Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Лъжата - Жан, Иван и Величеството
Въведение
Величеството
Разруха
И генералите могат да бъдат мъже
Непригоден за власт от доброта
Жан – неблагодарното дете на Мултигруп
Война по време на мир
Пари за почерпка
Големият бос
Слънчасали приказки за червено правителство
Само бомбите липсваха
Обаче
Упражнения с власт
Мрачно
Поражение или връх
Землянка в лондонския "Хилтън"
Брадичката на Симеон
Придворните
Трансплантация
Путин и ракетите СКЪД
"Труд" и 49 процента от него...
Клюката като информация
Уроци по всичко
Танцът на Герджиков
Сълзите на Рени
Четири към едно
Властохолик
Пух, пух и прах
Яката на Жан
Колко?
Величество без величие
Респект
Гледайте позитивно, Борисов!
Баба Дана видя десет лева нацяло
Приложения
  
Виж още:
Други литературни произведения /Документалистика
Лъжата - Жан, Иван и Величеството
Автор:
Тошев, Тошо

Яката на Жан

В средата на ноември 2000 г. Гриша Ганчев ми предложи да се разходим до Багдад. Наел бил един самолет за стотина бизнесмени, депутати и други някакви политици и редно било между тях да бъде и шефът на "Труд".
Макар че от доста време не обичам да пътувам, когато не е наложително, това ми се видя привлекателно. Не бях ходил в Багдад и въпреки че едва ли ще мога да се здрависам със Саддам Хюсеин, си струваше да опитам.
Да се стигне до здрависване наистина бе немислимо, но и това, което видях, си заслужаваше блъскането.
Стряска те още летището в древния град – огромен и мрачен сюжет от бетон, ням и безмълвен, удавен от застоялия въздух и без следи от живот – в последните десет години тук кацат понякога самолети само след специално разрешение от ООН. А това, според стария виц, миналата година се е случило веднъж или дваж, а през тази – по-рядко. Летище без полети – смазва те като застрашителен бункер, сътворен за циклопи и други чудовища.
Това си е изживяване и скромен егоистичен импулс, че не сме чак толкова зле. С нашата скромна гара за самолети...
И портрети – под път и над път, по стобори, фасади, пилони, по стени – вътре и вън, в целия град. Усмихнат Саддам, Саддам заканителен, опасен и зъл, мек и обещаващ Саддам, в униформа или цивилно сако, с приветлива мъжка ръка или свита в юмрук, с цвете Саддам или със стряскаща карабина. Портрети, жалко подобие на народна любов, убедително свидетелство за покорство и страх.
Това обаче, напомням, е преди "шок и ужас" да дойде в Ирак. Днес ги нямало, казват, портретите, на път били да изчезнат и хората – освободени летят към отвъдното. Понякога – на парчета.
По логиката обаче на моята, граничеща с "диагноза", професия най-силният и полезен спомен за мен, за моята работа, останал от това тридневно пътуване, не е свързан с Багдад и със страха, загнезден в очите на хората му. Страхът от портрета, който дебне от всяка стена. Това си го знаех и предварително.
Оказа се още на летището в София, че повсеместният страх не виси задължително по стените. Повсеместният страх е в душата, провиснал понявга като портрет на сърдечния камертон у всеки поробен човек. И че при всяка, дори мнима опасност се задумква в яростно сърцебиене.
Другият спомен бе за яката на ризата на Жан Виденов.

На 18 ноември 2000 г. 102 бизнесмени, лекари, политици се събирахме на софийския ВИП, откъдето щяхме да тръгнем към Багдад. От пръв поглед си личаха свободните хора – тези, които можеха да щъкат от група на група, да си говорят за всичко и с всеки, бяха неколцината журналисти и малко по-сдържаните от тях бизнесмени и лекари.
Политиците, някои от които действащи депутати, си висяха по групи. На едната страна – групата на червените и гравитиращата към тях по-скромна групичка от Обединението за национално спасение – другото временно име на ДПС, което трябваше да навява усещане за патриотизъм и коалиция.
Чуваше се бръщолевеща глъч от това партийно кьоше, смехът се чуваше на Масларова и буботенето на един червен великан Илия Баташки.
В другото, противостоящо кьоше, бе достолепието. То беше строго, със стойка на управленско величие и говореше тихо. Както го правят тежкоговорещите. Затова пък видимо си личеше, че е напрегнато съвещателно – подготвяше се значи решение.
Очите на петимата управляващи – Юрий Юнишев, Васил Клявков, Емил Лилов, Петър Рафаилов (СДС) и Моньо Христов ("Народен съюз"), бяха втренчени в едно трето кьоше...
Съвсем друг е въпросът доколко те лично са управляващи или са, Боже пази, но е тъй, сред най-управляваните!
В третото кьоше стърчеше Жан Виденов. Като обрулен от вятъра явор.
Като обрулен, не като "кичест", защото калината, която се виеше покрай него, също не бе чак толкова стройна, както е в песента.
Калината беше Мими Виткова.
Стърчеше си Жан и мълчеше. Не пиеше кафе като всички ни, не си вземаше от фъстъците, и към шам-фъстъка дори не погледна. С костюм, сивкава риза и вратовръзка и преметнат върху пътната чанта в краката му шлифер.
Не поглеждаше към червените депутати, а не го и оглеждаха дори журналистите. Стърчи си там някой и какво от това!
... По това време изведнъж пролича – решението е взето. Разтърчаха се летищни служители, жени и момичета в униформи, заприиждаха обратно от самолета някакви куфари, депутатските куфари се оказаха, на сините депутати.
Разбра се, че тези мъже на дълга, на достолепието и принципа, били просто сащисани! Толкова сащисани значи, че им трябвало време да спре наднорменият туптеж на сърцата им, а след това да решат, че не могат да дишат един и същи въздух, сврян в самолета. Даже по-свободният въздух в Багдад щял да е невъзможен за тях, след като ще го дишат едновременно с Виденов. И с неговата здравна министърка.
Истината е, че им трябваше време, за да попитат, да се посъветват с някого значи. Ще им падне ли доверието, ако все пак полетят, няма ли да изглеждат като предатели и как би погледнал към тях Командира?
Ще му се докладва, разбира се.
Изнизаха се героично петимата управляващи, спасиха си депутатската чест. И още по-важно, показаха строгост и безкомпромисност към врага.
Към Багдад литнахме 97 човека.
По-малко чувствителните и без партийна алергия към различните.

В града на портретите всеки си имаше своя програма – различни групи от хора – дал Господ различни места. Истината е, че не беше град за покупки. На дребно. Което не отрича на всяка цена покупки на танкери с нефт. Но и не го потвърждава.
Моя милост си завъртя една свободно скитаща общност от любители на хранително-вкусовата промишленост в древния град, с която посетихме няколко от музеите, предлагащи от нейните вкусни (и пивки!) изделия.
Но веднъж, като разглеждахме с цялата група истински старини край Багдад – руини от времето и войните преди векове, се сблъскахме директно с Жан Виденов. Той пак си бе като явора за здравната ни Калина, и пак бе със синкава риза и същият, вече поизмачкан костюм.
Елегантен, слаб и висок – пилон без знаме сред едно дънково и пораздърпано общество.
Казахме си по някоя безсмислена дума, ръкувахме се дори, а аз като грубиян и нахалник не откъсвах очи от яката на ризата му.
Дали е същата синкава риза от софийския ВИП – ако е тя, значи всяка нощ я пере? Чиста изглеждаше.
Но яката?
Яката на ризата бе обръщана.

Помня още от майка ми – бях дете, ученик в прогимназията, като се износеха ризите ми, което се отразяваше най-пагубно на яките, тя ги обръщаше.
Разшиваше яката бод подир бод, внимателно, да не се разкъса плата, а след това я обръщаше – вътрешната част да излезе отвън. Защото външната е вече много изтъркана, захабена... Така правеше и с маншетите.
Зашиваше после отново яката и ризата получаваше втори живот.
Е, малко личеше – стоеше си тази освежена яка с по-запазени цветове, различаваше се от "основната" риза, но ясно ми бе – не ни стигат парите за нова. Майка сама ни издържаше с по-малката ми сестра. По Унгарските събития през 1956 г. баща ни бе изпратен на "специализация" в Белене...

... Много ми се иска да съм сгрешил. Да не са видели точно очите ми, да са повлияни от всичко, което зная за Жан, защото не беше добре.
Не беше добре, и на мен не ми беше добре, доскорошният български премиер да си обръща яките на ризите.
Не, не от съчувствие.
Аз не бях гласувал за Жан. Навремето, през 1994 г. За Иван Костов и за Сакскобургготски гласувах, но Жан поне мен не излъга. Но така или иначе, той беше и мой премиер.
Защото съм сто на сто българин. И синовете ми са така!

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания