Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Лъжата - Жан, Иван и Величеството
Въведение
Величеството
Разруха
И генералите могат да бъдат мъже
Непригоден за власт от доброта
Жан – неблагодарното дете на Мултигруп
Война по време на мир
Пари за почерпка
Големият бос
Слънчасали приказки за червено правителство
Само бомбите липсваха
Обаче
Упражнения с власт
Мрачно
Поражение или връх
Землянка в лондонския "Хилтън"
Брадичката на Симеон
Придворните
Трансплантация
Путин и ракетите СКЪД
"Труд" и 49 процента от него...
Клюката като информация
Уроци по всичко
Танцът на Герджиков
Сълзите на Рени
Четири към едно
Властохолик
Пух, пух и прах
Яката на Жан
Колко?
Величество без величие
Респект
Гледайте позитивно, Борисов!
Баба Дана видя десет лева нацяло
Приложения
  
Виж още:
Други литературни произведения /Документалистика
Лъжата - Жан, Иван и Величеството
Автор:
Тошев, Тошо

Непригоден за власт от доброта

Професор Любен Беров е единственият български премиер след 1989 г., с когото не съм имал никакви взаимоотношения. Да, думата е точно тази – никакви.
Познавахме се, разбира се – беше идвал не веднъж в старата редакция на "Дондуков" 52, във всеки случай преди да стане министър-председател. Винаги сме си говорили само на "вие". Той на "вие" към мен и аз в множествено число. А когато влезе на "Дондуков" 1, сме говорили няколко пъти за много конкретни неща. Например:
Звъни "петолъчката" в кабинета ми. Вдигам слушалката и чувам гласа на напористата секретарка – може би същата, която е искала да затвори Дунава с шлепове срещу контрабандистите.
Строго, официално, почти заповедно:
– Професор Любен Беров, министър-председателят на Република България, желае да разговаря с вас! Свързвам ви.
Задължително – с всичките титли, задължително без да попита – вие там можете ли, желаете ли, свободен ли сте в момента, за да ви свържа?
Сто процента съм сигурен, че този стил не е продиктуван от Беров. Той самият беше сух, затворен човек. Вече го казах другаде – той беше скучен, но той излъчваше честност и доброта. Тази секретарска встрастеност към протокола, тонът на безапелационност в гласа бяха всъщност, мисля си аз, защита на премиера. Да не го помислят за съвсем беззащитен, за опасно мек и добър.
... И пук!, пуква, все още тогава, механичната връзка и в ухото ми влиза сипкавият, сякаш непрекъснато грипав глас на премиера.
– Господин Тошев, какво бихте казали, ако ви помоля да публикува вашият вестник един график за връщане на земята?
Иска ми се да извикам от радост – този въпрос, въпросът за връщането на кооперираната преди време земя на селяните (взета всъщност и твърде често насила!), си беше въпрос номер едно. Премиерът и неговият земеделски министър Танев (спечелил си доста нешикозния прякор "свински нерез") се бяха амбицирали да я върнат докрай в стахановски темпове.
Аз обаче не викам от радост, няма да съм в тон с премиера, който ме притеснява не със силата и властта си, а с нежеланието да ги ползва или с невъзможността си, личната невъзможност, да прави това. Въобще най-простият начин да бъда немотивиран, да съм готов да отстъпя, да се предам бе да ме атакуват със слабост.
– Ще бъда щастлив, господин премиер, ако вестникът ми може да бъде полезен.
– А колко ще ни струва това, господин Тошев? Ние не сме много богати...
Глупости, нищо няма да струва! – мисля си и а-ха да го кажа. – Ще съм ви благодарен дори – за това протяжно и мижаво четиво – представям си го веднага как ще изглежда на страница – сбутано, заради мястото, което по-атрактивната графика изисква за такъв вид публикации, без картинки, без разни разиграни заглавия...
Но! Но стотици хиляди хора ще търсят тези отдавна очаквани списъци. График за връщане на земята! Ще разграбват вестника с по няколко броя, ще го размножават на ксерокс за близки и братовчеди...
Но Тошо нямаше да е ни Тошев, нито главият редактор на "Труд", ако си беше признал всичко това.
В същото време той пак нямаше да е Този, ако беше излъгал – ще ви струва толкова и така, защото, разбирате ме, нали, да се прави вестник трябват пари? Хартията, хартията само колко поскъпна!
– Нищо няма да струва, но, моля ви, нека министър Танев да се свърже с икономическия ни отдел, аз ще предупредя шефа му, да предаде текстовете, а другото е моя грижа.
Беров се втурва да благодари, а на мен ми става съвсем неудобно, прекъсвам го и си признавам:
– Всъщност аз трябва да ви благодаря, господин премиер. За моя вестник е чест!

На премиера аз съм звънвал няколко пъти за интервю или статия, той почти винаги е приемал, а малко по-късно, след като вече бях сигурен, че не държи на всяка цена лично да му звъня, тази работа си вършеха репортерите.
Така е до днес. От време на време Беров излиза с по някоя статия, един-два пъти в годината сам е решавал, че иска да ни предостави някакъв текст по значим икономически казус, слага го в плик и го праща до мен.
Текстът му е трудно четлив – явно е писан на стара "Марица", машинки, които отдавна вече ги няма в редакциите, със замърляни от лентата и индигото букви и поправки, правени на ръка. (По същия начин, пак на стара "Марица", с още по-мърляви букви и десетки поправки със син химикал, но определено трудно разчитани, пращаше статиите си, след като престана да бъде министър, и акад. Илчо Димитров, лека му пръст.)
Освен тези четири-пет страници професорът ми праща и лично писмо от няколко реда: поздрав, пожелания вестникът да е все първият по тираж и престиж и – задължително познатият ни вече домашен телефон. Ако имаме значи бележки, редакторът да му позвъни. Обикновено той винаги е приемал да се направят поправки, най-често свързани с дължината на текста. (В подобните си бележки Илчо Димитров категорично съобщаваше. "Мисля, че написаното е важно, но ти решаваш. Ако не ти хареса – в коша! Имаш добри редактори, не е нужно да ме питат за всичко.")
Скоро, през лятото (2003), получих само бележка от Беров – четвъртито листче, може би 10 на 10 см, скъсано, с неогладени ръбове, на което освен познатите дотук атрибути е прибавено и едно оригинално изречение:
"Имам отскоро нов номер на телефона. Изпращам ви го за сведение..."

Още по-никакви бяха контактите ми с повечето от Беровите министри – с едно-две изключения. (Министърът на здравеопазването например д-р Гугалов, приятел, а, мисля, и протеже на Луджев, с когото заедно посрещахме Великден в една от министерските резиденции в Наречен. Причината в случая обаче произтича единствено от стария ми приятел Димитър, който имаше странно и силно влияние не само върху този министър, а до голяма степен и в целия кабинет.)

Вицепремиерът Матинчев бе една от многото прелетни птици в голямата политика. Изхвърлен от пяната на демокрацията на самия връх на властта, само месеци след това той изчезна от погледите на всички. Дори и добре да си живее сега, той заедно със стотици други мъже е безспорното доказателство за случайностите, които лашкаха кораба на българския преход.

При цялото държавно безветрие съвсем неочакван и пълен с абсурд бе един уж дребен скандал, тръгнал от "Нощен Труд", с вицепремиера Матинчев (представителят на ДПС в кабинета).
Колегите бяха набарали една информация за предстояща сделка с автомати "Калашников", които завод "Арсенал" трябваше да произведе за бивша съветска прибалтийска република. При цялата стагнация на оръжейното производство, при задаващата се пълна разруха в този интересен и богат сектор от българската индустрия това бе положителен факт. Кой знае защо обаче, кратката информация вбеси господина Матинчев и той нададе вой до небесата:
– Издава се строго секретна тайна... Посяга се на държавните интереси... Нанасят се милионни щети...
И прочие глупости.
И ето, обажда ми се един ден някакъв следовател, за да ме покани на разпит.
– Има заведено дело срещу "Медиа" Холдинг – казва ми той. – Вие, като президент на фирмата, сте посочен за свидетел.
Както се вика, "те ти, булка, Спасовден". Матинчев съвсем се е сбъркал.
– И в какво е вината ни? – слагам необходимото желязо в гласа си аз, а човекът отсреща – почти виждам това, изведнъж се снишава.
– За издаване на държавна тайна с тежки последствия – сделката е под въпрос. Кога ви е удобно да дойдете да поговорим?
– Въобще не ми е удобно – отсичам аз. – Ако искате да говорим, заповядайте!
Човекът, какво да прави, взе, че "заповяда". Седна учтиво срещу мен, извади някаква папка, показа ми съответните документи и съвсем сериозно се зае да ми обяснява:
– Трябва да уточним дали е имало проникване до секретна секция на завода, дали не са откраднати документи?...
Аз не мога да не се разсмея, но все пак не го правя на глас и импровизирам:
– Сделката наистина е под въпрос, но не защото "Нощен Труд" я е оповестил, а заради руснаците.
– ?!
– Да, точно така! Имаме информация, че Русия е скръцнала със зъби на тази република, която тя все още си възприема като своя и лична. Ако толкова им трябват 30–40 хиляди автомата, да ги купят от тях. Не от България, а само и единствено от Русия... Иначе...
– Откъде знаете точната бройка? – притеснява се все повече младият мъж.
– Разбира се, че я знам... – лъжа го аз. – Можете и сам да се сетите, че съм един доста информиран човек. Изисква го работата ми.
– Това за Русия не ми е хрумвало... Как да получим някаква информация за това?
Няма да си призная, че информация и в "Труд" не е пристигнала. Пък и как да пристигне? От КГБ ли? Аз само разсъждавах, струва ми се, логично.
– Обърнете се към руското посолство... Но не вярвам да ви отговорят.
– И аз не вярвам... Но все пак остава открит въпросът как "Нощен Труд" се е добрал до секретните документи на "Арсенал". Сделката е обявена за секретна.
– Няма да откриете никакъв Джеймс Бонд, господин следовател – отговарям аз, а секретарката ми внася кафе и малко жълто гориво в големи стъклени чаши. – Това, което наричате "строго секретно", си е в устата на цял Казанлък.
Вперените в мен очи не ме разбират, но точно в случая аз не я карам само на импровизация. От КНСБ бях научил разни подробности, свързани със сделката, а там пък ги знаеха от синдикалния комитет на завода. Затова и обяснявам съвсем технологично.
– В "Арсенал" е неспокойно отдавна. Хората нямат работа, не получават заплати. За тази сделка е бил информиран синдикалният комитет, а той пък от своя страна се втурва да разяснява на колектива, че все пак работа се задава. А това означава заплати... Няколко часа по-късно целият град, в който стотици и хиляди семейства са свързани с оръжейния бизнес, започва да полива на вересия бъдещите калашници...
Е, при всичко това за каква секретна секция говорим, за какви тайни? И няма ли си Матинчев друга работа?
– Радвам се, че се запознах с вас – сбогува се следователят.

Продължение от разказа
на Райчо Райков

"Навярно си спомняте за онзи скандален случай, при който в средата на юли 1993 г. във вестниците излезе един от поредните гафове на правителството, озаглавен този път "Гафът на говорителя Райков".
По принцип би трябвало да е ясно, че най-често, когато се говори за говорителски гафове, всъщност е точно обратното. И това е естествено – по-лесно и с по-леки последствия е да гръмне бушон, отколкото да пламне цялата къща. А говорителят на всяко правителство освен всичко друго е и добрият бушон.
Каква беше този път истината? Искам да я разкажа в тази книга, защото тя е типична. Типична за хора с власт, които не знаят какво се прави с нея.
В края на едно заседание на Министерския съвет се направи и "закрита" част, на която трябваше да се вземе решение по външния дълг на страната. Мариана Тодорова, която беше с ранг на вицепремиер и уреждаше въпросите по дълга, внесе докладна записка и проект за решение. Искам да го цитирам дословно:
"Министерският съвет реши:
Отлага до края на септември 1993 г. частичното плащане на 20 на сто от лихвите към банките кредиторки, дължими от "Българска външнотърговска банка" АД, за периода 31 март – 30 юни 1993 г., което ще бъде извършено заедно с частичното плащане на лихвите за третото тримесечие на 1993 г., при съществено изменение в позициите на банките кредиторки, отчитащо финансовите ограничения на Република България."

Министрите не намериха нищо смущаващо и гласуваха това решение.
Не е моя работа, нито тогава, нито сега, да преценявам дали са знаели, че нямат право да вземат такова решение, защото то е в прерогативите единствено на парламента. Важното е, че решението беше гласувано.
Аз, беше странно усещане, за което нямам и до днес обяснение, се чувствах някак несигурно – не знаех какво точно да съобщя на чакащите отвън репортери? Затова реших да говоря направо с финансовия министър Стоян Александров.
И така, лично той, а заедно с него и Емил Хърсев, който присъстваше на това заседание като зам.-председател на БНБ, ми издиктуваха съобщението за медиите. След това журналистите си го записаха най-старателно и то прозвуча със същите думи навсякъде.
Скандалът избухна след два дни.
В едно предаване по БНТ някакъв депутат от СДС запита министър Александров как така кабинетът си позволява да прескача Народното събрание и да решава въпроси, свързани с плащанията на дълга?
И до днес съм изумен от реакцията на министъра.
– Такова решение не сме вземали! Това, което говорителят е съобщил на пресата, си е негова работа и негово тълкуване.
Едва дочаках сутринта и нахлух в кабинета на Стоян Денчев, който тогава беше главен секретар на Министерския съвет. Двамата говорихме дълго, гафът си беше гаф, но, естествено, нищо сами не можехме да решим и тръгнахме към кабинета на Беров.
Професор Беров беше добър човек. Толкова добър и етичен, та понякога си мислех, че точно такива хора не са за голямата власт, в която трябва да можеш да жертваш, а сантиментът е непознато и безсмислено чувство. Казвам сантимент, за да избегна по-ангажиращото – човечност.
Какво значи в случая някакъв говорител!? Уволняваш го, прас по главата и толкова. Може махмурлук да го е потискал, жена му нещо да го е нагънала...
Възможно ли е, наистина, съвсем сериозно погледнато, да се рискува авторитет на правителството, да се уличи то в некомпетентност и лекомислие, а финансовият министър – в безчестие, заради някакъв говорител!?
Разбирах всичко това и допусках най-лошото. Което всъщност си е естественото.
Така започна и разговорът – съществуват два варианта: уволнява се Райков, премиерът значи го уволнява за недопустима небрежност и гаф... Или... Райков сам си напуска – навежда глава, подава плахо оставката си, извинява се пред колегите журналисти и се изхлузва през задната врата на "Дондуков" 1.
Два варианта, които са всъщност един.
Професор Беров избра трети.
Възложи да подготвим от негово име нарочно съобщение за БТА и телевизията, на което никой не повярва, а и то самото не звучеше убедително. Текстът му беше горе-долу такъв: "Допусната е грешка от една служителка, преписвала текста за съобщението, което е довело до двусмислие. Служителката е наказана."
Малко след това СДС поиска вот на недоверие за кабинета, позовавайки се на взетото от Министерския съвет решение за погасяване на дълга, което не е в неговите компетенции. Разбира се, и този вот, както още шест други, не успя."

В годините на Беровото управление "Труд" вече преодоля профсъюзното притегляне, което го държеше вързан с много въжета към така наречените казионни структури. Това не стана нито лесно, нито отведнъж.
Тук искам още веднъж да отбележа, че когато през 1991 г. (декември) вестникът получи своята свобода от КНСБ, то това за продължително време беше само формален акт. За читателите. Нещо повече – те постепенно узнаваха за него, за новия "Труд", който беше този път наистина свободен. Нужно беше да направим поне неколкостотин броя, те да са добри или поне – задоволителни, да намерим своя почерк сред плетеницата от думи, захлупила вестникарския пазар, да покажем характер.
Калпавото управление на страната, липсата на достатъчно и добри професионалисти в политическите среди, мърлящината на други – тези и още редица подобни фактори бяха всъщност наши съюзници в битката за доверието на читателя.
Животът сам ни сервираше не само темите, но и удобните мигове, исторически мигове, в които ако те има, ако можеш, ако имаш кураж, може и да намериш точния тон. Истинска пещера със съкровища от този калибър бе работата на Филип Димитров и "повереното" му правителство (ноември 1991 – декември 1992). Не злато и диаманти имаше в тази пещера, а нещо още по-хубаво: възможности за добрия журналист, за Вестникаря. Възможности за проява на характер, на вестникарски и човешки кураж имаше в нея. Оставаше да намерим трудовското "Сезам, отвори се".

През февруари 2003 г., малко преди войната в Ирак, съвсем неочаквано пожела да посети редакцията американският посланик Дж. Пардю.

Може да се каже, че един от "големите" посланици - посланикът на Русия Титов, бе винаги най-внимателен при общуването си с медиите. Към "Труд" той имаше слабост - канил ме е неведнъж в посолството, идвал е и в редакцията, а и на наши празници извън нея.

Може и случайно да е било, но само няколко дни след като в редакцията ни гостува американският посланик Пардю, пожела да бъде приет и тогавашният посланик на Ирак.

През 1994 г. ставаше все по-ясно, че сме го намерили.
Факт номер едно – тиражът ни, който по едно време наближаваше опасната граница пред срива, не само се укрепи, но през септември и особено в края на годината, когато бяха парламентарните избори, видимо започна да расте.
Хората вече бяха разбрали, че когато става дума за "Труд", не иде реч за профсъюзния вестник, а за една нова, при това нова, но с половинвековна традиция в биографията си, мощна вестникарска групировка.
Нашите нови заглавия на вестници, които нямаха в миналото си нищо тоталитарно, защото се раждаха по същото време, пред очите на всички, почти незабавно, за месеци само, ставаха първите в своя периодичен и професионален сектор.
Чудеса правеше "Жълт Труд", нашият седмичен вестник, който през 1993-та достигна и надхвърли еднократен тираж от 300–350 хиляди броя.
Не по-малко страховит за пазарната конкуренция беше "Нощен Труд", който по своята природа и начин на излизане е преди всичко софийски и с твърде ограничени възможности за доставка в провинцията. През 1994 г. нощният вестник прехвърли тираж от 100 хиляди дневно, като над две трети от него се продаваше в София.
Нахакано вървеше и "Дневен Труд".
През 1991 г., тогава, припомням, моя милост стана главен редактор, "Труд" издаваше седмично пет броя (без събота и неделя) в общ обем от 20–22 страници А2. (Равняват се на 40–44 страници А3, днешният формат.)
Ще прескоча следващите две години, за да не станат много цифрите.
На 29 август (1994) сменихме окончателно формата от А2 на А3. Това се оказа непредвидена мъка. Трябваше да прескочим една странна за нашия прагматизъм етичност към традицията, защото видите ли, форматът А3 бил измислен за таблоиди, а това си е жълто, жълто до дрисък. Необходимо ни бе да се напомпаме с повече самочувствие и увереност в себе си, за което се искаше време.
Така или иначе в "Медиа" Холдинг трудно стигнахме до разбирателство по този въпрос, а се оказа, че новият формат немедлено започна да дърпа тиража. Просто и ясно – българинът обича да му е удобно за четене. А може би даже и следното – старият, големият от "онова" време формат продължаваше да лъха на казионност.
От всекидневните вестници днес единствено "Дневник" излиза на А2. И "Континент" беше така.
"Континент"-ът потъна, а "Дневник" е с бутиков тираж – между 5 до 6 хиляди броя. Това не е "заслуга" единствено на формата, но съм готов да заложа, че при един нов вариант на А3 скокът му ще е не по-малък от 20–30 процента.
През декември същата година издавахме вече 152 страници шест пъти седмично.
Съботен брой на "Труд" се появи още през 1992, а от януари 1996 г. започнахме да излизаме и в неделя. Тук е моментът да отбележа, че по мое убеждение един национален всекидневник трябва да излиза всеки ден, независимо от каквито и да са празници. Но това е по-сложна тема и е зависима в някаква степен от рекламните постъпления и преди всичко от разпространителите. Затова и до днес на "Труд" му се случва да прескача по два-три пъти в годината по един-два броя: Коледа, Нова година, Великден...
Но все пак, моля, обърнете внимание – за малко повече от две години ние бяхме увеличили обема на предлагания от нас вестник почти четири пъти.
В сравнение с тази 1994-та днешните ни обеми са увеличени над три пъти. Заедно с регионалните ни всекидневни и седмични вестници (Пловдив, София, Варна, Бургас, Стара Загора, Благоевград, Шумен...) ние предлагаме на читателите си близо 500 (петстотин) страници седмично.
А това си е като един том "Война и мир" – и по дебелина и за жалост като съдържание. Война и мир – така, колкото и мъка да е да се признае това, може с две думи да се оприличи съдържанието на днешните вестници. Да не говорим за телевизиите и радиата... Война и мир!
Даже понякога си мисля, а кому е нужно толкова много? Четат ли хората нашите вестници? Имат ли време да ги четат?
Казва ли ти някой!
И още нещо, особено важно.
След 1994 г. не сме увеличавали щата. Хората, които правеха вестниците на "Медиа" Холдинг през 1994 г., са същите. И имената, и отделите, и бройките.
Виж, заплатите ни нарастваха. И ще продължават да растат. Няма начин да не е така – трудовият репортер си печели парите. Той не ги получава, той не се пита на 5-о число ще ги има ли пак финикийските знаци?
Винаги ги е имало.
Трудовият репортер знае!

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания