Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Лъжата - Жан, Иван и Величеството
Трансплантация
Трансплантация
Разказът на Крум
Разказът на Миро
Разказът на Маргарита
  
Виж още:
Други литературни произведения /Документалистика
Лъжата - Жан, Иван и Величеството
Автор:
Тошев, Тошо
                        

Трансплантация

5 юли 1999 г.

През лятото на 1999 г. животът ми отиваше към умиране. Кой знае защо, не бях чак толкова разтърсен от яснотата, с която разбирах, че в тази работа няма шега.

В средата на юни заживях сам. Просто един съботен ден Рени ме напусна отново. Васко, тогава десетгодишен, тръгна след майка си, а през този същия ден аз ходех нервно из двора на Банкя. Не можех да понеса отново да гледам как се изнася багаж.
Не, не е имало непосредствен скандал предния ден, макар че през последните месеци няколко пъти сме си нанасяли зашеметяващи удари.
Да не знае човек дали да се смее, или... ей тъй, да се гръмне?

През януари, веднага след Нова година, реших, че спирам моментално да пия, но това мое решение бе закъсняло с пет-шест години поне. Невъзможността за сто грама "Джак Даниълс" допълнително ме изнервяше, връщах се уморен от редакцията не по-рано от осем-девет часа – така както се връщам от десетки години. Цял живот. Връщах се, без да разбирам, че тази умора, тази несвяст, която чувствах с главата си, не е само от работата. И гълтах всякакъв вид приспивателни, защото изтърпявах присъда "безсъние". А тези милички хапчета са били по-подли и от симпатичния "Джак"...
По-късно щях да узная, че черният ми дроб вече едва-едва се е мърдал, а той, тази позната ни главно от ресторантските менюта пихтиеста маса, бил нещо като пречиствателната станция за кръвта. Чрез нея и на всичките чаркове, сбутани под редакторското ми достолепие. Та тази същата, моята кръв, си течала по вените ми така, че те все повече заприличвали на отходни канали. Така си течала и през главата ми. А главата – това е човекът. Не сърцето, както твърдят поетите и разни други мислители, а единствено тя – уникалната, неподлежащата на трансплантация и само моя глава. Всичко друго си е сменяемо.
Като се сещам сега за тия месеци на 1999 г., не бих могъл да се закълна, че ги помня. По-точно е да се каже, че ги знам. Разказвали са ми това-онова, задавал съм въпроси понякога, но трябва да си призная, че стигайки до тази част от живота си, имам нужда да събирам данни за себе си. За да знам. От Крум и сестра ми, от Миро, Ники Марков и Рени. От Радослав и от Ангел...

Един от миговете през 1994 г., когато цялото ми семейство е
заедно. Посрещаме Нова година в Банкя. Най-вляво е седнал
големият ми син Радослав, права зад него е доведената ми
дъщеря Елиза, Рени и аз сме по средата, а най-вдясно е
средният ми син Ангел. Васко е седнал в скута ми... Днес той
вече е на 16 години, по-висок е с десет сантиметра от мен, а
домашният телефон в къщи звъни до късно вечер само за
него...

С Рени просто не вървяха нещата. Не, не става дума за нейна или моя вина. В случая. Това е тема за друг разговор, който не зная дали някога ще се състои. И не само защото тя е майката на Васил – децата обикновено са лесното, но не винаги честното оправдание при фалшивото избягване на семейните разриви. По-точното е, че в мен продължават да се разкъсват две спаружени вещици – едната за Нея, а другата – Вещицата на евентуалната є окончателна безвъзвратност. На Рени в моя живот.
Ние сме нещо като двата полюса на магнит – Север и Юг. Събрани в едно, опрели един в друг гърбове или, ако щете – лица, предизвикваме неумолимия природен процес. Блъскат се, запокитват се на противоположни страни тези полюси и само нечия гигантска желязна ръка може да ги стиска опрени. Но всяка небрежност на желязната хватка ги хвърля отново в противоположните краища на света.
Противоположни, но събрани в едно поради идиотската невъзможност Север и Юг да ги има самостоятелно.
Някой да е виждал магнит само с единия полюс?
Запознахме се през декември 1983-та и още същата вечер, не бяхме си лягали даже, започнахме да търсим заедно жилище. Оженихме се за първи път през 1986-а, но дотогава сто пъти някой от нас се отказваше. Разделяхме се от един до няколко часа, защото "отказванията" ни бяха по начина, по който Марк Твен е отказвал цигарите: не зная дали всички си спомнят решителните му думи: Няма нищо по-лесно от това да откажа цигарите. Правил съм го хиляди пъти...
През 1991 г. за първи път се разведохме. Заживяхме по някакъв начин, но така, че всичко изглеждаше временно. И дните, и нощите бяха проклятия. Срещахме се тайно като любовници и като любовници жестоко се карахме. Жестоко, но привлекателно! Карахме се така, че след седмица отново имахме нужда да се ударим с някоя нова безсмислица. Насаме.
Това продължи две години, а след още три, през 1995-а, пак се оженихме.
И отново стана една...
През май 1998-а дойде по най-ехидния начин вторият ни развод. В мига, когато вече уж всичко си е решено, излизахме от бракоразводния съд, да чувстваш, че точно този, с когото току-що си се разделил по най-законния начин, е единственият човек, който ти трябва. От няколко милиарда души по милото земно кълбо. По кретенската ирония на абсурда единствено с него ти се остава за вечерта...
Затова вероятно още от август на същата тази година се събираме за по няколко месеца. И все за последно. Без повече глупости. С абсолютно доверие!
Рени обаче отново хукваше към някоя въобразима емоция, моя милост понасяше удара чрез попълване на екзотичната си колекция от тайфуни с галещи имена и така... до юни 1999 г.
Добутах се някак си до пети юли.
Със сигурност помня, че предния ден, беше неделя, казах на Миро:
– Утре в единайсет имам среща с Костов. Ще отидем направо там. Знаеш си...
Бато след това ме е питал наистина ли не помня, че предната вечер, в съботата, съм го бил поканил на гости в Банкя. Дошли заедно с Ваня, не съм изглеждал добре, те приготвили нещо за масата, постояли сме час или два, а след това заедно сме отишли да вечеряме в ресторант. При този разказ ми идва нещо смътно в главата, но откровено казано, конкретните образи липсват.

В неделя съм сам. Вечерта. През деня вероятно съм ходил в редакцията. Отлично си спомням, че, както вечно си става, си лягам към два. И, естествено, за да мога да спя, вземам две таблетки дормикум. След час може би продължавам да примамвам съня – вземам още една.
По-късно Крум ще ми обясни, че това е било последната прашинка пред чернодробната недостатъчност.
Другото е мъгла. Мъгла, нощ или бездна – не зная точно какво, но е за няколко дни.
И сенки в мъглата...

Седнал съм на края на спалнята и увивам краката си с вестници. Защо не си обувам чорапи? Не знам. И нещо повече – не се питам. Започнах да се питам доста по-късно.

Някой отваря вратата... Сестра ми. Не се сещам, че трябва да я попитам как е влязла през заключената входна врата. Съвсем естествено ми идва да се ядосам и да ругая защо ми пречи да спя. А съм буден и увивам краката си с вестници...
Тя излиза, разбира се, стреснато...
Като демони изплуват в главата ми чаши. И бутилка уиски край тях. И хора някакви. Не е ясно дали са с познати лица. И разговор в кухнята – седи срещу мен някакъв мъж и говори...

Кръв. Кървави петна върху бяло. И болка в ръката.
Кръвта ми тече, но какво прави тук Маргарита?…
Бяло... И кръв.

По някакъв коридор, да, возят ме, бутат ме по някакъв коридор. Обръщам се... Крум.
Крум бута количката. Значи аз съм в количка... Бута ме Крум и говори:
– Ще се оправи... Всичко ще се оправи.
И до днес не съм го попитал дали наистина е казвал това, или аз си го мисля: щом съм стигнал до Крум, не може да не е казал така. Ще се оправи.

Отстрани има още някакви хора. Мисля, че единият от тях е големият ми син Радослав. В този миг нещо започва да вдига шум, някой се пресяга и ми подава една черна играчка. Малкото нещо, което пищи. И ми казва:
– Тебе те търсят.
Допирам черното нещо в ухото си, подсъзнателно вероятно, и чувам глас, който ми изглежда познат.
– Димитър Иванов се обажда – представя ми се гласът и продължава така: – Съюзът на запасните сержанти е решил да те произведе от младши в старши сержант от запаса. За историческите ти заслуги.
И се смее.
Със сигурнст веднага се сещам, че съм бил младши сержант в танковите войски преди хиляда години в казармата.
– Не ти зная трите имена... Как бяха? – приготвя се да ги запише Митко.
– Тошо – казвам аз.
Казвам "Тошо" и млъквам.
Как беше нататък?
– Тошо Тошев ми е известно – смее се Митко. – Как ти е второто име? И есграонът, ако си спомняш?
Как ми е второто име? Откъде мога да зная това? – ядосвам се видимо аз. Какво значи "второто име"? И повтарям на глас:
– Тошо Тошев.
Някой от тези, които се движат край мене, взема апаратчето от ръцете ми и започва да обяснява.

Когато отварям очи, не зная къде съм, колко време е минало и защо в ръцете ми са заврени игли, а от тях излизат едни прозрачни маркучета, които се забиват в прозрачни шишета, щръкнали над главата ми.

Химия. Малко по-късно разбрах, че всичко е сбъркана химия. Едни от елементите, които правят кръвта, явно не стигат, а други са много повече.

Мисля, че лицата, които най-напред разпознавам, са на Радослав и сестра ми...

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания