Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Лъжата - Жан, Иван и Величеството
Властохолик
Властохолик
Разказът на Валерия Велева
  
Виж още:
Други литературни произведения /Документалистика
Лъжата - Жан, Иван и Величеството
Автор:
Тошев, Тошо
                        

Властохолик

На петия ден след операцията станах прав. Амбициран бях за първите две-три стъпки до тоалетната – старите "първи" след първото раждане нямах честта да си спомням, но тези ги знам сантиметър след сантиметър, бутайки стойката, от която висеше системата. С другата ръка придържах двете найлонови торбички, в които се изливаха течности от корема ми – в него имаше две отворени дупки, а през тях се провираха тънки маркучета. В едната торбичка се събираше масленозелена и гъста жлъчна течност, а в другата – коктейл от следоперационни води и кръв. Коремът ми все още бе резервоар с мръсотии...
С тези найлонови торбички излязох от болницата, върнах се в хотел "Ароза" и чак няколко дни по-късно проф. Брьолш издърпа маркучите. Малаго заши с конец дупките, докато аз го гледах, сякаш ми шиеше копче.
На шестия ден се обръснах. Сам, без помощник в тоалетната, който да ме подпира.
И тръгнах по коридора – с триста зора извървях до средата му. Стисках с ръка перилата, поставени по цялото протежение – като перилата на стълбище.
На седмия извървях целия коридор, а това си бяха почти сто метра. На другия край имаше остъклена веранда с масичка и няколко стола. Но колкото ми бе трудно да се изправям в леглото, толкова мъчително бе и да седна.
Седнах... Уморен до умиране. Сълзи от болка, от безсилие и от срам браздяха лицето ми. Не, не знаех, че плача. Само мозъкът ми си хлипаше заради превзетите стъпки живот. И от страх – следващите два-три дни можеше да бъдат фатални – ще продължи ли да мърда в гърдите ми черният дроб на Ники? Ще настъпи ли кризата на отхвърлянето?
Беше рано – малко след осем часа сутринта. И все пак не толкова рано, защото се вдигах още в пет да се бръсна и "къпя". С една мокра хавлия разтривах всичко останало здраво по тялото си, а душ ми бе разрешено да видя чак след няколко седмици.
Нощите биваха дълги, много по-мъчителни от деня. Не можех да се мръдна в леглото – позволено ми беше да лежа само на гръб. Не от лекарите – от раните, от безкрайно дългите шевове, които не бяха с конци, а с неръждаеми телбодове.
... При психическата подготовка на пациента преди трансплантация в тази болница казват непременно така:
– Много ще ви боли. Ще ви се струва непоносимо... Имаше един пациент, който твърдеше, че ако знаел колко ще го боли, не би се съгласил да го оперират...
През тези дни бях отвратителен, като изсипвах цялата си безпомощност върху главите на близките си. И ако в някаква степен проявявах милост към Ваня, с Рени не беше така.
Защо закъснява? – обикновено идваше за първата визитация към 7,30 часа, а вече минаваше 8, сгъвах се някак в далечния край на коридора аз и хапех до кръв разпукналите си устни. Впрочем цялата ми уста беше рана – вследствие на продължилото четири денонощия командно дишане лигавицата в устата ми се беше обелила, а под нея се пукаше новата. И капеше кръв...
Така ме завари Рени.
Въобще не ми дойде и на ум да изтрия мокрото си лице... Чувах само какво ми говореше:
– Ще мине... всичко ще мине... Ще отидем в Банкя... На терасата, срещу боровете. Ще насадя цветя – цяла леха с много цветя. И трева. Зелено, всичко ще е свежо зелено... Чисто... И по боровете ще има пак катерички... ще се оправиш, ти си мъжко момче.
Всичко това ми дойде отгоре. Препълни ме и аз се разлях...
Имаше в този момент, имаше някой до мен. Можех да се отпусна, да ме боли, да си призная за болката, да не се правя на силен, да се тресат раменете ми...

Михаил Михайлов

Следващият ден беше Осмият. Ще го преживея ли целия? Рано сутринта минаха и Малаго, и Теста...
– Отлично, много добре... Нямаме лоши симптоми.
И добавяха:
– Тука сме, на етажа... Ще мине и днешният ден.
Денят ще мине, но аз?
Телефонът ми, който винаги стоеше до мен, иззвъня точно в 8,15...
В последните два-три дни ми се обаждаха десетки приятели. Обаждаха се и всякакви депутати, политици, министри... Светлана и Валя, сестра ми, разбира се, синовете, Желю ми се обади – "първият демократично избран президент знае, че всичко ще е наред", и Петър Стоянов – "с вас съм, господин Тошев", и Стойко шофьора ми се обади – от тира си, подкарал някъде в Полша – "всички пичове на света стискаме палци"... Бонев, Томов, Райдовски, Кръстьо Петков...
В 8,15 часа, беше осмият ден, ми се обади Мишо Михайлов.
С новия шеф на информационната дирекция на премиера Костов не бяхме приятели. Като ми се представи по телефона, даже се изненадах, но реших, че се обажда да пита имам ли нужди от името на... – ясно е кой.
Михайлов започна съвсем делово:
– Абе извинявай, но не можеш ли да ги озаптиш малко твоите?
Нещо не ми се връзваше – нито думите, нито тонът.
– Знаеш какви усилия полага г-н Костов? За държавата, не за себе си... Не може да спи от работа и тревоги. А днес в твоя вестник Стефан Цанев в някакво интервю...
– Мишо – успявам да го прекъсна аз, – ти знаеш ли къде съм в момента?
Толкова ме боли, че едва изричам думите.
– Зная, зная... Преди няколко дни един друг гений, Недялко Йорданов, пак в твоя вестник му задава тъпи въпроси... Ако не друго, вземи мерки поне да не му пречим на този човек... (става дума за Костов – б. а.). Та той е станал като светец! А вие му забивате нож в гърба!
– Мишо – напира всичко в мен, но гласът от България не спира.
– Поне ги озапти малко, ако не искате да помагате...
Останали са ми сили да ругая.
Вече съм изключил телефона, но продължавам да ругая на глас...
Намирам сили и да позвъня на Светлана...
На другия ден (16 февруари 2000) на първа страница на вестника ще излезе нещо като репортаж, диктуван с примка върху... черния дроб: "Момчето на Костов прави опит да командва "Труд". Излиза и позиция, пълна със сарказъм – "Нож в гърба на премиера".
Завихря се звучен скандал. Неочаквано го поемат и други вестници, а ние го задълбаваме – на 17 февруари публикуваме анкета с всякакви политици... Реакцията е убийствена. Но тя е не само за Мишо Михайлов. Реакцията е и срещу прекия му шеф. Защото, независимо от уточнението, което е принуден да направи Михайлов, че уж сам бил си решил да ми позвъни, всички са убедени, че го е сторил по поръчение на Костов.
След два дни шефът на информационната дирекция е принуден да се извини. Валерия Велева ми съобщава това, но аз уточнявам:
– Писмено да се извини! И писмото му да е написано на ръка. Да се публикува изцяло.

Вестник „Труд” от 18 февруари
2000 г.

На 18-и това писмо излиза на трета страница:
"Г-н Тошев,
Простете моята нетактичност!
Извинете ме за тревогите, които съм ви причинил. Искрено ви желая скорошно оздравяване!"

През следващите три-четири месеца, през които с Иван Костов все още разговаряхме нормално, не го попитах нито веднъж за Мишо Михайлов – дали ми е звънял направо от премиерския кабинет, или е изпълнил указанието му от своя? И Костов нито веднъж не отвори дума за този отвратителен инцидент. Пък и Мишо вече го нямаше – беше напуснал по собствено желание уж.
Това бяха месеци, в които премиерът вече не бе толкова сигурен. Изглежда абсурдно, но е точно така. Допускам, че и сам даже не е знаел това, защото формално точно по същото време той беше в апогея на силата си. Сам си изглеждаше всемогъщ, всезнаещ, велик. Сублимен!
Ако до този момент прякорът му Командира бе все още шептян на ухо – ами ако вземе и се засегне демократичният му ивановски ген!?, – то изведнъж някак си този прякор се извиси до официален герб на мощта му. Изричаха го в очите му, слагаха го като синоним на името и фамилията, събрани в едно, използваха го всякакви журналисти – не, не от някакви си жълти издания, а уважавани автори.
Преди години, щом станеше дума за Българската комунистическа партия, бе естествено названието да се съкрати до една-единствена дума "Партия". Разбира се, с прилагането на един прост езиков закон – да се изписва с главно "П" в началото. Както се изписва всяко собствено име.
Така се получи и с Иван.
Чрез думата Командира, но с главна буква като на собствено име, бяха заменяни всички съставки на личността Иван Йорданов Костов. И както при всички собствени имена, когато са подлог в изречението, не се поставя задължителният в други случаи пълен член, така ставаше и сега: "Командира ни води напред" – не се пишеше с КомандирЪТ.
И въпреки това всенародно признание още в края на 1999 г. Иван Костов едва ли се чувстваше вече като Червената армия – непобедим и велик.
Общинските избори през октомври, на които избирателят му отказа безпрекословното си доверие и паническата подмяна на почти целия кабинет през декември (1999) бяха първият публичен факт за липсата на божественост на произхода на Командира и на синята власт и първото недостолепно признание от усещането за слабост.
Бяха минали две безметежни години на управление. То имаше точна посока и действия, но в тях именно се роди и усещането за безгрешност и любов към упражняването на власт.
От работохолик Иван се прераждаше във властохолик – Командир. От средство властта се превръщаше в притежание, в опасно пиянство, във вид духовен оргазъм и цел. Никой нямаше право да се изпречва по пътя на новия политически Самсон, Ромео или Иван, чиято изгора беше властта. Но властта като връх, на който той е единствен – знамето, слънцето и лошото време дори!
Много нещо се е изписало, изговорило за смените в кабинета през декември 1999-а. Уж нещо в името на честта, на закона.
Общо, усукано, неубедително...
Гузно!
А може би и защо ли пък не, има едно съвсем простичко обяснение – Бонев, например Бонев е толкова популярен! Уважаван, обичан, а това си е грях, това е може би посегателство към нечия територия, която единствено е отредена за обич и уважение.
Или Валяка, Бакърджиев?… Не се ли е засилил, забързал господин вицепремиерът? Не е ли забравил, че няколко вицета не правят един титуляр? Как може да си помисли дори за собствено синьо сияние, за полуореол?! Не е ли всичко това – да не кажем заплаха, но сянка, или поне опит за пресичане на прожекторите, които следва да вземат във фокуса си едно-единствено име, лице и любов?
Може да са едноклетъчни подобен вид разсъждения, като амеби в пространството за живот, но не е ли тяхната проста първичност в основата и на житейската еволюция? Защото безспорно е може би, че именно амебното мислене, т. е. официалният отказ от това отличаващо хората свойство, е в основата и на безграничното омерзение, с което се разпръснаха на всички страни личности и лица, дали заявка за водачи на изтерзаното ни Отечество и постановили за цел синия цвят на небето. Събрали слънцето, въздуха и земята в триединство от магически букви – СДС!
Много се е изговорило и изписало за корупция, клиентела и прочие. Впрочем последната дума, клиентела, от една хубава, радостна дума за всеки търговец на благини, за всеки от нас, който си е приучен да си плаща като добър и възпитан клиент за полезни и красиви неща от живота, доби омерзително съдържание именно през тези месеци на незабележимо падение. Изведнъж се оказа, че клиент, клиентела и всякакви други подобия са уродливото от живота на целокупната ни държава. Речникът на обикновения българин, начинът на мисленето му дори трябваше да се скърши, пречупи – клиентелизъм било това, което става сред управляващите. Незнайно точно кои, но безусловно сред тези от тях, които не са вече верни на Командира.
Зашеметяващо е и другото – всеки ден, всеки отрязък на време след мига на това епохално откритие раждаше нови клиенти. Не, не защото са придобивали неполагащите им се благини през следващите отрязъци от живота си, а защото от близки, любими и съкровени дори в някакъв миг след това са се превърнали в пречка, преграда пред прожектори и тълпи. Или са сменили блясъка на очите си, с който са галели Командира.

Историци, икономисти и политолози тепърва ще търсят верните обяснения за пагубния срив на доверие към синьото управление и към Костов. Вероятно ще анализират подробно разпродажбата на българската индустрия, сякаш заводи и фабрики бяха ръждиви купища от желязо, ще ровят безсмислено в катакомбите на корупцията, ще търсят причините за глад, безработица и планини от материални и духовни фалити, които бяха верните спътници на целия български преход...
Няма да е справедливо всичко това да се стовари единствено на Иван, няма да и вярно. Големият срив при него дойде според мен не защото се умножаваха бедните, а защото всичко това ставаше на фона на блясък – блясъка на политическите успехи, на партийна безкритичност и самозабрава, на демагогията и фалша, породили нов вид класови разслоения. Не защото се раждаха богатства на някои от хората, а защото мнозина от тях не можеха да докажат кое е тяхното "Сезам, отвори се!"
В един от моите последни разговори с Иван Костов (септември 2000, в беседката сред парка на спортната зала на Правителствената болница) го попитах по повод някакви негови скорошни декларации за личните му доходи:
– Защо твърдиш, че живееш от заплатата на премиер? Като те гледам – само вратовръзката ти струва поне 100 долара. "Версаче" е, нали? Откъде толкова пари?
Беше лято все още, лято през септември, най-красивото време за София. Аз пиех кафе и вода, а Иван дишаше чистия въздух, след като преди това бе плувал в басейна. На 30–40 метра край нас пристъпваха костюмирани млади мъже с натежали сака и недоверчиви очи. Охраната му.
Впрочем целият ни разговор беше скандален.
– Подарък ми е – изтървава Иван, навеждайки главата си към красивото и скъпо "Версаче". – Не забравяй, че аз съм министър-председателят все пак!
Казва го тихо, страничен човек може да го приеме за извинение, но аз зная колко бушува отвътре Иван. За да не му остана длъжник, отговарям:
– А ти не забравяй, че си ми десетият министър-председател.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания