга. По-нататък — аз ще мълча, за да ме разберете по-добре. И ще се старая да не ви чувам, за да мисля само хубавото...

Мълчание.

Друмев. Дайте ми ръката си.

Олга стои безмълвна.

Друмев (задушевно и пламенно, като взема ръката й след малко нейно съпротивление). Олга, аз говоря за изчислени неща: зная какво дело ми предстои. тоя път — и какъв- край... Но помни: последната моя мисъл ще бъде за тебе. В оня върховен момент — ако продумам една дума, тя ще бъде твоето име...

Олга (наклонява внезапно главата си на рамото му и шепне). Не говорете това!...

Друмев (впива устни в ръката й). Олга!...

Малкия Сава (тича отвън). Мамо, къде отиде баба?

Олга (с едно внезапно движение, отива няколко стъпки настрана). Вие ме погубвате!... Вървете си...

Друмев, неподвижен на своето място, слага ръка на челото си, закрил очи, като че сънува.

Малкия Сава (дърпа майка си за роклята). Кажи, мамо... къде отиде баба?...

Край

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания