Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Лъжата - Жан, Иван и Величеството
Трансплантация
Трансплантация
Разказът на Крум
Разказът на Миро
Разказът на Маргарита
  
Виж още:
Други литературни произведения /Документалистика
Лъжата - Жан, Иван и Величеството
Автор:
Тошев, Тошо
        

Разказът на Маргарита

Понеделник, 5 юли 1999 г. Брат ми не дойде в редакцията. Разбрах го съвсем случайно. Седмица преди това ми беше казал да намеря хубав апартамент, за да го купи за мен. По това време живеех в една стара гарсониера в кв. "Хаджи Димитър", която и двамата не харесвахме. Нея щях да я продам и да му възстановя част от парите, които щеше да даде за новото жилище. Искахме да е нещо хубаво, тухлено, в центъра. Разни обстоятелства все отлагаха тази важна за мен покупка, но, изглежда, є беше дошъл моментът.
Затова в петък сутринта трябваше да го взема от апартамента му на "Московска" и да отидем заедно на първия оглед. Мястото, както му го описвах, беше добро според него. Докато се приготвяше да тръгнем, някак между другото ми се скара, че цели двайсет дни вече живее сам, а аз дори веднъж не съм му сготвила нещо. За мен беше новина, че Рени пак си е тръгнала, и веднага се съгласих, че е прав.
И така, в неделята направих едно кьопоолу от тиквички и в понеделник сутринта занесох в редакцията две бурканчета, оставих ги в неговия хладилник и помолих секретарката Ваня да ми звънне, щом той се появи. Когато не дойде за планьорка в 11 часа, ми мина през ума дали нещо лошо не му се е случило. Тиквичките бяха претекст поне през час да проверявам при Ваня дали вече се е появил.
Аз работя три етажа по-долу, в "Седмичен Труд", но в сградата на "Екзарх Йосиф" 119 Тошо Тошев не ми е брат, а шеф като на всички останали – влизам в кабинета му много рядко, и то при уговорка. Така че нямаше как да знам дали това, че го няма за първа планьорка, е чрезвичайно или често се случва.

След всяко позвъняване на Ваня притеснението ми се засилваше. Въобще не се успокоих, като чух, че този ден в 11 часа е имал среща с Костов в Министерския съвет, която навярно се е проточила. Изглеждаше ми абсурдно да го няма.
Към 17,30 ч приятелка ме покани в някакво заведение. Приех да отида, но след като мина през "Московска" и видя как е брат ми. Чувствах се много напрегната, макар че нямаше логическо основание да си мисля за лоши неща. Казвал ми беше, че има проблеми с черния дроб, но за диагнозата му цироза не знаех. И за да не му изглежда неуместно посещението ми в дома му по никое време, намерих претекст с прословутите тиквички.
Оказа се, че не е необходимо да търся претексти. На паркинга пред дома му заварих двамата му шофьори Ники Марков и Миро. И двамата изглеждаха разтревожени.
– Качвай се, горе е отключено – каза Ники.
Искрено се учудих, но той повтори, че брат ми е горе и че е отключено.
Изтичах по стълбите, влязох, извиках два пъти "Батко!", но тъй като не получих отговор, отворих вратата на спалнята. Щом го видях, изтръпнах. Седеше на леглото по тениска, завивката го покриваше от кръста надолу, а краката му бяха увити с... партенки от вестници. Погледна ме сякаш невиждащо.
– Батко, какво ти е? Да не ти е лошо? – го питам, а той:
– Излез, не виждаш ли, че съм гол!
Онемявам, тъй като въобще не е гол, но за да не го разсърдя, казвам:
– Добре, моля те да се облечеш, аз ще почакам в антрето.
Излизам. След една-две минути почуквам на вратата, но не получавам отговор и пак внимателно отварям. Не се е помръднал.
– Сестра ми, излез оттука, не виждаш ли, че съм гол!
– Ще изляза, само ми кажи имаш ли нужда от лекар.
– За какво ми е лекар? Не ми трябва никакъв лекар, излез оттука! – погледът му беше неадекватен.
Разбрах, че трябва незабавно да намеря лекар. Знаех, че периодично заради черния си дроб ходи във Военна болница, но не знаех при кого. Реших, че шофьорите ще свършат работа. Те ми казаха, че лекарят се казва Кацаров, но му нямат координатите. Ники предложи да отиде до Княжево, където живеела някаква медицинска сестра, която работела с д-р Кацаров и сигурно му имала телефона. Отвърнах, че е абсурдно да губим толкова време, пък и не е сигурно, че въпросната сестра в момента ще си е вкъщи. И тъй като знам домашните телефони на двама добри лекари – на бившия ми съпруг, който работи в "Пирогов", и на д-р Костадин Зарков, съпругът на Ани Заркова, шеф на клиника по коремна хирургия в Пета градска болница, реших, че ще повикам, когото намеря от тях. Бившият ми съпруг не отговаряше, но д-р Зарков се обади веднага. След петнайсет минути той беше в апартамента.
Междувременно горе пристигнаха големият ми племенник Радослав и първият заместник на брат ми Ники Стефанов. Радослав отиде да види баща си, но беше изгонен по-безцеремонно от мен. Ники Стефанов пък още с влизането видя на една сервизна масичка в хола няколко бутилки хубаво уиски и ми вика:
– Маргарита, ето го уискито, ако обичаш, дай чаши и лед.
Това ми прозвуча откровено скандално и отивайки да отворя на д-р Зарков, който вече звънеше, само казах:
– Тук аз не съм домакиня.
Е, той се обслужи сам, докато въвеждах лекаря при брат ми.
– Това е доктор Зарков – казах, – иска да те види. Нали се познавате?
– Ти бащата на Ани Заркова ли беше или мъжът є? – попита брат ми.
Той отдавна познаваше лично д-р Зарков, а и разликата във възрастта на Ани и мъжа є е точно една година, така че човек в нормално състояние не би могъл да зададе такъв въпрос. Коцето ми каза да ги оставя насаме и аз отидох в хола. Там вече се вдигаха наздравици, а Ники Стефанов, щом ме видя, каза:
– Мога веднага да позвъня на Костов и да се намери най-добрият лекар, но няма да го направя, защото цяла България веднага ще разбере, че Тошо е болен.
– Сега тук има лекар и не е необходимо да се обаждаш на никого – отвърнах.
Минаха десетина минути и тъй като Коцето не се появяваше, отидох до спалнята да видя какво става. Брат ми не беше вътре, а Коцето седеше на една табуретка като препариран. Погледна ме, без да помръдне, сякаш да не счупи нещо. Попитах къде е брат ми, а той полушепнешком – явно беше много уплашен за важния пациент, отвърна, че не знае. Предложил му бил да го заведе до болницата, но Тошо отказал.
Намерих брат ми в банята да се бръсне. Очевидно до съзнанието му е стигнало, че ще трябва да излиза навън и, макар че е отказал да го направи, е отишъл да се обръсне, както прави всеки ден, преди да тръгне от къщи.
Почти цели три часа с Коцето го кандардисвахме за болницата.
– Вие сте интересни хора, защо ме карате да ходя в болница? Нищо ми няма. Нали си пиете уискито, аз си пия водата, ето, ям и ябълка, за какво да ходя в болница? Като искате да ми се вземе кръв, ето – показва си вените, – доведете една сестра тук и да ми взема кръв колкото иска. Аз никъде няма да ходя.
Повторих няколко пъти, че е най-добре да отидем до болницата, че ще го видят на ехограф, аз ще изчакам колкото трябва и после ще го върна вкъщи. Най-накрая той се съгласи:
– Добре де, щом толкова настоявате, отиваме.
Докато Ники Марков му помагаше да се приготви за излизане, д-р Зарков звънна по телефона в болницата и се разпореди пациентите от най-близката до етажната тоалетна стая да бъдат преместени някъде и до половин час всичко да бъде изчистено и подготвено за един пациент с придружител.
Още щом с Радослав, Ники и Миро влязохме в болничната стая, на брат ми му хрумна, че някой трябва да му донесе книгата от нощното шкафче, минерална вода и книжни кърпички. Реших да отида и аз с мерцедеса, за да мина край нас да взема някои неща, които ще ми трябват през нощта. Казах на Радослав, че се връщам веднага.
Когато се върнах към 22,30 ч, за малко да припадна – санитарка обираше от пода цяла локва кръв, а лекарят и сестрата включваха нова система на брат ми. Освен тях при него нямаше никого. Щом останал сам, той издърпал поставения му абокат (това е една по-дебела игла, чрез която във вените се наливат системи с лекарства – б. а.), тъй като му пречел, и кръвта му започнала да се стича първо по завивките, после на пода и така, докато минали да го видят.
Д-р Зарков назначи четири системи. Вече го бях помолила, ако може, да намерим д-р Кацаров от Военна болница, но през нощта това нямаше как да стане. А и спешни в този момент бяха единствено лекарствата – бяха животоспасяващи. Тогава научих страшната диагноза сто процента декомпенсирана цироза. Зарков ме увери, че е назначил всичко необходимо и че до сутринта трябва да има подобрение. Той си тръгна някъде по малките часове, като ми остави ключовете от кабинета си – ако се наложи, да го повикам по телефона.
Беше кошмарна нощ. Непрестанно брат ми ту ставаше седнал, ту лягаше. Това се повтаряше по веднъж на 2–3 минути. Аз "асистирах", като всеки път подкрепях и направлявах дясната му ръка – там беше абокатът, който при едно неконтролирано движение (а те бяха само такива) можеше да се извади. Брат ми почти през цялото време беше напълно неадекватен. Това, както вече бях разбрала, означаваше чернодробна кома, предизвикана от тежката цироза.
Човекът, който цял живот работи със словото, беше изгубил 99 на сто от думите в речника си. На всичко около себе си викаше "дистанционното". В мизерната болнична стая, разбира се, нямаше нито телевизор, нито дистанционно. Цяла нощ слушах:
– Сестра ми, дай ми дистанционното! – първия път се оказа, че иска цигара, а като казвам, че тук няма дистанционно, той сочи моята кутия "Трезор" и вика:
– Как да няма дистанционно, ето го, не виждаш ли! Дай ми го, бе!
Обясних, че не сме взели от неговите цигари, а тези са много серт и ще кашля. В момента това нямаше значение – цяла нощ свикналият на луксозни цигари Тошо пуши от моите скапани, без това да му прави впечатление.
В един момент, опънал се на леглото, отронва тежка въздишка:
– Баща ни много рано си отиде...
– Да, така е – казвам, – и майка много рано си отиде.
– Да, и майка много рано си отиде, и Маргарита...

А това са майка ми и баща ми - Никола и Радка. Денят на тяхната сватба - той е на 20, а красивата ми майка на 18 години. И двамата си отидоха млади - майка ми, изтерзана от съдбата си да отгледа с мизерната заплата на шивачка двете си деца. Сама. Баща ми, след тригодишната си "специализация" в Белене (1956-1959) бе изселен завинаги от София и когато през 1979 г. (57-годишен) пада от инфаркт на улицата, минават три дни, докато ме намерят, за да го погреба. Той беше силен и красив мъж, но когато се върна от Белене (беше само на 37 г.), приличаше на старец. На главата му нямаше нито косъм, а зъбите от устата му били избити с тояги. Знам, че дълги години след като бяха разделени с майка ми, тя продължаваше да го обича и страда. И това вероятно я прати в един затънтен парцел в "Малашевци" едва на 53 години.

Той не довършва изречението, а аз изтръпвам. Явно вече не разбира, че съм там, но все пак изтръпвам. Мисля си, че не е изключено в това състояние да има прозрения, за каквито съм слушала при изпадналите в кома, и да вижда как и аз си отивам много рано... Питам го:
– Какво Маргарита?
Но той почва отново:
– Баща ни много рано си отиде. И майка много рано си отиде. И Маргарита... – пак не довършва.
По едно време седнал в леглото ми казва:
– Трябва веднага да купим... трябва веднага да купим... Ох, не се сещам какво беше, кажи ти!
– Не знам какво искаш да купуваш – отвръщам.
– Как да не знаеш бе, трябва веднага да купим, абе това, за тебе, как се казваше, кажи!
– Да не би да говориш за апартамента?
– Ами разбира се, че говоря за апартамента, за какво друго мога да говоря!
– Ще го купим, ти първо се оправи – казвам.

Дежурният лекар беше обяснил, че първите три системи се включват без пауза една след друга, третата ще свърши към четири часа сутринта, после ще дадат два часа почивка и в шест ще включат последната. В четири, след като вече беше без система, опитвам да го убедя да легне, за да поспим два часа. Загасих лампата, но уви, нямаше никакви изгледи да заспи. Почти веднага се надигна и вика:
– Дай да звъннем на Радослав. Той сигурно се е обаждал, но ние не сме чули. Дай дистанционното!
Ясно е, че говори за джиесема си, и му го подавам. До този момент аз никога не бях имала мобилен телефон и не знаех как се ползва. Оказва се, че брат ми не помни номера на Радослав, аз му го казвам, но не може да го избере. Дава ми апарата и казва аз да набирам. Набирам цифрите, но после не знам какво се прави. И той, който на ден провежда поне петдесет разговора от този джиесем, също не знае. Ту той, ту аз натискаме разни бутони, за да се обадим на Радослав, но единственият резултат е, че блокираме телефона.
По някое време казва, че е гладен. Изгълта всичките вече известни тиквички – лакомо, сякаш бяха свинско със зеле.
Приходи му се до тоалетната. До този момент беше ползвал уринатора, като ме молеше да изляза навън. Но сега се налагаше да влезе вътре. Можеше, защото нямаше система. Миг след като влезе, се сетих, че вътре няма тоалетна хартия. Бях взела от къщи, но докторът ми каза да не я слагам в тоалетната, защото е обща и някой веднага ще открадне рулото. Леко почуках на вратата и отвън му казвам, че ще открехна да му подам хартия, но той отвръща:
– Няма нужда, сам ще се оправя.
Започвам тревожно да чакам, защото не знам какво има предвид. Дълги минути не се чуваше нищо и се уплаших да не му е станало лошо. Тъкмо мислех дали да повикам някого, когато се чу, че силно пуска душа. Водата плющя, стори ми се, цяла вечност. Пак се уплаших, че може да е паднал и затова да не излиза. Като се появи, от халата му течеше направо река, а където стъпеше, от меките му дебели домашни чехли ставаха гьолове. Добре, че носехме анцуг и бельо, та му помогнах да се преоблече. Вече бях разбрала, че въпреки че е напълно неадекватен, брат ми видимо запази две неща от себе си – чувството си за хигиена и чувството си за неудобство от мене.
В един миг на просветление, според мен, го попитах защо си беше увил на краката партенки от вестник.
– Вярно, че си бях увил партенки от вестник – засмя се със самоирония. – Защо ли? Ами не знам. Може да не съм знаел какво се слага върху краката... А може и да не съм си намерил чорапи...
В шест часа, малко преди да му включат последната система, пак каза, че е гладен. Тиквичките бяха свършили. Знаех, че в себе си имам едва 3000 лева (преди деноминацията). В този ден ще получа заплата, но в работно време и ако успея да отида в редакцията. Отварям неговата чанта, която той по навик е взел със себе си, за да видя дали вътре има пари – да мога да му купя храна. Виждам, че вътре има няколко връзки ключове – всякакви, включително касови. Не намирам портфейл. Ясно е, че за да купя ядене, трябва да си взема заплатата. Но в момента му казвам, че трябва малко да потърпи, защото толкова рано всички магазини са затворени. Успявам да намеря санитарката и я моля да намери нещо за хапване. След малко жената носи хляб и мляко.
Малко преди осем часа идва д-р Зарков. От улицата влиза в нашата стая – да види брат ми, а и да си вземе ключовете. Преглежда го и излиза. След малко, вече в бяла престилка, идва отново. Повиква ме в коридора и ми казва:
– Марге, много съжалявам, но брат ти сега е доста по-зле от снощи... – Страхува се да ме погледне в очите и с поглед, вперен надолу, продължава: – За мен това е душа в торба.
– Никаква ли надежда няма? – го питам изтръпнала.
– Е, надежда винаги има. Но наистина е много зле. Звъних във Военна болница, Кацаров го няма. Това не трябва да те притеснява – ефектът би бил само психически. На Тошо са му дадени всички възможни лекарства за подобно състояние.
След тази присъда пред очите ми причернява. Сещам се единствено, че трябва веднага да се обадя на Радослав. Към 8,20 часа звъня от кабинета на д-р Зарков на домашния му телефон. Със сподавен глас му казвам:
– Баща ти е много зле. Трябва да дойдеш веднага.
– Тръгвам, след 20 минути съм там – казва Радослав.
След визитацията д-р Зарков свика консулт. Обясни ми, че предстои консултация и с психиатър. Той първо ще види брат ми, а после ще разговаря с мен. От тази консултация си спомням само, че психиатърът взе да коментира обективен или не е в. "Труд", като хвалел толкова много Костов и синьото му правителство, и че аз побеснях. Какво значение в случая имаше какъв е вестник "Труд"!
Минаваше десет часът, а Радослав още го нямаше. Казах на Зарков, че трябва да си взема заплатата, за да купя някаква храна, но не мога да тръгна, защото брат ми ще остане сам. Той ме увери, че вече има достатъчно персонал и спокойно мога да изляза.
... От редакцията звъннах на Мариан, доведения син на брат ми от неговия втори брак. Помолих го да каже на брат си Ангел – втория син на Тошо, че баща му е в болница. Страхувах се сама да му се обадя – открай време той имаше крехко здраве и сигурно много щеше да се разстрои, още повече че преди три месеца беше починала майка му. Реших, че трябва да се обадя и на шефката ми Зоя Деянова1, но щом влязох в кабинета є, сълзите ми рукнаха. След малко някъде в коридора ме видял с подпухнали очи Захари Главчовски. Веднага позвънил на Зоя да ми каже да не плача в редакцията, че всички щели да разберат, че Тошо е зле. Голяма тайна се оказа тази болест! Съвсем скоро цяла България разбра за нея от самия Тошо.
Към болницата тръгнахме и двете със Зоя. По пътя напазарувахме и някъде към 12 часа бяхме в Пета градска, но брат ми вече го нямаше там – доктор Кацаров дошъл и го взел.

1 Деянова, Зоя Борисова – журналист във вестник “Труд” (1978–1991), главна редакторка на вестник “Седмичен Труд” (от 1991).

 

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания