Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Лъжата - Жан, Иван и Величеството
Въведение
Величеството
Разруха
И генералите могат да бъдат мъже
Непригоден за власт от доброта
Жан – неблагодарното дете на Мултигруп
Война по време на мир
Пари за почерпка
Големият бос
Слънчасали приказки за червено правителство
Само бомбите липсваха
Обаче
Упражнения с власт
Мрачно
Поражение или връх
Землянка в лондонския "Хилтън"
Брадичката на Симеон
Придворните
Трансплантация
Путин и ракетите СКЪД
"Труд" и 49 процента от него...
Клюката като информация
Уроци по всичко
Танцът на Герджиков
Сълзите на Рени
Четири към едно
Властохолик
Пух, пух и прах
Яката на Жан
Колко?
Величество без величие
Респект
Гледайте позитивно, Борисов!
Баба Дана видя десет лева нацяло
Приложения
  
Виж още:
Други литературни произведения /Документалистика
Лъжата - Жан, Иван и Величеството
Автор:
Тошев, Тошо

Танцът на Герджиков

16 юли 2003 г. В 11 часа ми се обажда Огнян Герджиков. От няколко месеца с председателя на Народното събрание сме възприели един по-приятелски начин на общуване, така че той направо звъни от джиесема си и казва:
– Господин Тошев, Герджиков се обажда...
Не съм много изненадан от това позвъняване, защото в днешния брой на вестника голямото заглавие на първа страница е сглобено от интервюто на шефа на Върховния съд Иван Григоров: "ИСКАХА 50 000 ЗА ДЕПУТАТСКО МЯСТО". Под него има една кратка информация (отправка) за интервюто му с Лилия Христовска, поднесено на две страници вътре. Те обсъждат главно съдебната реформа, но това си е чиста политика. Между другото първият съдия на държавата, известен като един от правоверните седесари и близък на Костов, твърди:
"Имам конкретна информация какви суми са искани за кандидат-депутат в Монтанския избирателен район. За водач на листа цената е била 50 000 щатски долара в брой, а за избираемо място – 30 000 долара. Поради не особено голям интерес накрая рекетьорите са свалили мизата на 20 000 долара за избираема позиция."
Става въпрос за спечелените от Царя парламентарни избори през 2001 г., а Монтанският район специално е и район на самия Герджиков.
– Радвам се да ви чуя, господин председателю – отговарям приповдигнато аз, защото вече знам, Герджиков е притеснителен.
Освен това, за добро или зло, аз съм му внушил някакъв тик за "внимание" при общуване с мен.

Огнян Герджиков е, струва ми се, един от малкото управляващи политици днес, с когато мислим на “ти”, но си говорим на “вие”...

На 15 май, след премиерата на "Лъжата" в НДК, се изви една опашка от стотина души, които искаха да получат автограф върху книгата, която току-що бяха си купили, и след час, когато опашката вече се свършваше, виждам, че на края є се е наредил и Герджиков. Чака и той като всички, но като идва до мен, не ми подава никаква книга.
– Купих си я още миналата седмица – казва той, – но не я нося. Друг път ще ми я разпишете...
– С удоволствие – усмихвам се с най-уморената си усмивка аз.
– Беше ми много интересна – но като разбирам, че ще има и втора част, съм малко притеснен... Как ли ще ме описвате мен?
На мен ми става малко неловко – Герджиков е един интелигентен човек, професор по право и както и да се е случило това, сега все пак е шефът на парламента.
– Без вас няма да мине – отвръщам му. – Но сигурно ще бъда коректен.

... Сутринта, след разменените поздрави, той казва, че иска лично да ме покани на вечерята, която организира по случай приключване на лятната сесия на парламента.
– На 31 юли, в ресторант "Крим", където се видяхме преди месец... Само че трябва да ви предупредя, че съм поканил всички главни редактори, а това ще рече, че и главния на "Монитор". Много бих искал това да не ви попречи да дойдете...

Няколко месеца преди това, в началото на парламентарния сезон (октомври 2002) се бе създало напрежение между него и медийните репортери в Народното събрание. По същество Герджиков беше прав за желанието си да намали постоянно акредитираните (над 800 души) журналисти в парламента, но пресцентърът му бе започнал да дяла върху този проблем като с брадва. Обадих му се тогава и му предложих да ни покани – няколко главни редактори от Съюза на издателите, и заедно да решим как да станат акредитациите.
Още на другия ден той ми предложи пет-шест души, които да участват в тази среща, между които беше и Блъсков.

Същестуват в живота няколко природни, биологични и произведени по друг начин шумове, които предизвикват у мен моментална алергия. Някои от тях са и сред шумовете, които се изписват с букви и в обикновения случай образуват имена. Подобен вид шумове са несъвместими с нормалния ритъм на съществуването ми. Аз не се боря с тях, подминавам ги, а когато мога – просто избягвам гнездата на тяхната душевна смрад.
Затова отвръщам на председателя, че всичко това е много добре, но Съюзът ще бъде представен не от мен, а от другите членове на ръководството му.
– Защо? Ако съм сгрешил при подбора на имената, кажете, ще направя корекция.
– На мен ми е противопоказно да стоя в едно помещение заедно със сегашния главен редактор на "Монитор"– опитвам се да избягна съответния набор от звуци аз, за да не си създавам сам алергизиращия агресор.
– Не знаех – смутен е председателят и не задава въпросът "защо".
– Така че срещата ще стане без мен, но това е без значение. В Съюза имамe принципно становище.
– Не, не, не съм съгласен. Няма да каним Блъсков – решава Герджиков и така става.

При днешния сутрешен разговор обаче, защото съм убеден, че решаващият подтик за него е плесникът на Григоров, гръмнал чрез първата страница на "Труд", искам да спестя излишното напрежение на парламентарния шеф и мънкам: "Да, да..."
Знам предварително, че няма да отида на тази вечеря... И без това не е полезно вечер много да се яде. (За да бъде представен все пак вестникът, изпратих Светлана Джамджиева. След това се оказа, че в "Крим" е нямало човек от "Монитор". Не е изключено това да е станало по аналогична причина.)
– Имам и една молба към вас – идва на думата си професорът. – Днес под главата на вестника е сложена една пасквилна информация на Иван Григоров...
– Да, така е... макар че аз не знам дали е пасквилна. По-важното е, че тази информация не е наша, на вестника. Съобщава я човек-институция.
– Всичко ми е ясно... Аз не ви се сърдя. На ваше място също бих я публикувал... Но нали ще ни дадете право на отговор?
– Дори без вашето обаждане това щеше да стане – отвръщам аз със самата истина.
Не само защото правото на отговор е въпрос на морал за всяко издание, но и защото подобен скандал между шефовете на Върховния съд и Народното събрание е мечта за всеки главен редактор.

До месец май (2003) не ми се беше случвало да вечерям с председател на българския парламент, да седнем на маса и поговорим извън деловите срещи по работа. Това до голяма степен беше естествено.

Не би могло да се каже, че парламентарният шеф на всяка цена е сламена фигура. Безспорно е обаче едно – формално го избира съответното ново Народно събрание, а на практика – победителят в него. Победителят в изборите. А това, по стара вече традиция, родена далече-далечe преди избухването на демокрацията, на практика означава, че го избира победилата партия.
А когато произнасяме думата партия и днес сме длъжни да помним едно – партията, това значи, Вождът є! Защото оказва се, че колегата Маяковски е не само голям руски поет. Колегата Маяковски е жив като повратлив политически анализатор, наричан понякога "водещ" на политическо "шоу" по националната телевизия (БНТ). Неговото безсмъртие не е толкова в стиховете :
"Партията и Ленин –
това са близнаци-братя!
... Когато кажем Партията, разбираме Ленин!
Когато кажем Ленин – разбираме Партията!"
Неговото безсмъртие е действително, защото в този куплет можем да заменим името "Ленин" с всякое име на вожд от успешно действаща партия днес.
Да пробваме:
"Когато кажем Доган, разбираме ДПС!
Кагато кажем ДПС – това значи Доган!"
Или:
"Когато споменем синия цвят, си мислим за Костов!
Когато разговаряме с Костов – чуваме СДС!"
Днеска обаче (2003) дори Маяковски не би могъл да избегне досадното повторение на думички-имена и би изпаднал в естетическо малокръвие, ако трябва пак да запише в куплет гениалното си прозрение за вождизма в партийното строителство, пренесено на Балканите.
Ето как несръчно биха звучали тези негови поетични открития:
"Когато кажем Национално движение
Симеон Втори
,
разбираме Симеон Втори!
Когато си мислим за обичта си към Симеон,
се сещаме за Национално движение
Симеон Втори."
Ха сега де! Кое е тук партията? И кой си е грабнал имотите?

Подобно упражнение може да си направи всеки, не само със споменатите уважавани партии. Пробвайте например с "Евролевица" или със синдиката "Подкрепа"...
Колкото и идиотско да е обаче, това историческо равенство не се получава при партията, заложена в гена му.
Както и да опитваме с
"Когато кажем БСП, се сещаме за Първанов",
"Когато срещнем Сергей, се срещаме с БСП" – не става, не излиза прословутото равенство.
Засега...
Като контрапункт на този политологичен и естетско-литературен анализ обаче изплуват понякога и видения.
Да затворим очи и да приложим усвоените сръчности за остатъка от партията СДС днес, през шеметната 2003 г.
Звучи ли например:
"Когато кажем Надежда, разбираме СДС!..."?
Звучи, ама не!
По-вярно би прозвучало може би по следния начин:
"Когато кажем Надежда, пак разбираме Костов!..."
С извинение. Моля.
Не бойте се, деца!

Според държавния протокол парламентарният шеф е втори по ранг в Република България. Първият, твърди този същият протокол, бил президентът. И чак след това идвало ред на министър-председателя.
Впрочем, така е по Конституция.
Но тя, нашата Конституция, понякога е като шопска салата. Всеки главен готвач си я кълца, както си иска – според собствения си вкус, покорността, която предполага у гостите, и раболепната им готовност да приемат желаното за действително. И според партийното чувство за хумор, утвърдено за всеки конкретен момент. Утвърдено от ръководящата партия, което значи – от Вожда є.
В последните две години по-модна е думата Лидер. Което си е равно на Вожд, на Дуче е равно, а и на Фюрер. Без да слагаме, разбира се, знака на равенство и на хората, титулувани с тях, защото историята отдавна им е заложила конкретност и съдържание.
Партийното чувство за хумор се измерва с усмивките до захлас, с които обкръжението на Лидера посреща всичките звуци, произведени съзнателно или не от него самия.

Истината е, че шефът на парламента е една от най-безгласните фигури сред хората с власт. По-безгласна дори от редови депутат.
О, родният депутат е с права – той може да ходи, когато си иска, на работа, но може и да не ходи. Може да не стъпи дори в манифактурната фабрика за закони, наречена за благозвучност "български парламент". Може да се изказва, да тропа по банките, но може да си мълчи като царедворец пред царя си.
Доскоро се казваше "като комунист на разпит".
Шефът на родния парламент има неотменимото право да слуша. И да понася вина.
Да слуша всенародния вожд, а това ще рече – премиера. По простата причина, че именно той си го е нанизал на пръста – посочил го е значи, прицелил се е и – бум! Купува си го, дето се вика, почти без пари – един мерцедес, топъл през зимата кабинет и... въоръжена охрана.
Тази охрана може да се грижи за къщата, да разхожда домашните кученца, да придава значимост и на съпругите... Кеф!
Тука обаче има една тънкотия – всички, на които им се полага охрана, обичат да подчертават как тя им се пречка да са по-близки с народа и колко щастливи биха били, ако пак си тръгнат сами и мешано с хората.
Тези приказки са яркият израз на тяхната природна демократичност.
Главното задължение на парламентарния бос е да осигурява комфорт!
На първо място – да не създава проблеми, да бъде верен, но да бъде и вярващ – в Христос, Аллах и Джордж Буш.
Да гарантира всяко важно гласуване, да си затваря едното око, а ако е нужно – и двете, когато не са събрани нужните гласове, а вместо тях са гласували Карти.

Ето, поради всички тези причини аз, общо взето, не съм се сближавал с парламентарните босове.
Нямам какво да науча от тях...
Не, не защото съм се съмнявал, опазил ме Бог, в техните "цивилни" познания, не заради някакъв фалш в светския им живот. Не, не подценявам и техните титли, нито уменията им да се клатят в танго или да се друсат върху ресторантските дансинги.
Казано простичко, достатъчно знам за всеки от тях, имал съм, както се казва, възможност да се поуча от човешката им мъдрост и политическа повратливост. Това обикновено е ставало, преди да бъдат заковани на поста си или след това. След като са свалили парламентарните им тела от страшния кръст. И те пак са станали хора, а не Подчинени.

За първи път ми се случва да седна край маса с един председател едва през май 2003 г. Ей тъй, не да обсъждаме важен проблем, без да се налага от работата ни. И независимо от неотменимия факт, че Лидерът му е с него. Край него, във въздуха му за дишане.
Случи се – и това е! Да се срещнем без тема за разговора ни, постепенно да сгряваме ледовете, съзнателно и двете страни, да си говорим, макар и на "ви", но дълбоко, фактически и само на "ти".
Това се случи с председателя Герджиков.
Още през месец април Антон Дончев, докато си отминава месечната сбирка на Клуба на гениите, ме пита:
– Би ли приел да се срещнеш с Герджиков?
– Много пъти сме се срещали – отговарям, без все още да схвана за какво иде реч. – Няма проблем.
Но Антон, защото е автор не само на "Време разделно", а въобще си е автор на всякакви времена, разбира, че нещо съм неразбрал.
– Не, не така – човекът иска да те покани на вечеря. Не по работа...
След това... След това Антон, изглежда, го бе инструктирал, че за подобните срещи не обичам да ми съобщават чрез секретарките си, та след няколко дни на джиесема ми звъни направо Герджиков...
И така, след едно-две договаряния, трябва да е удобно времето и за двамата, избираме датата 29 май, петък.
– Като съм прочел книгата ви – смее се професорът на другия край, – предлагам да се срещнем в "Крим". Там са много от срещите ви – и с Кольо Добрев, и с Костов...
– И с Муравей Радев – допълвам го като контрапункт аз. – В Руския клуб паметна плоча ще поставят след време.
Разбираме се – Герджиков ще вземе Камелия Касабова (зам.-председателка на парламента), а аз – Светлана Джамджиева.
"В този тип срещи – твърди Светлана – с Тошо имаме отработено поведение, без да сме се наговаряли нито веднъж. Нещо като добрия и лошия полицай – аз доста агресивно и леко просташки захапвам неудобната тема, задавам неприятен въпрос или подхвърлям злостничка реплика.
Тошо с удоволствие наблюдава реакцията, след което леко ме скастря и автоматично се превръща в нещо като защитник на другата страна."
В случая обаче това не се налага.
Пристигаме в "Крим" в точния час, но аз нарочно се забавям с една-две минути – редно е да отидем поне малко след домакините. По принцип не обичам да закъснявам, дразня се и когато ми закъсняват и колкото с повече звезди е по пагона си закъснителят, толкова съм по-язвителен, щом му се случи.
Надежда Михайлова например винаги закъснява. Влита задъхана и по десет минути си извинява. Така автоматично е изпортила първия ход.
Иван Костов бе точен като математик. И не поглеждаше към менютата. Един цял домат. Чушка, сурова. Минерална вода. Никога пържено.
Муравей Радев идваше първи. Все подранил. И усмихнато дружелюбен в началото. После – твърде често – умислен.
Софиянски е най-големият цар на всякакви закъснения, а близкият му човек Любомир Павлов закъснява понякога с дни. Но много мило се извинява.
Докато беше първата цигулка на БСП, закъсняваше и Георги Първанов – все особени и все партийни дела го препятствали. Откакто е президент, започна повече да се уважава.

Герджиков е точен. Разбирам, че е дошъл преди десет минути, малко след това е дохвърчала Касабова, и двамата ни посрещат прави, сякаш сме важни особи.
– Как да седнем, господин Тошев? – пита ме озадачаващо домакинът, защо аз ще решавам?
И ето ме, разпределям местата – от едната страна – той и Светлана, а отсреща им сме двамата с Камелия Касабова.
Обичам да гледам събеседника си в очите, а искам да наблюдавам и Светлана Джамджиева. Известни са ми нейните номера, а знам, усетил съм вече, че шефът на парламента е притеснен за нещо от мен. ("Как ли ще ме описвате във втората част на "Лъжата"?")
И двамата – Герджиков и спътницата му, са усмихнати и любезни. С тънкия оттенък на съзнателна и неизбежна самоотбрана. Помежду си разговарят на "ви" – не само дамата, която се обръща към шефа си, но и той, председателят, отвръща по същия начин. Показва не толкова уважение според мен, а по-скоро незнание как ще се държим ние двамата с мойта заместничка. Да не прекалява с интимност, непозволена за високия пост. Поне на публично място.
Светлана си кара на "ти" – на "ви" съм є позволил да говори само веднъж преди повече от 10 години, и то през първите шейсетина секунди от разговора ни. Когато нахлу в кабинета ми, съвсем непозната, и поиска да започне работа в "Труд".
Когато след по-малко от час Касабова за първи ще се обърне на "ти" към парламентарния шеф, ми става ясно, че и тя най-после се е отпуснала. И още нещо – става ми ясно, че са ни приели най-после за хора, а не само като редактори на личното им спокойствие и служебен уют.

Отначало, докато ни вземат поръчката, я карам на спомени. Съзнавам, че трябва да предложа посока на разговора. След малко носят на Светлана уискито – малко с много лед, а на двамата по ракия и зелена салата. За мене – вода. Като начало – газирана. С вечерята – минерална с лед и лимон.
– Тук, на тази същата маса преди близо седем години Кольо Добрев ни каза, че няма да прави ново червено правителство. Бяхме пак двамата.
– Спомням си, вие сте го описали в първата част на "Лъжата" много добре – казва Герджиков.
И така, минаваме отгоре-отгоре по книгата и по-точно – как ли ще изглежда втората част, в която ще има много за Царя.
– И за придворните – мятам нежна усмивка аз.
– Да си призная, аз съм доста притеснен за себе си – признава си още веднъж Герджиков, но преди моя – и какъв ли може да бъде (!?) коментар Светлана вклинява кметската тема:
– Май го закършихте с кандидатурата си за кмет в София?

По това време Софиянски е отдавна известен, ще иска трети мандат, а няколко дни преди тази вечеря Надежда Михайлова обяви, че следващият столичен кмет ще се казва Пламен Орешарски. Още на другия ден съвсем нерагламентирано в редакцията ме посети Антоан Николов – щял да бъде в изборния му щаб и първата му задача е да го запознае с мен.
– Кога ще имаш някакво време? – пита ме той.
– Нека се обади Надежда Михайлова – отговарям му аз изчерпателно. – С удоволствие ще се срещна с Орешарски, но ще е по-добре и тя да участва.
На другия ден всичко си става по регламент и даже за утре, сещам се след въпроса на Джамджиева аз, в събота (30 май) имаме насрочена, този път служебна вечеря в ресторанта на "Хилтън". ("Регламентирахме" го даже още веднъж – докато трае тази вечеря в Руския клуб, ми звънва Надежда Михайлова и предлага наместо в събота да се видим в неделя. На същото място. Имала неотложна среща в Бургас.)

– Май го закършиха – съгласява се Герджиков. – Но аз зная кой е добрият ни кандидат – прави пауза той и търси реакцията ни. – Софиянски!
– Известно ни е това – отвръщам му аз. (Даже го бяхме вече написали в "Труд".)
– Има обаче още една кандидатура – продължава професорът, – Лучано.
Гласът му звучи с видимо несъгласие, а Светлана добавя:
– И този кандидат ни е известен. Но засега май само той си вярва, че ще стане така.
За Лучано чухме още в началото на април – на една подобна, като предстоящата среща на другия ден, със Стефан Софиянски и Любо Павлов, който по традиция е шефът на генералния щаб на неговите кампании по избори.
Струва ми се, че Герджиков не крие нищо от нас за кметските избори – той и сам си признава, че с него не се обсъждат подобни неща. Но, мисля си аз, за правителството, за толкова очакваните промени по него шефът на парламента не може да не е извест?н. Поне защото ще трябва да организира нужните гласове за приемането им.
В София все повече се говори, че царят не бърза с промените, защото е притеснен. Не му е известна печелившата формула за пред жълтите депутати. Опозицията си е ясна – засега тя не се нуждае от избори. По-важни са жълтите, защото незнайно е накъде ще ги тласнат лобистките центрове, а доста от депутатите са подчинени главно на тях.
И двамата ни събеседници са категорични в едно – промени трябва да има. Нещо повече, тези промени се бавят. Не върви на хубаво "новото време", а за някои неща си е бетер и от "старото".
Да вземем приватизацията, дори само "Булгартабак", за който парламентът направи такива гимнастики, само и само да спре всякаква възможност за външно влияние. А това означаваше да се елиминира съдът. Е, и то не помогна – усетила бездънното блато, Агенцията за приватизация сама спря вече готовата сделка.
– За всичко това не може да няма вина вицепремиерът Николай Василев – кара конкретно Герджиков. – И мисля, че с него ще трябва да започнат промените.
– Нали бяхме говорили с теб – обръща се най-после на "ти" и Касабова, – че ако все пак сделката стане по нагласения начин, да си хвърлим оставките.
Както се вика – стоп-камера!
Герджиков не казва ни дума, но видимо е съгласен със заместничката си.
– Всичко зависи от министър-председателя – иска да смени темата той.
– А вие не можете ли да се опитате да го убедите? – съчувствам му донякъде аз и въпреки всичко не мога, не искам да разбера служебния страх.
Какво, какво толкова ще се случи, ако един председател на българския парламент покаже характер, а вече си мисля, че Герджиков го има?
– Защо не поискате специална среща по този въпрос, за необходимите промени в правителството? Вие сте вторият по ранг в държавата...
– Никой не иска да слуша – казва тихо професорът, разперва ръце нагоре и настрани, обръща поглед с бялото на очите и ми се струва, че се моли на Господ.

Две седмици преди тази вечеря ми се обажда Лидия Шулева. С нея още в първата ни среща по работа – беше през август 2001, когато тя все още се радваше, че е забелязана за министър, а и вице на премиера, скъсихме дистанцията на "ти". След това сме се срещали не веднъж, разговаряме си по телефоните, а за по-официалните празници Шулева ми праща и по един SMS.
И ето, звънва ми тя малко след като е минал Гергьовден (2003) и с доловима тревога в гласа си моли за среща.
– Не, бързо е, ако можеш, да не отлагаме – казва тя и се разбираме, че на другия ден в "Радисън" ще пием кафе.
При обикновените хора "срещата на кафе" може да бъде удобна формула за желана интимност. При хора с нашето положение означава единствено "работа".

Лидия Шулева. Харесвам дамата в нея - тя е безспорно един от най-дейните министри днес, но това не й пречи да продължава да се държи като дама.

– Трябва ми твоят съвет – кара направо Лидия Шулева. – Ако кажеш, ще си връча веднага оставката...
Откровено казано, даже съм изненадан. Шулева според мен е предимно успешен министър.
В същото време държавата се тресе от скандал след скандал. В момента я разорава една "яхтена" бомба, заложена преди година в Монако и гръмнала през април в колата на Иван Тодоров–Доктора. Няколко дни по-късно генерал Бойко Борисов казва на глас, че МВР има снимки на политици и мафията, ние пък в "Труд", да ни убие човек, научаваме от известен през близкото минало друг генерал, че политиците се казват Милен Велчев, Пламен Петров и Миро Севлиевски. Те са се снимали с недовзривения Доктор. И публикуваме имената им. Публикуват ги и други от вестниците.
Става една, стой само и гледай!
Притиснат за видимо изтърваните думи, Бойко Борисов си връчва оставката на царя, той започва да мисли, а мнозина от жълтите пажове, маскирани с одеждите на велможи, започват да го ругаят. Бойко ругаят, народния генерал! Съмняват се значи, и го правят на глас, в неговата незаменимост.
Царят обаче след няколко дни взе, че реши засега Бойко да си остане.
От всичко това хаосът не изглежда по-малък.
– Не знам доколко добре ме познаваш – кара вече по-спокойно Лидия Шулева, – но аз работя сега само за името си. Имах добър бизнес преди, но един провал на правителството, както е тръгнало, може да ме съсипе. Аз нямам намерение да напускам после държавата.
– И искаш да изпревариш събитията?
– Не само това – губя си времето.
– Какво мислиш за колегата си "вице" Ники Василев?
– Мисля, че не става за нищо – засмива се Шулева, но все пак иска да уточни, – не става за управленец. Може би е честно момче – аз не се занимавам с неговата приватизация... Той си я прави с царя...
– И всички виждаме докъде я докараха. Странното е, че ние, мога само за "Труд" да говоря, прозряхме тази истина още преди една година... Колко нещо изписахме само... Но има ли кой да чете? И да слуша...

Разговорът ни свършва горе-долу така, както по тази тема с Герджиков – тя е първият заместник в правителството. Не є се полага да се изхлузи през задния двор. Нещо повече, тя е длъжна да разговаря...
– Никой не иска да слуша – прекъсва ме.
Въпреки всичко трябва да се опита.
– Зная, че е по-лесно да ти го кажа, отколкото да се направи в действителност.
И ако няма чуваемост, да го каже на глас. Пред очите на всички.
– Ето, за това можеш да разчиташ на мен – завършва половинчасовата ни среща.
Изпращам я до колата пред главния вход на хотела, целуваме се по бузите и тя си тръгва.
Не, не бих казал засмяна, но малко усмихната.
Всеки случай, не си подава оставката.
... На 11 август 2003 г. се срещнахме за първи път след това. Темата "оставки", случайно или пък не, пак бе актуална. Преди няколко дни си я подава, по всяка вероятност на "ужким", Милен Велчев. Царят пак мисли, но този път всички са предпазливи – никой от "жълтите" не си позволява да строши хатъра на финансовия министър.
А ако всичко е само игра и ключът за парите остане и за в бъдеще в него?
Очаква се Симеон да изиграе поредната си партия покер. И да не приеме оставката.
– Но ако се намери трети човек с подобен мерак, трябва да се внимава. Навремето Стамболов три пъти си давал оставка пред Фердинанд, двата пъти той му я връщал, но след това я приел. А малко по-късно – хряс! И си заминал бившият премиер.
– Нали сме се разбрали – смее се този път широко Лидия Шулева, – ако ми хрумне подобна идея, първо с теб ще се посъветвам...

Разговорът ни в Руския клуб продължава близо три часа, сервират ни по някое време вечерята, тримата минават на вино, аз на минерална вода, но всичко това си става някак незабелязано. Думите ни вървят и все се въртят около хората на властта. Припомням по някое време за срещата ми преди няколко дни в Лондон със Спас Русев (22–25 май) – бизнесмен и царски приятел. Главната фигура от яхтения скандал – по негова покана се оказват в Монако и тримата политици. Той ги е запознал с обявения за контрабандист Иван Тодоров–Доктора. Съобщавам, че ще публикувам нашия разговор в няколко броя на "Труд". Така си създавам и удобна възможност да проверя доколко Спас Русев ми е говорил и истината.
– Всъщност той именно е препоръчал на царя Николай Василев. Наистина, не за министър, а като специалист по макроикономика. А Ники съответно пък кани – нещо като на контрагурбет, и другите юпита...
Така няколко говорещи на английски момчета извървяват за месец – месец и нещо невъзможния път до министерските постове.
Знам, че Герджиков не може да не е запознат с всичко това, и с удоволствие не чувам никакви възражения.
– Не е ясно само едно – и Спас Русев няма как да го знае – вметва Светлана, – как си харесахте Тошо Пейков и Драганова? Кой ги набута на царя?
– Ще ви кажа – отвръща господин председседателят. – Петканов. Професор Петканов.
– Ама и ти беше много впечатлен от дамата – подмята по женски Камелия Касабова.
– Направи ми впечатление колко е енергична.
– При това бременна?
– Помислих си, че ако като бременна е толкова действена, как ще е после!?

Тогава, през пролетта на 2001 г., всичко изглежда като щастливо пиянство. Народът е повярвал, повярвал е в Симеон, въстанал е, както се вика, срещу опозорената вече власт на Иван Костов и... лее куршуми, стяга навуща, цървули, точи старите ножове, Драганова шие байряка, идат отвсъде млади юнаци... Стоян Ганев като Георги Бенковски обикаля тайните офиси, калесва Апостоли, а Панайотов и няколко "панайотки" осейват държавата с комитети, заклеват ги в правата вяра с кръстосани пищов и кама. Странно е даже как не се намери и Боримечката – да метне черешовия топ на гърба...
Но затова пък сред хората тръгна като Христос сам Симеон Втори. Стъпваше целеустремено по вълните, както е стъпвал Спасителя, но вместо по вълните на реката Йордан – ходеше по вълните на народното недоволство. И вместо с няколко риби – с по няколко думи решаваше проблемите на глада.
Мистерия!
Ако беше жив Вазов, можеше да напише при други условия и исторически времена една нова поетична глава от "Под игото". И да є сложи същото име, каквото е в безсмъртния му роман – "Пиянството на един народ".

– Симеон е един интелигентен човек, но Симеон цял живот се е готвил за цар. А царят затова си е цар, защото над него единствен е Бог. Той не пита, не съгласува, той не може дори да греши – казвам най-после аз.
Не защото съм убеден във всичките думи, които съм сложил на масата. Интелигентен? – Какво е да си интелигентен човек?
Да говориш неразбрано, но благо?
За да си интелигентен и пръв политик, дали е достатъчно да се обличаш добре и да не сваляш на публично място сакото си, да ти личи, че много си чел и познаваш класиците, че познаваш всички възможни прибори върху масата и те са послушни в ръцете ти?
Да знаеш осем чужди езика – чужди, без изключение, до един. И най-чуждият между тях да е българският, който уж ти е роден?
Да си купуваш с лични пари билет за самолет до Мадрид, защото ти е бедна държавата, но да не ти мигне даже окото, когато оградиш най-тучните парчета от нея? Придобивани по съмнителен път от баща и от дядо.
И какво като говориш осем езика – испански като кралската им фамилия, немски като истински Кобург Гот, английски като на британските братовчеди... А не знаеш най-важния език за който и да е политик?
Организационния!
Какво струва цялата ти култура на възпитаван по царски методи младенец, цялата ти просветеност и дипломи, когато ти липсва елементарна организационна култура!?

– Извинете ме, господин Герджиков, да не накърня някак си чувствата ви, но аз мисля, че Симеон не става за премиер.
Не, нямам усещане да е гръмнала бомба. Даже някак си семпло са екнали думите ми. Няма и ярка реакция.
Герджиков ме поглежда замислено, отпива глътка коняк "Черноморско злато" – двамата с Касабова пият по глътка от него, защото бил единствено хубавият от нашите, отпива още веднъж и казва:
– И аз мисля същото...

Ето защо и разказвам всичко това, въпреки притеснения ни в началото домакин – "как ли ще ме описвате във втората част на вашата книга?"
Много премислях и знам, че всичко това има някакъв смисъл, както и въобще при тези мои писания, само ако е истинско. Само с неудобните за говорене пред всички неща. Неудобни поне в даден конкретен миг от историята.
Една проста сметка, която си правя през лятото на 2003 г., ми подсказва, че когато тази книга излезе – наверно една година по-късно, Симеон вече ще е само история. Последната страница от историята на династията Сакскобургготски по българските земи.
Ще са останали единствено сметките му с имотите.
За всенародно разчистване!
Имотите – дворци и хиляди декари гъсти гори, които той днес – системно, безсрамно си присвоява, както вече веднъж са го сторвали историческият му татко и дядо.
Този мой разказ, прочетен тогава, дори може да бъде алиби за председателя.

Една година по-късно, преди да тръгне книгата към печатницата, тия мои предвиждания се оказват неточни, неверни. Не, не мисля, че съм сгрешил с оценки и помисли по отношение на гражданина Сакскобургготски. Даже обратното, десетки са новите доказателства и през изтеклото след майската ми среща (2003) с Герджиков за хаоса в Симеоновото премиерско царуване. Фактологията за всичко това е работа за историци и политолози, а моята е по-скромна – да обрисувам, колкото е възможно, лицата от Времето, техните остри или размекнали се черти. И чрез тях да се получи колкото е възможно и Лицето на Времето. За неговите истини и лъжовност.
Едно безспорно е вярно – Симеон не е нито Жан, нито Иван. Чужда му е тяхната юмручна парадност. Той е като капка вода, която, независимо от бури и ветрове, не спира да капе – отмерено, тихо, без пукотевица. Точно, на избраното място. Може да ти влее глътка живот, но може – ако си капе по-продължително, да разбие и черепа ти.
В началото на март (2004) изпратих на Огнян Герджиков подготвената до този момент част от книгата – той бе поискал да я прочете предварително. Бях готов, ако ми се обади, да махна някои от думите в тази "глава". Дължах му това заради откровения тон при нашия разговор.
Той не ми се обади...

Преди да си тръгнем, неочаквано и за себе си, предлагам на Герджиков да ни даде за печат някои свои стихове. Точно така – стихове, мерена реч. Известно ни е в редакцията, че той си пописва, а ние имаме точна рубрика за това. Нарича се "Строфи от сърце" и е главно за пишещи политици и за хора с други "цивилни" професии.
– Като се махна от парламента – смее се председателят. – Обещавам.
След това се сеща за нещо и продължава:
– Тогава и ще танцувам. Откакто публикувахте онази снимка, се зарекох, че няма да танцувам на публично място, докато съм председател на парламента. И не съм го правил.

Веднага се сещам за снимката.
Публикуваме я на първа страница в неделя, 17 февруари 2002 г. На нея той наистина е във вихър на танц, разкрачен в нещо като кючек, а край него се кършат две депутатки. И то едни депутатки – мамо мила!
Снимката си има и заглавие "Вихри се парламентарен семинар в Сандански".
А в тези дни (събота и неделя) официално е обявено, че хотел "Сандански" функционира като парламентарен колеж, където новите депутати се учат как да отговарят на журналистите. И как да не им отговарят...
За да бъде гаврата ни обаче по-пълна, точно под снимката сме поставили друго заглавие – "Пир по време на чума", и без всякаква връзка с главния мозък съобщаваме, че се навършват 172 години, "откакто Александър Сергеевич Пушкин пише драматичното си произведение "Пир по време на чума", вдъхновено от поемата на англичанина Уилсън "Градът на чумата"."
Тенденциозно – до смърт.
Грубо.
Не бих казал, че се гордея с това, и съм длъжен да си призная, че идеята тръгна от мен.

– Когато в Народното събрание има журналисти, внимавам дори като тръгна за тоалетната – смее се горчиво Герджиков. – Все си мисля, че ще ме снимат.
Смеем се и четиримата, но наистина ми е притеснено. И за да сложи капак на главата ми, той продължава:
– Е, малко прекалихте тогава...
Дошло ми е много. Съчувствам му, но все пак казвам:
– И сега бих пуснал тази снимка, господин Герджиков. От тоалетната – не, но от дансинга...
– А коментара – "Пир по време на чума"?
– Той наистина е в повече – съгласявам се, защото е прав. – Сега бих пуснал снимката, но без коментар!

След малко си тръгваме. Слизаме заедно по стълбите, разделяме се приятелски.
Чак в колата аз казвам на Светлана:
– И нищо не ни поискаха...

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания