Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Лъжата - Жан, Иван и Величеството
Въведение
Величеството
Разруха
И генералите могат да бъдат мъже
Непригоден за власт от доброта
Жан – неблагодарното дете на Мултигруп
Война по време на мир
Пари за почерпка
Големият бос
Слънчасали приказки за червено правителство
Само бомбите липсваха
Обаче
Упражнения с власт
Мрачно
Поражение или връх
Землянка в лондонския "Хилтън"
Брадичката на Симеон
Придворните
Трансплантация
Путин и ракетите СКЪД
"Труд" и 49 процента от него...
Клюката като информация
Уроци по всичко
Танцът на Герджиков
Сълзите на Рени
Четири към едно
Властохолик
Пух, пух и прах
Яката на Жан
Колко?
Величество без величие
Респект
Гледайте позитивно, Борисов!
Баба Дана видя десет лева нацяло
Приложения
  
Виж още:
Други литературни произведения /Документалистика
Лъжата - Жан, Иван и Величеството
Автор:
Тошев, Тошо

Разруха

Професор Любен Беров

На 31 декември 1992 г. голямото заглавие в последния за годината брой на "Труд" е "Беров става премиер не на партия, а на всички. Дай Боже!"
Като съм мислил над заглавието тогава, вероятно съм искал от вестника да лъха и оптимизъм, да загърбим по-бързо злокобния дъх на политическото тресавище, в което държавата ни стърчеше с ужасено лице. Гърдите є свистяха, смазани от калта, очите є святкаха през чернилката на закани и клетви, превърнати в руини села и дъхтящи омраза митинги, а изкуственото є дишане бе поверено на политически фелдшери с фелдфебелски нрави.
Но заедно с оптимизма на подбраните думи съм сложил и гореща молба – "Дай Боже!"

И до днес си спомням гласуването на това – шесто вече, шесто поред! – правителство на България след 10 ноември. Тогава ми изглеждаше драматично, защото и аз, пък и вестникът, сме си били недорасли наивници – не можехме дори да помислим, а как да можем и да предвидим, това, което ни чакаше...
Тогава ми изглеждаше драматично – тогава, на 30 декември 1992 г., това, което ставаше в родния парламент. Управляващите доскоро, депутатите на СДС, или по-точно – останалите верни под знамето с лъвчето, ходеха мрачни, псуваха на комунистическа майка и въртяха глави като вещици.
Отцепниците от тях, идентифицирани като "мравки", припълзяваха към новия управленски мравуняк и заедно с ДПС формираха парламентарното мнозинство. Надяваха се, че омразниците в червено, които само преди няколко месеца Доган искаше да изтрие от политическата ни карта, ще ги припознаят като съюзници.
Има си хас!
Неочаквано в краката на Нора Ананиева, парламентарният бос на червените, бе цопнала златната рибка. И лично Доган, забравил по целесъобразност мерака си за забраната им, им буташе държавен тиган – "Де бакалъм!"
Впрочем турчинът в този момент се оказваше един от най-мислещите за времето българи.
На другия ден остатъкът от СДС захърка в най-тежкия политически махмурлук, познат по българските земи. Две години щяха да са му нужни, за да втаса зелето на новия майстор на партийни туршии. На Иван. Чак при епохата "Жан" щеше да кипне резливият сок на разбуждането.
На 30 декември 1992 г. нормалният човек в парламента бе току-що избраният премиер проф. Любен Беров.
Стоеше болен на трибуната, едва се чуваха думите му, а беше призван да говори, да води! Ставаше премиер, никога не го беше сънувал. Нямаше си партия, ни синдикат, рекламна агенция си нямаше даже.
Един възрастен мъж. Уморен. Скучен. Трудно е да го срещнеш усмихнат. Не, не става за митинг. За поп в църква даже не става. Изглежда умен и почтен.
Само след няколко дни икономическото му вице, младокът, засмян до уши, Валентин Карабашев, щеше да заяви в интервю за нашия вестник, че правителството щяло да бъде "правителство на приватизацията". За разлика от правителството на Филип Димитров, което останало като "правителство на реституцията".
Шега ли беше това словосъчетание или просто... лъжа?
Една от ония плоски шегички – лъжи, в които шегаджията вярва. Вярва си сам, извайва ги с пуберни мисли, като ефирния профил на желана, но недостъпна жена, към която слабите мъжки ръце се докосват единствено в сънищата.

След двете стихии на Луканов, синьото торнадо на Филип Димитров и пръските, ръзхвърчали се от цопването му в рядкото политическо блато, над страната ни сякаш се смени изведнъж и цветът на небето.
Стана сиво.
Безвремие – едно от сполучливите според мен определения за управление през следващите две години. За което, разбира се, държа да подчертая това, най-малко вина има почтеният мъж Любен Беров.

Какво си спомня РАЙЧО РАЙКОВ,
правителственият глас на
77-я български кабинет?

"Много лъжи и обиди съм чувал за професора от противниците му – "сламен премиер", "правителство на разграбването", "кабинетът на Мултигруп"... Всички обаче избягват да си спомнят, че това правителство бе спасителният вариант от едни нежелани предсрочни избори в много труден момент. Беров пое тежък товар, за който не само че не беше се готвил, но го пое и сам – без ясна парламентарна подкрепа, без подготовка, без програма и конкретизирана цел.
Единствената светлина през този мрачен декември (30. ХII.1992) бе като че ли облекчението, с което хората посрещнаха факта, че все пак ще има ново правителство.
... А на запад от нас войната в Югославия ставаше все по-ожесточена. Без да сме получили компенсация за първото ембарго (има се предвид ембаргото по време на Войната в залива – 1990, б. а.), ООН наложи второ, което ни удари най-силно от всички други съседни страни.
В България трябваше да се вършат един куп все исторически важни неща – бавеше се връщането на земята, приватизацията не можеше да стартира, държавната икономика беше в агония, цените подскачаха без правила, връхлетяла ни беше безработица, спекула..."

Струва ми се, че най-краткият изказ за тези години е... управленска безпросветност. Ако някой поиска, може да употреби и по-яростни изрази – разрушаване на остатъка от държавност, безхаберие към затъващата в тресавище изтощена страна, а защо не и с Пушкиновата драматичност – "пир по време на чума". Политически пир, защото, ако Беров всъщност е необходимото жертвено приношение, то варварите, глозгащи остатъци от страната, развяваха синьо-червени туники.

С Райчо се знаем още от 1978 г., когато попаднах за няколко години на работа в телевизията. Тогава той не беше дебел, пърхаше от амбиции, не членуваше в БКП, а в посестримата є БЗНС, на което гледахме и с мъничко завист – земеделците по-добре се уреждаха...
Райчо не беше от грубите уреждачи и вероятно затова го запомних – не бяха чак толкова много младите журналисти (особено журналистки), които се мотаеха в тази сграда не само за да блестят от екрана, но и да мислят с главите си.
След избухването на демокрацията, която ме свари за осма година зам. главен редактор на "Труд", се срещнахме с него случайно. Не си спомням как точно стана това, но със сигурност помня, че той ми предложи да направи интервюТО с Тодор Живков.

Райчо Райков и неговата съпруга Нуша

Да се направи ей така интервю, свободно и просто да се причака из коридорите на ЦК или на парламента първият човек на държавата преди 10 ноември 1989 г. не би допуснал дори писател-фантаст.
През есента на 1990 г. тази работа не стоеше точно така – Живков беше минал през следствието и си караше кротко домашния арест в Бояна, но интервю с него никой до този момент не беше направил.
Направи го Райчо Райков. То излезе в първия брой на седмичния ни "Труд" и го продаде за няколко часа.
Искам да припомня и още един факт – Райчо беше и първият водещ на "Отзвук". На една от най-очакваните в продължение на няколко години актуална политическа рубрика, която отначало вървеше след "По света и у нас".
Е, днес Райчо Райков, понапълнял, неочаквано през последните години попадна – за втори път през живота си, на място, което аз мисля, че не е точно неговото – в Съвета за електронни медии. И за втори път сбърка.
Първият беше през януари 1993 г. На датата 11-и той беше обявен за говорител на правителството Беров.
Ето как той самият описва този случай:

"...Един неочакван инфаркт, който ме връхлетя на 7.IХ.1992 г., последвалият дълъг шестмесечен отпуск по болест, личната ми несигурност в държавната телевизия, последица от едно интервю, както и журналистическото ми любопитсво, ми отредиха съдбата да стана говорител на Министерския съвет. Присъствах на всички правителствени заседания и спокойно мога да кажа, че виждах с очите се как действа властта в продължение на година и десет месеца.
... Една от първите стресови задачи, с която трябваше да се справя в началото на февруари 93-та година, бе да парирам набезите на личната секретарка на премиера, която не спираше да му внушава, че единственият начин да се преустанови контрабандата на горива по Дунав за Белград е... да се прегради реката с шлепове. Беров, нали е добър, я слушаше учтиво, клатеше глава и засега не предприемаше нищо, но журналистите почти надушиха тази история... Слава Богу, че премиерът не беше човек, който взема бързи решения, а искаше всичко да съгласува с министрите, и тази щуротия се размина, без много да ни се смеят.
Заради обстановката в Югославия обаче бяхме на крачка да се заплетем в нещо наистина сериозно. Екстравагантният вицепремиер и транспортен министър Нейчо Неев (човекът, който ще произнесе по-късно пред "Труд" злокобната фраза "Егати държавата, щом и аз мога да є бъда министър!") щеше да ни вкара в международен скандал.
При едно свое делово посещение в Белград той решава да ни покани "гости"! Накуп почти цялото югославско правителство, с което Европа, а това значи, че и България, не искаше да има никакво вземане-даване.
Това стана в края на м. май 1993 г., тъкмо когато кабинетът се опитваше да убеди света, че стриктно спазваме разпоредбите на ембаргото и че няма нищо по-справедливо от това да получим компенсации за загубите си. И изведнъж сякаш гръм падна над главата на професор Беров – дойде съобщение от Югославия, че пристига поканената от вицепремиера ни делегация!
Какво се прави в такъв момент?
Спешно се свиква правителството и всички започват да си скубят косите: да се върнат поканените министри от границата? – не става, а да се посрещнат, както е прието навред по света – лошо!
Реши се югославската делегация да се приеме "хем официално, хем – не" на ГКПП "Калотина".
И ето, в късна доба, някъде след 10 часа вечерта, се строихме на българо-югославската граница: моя милост, началникът на кабинета на министър-председателя Георги Недев и началникът на протокола на Министерския съвет. А заедно с нас – още 14 лъснати лимузини на Националната служба за охрана със съответните шофьори и гардове.
... Най-труден за отговор ни беше въпросът:
– Защо не ни посреща премиерът или поне някой министър?

Полицай довежда бившия вицепремиер Нейчо Неев за пореден път пред Сливнишкия съд. Делото срещу него е още от 1994 г. - а обвинението е за контрабанда на 16 влакови композиции с петролни продукти по време на югоембаргото.

Отведохме гостите в резиденция "Бояна", пожелахме им лека нощ с уверението, че важните двустранни разговори ще са утре, а след това грабнахме "петолъчките". Трябваше да съберем задоволително отговорен екип, който хем да разговаря, хем нищо да не казва... Измислихме и достатъчно безсмислената формула "консултации между двата кабинета за развитието на двустранните отношения след падането на ембаргото", с която кодирахме станалите все пак на другия ден разговори и някак си замазахме цялата работа...
Не много след това Нейчо Неев бе изваден като министър от състава на правителството..."
Оказва се, че основният лозунг на демокрацията е или грешно разбран, или пък просто е служил на най-мрачните страсти, движили, през които си искате исторически времена, стремежа на хората. По света и у нас.
В нелишените от смисъл думи "да разрушим системата", в които нормално е да се очаква, че идва реч за разрушаване и промяна на тоталитарната социалистическа система, се бе вместил демоничен смисъл и дух за разруха на всичко, сътворявано от обикновени човешки ръце. За сриване на самата държава, за смазване не само на налаганата десетилетна лъжа за рая на световния комунизъм. На местата на димящите руини от тази, макар и социалистическа, а то ще рече, че и нечовешка система не се предлагаше нищо...
Нечовешка, това бе горе-долу единственото определение, което бе разрешено да се изказва на глас в първите години на прехода. Всеки, който би го оспорил, можеше да попадне мигновено под удара на твърдата революционна секира, която не търпеше никакъв сантимент... Тя не само боядисваше в синьо розите и шампанското, но беше на път да забрани и червения цвят от дъгата. Защото червеното означавало комунизъм.
По този повод написах една иронична позиция, в която призовавах да се смени червеното от националния флаг, а да се забрани и американското знаме, докато янките не си махнат червеното предизвикателство към посинелите демократи у нас, барабар с петолъчките...

Нищо освен фрази, лозунги, студ... И омраза.

Копаеха се всъщност основите на една нова, не по-малко страховита лъжа.
Тази лъжа имаше острите черти на глада.
Независимо от всички режими, грехове и падения, въпреки жертвите, войните и реките от кръв, текли при бран, при "нежни" и пушечни революции, България през 1989 г. е една стара, улегнала, европейска цивилизация, заела не само непоклатимо място върху картата на световната материална и духовна култура, но и държава с традиции, с герои, със слава.
Само за две-три години хора, които се бяха домогнали до кормилото є, я бяха подкарали с десетки промили политически алкохол, заместил кръвта им.
... Едва ли ще бъде честно, ако кажем, че целта им е била да рушат. Но главно разруха се получаваше. Къде ли е гледал Всевишният, ако въобще е знаел, че сме се пръквали?...

На 25 април 1993 г. започва двудневно официално посещение на българския президент Желю Желев в Кувейт. С него пътуват двама министри на Беров, Вальо Стоянов, естествено, генерал Владимиров гарантира живота му, а група бизнесмени се канят да придадат делови характер на иначе приличащата на разходка визита. И няколко журналисти са тук, поканен съм и аз.
На летището в София да изпрати президента е дошъл само един от зам.-председателите на парламента Йордан Школагерски. Ако не броим Мария Желева, съпругата му.
По това време, когато държавният протокол се олицетворява само с наличието на щатната бройка на някакъв симпатяга и с липсата на всякакви правила, това не довежда вълнения, но все пак, мисля си аз, не е ли редно да се навърта край президента поне българският посланик в Кувейт? Да му говори, да му разказва, да му обясни нещо по документите, които ще се подпишат, нещо за кувейтския протокол...
Тази нашенска изпроводяческа скромност ще лъсне най-ярко, когато след четири часа кацнем в Кувейт. Там, строени, бляскави и засмени, ще ни чакат сред всичките чудеса, на който Изтокът е способен, Негово Величество емирът на Кувейт Джабер ал Амед ас Сабах, премиерът и шефът на парламента... Ще ни чака дворецът "Баян", до който д-р Желев ще бъде съпроводен лично от височайшия домакин. Преди това по целия път, по който летят двата бронирани "Линкълн"-а, а след тях и 16-те тъмночервени буика за делегацията ни, ще дипли над главите ни националните знамена на България и Кувейт.
Салтанати не, ами сякаш най-после е дошъл за братския кувейтски народ жадуваният като чиста вода без дъх на петрол миг, когато от неговото гостоприемство ще се възползва самият български президент, който се казва не как да е, а д-р Желю Желев.

Преди това, докато си летим значи със самолета, си пийваме в салона отзад по глътка уиски и, както се вика, говорим си. До мене е седнал някой си Карастоянов, шеф на строителна фирма, който сам се чуди на себе си за какво ли е тръгнал, след като всичко в Кувейт е разбито.
– Не, не от войната с Ирак – хили се с почернели зъби събеседникът ми.
А зъбите му са почернели, защото цял живот е строител и все по пустините е строил. И в Кувейт е строил...
– Стоян Ганев всичко разби – пълен разгром на родното ни присъствие тук... Наздраве...
През миналата 1992 г., както си прелитал насам-натам по света, външният ни министър-турист не прескочил и държавицата Кувейт.
И разказва сред върли закани по адрес на Стояновите лели и братовчедки строителят безнесмен Карастоянов... Не че разказва непознати неща – за всичко сме чували и сме писали, но разказва като свидетел.
Дългът му, както се вика, на Стоян Ганев дългът като демократичен министър, не можел нито за миг да се примири с гнилата ни социалистическа агресивност, с червената номенклатура и разни възпитани край Червения площад дипломати. Дошъл, видял и ударил желязната седесарска метла. Камък върху камък в пустинята не оставил от зиданата през последните двайсет-трийсет години кувейтско-българска деловитост.
– Парите, парите са важни – продължава все по-нервно ядостаният ми събеседник. – Цифровото изражение на двустранните ни връзки за една година се срина десет пъти... И защо ли съм тръгнал сега да си губя времето?
– Е, може пък и нещо да стане – успокоявам го аз. – Желю се надява на хубави разговори.
Истина е, хубавите разговори си станаха. Приемите бяха богати. То риби, миди, меса... Какви ли не чудесии по масите никнеха, да се чуди човек при тази кувейтска пустиня наоколо... Само дето алкохолът е забранен, сух е режимът в емирството, а защо? – пропъшка при един от банкетите нашият президент...
Каква е сметката под чертата след всичко това?
Никаква. Няма сметка, защото нямаше кой да я направи.
Търговското представителство на България е заличено преди няколко месеца.
От българските строители, които навсякъде ги споменават с добро, няма следа... А точно сега, когато раните още димят, раните от войната с Ирак, точно такива хора тука са нужни.
Няма ги българските сондьори.
Няма ги каквито и да били наши представители, с които да разговаря кувейтският бизнес, който, кой знае защо, като няма къде да дене парите си, е готов да прехвърли частица от тях и в България.
Няма и българско посолство в Кувейт. Не, не са ни скъсани отношенията, но няма посланик, няма служители. Само един човек е останал от старите, колкото да не се пуснат кепенците върху лицето на амбасадата ни. Временно изпълняващ.
Всички останали са издухани, отвяни и изчегъртани като ненужна социалистическа плесен.
И ето, че става майтап...
Докато си приказваме отзад в самолета, ни идва на крак сам президентът.
– Как е, как е? – шегува се той.
– Добре е, добре – шегуваме се и ние.
Като ме вижда, нали сме вече малко нещо приятели, със сигурност поне едни Боянски ливади имаме между нас, д-р Желев присяда на седалката от другата страна на пътеката и започваме горе-долу следния разговор:
– Господин президент, съществува една тревога сред хората от бизнеса, че двустранните отношения с Кувейт са по същество занулени от правителството на Филип Димитров. Дали срещите ви днес и утре са достатъчно подготвени, защото България може само да спечели от едно спокойно и делово сътрудничество?
– Да, да, всичко е подготвено – отговаря президентът. – Те, тези срещи, се готвят от Външно, а хората си знаят работата.
Знаят си, друг път! – бих казал аз, но неприлично е някак. Все пак разговарям с държавен глава...
Той отговаря явно по принцип. Той въобще не очаква някакъв по-такъв интерес от моя, от наша страна. Интерес, дето се вика, като конфузия.
– А къде е нашият посланик, защо не пътува с нас? – питам аз и допълвам: – Какви точно документи ще се обсъждат, какво очаквате да се подпише от вас и емира?
– Посланикът сигурно ще ни чака в Кувейт – отвръща Желю. – Наздраве – допълва той, защото всички знаем колко е важно да се поддържа добър социално-психологически климат във взаимоотношенията между отделните власти.
– Доколкото знам, България няма посланик в Кувейт – продължавам с агресия аз. – Стоян Ганев го уволни, а нов вие не сте назначили...
– Не може да не съм назначил – недоумява президентът. – Нали все пак това посещение е подготвяно.
Вдига за малко глава от чашата си с "Джони Уокър", съзира как по пътечката се провлачва един от преданите му мускетари Боян Славенков1, помахва с ръка, но и вика:
– Славенков, ела кажи бе, имаме ли посланик в Кувейт?
Славенков е достолепен. Той има сърдита брада и излъчва успех – усмивката му даже говори за главоломен успех в кариерата. Той е икономическият съветник на президента. А чрез него – и на държавата!
– Всичко си имаме – отговаря той.
– Но посланик в Кувейт си нямаме – усмихвам му се ми-ло аз.
– На журналисти не вярвайте – отсича съветникът, мята ми поглед като гюле, от което може да ти стане цицина, и отминава.

"Тъжно е, когато те посрещат добре, а си отиваш без настроение" – това е заглавието на заключителния ми коментар за това посещение (27.IV.1993). Цитирам го не защото е толкова важно точно пътуването в Кувейт. Такива пътувания, уви, бяха с десетки.
Всички те бяха стъпка от другото – пътуването на държавата ни въобще. Голямото пътуване, наречено преход. Или смяна на системата. Сигурно е едно – физиономията ни беше сменена. Физиономията на държавата и на всеки от нас.

... Като станало дума по време на разговорите между д-р Желев и емира за икономическото ни сътрудничество, величеството дори било изненадано, че България не участва във фонда за развитие, поддържан от Кувейт, откъдето веднага бихме получили кредити два пъти по-изгодни, отколкото от Световната банка. Попитал домакинът дали му носим проекти, които Кувейт е готов да финансира – в селското стопанство например, животновъдството, туризма, комуникациите... Къде ни е проектът за търговска спогодба, за премахване на двойното данъчно облагане, за защита на инвестициите?
Скръб. Мирова скръб и безмилостна злоба могат да те стиснат за гушата...
Оказва се, че одобреният от кувейтското правителство вариант за договор по един съдбовен и до днеска въпрос – инвестициите, е изпратен преди няколко месеца в София.
Още по времето, когато Филип Димитров в късната есен на 1992 г. се изживява като политически Хамлет.
Дошъл е, заврял се нейде из нашенските кьошета този междуправителствен документ, събира си прахоляк и до този миг никой не го е открил. И защо ли му трябва?
– Тъжно е – казва ми президентът Желев, докато се стягаме за път към България. – Остави този срам, дето брах, но е тъжно, че като се договорим в такива случаи в чужбина, след като се върнем вкъщи, нямаме отракана администрация, която да зъвърти машината...
Това става няколко часа преди една истинска драма да сполети българския президент. Драма, пред която всички са равни.

На връщане от Кувейт почти през цялото време президентът седеше отзад, на опашката на самолета, където бяхме журналистите. Ние си го повикахме, а и той не се нуждаеше от дълга агитация. Поръча моя милост една бутилка уиски, изпихме я, а след мен – "дума да не става – тропна президентът, – и аз мога да почерпя..."
Това все още бяха годините, когато демокрацията правеше прощъпалник, когато нито президентите, нито министрите си позволяваха да се вземат много на сериозно. От една страна, никой не искаше да се прави на Тодор Живков, да бъде важен и прочие... Нали при демокрацията всички са равни... От друга страна – никой не беше все още сигурен. До вчера – селянин някакъв от Веселиново, цопал по селската бара и бракониерствал в ущърб на марксизма! Риба ловил, с ръцете си направо я хващал и буф – към тигана.
А сега – президент! Как ли е станала тази магия. И дали е наистина, да няма в цялата работа шашарма?
И тия журналисти, как се бяха развихрили!...
Живяла дълго с намордници, демократичната преса можеше за миг да те метне към дъното, така да те овърти в пера и фъшкии, че и родната ти майка да избяга от теб. Разбира се, имаше вестници всякакви, даже такива, които си миришеха честно на вестник, но имаше и такива еднооки пирати, пред които средновековните им деди биха изглеждали скромни монаси.
Е, и може ли при всичко това един президент, един от вчера станал министър да се взема на сериозно?
Отгоре на всичко в тръгналата към преход страна изведнъж се оказа, че няма нито един годен закон, с който поне президентът да можеше да се защити. Няма и толкова! Да се спазват старите разпоредби означаваше да я караш по старому, да си шибан номенклатурчик. Да се позоваваш на нечовешкия тоталитарен закон си означаваше, че си долно ченге. И още по-лошо – доносник!
Затова и неписаният лозунг на пещерната ни демокрация бе всъщност "Долу законите!"
Най-щастливото време за мутри, проституция и лабави политици.

Докато измервахме дълбините на дружбата между четвъртата власт и държавния глава на България, двама души в самолета са знаели – президентският говорител Валентин Стоянов и шефът на охраната генерал Владимиров. Съобщили са им го още преди да излетим от Кувейт, но така са преценили и двамата – да не казват на бащата за дъщеря му, ще объркат изпращането, бляскавия източен протокол, сърдечните думи между държавните глави ще объркат...
Същия ден се била самоубила малката дъщеря на д-р Желю Желев, 22-годишната Йорданка Желева.
Разказваха след това, че след като баща є станал президент, трудно понасяла омразата около себе си, не се примирявала с мисълта, че ако поиска да следва във ВУЗ (момичето е завършило Художествена гимназия за изящни изкуства), мнозина могат да кажат, че баща є я уредил.

На летището в София министър-председателят Любен Беров чакаше президента. На изпращането не беше дошъл...

1 Славенков, Боян Първанов – икономист, работил е като научен сътрудник в Икономическия институт на БАН, специализирал в САЩ, икономически съветник на президента д-р Желю Желев (1990–1997), доцент, преподавател в СУ “Св. Кл. Охридски” и в Пловдивския университет “Паисий Хилендарски”.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания