Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Лъжата - Жан, Иван и Величеството
Въведение
Величеството
Разруха
И генералите могат да бъдат мъже
Непригоден за власт от доброта
Жан – неблагодарното дете на Мултигруп
Война по време на мир
Пари за почерпка
Големият бос
Слънчасали приказки за червено правителство
Само бомбите липсваха
Обаче
Упражнения с власт
Мрачно
Поражение или връх
Землянка в лондонския "Хилтън"
Брадичката на Симеон
Придворните
Трансплантация
Путин и ракетите СКЪД
"Труд" и 49 процента от него...
Клюката като информация
Уроци по всичко
Танцът на Герджиков
Сълзите на Рени
Четири към едно
Властохолик
Пух, пух и прах
Яката на Жан
Колко?
Величество без величие
Респект
Гледайте позитивно, Борисов!
Баба Дана видя десет лева нацяло
Приложения
  
Виж още:
Други литературни произведения /Документалистика
Лъжата - Жан, Иван и Величеството
Автор:
Тошев, Тошо

Придворните

Септември 2002. Милен Велчев

Сядаме в ресторант "Уно", новият "Уно", на "Левски", в една изцяло предоставена за двама ни стаичка на втория етаж, говорим си като начало шарени глупости – "какво ново утре във вестника" или пък "какво ще кажеш за аферата "Булгартабак"? Разлистваме безсмислено някакво си меню, когато и на двамата вечерята ни е еднакво безинтересна.
– Искам да знаеш, че аз нямам нищо общо със сделката за "Булгартабак"! – казва неочаквано Милен Велчев.
Това, минерална вода с лимон и лед, поръчвам аз, това е може би интересно. Тази категоричност в декларацията му.
– На мене зелена салата и малка ракия – поръчва министърът.
Това, за "Булгартабак", звучи и като предпазващо оправдание. Като застраховка пред вестника. Но звучи и като мрачна оценка за всичко, което тече – всеки момент Агенцията за приватизация ще подпише сделката с "Табако Кепитъл Партнерс". И после ще стане една...
Но не може да ме е поканил единствено за това откровение – мисля си аз. Не сме се виждали скоро, казва ми по телефона преди няколко дни. Каня те на мъжка вечеря.
Аз не питам защо? Защо и как така министърът на финансите да няма нищо общо с очакваните стотина милиона евро? И защо да се разграничава от своя събрат по лондонска линия Николай Василев? При това ми го съобщава повторно – едва ли е забравил за онова позвъняване още в края на юли, когато бяха отворени всички оферти на кандидат-купувачите. Уж ми бе звъннал само за здрасти и да попита как съм със здравето и така, някак си между другото, ще ми каже министър Милен:
– Ей, да не мислиш, че имам повече информация! "Булгартабак" е извън интереса ми.

И след наздравицата – звъън! – малката ракия в чашата ми с вода, не потръгва. Милен Велчев е притеснен, елегантен в сив летен костюм, аз съм с някакво яке, което захвърлям на съседния стол, и леко се дразня – ще иска нещо като услуга министърът, не ме е поканил да се оплаче от зъл репортер. Лицето му не е като лице за оплакване. В поведението му няма стаена агресия.

Милен Велчев

Освен това ми е симпатичен, намирам го за умен хитрец, неовладял все още могъщия си заряд на масов женкар. Стои си във времето, където водеща е главно емоцията.
Или сметката? Която го пази от изящната красота на човешките слабости. Какво значат за един финансов министър някакви си емоции! Направо си е противопоказно за длъжността.
За интересите си е противопоказно.
В един миг решавам, че трябва да му помогна.
– Кажи, вероятно имаш и конкретна причина за срещата ни... Стига да мога – показвам готовност за отзивчивост аз...
Спомням си съчувствието, което ме връхлетяваше при няколкото ни срещи в редакцията по време на скандала за митниците и "Агентите на Короната" преди няколко месеца. Бяхме публикували една секретна стенограма от заседание на Министерския съвет, от която лъхаше не само пристрастие, но и явно омерзение от законите, които пречеха на правителството да хариже контрола на митниците на английската "Краун Ейнджънс".
В такива случаи, когато зад барикадата на бюрото ми сяда готов да се сдава без бой виден представител на властта, аз се чувствам омекнал и без хъс за сражение.
... Но мина, не мина седмица-две и всичко си свърши, както бе тръгнало. С тишината на глухонемите.
Това бе може би първата сериозна победа на царското ни правителство над медиите и опозицията, постигната чрез глухонемие.
– Абе виж сега – решава се най-после министърът, – мисля си, че сме малко приятели, а въпросът е личен.
... Наистина ставаше дума за личен въпрос, от който не зависи финансовата мощ на държавата, нито съдбата на вестника. Аз знаех за него, още след първите думи на Милен Велчев се сетих, че даже преди два-три месеца го реших. Реших го този въпрос, спрях го, забутах го, толкоз! И не искам ни благодарности, ни коментар. Макар и рядко, редакторите могат да бъдат и хора. Животът им не е само синджир публикации...

И масата ни става по-привлекателна. Няма го скритото напрежение между двама ни.
– Как преценяваш нещата в държавата? – пита ме Милен Велчев.
Едва ли чак толкова е кахърен за моето мнение, но трябва да си говорим. Още е рано за сметката. А аз, кой знае защо, пък се хващам и на случайния му въпрос отвръщам с цяла тирада.
– Зле ги преценявам... Виж само с какво се занимава вече цяла година (припомням – разговорът е през септември 2002) икономическият екип на правителството.
– С приватизация – това е най-важното.
– Да, ама не. Николай Василев продава "Булгартабак", а Пламен Петров – БТК. И доникъде не са я докарали. А работа ли е това за двама министри? Има си агенция, експерти и прочие...
– Но тази приватизация трябва да стане – недоумява министърът, как не разбирам толкова проста работа?
– Приватизацията не може да е главната цел и смисълът на икономическия екип... В него влизаш и ти... Приватизацията е само средство. Важно, наистина, но средство. Целта е да трака икономиката, да се съживи индустрията, да се създават условия, климат за бизнес, за нови работни места...
И развивам една мъчителна тема за липсата на стратегия у тези министри. Не е ясно каква е целта им, чоплят на дребно, дребни са целите им. Сякаш са на временна работа, на сезонна заплата. Знаят ли те, а може би ти ще ми кажеш, каква е програмата за следващата година, в какво ще се намеси държавата, за да живне по-осезаемо индустрията например. Или – туризмът?
– Виж, в туризма има успехи – колко нови хотели израснаха край морето!
– Израснаха въпреки вас – отговарям нахъсено. – А държавата ги следи като воайор. С какво им помогна? За да стигнеш например до "Ривиерата" на Емил Кюлев – един евпропейски курорт, трябва да минеш край руини от нищета. Да не говорим за пътищата.
– Няма пари – вдига рамене министърът.
– Не е така, Милене. Не се мисли стратегически. Не се гледа напред. Николай Василев например я кара, като че ли е на временна работа, украсил е биографията си с длъжността на министър. Нещо повече, кара я, сякаш е планирал това. И въобще не му пука какво ще е, щом му мине мандатът.
И се сещам за един гаден въпрос.
– Хайде да разсъждаваме. Идват избори – дали след година, две или три, няма значение. НДСВ участва, естествено, и както е тръгнало, вероятно ще ги загуби. Остава в парламента като една от опозиционните сили. Ти например няма начин, ако не си допуснал груба политическа грешка, няма начин да не си депутат.
– Аз?… Депутат в опозиция? – прекъсва ме финансовият министър и се смее.
– Да, депутат в опозиция. Умен, подготвен... Може би зам.- председател на бюджетната комисия.
– Глупости! Никога няма да стана обикновен депутат... При това в опозиция...
– Тогава?
– Заминавам си в Лондон.

Октомври 2002. Георги Петканов

Президентът Георги Първанов е на официално посещение в Германия. В културната делегация съм записан и аз. В нея са и Гранитски, Антон Дончев, Венелина Гочева, с които през цялото време сме заедно и, доколкото е възможно, избягваме задължителната програма. А тя, програмата, не е правена за човеци. Тя е за самодвижещи се роботи, които нямат умора и не се налага да мислят. Всичко им е вкарано предварително. И думи, и усмивки, и тостове... Президентът – няма как. Обикаля като наказан от среща на среща, президентските му екипи подтичват край него и естествено, че всички остават без въздух.
На втората вечер в Берлин родният ни посланик дава коктейл. В салона, който е за стотина човека, са поканени наверно хиляда. Получава се като на предизборен митинг за Великото народно събрание през 1991 г. Наблъскани като в рибна консерва, хората не могат да мръднат, дишат на пресекулки, а над главите им ляга тежката пара от влажните връхни дрехи, които не могат да съблекат. Навън е студено и мокро.
Излизам на вятъра, отсреща е българският културен център, където въздухът е на Виктор Пасков, защото е неговият директор. Намирам край някакво барче няколко души с по чаша вино пред тях, сторват ми място, но аз дебна часовника – след час Първанов ме е поканил на извънпротоколна вечеря. Поканени са и други.
Без знанието на германските домакини, които, абсолютно сигурно е това, не биха допуснали своеволие: един държавен глава, дошъл на официална визита, да се шмугне в някое берлинско кръчме. Без съответната на президентския ранг тежка охрана, без специално меню, без човек от външните работи даже. А сметката да си плаща като всички от джоба си.

Кръчмето наистина е от масовите. От посолството са запазили четири-пет маси в един малък салон, но защото президентът е казал, че това си е частна вечеря, не намират за нужно да му дадат поне преводач.
Президентът да се оправя! И жена му, първата дама, която е с него, да се оправят сами.
В това е и чарът на вечерта.
Чарът ли?
Ако държавният глава бе избран с гласовете на която и да е управляваща партия, дето се вика, ако беше царски човек, посланикът щеше да подскача край него. А ако бе един нявгашен първи, известен като човекът от Правец, килим щеше цялото посолство да му простре по пътя до кръчмата. Е, и нито аз, нито Гранитски и Гочева щяхме да се окажем на масата му.
А не ми се мисли какво би било и как биха постъпили с Костов?! Който, без да е бил държавен глава, бе мисълта, нравът и настройката на китарата му дори.
И така, сядаме си на масата – президентът с жена си, споменатите трима, а на шестото място Георги Първанов поканва професор Петканов.
Вътрешният министър е в официалната делегация, скрил се е от домакините като нас и ето, стискаме в пълно безсмислие подхвърленото ни от сервитьора меню. Никой не знае немски.
– Ох, омръзнаха ми все тежки вечери – изпъшква Зорка Първанова. – Бих хапнала кренвирши. Вурстчета... Топли, с горчица и бира.
– Много са хубави – съгласява с Гранитски.
– А аз искам туршия с ракия – усмихва се уморено президентът.
– Една ракия и аз бих му ударил – отпуска се арабийски на стола си професор Петканов.

Георги Петканов

Очите му святкат, изглежда, вече е в приятната фаза за по-шумна компания. Предварително е подготвен.
На съседната маса е най-близкият президентски екип. Там прииждат вина и мезета, халби с пенеста бира, там започва живот, а нас ни подминават като мижава гаричка по бързия път на експреса.
...Някак си все пак се оправяме.

Отначало разговорът пърпори като гедеерски трабант – много сме различни около масата, дума оттук, дума оттам, нещо за политиката, за тежката президентска програма, за вестниците, разбира се, за мрачните картини, описвани в тях, за журналистическите пристрастия. И за престъпниците, има си хас да забравим, че на масата е Петканов.
– И какви рейтинги само ни пишете – гледа към мен и към Гочева той. – Не мисля да вярвате в тях.
– Ние не ги пишем – казва шефката на "24 часа". – Ние само ги публикуваме.
– Наздраве за вас – вдига чаша министърът. Той е умен човек, не може да не знае, че рейтингът наистина е нещо условно и в някакви граници, но обикновено е близък до истината.
Друг е въпросът, че неговият личен рейтинг е сред най- ниските. Доста по-нисък от рейтинга на самата полиция.
– Важното е да пазите рейтинга на Бойко Борисов – казва той, макар че и без думите му знаем за тяхното недолюбване.
Всички вече го знаят. И те не го крият.
Бойко е личен избраник на Царя, най-верният от придворните. Но Бойко си е мъжкар, за няколко месеца само се превърна от бодигарда на Симеон във въоръжен с пищов Крали Марко. А от пищова си генералът не се и отделя. Носи го затъкнат направо в колана, без кобури и всякакви глезотии. Понякога носи по два.
Но не в пищова е работата. От запасен майор в пожарната, веднага след като стана отговорен секретар на МВР, а това ще рече нещо като шеф на генералния щаб във войската, Бойко Борисов бе произведен в чин генерал-майор. Той веднага си направи и съответните снимки – с парадна и непарадна куртка, с черни командоски и с камуфлажни дрехи. А ние, редакторите, с удоволствие ги слагахме на първите страници.
Е да, ама мина не мина, и започнаха, както му е редът, следващите генералски въздигания. Така се бе случило, че в МВР този чин бе съвсем на привършване. А ние, казваше Бойко, командваме полицейска войска, която е по-голяма от преднатовската ни армия. Я вижте колко генерали има войската!
И премиерът предлагаше, а президентът подписваше укази – генералите в полицейската къща взеха да се множат. Това докара нова беля – изведнъж всички те се оказаха равни с чина на началника си. Хеле пък когато след посещението на Папата (май 2002) генерал-майор Димитър Владимиров бе произведен като награда в генерал-лейтенант, настъпи истинска драма.
Как така, уж двамата – Митко и Бойко, вардеха Папата, а единият скочи нагоре по чин. Единият само!
А шефът на Генералния щаб при Свинаров е с четири звезди! Защо, защо е тази несправедливост!
Драмата бе с национално значение, тя се играеше невидима за обикновения зрител, но пукаше от време на време с някой трасиращ куршум от страниците на вестниците. "Труд", още след новата звезда на генерал Владимиров, предложи с тази воинска чест да бъде белязан и Бойко Борисов...
Хайде де!
Да, ама не! Професор Георги Петканов не даваше. По-точно, той не предлагаше... Видимо, не беше съгласен да прибавя нови проценти и към без това най-високия рейтинг в държавата. А без министъра този въпрос не можеше да бъде обсъден, което означава, че не можеше да бъде решен.
Малко преди тази визита в Германия, в "Труд" отново бяхме предлагали на Георги Петканов да помисли за главния секретар.
– Няма какво да му мисля, наздраве – усмихва се господин вътрешният министър, – като толкова го харесваш, предлагай го ти!
И ме гледа, както гледа професор на изпит: хванал ме е с "пищов". И допълва, поглеждайки към Георги Първанов:
– Указите се подписват от президента!
Ха да ви видим сега!
Президентът клати глава – да, ама не! Този подпис е, след като всичко вече си се реши.
– Рейтингът на полицията не е бил никога толкоз висок – усмихва се към министъра Венелина Гочева.
Тя е права, разбира се, но лошото в случая е, че и министърът знае това.
– Едва ли ще отречеш, че заслугата за това е на Бойко – прекалявам с обобщенията си аз.
– Защо не си го вземеш при тебе? А? Вземи си го и го направи генерал! С колкото искаш звезди...
Министърът е ядосан и говори високо. Прекалено високо. Не като професор на изпит, а като министър пред по-нисшите чинове. Съседните маси съвсем са притихнали. Интересно им е да слушат. Президентът си допива ракията и през повечето време мълчи.

На другия ден заминаваме в Ерфурт. По обед е официалната среща с кмета на общината, а после следва разходка. Без лимузини и хеликоптери вървим по чаровните улици на стария град. Най-отпред и заедно с кмета президентът Георги Първанов си носи кръста и поддържа необходимия разговор. Другите сме се пръснали, зяпаме по витрините, а случайните минувачи зяпат по нас.
Няколко пъти съзирам високата фигура на професор Петканов. Ходи, оглежда се, въобще не личи да е от по-официалната част на делегацията ни. В някакъв миг кръстосваме погледи, усмихнат той прави крачка към мен, аз също се приближавам. В мига, когато ще си стиснем ръцете, мъжът казва:
– Как сте, господин Тошев?
– Все по-добре, господин министър.
И двамата се засмиваме – без уточнение знаем, че официалният тон е условен. Има хора наоколо.
– Радвам се, че всичко е наред – отвръща Петканов.

След този месец октомври, колкото пъти се е случило да се чуем по телефона с Бойко Борисов, аз се обръщам към него с "маршале".
– Здравей, о, Велики! – казва ми той.
– Ставам прав, маршале – отвръщам му.
Шегички...

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания