Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Лъжата - Жан, Иван и Величеството
Въведение
Величеството
Разруха
И генералите могат да бъдат мъже
Непригоден за власт от доброта
Жан – неблагодарното дете на Мултигруп
Война по време на мир
Пари за почерпка
Големият бос
Слънчасали приказки за червено правителство
Само бомбите липсваха
Обаче
Упражнения с власт
Мрачно
Поражение или връх
Землянка в лондонския "Хилтън"
Брадичката на Симеон
Придворните
Трансплантация
Путин и ракетите СКЪД
"Труд" и 49 процента от него...
Клюката като информация
Уроци по всичко
Танцът на Герджиков
Сълзите на Рени
Четири към едно
Властохолик
Пух, пух и прах
Яката на Жан
Колко?
Величество без величие
Респект
Гледайте позитивно, Борисов!
Баба Дана видя десет лева нацяло
Приложения
  
Виж още:
Други литературни произведения /Документалистика
Лъжата - Жан, Иван и Величеството
Автор:
Тошев, Тошо

Жан – неблагодарното дете на Мултигруп

На 4 януари 1995 г. президентът Желев приема за първи път лидера на БСП след изборната му победа.
На тази среща Жан Виденов се явява с 15-минутно закъснение. Едва ли му е било трудно да хване такси, нито пък служебният мерцедес му е бил закъсал на светофар.
Закъснява и толкова!
Срещата продължава 55 минути. Д-р Желев му честитил изборната победа, похвалил работата на служебния кабинет и Ренета Инджова, а Виденов настоял тя да се отчете официално пред парламента.
– Това не е задължително според Конституцията – колебаел се Желев.
– СДС ще бъде против – заявява по този повод и Иван Костов.
През този ден президентът се среща и с лидерите на другите парламентарни партии.

Виденов настоял пред Желев да не се бави с възлагането на мандата на БСП за ново правителство – ако това стане до 14 януари, определя и срока той, една седмица след това щяло да има нов кабинет.

И така, на 12 януари започва работа 37-ото Народно събрание. Открива го доайенът му (Владимир Абаджиев, малко известен депутат от СДС), а малко след това е и изборът на председател. Никой, разбира се, не се и съмнява, че това ще е академик Благовест Сендов, защото така е решил Жан Виденов, но интересно е все пак как ще стане това? Интересно е и затова че СДС не издига свой кандидат, но се предполага, че ще подкрепи едно друго уважавано име – професор Александър Джеров, предложен от Народен съюз.
Става скандално.
В 14 часа председателят на комисията по избора Кирил Желев (БСП) докладва, че от общо гласували 233 души за Сендов са преброени 121 гласа, за Джеров – 49, а 53-ма депутати са гласували и против двамата.

1995 г. - председателят на българския парламент академик Благовест Сендов - по-млад, по-силен, по-уверен в себе си. Впрочем той си остана един от немногото хора, които, макар и опитали власт, си останаха да тежат с непроменливите карати на човешките си качества, доказани преди това.

Следват силни леви ръкопляскания, ухилен Сендов излиза на трибуната, прочита предварително написаното си слово и тържествено обещава да спазва Конституцията и призовава всички на работа.
Да, ама не! Опозицията веднага хваща груба грешка при сметките – при броенето са се изгубили десет гласа. При това – след като проверяват повторно бюлетините, се оказва, че те са в подкрепа на Сендов. Следва тягостно мрънкане, академикът конфузно се смалява до обикновен депутат и се примъква към мястото си, доайенът сяда пак зад трибуната и започва повторно тайно гласуване.
– Не на някой друг, а точно на математик да се случи – опитваше да се измъква с шега след това новият председател на парламента от журналистическите въпроси.
Така – да припомним, както се казва, за протокола – Сендов е избран законно в 17,55 часа на 12 януари.
До полунощ след това в парламента продължават разправиите по избора на земестниците на председателя. Завършват достатъчно късно за вестниците и затова имената им ги няма на другия ден. Светкавици е предизвикало името на синия кандидат Иван Куртев, когото Жорж Ганчев не ще, та не ще! И това си е... Не познава милост този народен трибун, макар че и сам се е съгласил с постигнатата принципна договорка – всички политически сили да подкрепят без възражение всеки от посочените заместници, тъй като и без това някой ще бъде избран – по правилник на парламентарна група се пада по стол за заместник.
И ето, в цялата тази суматоха академик Сендов "намира" време и за нарочна тежка депеша до действащия все още български премиер Ренета Инджова (ще действа до 25 януари, когато се избира новото правителство). Всъщност каква депеша ще е това, когато я трясват по масата ти като гюлле от партийната гаубица. Сендов е нещо като маршал Толбухин, чиито войски вече владеят България, но и той, и Кимон Георгиев не са пуснали в обращение точната дума – окупация.
С няколко думи на "ви", думи, кънтящи като стомана, парламентарният бос нарежда на премиерката да се яви на другия ден за изслушване пред парламента. Доста време по-късно Ренета, с която се случи да пътуваме заедно до Вашингтон (септември – октомври 1996 г.), ми разказва подробности за всичко това, което, ако не бе страховито, можеше да предизвиква и смях.
Министър-председателят получава писмото рано сутринта на 13 януари – точно в 7,45 часа. Даже собственоръчно написва и часа върху бланката, върху която се подписва – все пак това е писмо от законния вече председател на Народното събрание. Ето го и пълния текст:

"Уважаема госпожо Министър-председател,
Народното събрание може да извършва парламентарни изслушвания съгласно глава (посочват се основанията според правилника на НС) и министър-председателят е длъжен да се яви в Народното събрание, за да отговори на въпросите, предмет на изслушването. Той не може да избира процедурата, по която предпочита да се яви пред Народното събрание.
Във връзка с това моля да имате готовност да се явите пред Народното събрание за изслушване на 13 януари по приложените въпроси. Решението за изслушването ЩЕ БЪДЕ ВЗЕТО В НАЧАЛОТО НА ЗАСЕДАНИЕТО (10 часа)..." (курсив – Т. Т.)
За да бъде пълен абсурдът, се оказва, че още предния ден, на 12-и, когато цял ден се гласува и прегласува изборът на Сендов, той, станал уж вече шеф на парламента, изпраща друго писмо до Инджова, в което я уведомява, че БСП настоява за нейния бърз отчет. Към това писмо са приложени и "правила" за това изслушване, подписани от (!?) ... от самия Жан Виденов.
Тази силова и груба игра на железния млад мъж, който ще е и бъдещият премиер, е донякъде по-разбираема, но странно – за мене поне, е поведението на академик Благовест Сендов.

Макар и премиер за три месеца (между Беров и Жан) Ренета Инджова си остана дама. А кавалерът на снимката е министърът на отбраната Бойко Ноев.

Сендов не само е един безспорен учен, математик, професор, бивш ректор на най-големия български университет. Той е и демократично устроен човек, прочел е толкова много книги, че за него, чувал съм това от студенти, се говори както за един друг велик университески професор по езикознание Владимир Георгиев: толкова много знаел, че не можел да прецени колко трябва да знаят студентите му на изпит. И затова трудно се подписвал под двойки.
Защо академикът, останал безпартиен преди 1989 г., когато заемаше ярко номенклатурни длъжности в държавата, защо се съгласява с унизителната роля на гюлехвъргач? Но не на олимпийски игри, а в партийни!
Благодарствен екстаз за високия пост ли го беше разтресъл, или вече е бил поразен от тънките отровни стрели на задаващия се Виденов фанатизъм?
Мистерия!
Защото, простичко казано, никакви причини и божества не налагат да се форсира някакво си изслушване в парламента на служебния премиер, което може да послужи единствено за нова кофа от демагогия в очите на изтерзания вече червен избирател. Защо трябва да се унижава не толкова Ренета Инджова, а институцията "български премиер" с пехливански мускули, лъснати с евтин партиен зехтин?
Какво би се променило, ако премиерката бе поканена възпитано и учтиво, както му прилича на господина академик, за 14 януари например? С един ден закъснение.
Да не говорим, че силно е унизен и родният парламент – шефът му, видите ли, без да се е допитвал до никого, изведнъж е решил, че точно в 10 часа той ще гласува. Не само това, но и предварително непоколебимо е убеден, как ще се щръкнат нагоре ръцете на поверените му за употребяване депутати.
Сякаш наистина маршал Толбухин ще изкомандва за атака "на нож"!

Страх... СТРАХ ще е думата, страхът е причината, няма как да не е. Само тънкият, просмукан до костите страх е движил ръката на Сендов.
Защото безспорно е – след като знаем вече историята, познаваме нрава, движенията и фанатизма на момчето с топираните коси, че текстът на тази тежка депеша е лично от Виденов. Няма как да бъде от друг.
Само Върховният е безгрешен. Само той е и с върховни права. Той единствен решава и мира, и войната. Така е при всички народи, закодирали в гена си преклонението пред Вожда.
Какво значение имат при това положение някакъв парламент, премиер, що е това демокрация!? Правилници, закони?
Подобно пиянство не бяха си позволявали нито Луканов, нито Филип Димитров – двама от партийните премиери. Да не говорим за Димитър Попов и Любен Беров.

Месец след като стана премиер Жан Виденов покани шефовете на основните медии на вечеря в Бояна. Там аз предложих да възстановим тези срещи, които в продължение на три години правеше с нас президентът Желев, и посочих дата за следващата - през март и с мое домакинство. Тази среща се състоя, но трета нямаше. Жан започна да дрънка оръжие, което естествено, че се обърна срещу властта му.

Инджова, естествено, не се подчинява на партийната заповед, подписана за историята от Сендов, а в "Труд" на 14 януари излиза следната редакционна позиция на първа страница:
"Някой пак си мечтае да се хване за Член 1
Със заповед от името на парламента, издадена по време, когато депутатите са имали възможност да гласуват единствено в собствените си или чужди кревати, БСП си позволи вчера да призове на килимчето премиер Инджова.
... Няма съмнение, че е историческо нахалство след ония 45 години парламентарни решения пак да се вземат в Партийния дом. Поне на книга при демокрацията всеки депутат е подчинен най-първо на собствената си съвест.
Добре ще е, ако партията е получила само временна амнезия и се е заблудила, че все още стиска в ръце прославения Член 1.
Ако това обаче е представата на модерните леви... народът да се готви за следващите депутатски решения: декрет за национализацията, декрет за кооперирането на земята и декрет за Конституцията."

Няколко дни преди това, на 5 януари, депутатът от БСП Любомир Коларов, който след това влезе и в правителството на Виденов, заяви, че е редно шефовете на държавните медии незабавно да връчат оставките си.
Само по себе си желанието на всякакви управляващи да владеят поне телевизията и радиото е разбираемо. Те са на бюджетна издръжка, т. е. редно е – смятат и днес, да обслужват правителствата. И независимо че това не се заявява формално, някак наистина биват естествени и въртележки на кадрите в тях. Разбира се, и на генералните им директори.
Кое бе неестественото?
В този момент, 5 януари 1995 г., Любомир Коларов е никой, той просто е един новоизбран депутат. При това бивш журналист, популярен от телевизията, затова и може да се очаква, че ще бъде по-толерантен към доскорошните колеги – от единствената тогава национална телевизия, от националното радио и от БТА.
Синдромът на незабавния вождизъм обаче явно бе разтресъл и него. По този повод аз си позволявам да напиша и следната си авторска позиция (9 януари 1995):
"Бацилът на политическата самонадеяност да бъде рязан от корен, а БТА непрестанно да помни, че почти половината от гласувалите се изправиха срещу нея, а четвърт от избирателите отказаха да я видят. (Не гласуваха въобще.)
Затова особено важно е да се търсят съюзници сред частния бизнес, сред синдикатите и други сдружения. Жизненоважен обаче е диалогът с независимия печат, който за разлика от държанките може да бъде само сред опозицията.
Практиката на предходния парламент потвърди и у нас, че тръгне ли някой срещу четвъртата власт, или му пада правителството, или имунитетът."

И така, още преди датата 25 януари, когато Жан Виденов стана законният премиер на Република България и след скромен ритуал в Министерския съвет неговото правителство започна да управлява, "Труд" вече беше заявил своя опозиционен характер. С всеки изминал ден тази опозиционност щеше да става все по-ярка, а чувствата между двете страни – демонстративно взаимни.

През същия този януари вестниците бяха затънали в нова и непреодолима със собствени средства криза.
Нямаше вестникарска хартия. Директорът на ИПК "Родина" Румен Спасов1, може би най-добрият директор на голяма печатница от всички, които познавам, бе измел от складовете и откровения вестникарски боклук – остаряла, чуплива, мрачна на вид и просто негодна хартия и а-ха, с идването официално на власт на червените, държавата можеше да остане без вестници.
Неколцина главни редактори, които можехме да разговаряме нормално с колегите си (имаше и НЕможещи), чакахме Жан Виденов да влезе в премиерския кабинет, за да нахлуем веднага при него.
Заедно със Стефан Продев ("Дума"), Коста Андреев ("Земя"), Валери Запрянов ("Стандарт"), Владимир Костов ("Континент") се бяхме договорили чрез сътрудниците на новия премиер той да ни приеме на всяка цена още същия ден.
На самия 25 януари всички публикуваме на първите си страници истината – в печатницата има хартия за още по един брой – при това в рязко намалени обеми (страници) и с по-ниски тиражи. Разчитаме единствено на правителството и на премиера, който трябва да нареди да се отвори незабавно държавният резерв. Така може да се изчакат няколко дни, през които печатницата ще получи спешна хартия от Русия.
Жан Виденов ни прие. Беше внимателен с нас.
Това стана вечерта на 25 януари точно в 20,20 часа.
Първо говори Румен Спасов, след това приказвахме всички по ред – почти цял час, без премиерът да покаже някаква нервност. Даже снимки си направихме за спомен и публикуване. В нашия вестник информация за срещата излиза на 27 януари, на стр. 3 – на снимката Жан е усмихнат и вече с новата си прическа, до него се усмихва Коста Андреев.
Спомням си, че когато дойде моят ред да приказвам, наблегнах на международния отзвук – как ще реагира братска Европа на факта, че през първия ден от управлeнието на новия кабинет всички национални вестници изведнъж не излизат!
– Стачка ли е това? Или политически акт? А може да бъде изтълкувано и като репресия на новата власт срещу независимия печат...
Държавният резерв беше отворен.
Разбира се, това не беше подарък. Ние си платихме хартията – нещо повече, от складовете на Министерството на отбраната бяха извадени остарели, несъхранявани по подходящия начин стотици тонове стара хартия, а само след няколко дни тези складове се попълниха с нова.
Съвсем неочаквано, години след този 25 януари, Димитър Иванов, тогава вицепрезидент на Мултигруп, ми разказва следната история, разиграла се видимо след срещата на Виденов с нас, петимата главни редактори.
Една абсурдна история. Нова приказка като в роман на Александър Дюма, досущ като в "Тримата мускетари", където Кралят (добрият и доста демократичен крал) отбива подмолните удари на Кардинала (човекът с реалната власт в кралството).

"25 януари 1995 г. – вечерта, след като парламентът утвърди новото правителство...
Позвъни ми Кольо Добрев и каза, че идва да ме вземе от офиса, за да отидем на важна среща. Не попитах нищо, защото го очаквах, но все пак беше ми странно, че ще дойде лично той – можеше да ме повика.
Кольо дойде с една раздрънкана японска кола, която шофираше сам. Каза, че отиваме на среща с министър-председателя, и подкара по бул. "Гоце Делчев" (където близо до пресечка с бул. "България" се намира офисът на Иванов – б. а.) към "Красно село", оттам през "Красна поляна", после по бул. "Стамболийски" до площад "Света Неделя".
Добрев беше слаб шофьор, освен това и постоянно пушеше, така че се движихме в мъгливата вечер почти час. Паркира в улицата между Министерството на просветата и правосъдието.
Влязохме в една жилищна кооперация и на втория етаж ни отвори жена със смътно позната физиономия. В хол с триъгълна маса ни чакаше Виденов...
– Хайде – казва той, – да си оправим ангажиментите.
– Към нас – имах предвид Мултигруп – нямаш ангажименти – отговорих му аз. – Имаш към Патриотичния съюз.
След като БСП спечели изборите, на последната среща между Жан, Илия и мен Илия му каза:
– Господин Виденов, вие вече сте министър-председател на България. Аз няма да ви търся повече, за да не ви създавам проблеми. Сигурен съм, че ще управлявате принципно и в интерес на бизнеса. Ако имате нужда от помощ или съвет, чрез Димитър ще ме извикате."
На срещата около триъгълната маса Димитър Иванов задава един съвсем естествен въпрос:
– Защо се срещаме тук? Това е несериозно.
– Защото ни следят – отговаря Жан.
– Я не се излагайте, БСП е управляваща партия, а ти си премиер. Ще им скъсаш главите за пет минути.
– Не мога. Те са от Националната служба за охрана, а тях ги командва Желю – отговаря съвсем сериозно Виденов.

Разказ на Димитър Иванов,
вицепрезидент на Мултигруп

"Всичко започна в една неделна майска утрин на 1994 г. Живеех в бившата резиденция в Бистрица – дъщеря ми учеше в Лондон, а жена ми с двете по-малки момчета бях изпратил в Солун. В България ВИС и СИК набираха скорост, имаше престрелки и убити, но ние още не бяхме под угроза. Илия Павлов, Валентин Моллов, Венци Йосифов, Емил Кюлев, Добри Гущеров бяха като бизнес-богове, но вече всички чувстваха нужда от ново управление на държавата. Беровият кабинет нямаше какво да им даде повече, пък и не ставаше за по-мащабни проекти, които се задаваха – петрол, газ, въглища, електричество, карбамид... Политическата класа, доколкото я имаше, сама нямаше да се оправи.
... Та преглеждайки вестниците в тази майска утрин, прочетох, че Гиньо Ганев е провел конгрес на Отечествения съюз и е прокарал решение да се регистрира нова политическа партия – Съюз на отечеството. Това ми даде ключа към формулата, която трябва да се използва – "БСП +", като "+" трябваше да станат няколко центристки партии и граждански сдружения.

Познавам двама души с толкова много политическа фактология в главите си - единият е Димитър Иванов (на снимката с мен), а другият е политическият наблюдател на "Труд" Тодор Токин.

Разговарях с Илия Павлов, който също живееше в резиденцията в Бистрица, и след като получих съгласието му, развих идеята си поотделно пред Андрей Луканов и Любен Гоцев. Не си спомням сега дали лично говорих и с Александър Лилов, или помолих друг да говори с него. Тези тримата бяха авторитети не само за мен, но и за партията и разговорите с тях имаха за цел да разбера дали все още ме възприемаха като принадлежащ към БСП."
Истината е, че само преди 3–4 години тези същите хора бяха изгонили Димитър Иванов от МВР, където той е шеф на Шести отдел в прословутото Шесто управление. Разбира се, те бяха заставени да разпуснат цялата служба, защото просто времената са бяха сменили...
"Получих подкрепата им и започнах разговори за създаването на Патриотичния съюз – с Гиньо Ганев, с Емилия Масларова от Демократичния съюз на жените, с Петко Симеонов, Светлана Шаренкова и Еленко Божков от Българска партия Либерали, с Йордан Величков, с Румен Попов и Минчо Минчев от Отечествената партия. Тогава регистрирах и Националния клуб "Стефан Стамболов", който се включи в Патриотичния съюз от името на бизнеса.
Време беше да се срещна с Жан Виденов и с Николай Добрев.
С Кольо се знаехме бегло отпреди Десети, когато той ръководеше Коларовски район (Гарата, "Надежда" – от Лъвов мост до Околовръстното – с една дума, промишления район на София). Тогава моят Шести отдел беше изловил с подкупи разни БКП и БЗНС районни ръководители в търговията и общественото хранене. До съд не се стигна, защото единият от тях се оказа брат на секретаря на БЗНС Петър Танчев. Само ги уволниха...
Първата ми среща с Виденов стана в дома на Любен Гоцев."
Тази среща не е подготвяна предварително. Димитър Иванов и Гоцев се срещат сами, разговарят си няколко часа и чак тогава им хрумва, че ще бъде добре, ако повикат и Жан. Домакинът, независимо че вече е късно – жена му отдавна си е легнала и спи, звъни на Виденов вкъщи и настоятелно му казва да дойде.
"Неочаквано за мен, той наистина дойде след 20–30 минути. С такси. И започнахме разговора си отново – говорех главно аз, защото трябваше да изложа подробно идеята си за Патриотичния съюз. (Наименованието е на Петко Симеонов.) Наблегнах главно на възможността да се привлече едрият капитал в подкрепа на една следизборна коалиция с БСП.
Виденов слушаше мълчаливо и каза, че трябва да мисли...
Почерпихме се двамата с Гоцев, Жан не пие, а призори закарах лидера на БСП до тях. Тогава той живееше в работнически блок до Подуенската гара."

След два-три дни идва и втората среща между Димитър Иванов и Жан Виденов. Явно, той вече е мислил, премислил и решил, защото на тази среща в офиса на вицепрезидента на Мултигруп се явява заедно с Николай Добрев. Вземат се и конкретни решения – за съвместната работа с Патриотичния съюз ще отговаря Добрев, а за отношенията и връзките с Мултигруп – лично Жан Виденов.
"Трябваше да го запозная с Илия Павлов.
Заведох го в Бистрица и срещата премина отлично. И двамата се бяха готвили предварително, отнасяха се с уважение един към друг и усетих, че се породи доверие между тях. Илия го информира за всички проекти в бизнес-структурите на Мултигруп и Жан пожела да започне да се запознава поотделно с нашите разработки.
Създадохме следния ред – срещахме се периодично в офиса ми по отделни теми – в зависимост от разработките, които идваха от нашите структури – за нефт, газ, ток, метали, банки, застраховане... Илия идваше на тези срещи с по една черна кожена чанта, пълна с бизнес-планове, кореспонденция, справочна литература и след като свършехме разговора, я даваше на Жан за "домашна работа".
Илия беше много по-подготвен като мениджър и Жан със задоволство се ползваше от възможността да получава систематизирана информация и знания за бъдещото си премиерстване.
Тези взаимоотношения продължиха седем-осем месеца – до изборите през декември, и горе-долу приключиха след съставянето на правителството през януари.
Проблемът, който се появи след 25 януари, се наричаше Жан Василев Виденов, 35-годишният министър-председател на Република България. Изкачил поредното стъпало в личния си живот и кариера, той безотговорно го ритваше. Така бе постъпил с човека, който го извади от анонимност – първия секретар на Окръжния комитет на БКП в Пловдив Пантелей Пачов, който го направи депутат във Великото народно събрание, така постъпи и с Александър Лилов, който му уреди избирането за председател на БСП, така постъпи и с Мултигруп и частния бизнес, които му помогнаха да дойде на власт. Така постъпи накрая и с партията и държавата, които остави в пълен батак."

Разбира се, всичко това не става автоматично и изведнъж
Минават парламентарните избори. Пачов е разбит, ДПС си остава на мястото, а Жан?
Жан се нуждае от правителствена програма. И един ден се вдига и по познатия вече начин, на познатото място, се среща с вицепрезидента на Мултигруп.
– Димитър – казва му той. Без "господине", "другарю" и без звателно обръщение, – можеш ли да помогнеш при написването на правителствената програма? Като гледам структурата на Мултигруп и петгодишните бизнес-планове на 13-те холдинга, ами това е много близо до мащаба на държавата... Пък и кадрите ви са били министри, зам.-министри, генерални директори... Знаят как се правят програми.
Димитър отново звъни във Вашингтон, където е Илия Павлов, за да пита, оттам, естествено, идва съгласието и работата започва.
Мултигруп пише правителствената програма за управление на БСП.
– Задължихме шефовете и на 13-те холдинга да пишат. И шефовете на банката, застрахователното дружество и фондовата борса – разказва ми осем години по-късно Димитър Иванов.
И се смее... Колкото и да е тъжно всичко това.
Тъжно. За да не се каже – мрачно.
Пишат шефовете на Мултигруп, Димитър редактира и обобщава, а на първия пленум на Висшия партиен съвет Гиньо Ганев внася за обсъждане готова програма от името на Патриотичния съюз.
– Отговорът беше положителен за нас – благодариха ни официално.

"След няколко дни идва отново другарят Виденов и ми казва:
– Димитър, не можем да се разберем в Изпълнителното бюро за структурата и състава на правителството. Много кандидати за министри. Сърдят се, карат се, а аз не зная кой е прав.
Изникнал и още един въпрос – как да се отнасят към президента Желю Желев?
... Жан се колебаеше, а аз го посъветвах той пръв да подаде ръка за помирение."
И докато двамата – Жан и Димитър Иванов, чертаят правителството, решават да пратят Светлана Шаренкова при президента. Всъщност, решава Димитър, той се познава добре с нея, знае и за близостта є с д-р Желев.
Речено-сторено. Светлана поема към мисията си, звънва на президента, той веднага я кани да се видят в резиденцията в Бояна и тя тръгва...
"Докато я чакахме, извадих от бюрото си кариран лист и започнах с химикалка да разчертавам два-три варианта на структура на Министерския съвет: с двама, с трима и с четирима вицепремиери, с министър на държавната администрация или с главен секретар, с мегаминистерство на науката, културата и образованието и т. н.
Дълго обяснявах на Виденов спецификата на МВР и на Министерството на отбраната, като настоявах да се спре на доказани специалисти, за да се ликвидират, докато са слаби, престъпните структури. Попълнихме квадратчетата с по две-три имена за всеки министерски пост...
Изведнъж Жан каза, че е решил – той ще е премиер! Възразих му, но това се оказа безсмислено...
Моят фаворит за министър на вътрешните работи бе генерал Сава Джендов, а неговият – Любомир Начев. Тук е моментът да отбележа, че нито Жан ми е предлагал, нито аз съм се натискал да се връщам в МВР. Предложих да се върне поне като главен секретар бившият зам.-министър и директор на милицията генерал Иван Димитров, но Жан искаше да остави Жоро Ламбов – въобще несъпоставими величини в професионално отношение.
Когато схемата беше готова Виденов, си я сложи в джоба. Помолих го да ми я върне, защото, ако добие гласност, можеше да ни злепостави. Тя си е само за мен, отвърна ми бъдещият премиер, но след това взел, че я размножил и я раздал на членовете на Изпълнителното бюро.
– Абе, вие от Мултигруп много министри искате да имате – казва ми ехидно след няколко дни Клара Маринова.
Истината е, че Николай Добрев и Петко Симеонов се бяха договорили за включване в правителството на Гиньо Ганев, Емилия Масларова, Еленко Божков, а по предложение на Виденов – и на Светлана Шаренкова. Само Петко отказа да участва в изпълнителната власт."
Докато двамата мъже чертаят по карирания лист върху бюрото на Димитър Иванов състава на бъдещото червено правителство, Светлана Шаренкова се връща от срещата с президента.
Късно е, всички са уморени, а тя е и разстроена – мисията є свършва с провал. А много є се е искало да помогне за сближаването между двамата – с Желю я свързва общата работа в първото СДС, общите убеждения – и двамата са либерали, а с Жан – с него те просто са състуденти от Московския университет.
– С комунисти и ченгета не мога да имам примирие – отсякъл президентът.
И толкова!

След срещата на 25 януари вечерта, когато Виденов вече е премиер, след тази среща, проведена като че ли са в условия на нелегалност, Иванов вече си прави по-сериозните изводи:
"Разбрах, че го гони параноя или някой друг е заел моето място на съветник и му пълни главата с глупости. Тогава още не знаех за огромното влияние върху него на тандема Румен (Мирчов) Спасов – Красимир Райдовски, бивши служители на разузнаването.
В политическата част от разговора Жан заяви, че Гиньо е стар, Емилия Масларова е дебела, Еленко Божков – глупав, и затова не ги включил в състава на Министерския съвет. Постави ми задача да ги убедя да заемат второстепенни ръководни длъжности: Гиньо Ганев – шеф на Агенцията за българите в чужбина, Емилия – на Агенцията за чуждестранна помощ, Еленко – главен секретар на енергетиката. Допълни, че тези дни щял да включи и Светлана (Шаренкова), която високо ценял. По-късно я направи шеф на Дарителския фонд "13 века България" с ранг на зам.-министър на културата.
Софиянски, който след оставката на Виденов състави служебен кабинет, я уволни, Иван Костов є образува следствено дело, изгони мъжа є (грузинец – руски гражданин – б. а.) от България и отне българското гражданство на сина є. И това, защото напуснала СДС и работила с БСП и Русия. Но това стана след 2–3 години...

Жан проявяваше вероломство към политическите си партньори, така че мислех да стана и да си тръгна. Но Кольо, който пушеше мрачно, се намеси доста безцеремонно:
– Ти не можеш да не изпълняваш поетите ангажименти от името на партията – каза той на Жан. – Както към Патриотичния съюз, така и към бизнеса. Няма да караш Иванов да ти върши работата. Ще се срещнеш с хората и ще им обясниш какво и защо си решил.
– Моля те, Жан – казах миролюбиво аз, – покани в Министерския съвет Г-13 или част от тях, за да покажеш отговорност пред проблемите им.
– Не! – отсече Виденов. – Никого няма да поканя. Но заради теб съм готов да се срещна с Илия Павлов. Ти като специалист по тайните операции избери подходящо място, може и в някоя горичка край Бистрица.
Замълчах – ако кажех, каквото мисля, щеше да е обидно. А вече беше министър-председател.
Взехме си довиждане и си тръгнахме с Добрев. Този път не се криехме и по "Витошка" бързо ме закара до офиса.
– Ела до Бистрица – предложих му по пътя аз, – да кажем на Илия за горичката.
– Да не съм перде като Жан – вика Кольо и псува. – По-добре и ти не му казвай, да не излагаме партията.
Само че аз нямаше как да не му кажа.
Илия знаеше за срещата и ме чакаше с нетърпение. Разказах му всичко, но като чу за горичката, той направо изумя:
– Аз да не съм партизанин, за да се срещам по горичките. И то с премиера!
След това мълча известно време и добави:
– Е, Митко, видя ли докъде ме докара с тази твоя партия?
След два месеца Жан се изцепи в парламента, че Мултигруп е съмнителна бизнес-структура, която е давала пари на д-р Желев за президентските избори..."

1 Спасов, Румен Любенов – инженер полиграфист. Тръгва от помощник-машинист и преминава през всички длъжности в Полиграфическия комбинат “Д. Благоев”, изпълнителен директор на ИПК “Родина” (1992–1998), председател на Сдружението на българските печатари.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания