Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Лъжата - Жан, Иван и Величеството
Въведение
Величеството
Разруха
И генералите могат да бъдат мъже
Непригоден за власт от доброта
Жан – неблагодарното дете на Мултигруп
Война по време на мир
Пари за почерпка
Големият бос
Слънчасали приказки за червено правителство
Само бомбите липсваха
Обаче
Упражнения с власт
Мрачно
Поражение или връх
Землянка в лондонския "Хилтън"
Брадичката на Симеон
Придворните
Трансплантация
Путин и ракетите СКЪД
"Труд" и 49 процента от него...
Клюката като информация
Уроци по всичко
Танцът на Герджиков
Сълзите на Рени
Четири към едно
Властохолик
Пух, пух и прах
Яката на Жан
Колко?
Величество без величие
Респект
Гледайте позитивно, Борисов!
Баба Дана видя десет лева нацяло
Приложения
  
Виж още:
Други литературни произведения /Документалистика
Лъжата - Жан, Иван и Величеството
Автор:
Тошев, Тошо

Пари за почерпка

Реплика

В първите дни на март 2001 г. заминах с една група лекари и два-трима началници в Токио.
Поканил ни беше известният вече у нас доктор Токуда – японски политик и депутат, но и един от богатите хора на островите, върху чийто национален флаг изгрява слънцето.
През годината преди това посещение в българския печат се бяха написали доста неща за милионера Токуда и за неговия мерак да стъпи у нас. "Труд" бе един от активните, но както по тази причина, така и заради придобилия вече емблематична значимост факт – написаното при нас да звучи с подчертана значимост, мнозина ни считаха за особено важни за каузата.
А каузата, казано простичко, бе следната:
На д-р Токуда, който в Япония е собственик и на една най-уважавана верига от болници, му бе хрумнало да инвестира в България. Искаше да направи своя болница в София.
Голяма, хубава болница, за която да похарчи около 80 милиона долара. Тя, твърдеше японският инвеститор, ще е най-добрата на Балканите. В нея ще се извършват всякакви операции, ще работят предимно български лекари, за които чувал, че са много добри. Техни пациенти ще бъдат българите, но и граждани на други балкански страни...
За свой генерален представител у нас д-р Токуда си беше харесал Румен Сербезов.
Може да се твърди, че Сербезов е отличен познавач на Япония – беше преди години един успешен посланик в Токио, владее перфектно японски език, при Тодор Живков бе и министър...
Не искам да се впускам в многогодишната вече сага на тази Токудова болница, но явно и незнайно защо, идеята имаше върли противници. Сербезов тичаше с изплезен език край бюрократичните ни гишета, зейнали като амбразури срещу всякакви посетители и, казано простичко, не можеше да провре мерака за една видимо добра инвестиция из гъстото минно поле, заложено от родната администрация.
От време на време блясваше по някоя светлинка, ето например харесания за строежа терен в "Лозенец" може би вече е купен, но съвсем неочаквано върху нещастната глава на Сербезов се изсипваше жестока градушка...
В началото на 2001 г. като че ли вече всичко се бе подредило. Нужна бе нещо като официалната благословия на Министерството на здравеопазването, за което пък не беше излишно да се аганжират и хора от парламента... Хора от управляващите тогава Обединени демократични сили (ОДС).

С Румен Сербезов не се познавахме преди 1989 г. – тогава той бе от великите, а аз – един простичък журналист.
Много е важно да го припомня – тогава, преди 15 години, управляващите си държаха твърдо властта. Щом си стъпил веднъж на някоя горна площадка, ти, ако не допуснеш гаф с Генералния, можеш да пътуваш главно нагоре или да тропаш на място, което също не беше най-зле. А журналистите бяха скромни служители, които всеки партсекретар можеше да хвърли в безсъние.
Днес нещата изглеждат точно обратно, за което не съм убеден, че е единствено правилното.
– Ти разбираш ли, хората ги е страх от нас!? – казвала ми е многократно Светлана Джамджиева1.
Под "хората" тя разбира политиците – депутати, министри и всякакви подобни човеци.
– Чак пък да ги е страх? – не искам да вярвам аз, че всички мили обаждания за рождения ми ден са поръсени с порция страх.
– А от теб – най-много...

– Страх ги е – казва ми веднъж и Божана Апостолова.
А Божана е една велика жена, бизнесменка от Пловдив, писателка и главно издателка на български автори. Губи от тях, от издадените им книги губи, но го прави, защото това є харесва – да вижда готови и от ръцете є български книги.
– Всички ги е страх от тебе...

В края на август 2003 г. Божана Апостолова организира обсъждане на първата част на "Лъжата" в Пловдив. Разказва ми как от местното ръководство на СДС забранили на "своите" да се срещнат с мен. Забранили и на кмета Иван Чомаков. Е да, ама кметът дойде, че и въпроси зададе.

Иде ми да залегна под бюрото, да се скрия, но тя е застанала право срещу ми и ръкомаха в личния ми, представете си, кабинет.
– И твоите приятели ги е страх, затова и така се прехласват пред книгите ти.
– Искаш да кажеш, че те са боклук?
– Не искам да кажа, че са боклук. Ето, "Лъжата" е интересна, но ако беше малко по-критичен към себе си, ако се погледнеш и с малко ирония, щеше само да спечелиш...
Боже, помагай ми! Аз може и да съм атеист, така са ме учили в Комсомола, но аз съм един вярващ в Господа атеист. И не искам да плаша, а да доказвам... Отвратително е, ако става чрез страх!

След 10 ноември и особено след като "Труд" стана най-силният, аз усетих, че бързо се сдобивам с много приятели. Съвпадеж на случайности, се надявах.
Звезди от театъра, киното и естрадата. Ама звезди като Слънце. Надпреварват се да ми проговорят на "ти" и да ме накарат да си припомня от колко отдавна се знаем. И какви мили спомени от взаимност си имаме.
Писатели, конкуренти на Данте, Шекспир и Толстой, започнаха да си поръчват срещи в най-удобното време. Удобно за мен. Да ми искат автографи от книгите.
Да се шашнеш!
Оказа се изведнъж, че имам десетки незнайни за мен братовчеди, а съучениците ми набъбнаха до неколкостотин. Съседите, Боже пази, понеже съм живял поне в 20–30 квартири под наем, са около четвърт от софиянци.
От село Дриново даже се сетиха, че преди толкова и толкова години там именно съм роден. Но о, чудеса, моите съселяни нищо не са ми поискали, а даже за един от тъжните юбилеи в живота на всеки човек ми пратиха армаган. Изпратиха ми стария школски звънец, който байчото на училището размахваше с морна ръка, за да чуят всички деца за началото и края на часовете. Преди много, много години – един поръждясал, с очернена дървена дръжка, протрита от много ръце, автентичен звънец. По-ценен от камбаните на "Св. Александър Невски". За мен.
Да не говорим за политиците!
Не искам да публикувам имената им, защото ще се получи като поменик от тържествена второюнска заря, поменик, естествено, че на живите...

И така, обажда ми се Румен Сербезов, запознали сме се вече отнякъде и ми казва, че трябва да заминем заедно в Токио. Доктор Токуда лично ме е поканил.
– Ще видиш болниците му – на петзвездни хотели приличат. И добри репортажи ще станат.
В групата са включени десетина души – основно това са лекари и шефове на няколко от големите болници в София. По-важните личности са може би три – главният секретар на Министерството на здравеопазването Стефан Сираков2, шефът на парламентарната комисия по здравеопазване Борислав Китов и един от първите Костови хора, членът на синьото политбюро и депутат Михаил Михайлов.
Солидна компания.

Не мога да си позволя да ви занимавам с моите впечатления за тази страна след Марко Семов ("Япония, като за Япония"). Едва ли има някой да се съмнява, че Токио е един от най-красивите градове на света, а местните влакове тракат като швейцарски часовници. Освен всичко това гостите на д-р Токуда ще трябва да понесат и още ред чудесии на японските хотели и кухня.
Нашият домакин не само не се разделя с нас, но и иска да ни внуши интерес към България не само от себе си. Имахме всякакви срещи – и в болниците му, които са наистина като многозвездни хотели, и с някои от първите хора на политиката, и в японския парламент.
Посетихме, разбира се, и депутатския кабинет на д-р Токуда, а след това в двора на парламента си правихме снимки.

Цялата ни група пред централната сграда на японския парламент. По средата се вижда д-р Токуда, а човекът до него, човекът с фигура на началник, е главният секретар на здравното министерство Сираков.

Помня, духаше вятър, но макар и в първите мартенски дни, дъхтеше на пролет. Имахме след това посещение два-три часа за свободна разходка и се оглеждахме нервно – къде изчезна Румен Сербезов?
Той ни бе като квачка.
Скупчили сме се десетина мъже пред служебния вход на японския парламент, пушим и гледаме към часовниците. Някои от нас са си наумили и покупки да правят, макар че в Токио точно цените са стой па гледай.
Стефан Сираков, който се изживява като ръководител от държавен мащаб, изглежда, че единствено знае:
– Сега, сега ще дойде Сербезов... Качи се при Токуда за малко.
Казва го тежко, демек той е от посветените.
Впрочем той така си говори – ако не го гледа човек, би могъл да помисли, че говори пред микрофон или че е прав до някоя маса и предлага наздравица. Запознахме се в самолета на идване и още по-точно – докато чакахме връзка в Москва. Мотахме се няколко часа из летището, седяхме като наказани из чакалните, пихме кафе, аз купих една кутия "Кохиба", а това доведе до стрес два-трима от лекарите, като чуха колко долара ще платя. И за да бъде докрай изявен гадният ми характер, поканих всички, които си приказваха с мен, да се пренесем в някой от ресторантите.
Не че се домогвах до лидерство – глупости, това ми бе съвсем безразлично, но ми бе нужна компания. Не може някак си да се врътнеш, тайно да си поръчаш и да дъвчеш разсеяно.
В такива случаи е естествено аз да платя, но често настоявам за същото и когато мен са ме канили. Ако не е някой приятел, а е свързано с работата.
– Така притесняваш хората – скара ми се веднъж Виктор Пасков в Берлин. – Въобще това ти е гадност в характера. Не допускаш ли, че хората се обиждат?
– А ти знаеш ли колко е отвратително, когато келнерът дойде със сметката, всички да се замотаят в издирване на портмонетата си?
– Не говоря за такива случаи, но ето – знам, че всички сбирки на Клуба на гениите плащаш ти. Не позволяваш на другите. Аз не бих приел да става така!
– Да бе, но ако застана и над твойта глава с камшик в ръка? – опитвам се да го изкарам на шега аз, защото започна да става съвсем драматично.
... В Токио дадох възможност на главния секретар Сираков ясно да разбере, че имам нулеви претенции за всякакво лидерство. Отказвах тостовете, които ми предлагаше понякога Румен Сербезов, движех се често по моя програма и странях от всякакви разговори, в които трябваше да блестят главният секретар, господа депутатите и всички, които се изживяват като началници.

Най-после Румен Сербезов пристига. Шмугва се през двукрилата врата, а в едната си ръка стиска пликове.
Бели пощенски пликове.
Не са празни... На всеки от пликовете е написано име.
Румен застава по средата на кръга, който сме образували, рови из пликовете, намира нужния от тях и го подава на главния секретар Стефан Сираков.
Държавният мъж взема пликчето, не го отваря дори и го пъхва във вътрешния джоб на сакото си.
Не мога да кажа, че в миг онемях, но усещам, че започва да става нещо в стомаха ми.
Следващият плик е за Михаил Михайлов. Когато е протегнал ръката си да го вземе, той пита:
– Какво е това?
– Доктор Токуда ви изпраща по нещо да се почерпите – смее се Румен.
– Аха – отвръща му Мишо Михайлов.
Борислав Китов гледа към мен. Усещам как този двуметров човек би предпочел моя милост пръв да е получил тези пари за почерпка, защото той, без да знае какво е точно скритото съдържание, би искал да постъпи като мен. Но няма време за колебание – ръката на Румен виси, аз съм далече, сякаш квачката е предвидила каква ще бъде мойта реакция и че мога да объркам нещата.
А аз съм вече вбесен – не, не защото ще демонстрирам колко съм неподкупен. И не защото си мисля, че това е именно подкупът.
Аз съм вбесен, че един депутат от японския парламент си позволява да подхвърля чрез слугата си, моля за извинение, Румене, пари за почерпка на български депутати. И на един виш държавен служител.
И че те хладнокръвно ги вземат!
Вбесен съм, искам да псувам, че могат да се предлагат дребни пари на България всъщност, колкото и високопарно да ви звучи, ай сиктир!
Мъчно ми става за лекарите – те не могат да не вземат тези пари – оказаха се по 50 000 йени. С мижавите си доходи и жалки командировъчни. Затова и имената им моментално забравих – на лекарите, някои от които управляваха болници в София.
– "Тошо Тошев" – прочита и моето име Румен.
Стои пред мен, ръката му с плика е протегната, но мисля, че знае.
– Да, знаех, че така ще направиш – каза ми чак вечерта той. – Но и ти ме разбери...
Не, важното е да не започна да го ругая, решил съм аз и просто казвам:
– Сложи този плик в джоба си. Но не завинаги. Искам за кажеш на доктор Токуда, че съм възмутен.

Сигурен съм, че нищо не му е казал. Дали е върнал парите, няма значение. Истината е, че не веднъж в Токио Румен Сербезов плащаше много от сметките.
Бърка в джоба си, вади бала пари и ги слага на масата.

Ако можеше да се убива с очи, щях да съм на решето.
От очите на Стефан Сираков пушеше като от дуло на пистолет след стрелба.

Малко след като нашата група се прибра от Япония, в България дойде д-р Токуда, а Румен ми предложи като част от програмата му да го поканя на обед.
Обядвахме в "Кемпински". Токуда, две-три от децата му и аз с двама-трима колеги от вестника.
Не ми стигна куражът, а исках.
Много исках да му изиграя същата сцена. Веднага след обеда моята секретарка например да раздаде на японците по един пощенски плик с по 400 долара в него. Толкова са приблизително 50 000 йени. И на Токуда, разбира се. За почерпка.
Тъпото ми българско възпитание...
При това идване на Токуда беше направена и първата копка на болницата, а той тържествено обяви, че след две години ще ни покани на откриването є.
След първата копка втора все още не е направена. Имало някакви неразбории.

1 Джамджиева, Светлана Бориславова – журналистка. Работи в списание “Дружба” (1983–1990), репортерка, редакторка във в. “Демокрация” (1990–1992), редакторка в “екип 10” (1992); репортерка, зав.-отдел, и заместник главна редакторка на в. “Дневен Труд” (1992).
2
Сираков, Стефан Росенов – доктор, бивш главен секретар в Министерството на здравеопазването в служебния кабинет на Стефан Софиянски (1997) и в кабинета на Иван Костов (2000–2001), главен секретар в Международния институт по здравеопазване и здравно осигуряване, създаден от бившия здравен министър д-р Илко Семерджиев.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания