Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Лъжата - Жан, Иван и Величеството
Въведение
Величеството
Разруха
И генералите могат да бъдат мъже
Непригоден за власт от доброта
Жан – неблагодарното дете на Мултигруп
Война по време на мир
Пари за почерпка
Големият бос
Слънчасали приказки за червено правителство
Само бомбите липсваха
Обаче
Упражнения с власт
Мрачно
Поражение или връх
Землянка в лондонския "Хилтън"
Брадичката на Симеон
Придворните
Трансплантация
Путин и ракетите СКЪД
"Труд" и 49 процента от него...
Клюката като информация
Уроци по всичко
Танцът на Герджиков
Сълзите на Рени
Четири към едно
Властохолик
Пух, пух и прах
Яката на Жан
Колко?
Величество без величие
Респект
Гледайте позитивно, Борисов!
Баба Дана видя десет лева нацяло
Приложения
  
Виж още:
Други литературни произведения /Документалистика
Лъжата - Жан, Иван и Величеството
Автор:
Тошев, Тошо

Уроци по всичко

Радослав твърди, че думата трансплантация Крум произнесъл още в коридора на Пета градска болница. Получил от доктор Зарков остатъка от мен и докато бута количката, изтървал:
– Няма да се размине без трансплантация... А сега – сега ще го спрем.
Сиреч мен ще ме спре, няма да ми позволи да "замина"...

Не помня как сме влезли във Военната болница, това асансьори, коридори, сестри. Разхвърчаха се от всички страни – ще ми каже после големият син. Не помня как са ме опаковали отново с маркучите, не съм почувствал иглите, разкъсвали вените на ръцете ми. Настанала била суматоха, събрали се в някакъв миг и Миро, и Ники, сестра ми със Зоя, и Ангел, и Радослав... Не важели за тях правилниците на болницата...
Цигара! Дим от цигара...
Отварям очи. През една отворена широко врата, към която е завъртяно леглото ми, Радослав пуши... Къде съм?
Някакъв мъж. Непознат. Влиза от друга врата, стига до мен, понечва да протегне ръка, но разбира, че е безсмислено, и казва:
– Аз съм доцент Златев.
Това би трябвало да ми действа като нещо познато.
Не ми действа така.
Вечерта Крум ще ми поясни – да, доцент Златев е шефът на болницата. Познавате се...
Може би? Може да се познаваме. Вече да!

И отново ме няма... Не знам колко време ме няма, но когато отварям очи, още е светло. Радослав е надвесен над мен:
– Дошла е Рени... Иска да влезе... Да я пусна ли? – и сочи към коридора.
Рени? Да, разбира се, Рени... Не, нямам нито миг колебание, зная какво се е случило... Празните гардероби след нея. Безсмислено красивите стаи в кухото жилище... Тихо, опротивяващо тихо.

И ето, прибирам се. Зная, отвратително и до счупване на зъбите зная, че зад вратата е празно и няма кой да отвори, но... натискам звънеца. Натискам до пукване тъпия бакелитов бутон.
Вътре... Пускам светкавично телевизорите. В спалнята, в кухнята, в хола... В детската стая. Превъртам ги в различни канали. Да гърмят, да глушат.

– Защо е дошла? – задавам безсмислен въпрос...
Помня го и сега. Може би даже не е бил чак толкоз безсмислен. Може би съм искал да попитам сина ми – дошла е да види колко въобще не ставам за гледане ли? Или е дошла да остане?
– Нека влезе – почти не чувам гласа си.
Знам, няма как да е иначе, знам за психопатската є история от три години насам, затова искам да се повдигна, да не изглеждам безпомощен, пльоснат върху леглото.
Друго не знам. Колко време е стояла при мен – пет-шест минути? Помня, че беше облечена, както винаги, за изтъкване на прекрасните извивки по тялото си. Разбира се, след това си ги взе и отнесе, където е мястото им. За мен остава вниманието – искам да се предпазя с автоирония аз, да се предпазя от мекотата, с която винаги є прощавам.
– Говори и с Крум – ще ми каже след това Радослав. – И каза, че утре отново ще дойде.
– А аз?
– Ти є каза, че е по-добре да не идва.
... Не знам дали съм доволен от героизма на думите си. Мисля, че не исках да ме послуша.
... На другия ден Рени не дойде.
В този ден, сряда, 7 юли 1999 г., аз вече участвах. Имаше ме по светлото. Не дойде Рени, но ми изпрати четка за зъби и разни други такива, и някакви салфетки ми прати. И кърпи.

Още от утрото започвам да усвоявам главните достижения на човечеството през последните стотина години. И защото Господ не ми е отредил толкова дълъг живот, пътят през тях трябва да е със скорост на светлината.
Разкачват ме за час от системите – полага ми се почивка, и някаква магия ме води към банята. Справям се сравнително лесно, но със самобръсначката не мога.
Прав съм пред огледалото. Поставям някак си пяната и започвам да я мажа по бузите. После вземам съответното уредче, познато ми е, много ми е познато, търкам с него лицето си, но освен че събирам пяната на куп върху него, друг ефект няма. И чувам гласа на Радослав, застанал зад мен.
– Обърни самобръсначката обратно – с ножчето към себе си.
Не искам да се изложа пред него и като досаден мърморко го скастрям:
– Много си зелен да ме учиш! Проверявам дали следиш какво правя... Нали Крум ти каза да не ме изпускаш от погледа си.
Разбира се, обърнал съм незабавно самобръсначката, но бръсненето пак не върви. А иначе съм факир по тази сутрешна процедура... Изчегъртах се на петна и на рани, но сам!
Оглеждам се след това, къде са ме сложили? – не съм в обикновена болнична стая, а Радослав обяснява – доцент Златев е наредил да ме таксуват като висшите чинове. И ето ме в генералски апартамент. Освен леглото за мен в едната стая има и второ легло. За него си спомням – Крум каза, че с мен трябва да има непрестанно човек и най-добре е да бъде от близките ми.
Радослав Тошев, най-старшият Тошев след мен, не е правил обсъждане. Неговото разпределение било следното – сестра ми да поеме храната, Миро и Ники да дежурят, та винаги да има кола, Ангел да идва, когато му е възможно, а през нощите ще е той. Толкова!
Това разпределение не можеше да се спази, защото веднага към този генералски апартамент се втурнаха Бато и Ваня – "какви вкусотийки сме сготвили", Мими, моята племенница, и едно друго момиче, Мария. Ники и Миро висяха по цял ден на терасата, но заедно с тях имаше непрекъснато и по още неколцина приятели от света и редакцията. И тъй като бях останал без лев, след един телефон Васил Божков ми прати в някакъв плик една камара с пари. Вероятно не ги е броил, защото сумата не завършваше с "нула".
На втория ден нахлу запъхтян Милчо Лалков. Как може да не му се обадим, а от други да научава...

Милчо Лалков. Не съм имал и миг, в който да се усъмня в неговото приятелство и почтеност. Професор и доктор по история, блестящ автор на книги и статии, отиде си по най-нелепия начин - млад, силен и здрав. От някаква болест, която всеки от нас изкарва обикновено на крак...

Милчо е най-добрият човек, когото познавам. Беше станал професор с докторат по Балканска история, беше ми кум на живота с Цветана, но преди и след нея си остана приятел. Отиде си по един отвратително нелеп начин година след моята операция. Но вече ми беше прелял и част от страхотната си енергия, за да мога да оцелея.
В момента, в който се появи на четиринайсетия етаж в гастроентерологията на Военната болница и видя Радослав, нареди:
– Отиваш да спиш... Три дни не си се откъснал от баща си. До утре оставам аз.
Ники и Миро вече се бяха погрижили – бяха донесли отнякъде телевизор – "От "Московска" – ще кажат момчетата, "и завивките са от там" – сочат те към леглото ми и едва в този момент аз откривам, че всичко – чаршафи, одеяло, възглавниците дори са си моите.
– Тогава да продължим – казвам им аз.
И се сещам за Иван Димов.
Иван не само ми е приятел. Иван е художник. Аз го харесвам, а по стените в дома ми имам няколко картини от него. Имам, разбира се, десетки други неща, но в този момент искам картини от Иван Димов.
Обяснявам на Миро точно кои и след час в болничната ми стая, точно пред погледа ми, е тъжният спомен от детството на Иван – във всичките тонове на червеното се е загубил силуетът на къщата, на родната къща може би, а отпред, долу и вдясно, сдържа сълзите си жена. Не, не е просто жена. Тя е майка. Може би майката на Иван, може би не. Не, не е моята майка, нея я няма вече повече от двайсет години... А защо да не е?
В другата стая, в приемната, една от сивите болни стени се превръща в два акварела... Златнозелени, като два искрящи прозореца към света.
Изпратил съм сестра ми да закупи весела цветна покривка за разкривената маса между изтърбушения вече диван и двата фотьойла. Тя се връща и с няколко вази, защото всички идват с цветя. Много цветя. Изпращам я след това за порцелановите чинии в синьо и бяло, за стъклени чаши, обяснявам какво искам да облека...
В ъгъла подскача хладилник. Сестра ми и Бато са го напраскали с всякакви "вкусотии". А аз, както ми е вече известно, не бива да ям нищо със захар, нищо със сол. Никави тлъстини, мазнини, нищо с брашно, месо не трябва да ям. Естествено, и колбаси. Може пилешко само, и то без разните кълки, трътки и прочие. (Оттогава не си падам по пилешко...) Дробчета, бъбреци – глупости! И шкембе-чорба – не!
Мога да пия... вода. Минерална. Сокове? Забрави, те са със захар и всякакви химикали, а във Военната болница даже не сервират прясно изстискани фрешове.
Почти пет години по-късно, в края на февруари 2004 г., попаднах отново в този генералски апартамент. Течеше си една от нормалните процедури за вливане на Солу медрол – Крум стигаше да тази тридневна терапия през няколко месеца и така вкарваше в правия път разбушувалите се по някакви незнайни причини чернодробни ензими. Ако не ги спреше, рязко и отведнъж би могло да се стигне и до обратното на уж сполучливата трансплантация – отхвърляне на "присадката".
Това вливане става чрез система за около половин час – идвам в болницата, поизлягвам се на дивана в някой от кабинетите – обикновено в кабинета на Крум, една от милите милосърдни сестри (защо ли изчезна тази дума, изпълнена с благородство – "милосърдна", и се подмени с по-безличната "медицинска"!?), които отдавна ме приемат като част от работния си пейзаж, ми набутва иглата и течността започва да си тече, а аз си приказвам за политика, за избори или дявол знае какво с някой от лекарите.
Та в края на февруари пет години по-късно попаднах в "моя" генералски апартамент – просто той бе свободният за необходимите ни трийсет минути...
Имах странното усещане, че съм си у дома, нещо като в старата кирпичена къща на баба и дядо в село Дриново, Поповско. И изтърбушеният диван си беше на мястото, и двата мърлявозелени фотьойла, и бръмчащият като моторетка хладилник.
Но най-поразен бях от пироните – от черните стоманени пирончета, чиито главички си стърчаха върху стените, попили тежките аромати на болницата. Ники Марков ги беше забивал през онзи юли на 1999 г., а Миро постави картините на Иван Димов.
Всъщност бях поразен не от пироните, а от безмилостно неопровержимия факт, че всичко онова е действително. Ето я, стърчи пред очите ми една поизтъняла реалност, острото, стоманено доказателство за политналия към вечно бездъние крехък човешки живот.
Моят живот!
Бях приел, бях даже свикнал тогава с най-невъзможното, със знанието, че часовете са преброени.
Пет години почти са изминали...
Може би точно и само в такива моменти, когато виждаш с очите си своя надвесен над бездънието живот, когато замръзваш от ужаса на собственото си примирение, съзираш зад прозрачността на човешката тленност сиянието на Бог.
И ставаш по-силен, повече смел, по-могъщ и от себе си!

Боже, какъв ужас беше тогава! И наистина ли всичко това съм го изтърпял, изживял?...

... Влиза, дишайки като с противогаз, Милка Езекиева1. Тя не пътува с асансьор. Не понася тесните стаи, кабини и прочие. И на самолет не хвърчи. Викат му клаустрофобия. Веднъж отидохме на среща с министъра на културата – беше Георги Костов. Аз взех асансьора, а тя хукна по стълбите. Пристигнахме заедно на петия етаж, а Милка ми е връстничка и пуши колкото мен...
Та влиза Милка Езекиева, изпуфкала до четиринайсетия етаж, и казва:
– Как не те е срам, толкова да ни уплашиш!
След това сяда на дивана, оглежда картините, новата цветна покривка, цветята, пали цигара, разбира се, и допълва:
– Пък и добре си живееш! Но не можа ли поне на по-нисък етаж?
Всичко това се случва на 7 юли, сряда. За другия ден Крум беше свикал консилиума. По обед.
Бях се изкъпал, избръснал и стегнат като войник се явих пред най-важната си военна комисия. Никакви пижами от болницата, боледувах си значи, но като цивилно лице. Обличах се, все едно съм си вкъщи. И защото със старшия по чин от комисията се смятам за малко приятел, искам да го подкупя ако не чрез купищата изследвания, трупнати в папка пред него, поне с поведение... На здраве, бодрост и нещо като веселие – черен дроб някакъв, колко такива сме виждали на скара и на тиган...
Паля цигара, наливам вода, а за вас, казвам на докторите, може и бира... След това премятам крак върху крак, а професорът, милият професор Мечков, вдига най-после очи от гъстите колонки цифри, в които е набутана диагнозата на моя живот, и казва:
– Ще живееш... – Обръща се след това към д-р Кацаров, а това е моят Крум, и допълва: – Направено е всичко, което може да се направи.
Издишам шумно и продължително. Явно, за малко съм спрял да поемам на нормални порции въздуха.
– Но – гледа ме без да мигне професорът, не мигам и аз – трансплантация. Това е единственото решение.
Всичко продължава между трийсет минути и час. Лекарите си ровят в изследванията, уж сме сами, а по едно време усещам, че генералската ми приемна е почти задръстена с хора – сестра ми и двама от синовете ми, Ники и Миро... Рени.
По едно време виждам и Рени, тя нещо говори с някого от лекарите, говори и с мен, спомням си даже, че казва: "Ти ще се справиш." След няколко минути, когато вече я няма, разбирам, че така пред всички е изразила абсолютното си доверие в мен. Да завие от гордост човек...
През повечето време аз съм зает главно със себе си – да се правя на мъж – трансплантация?! Аз изтърпях Жан Виденов и сделката с ВАЦ, та някаква си трансплантация ще ме стресне. Един черен дроб ще ми се опре! Ще си намеря по-хубав от нов! Ще я прекарам таз трансплантация, ако трябва и две – като дете със сливиците си се справих, че сега ли с някакви си цироза!
В някакъв миг виждам Радослав в позата на герой.
– Аз ще съм донорът – казва той, – син съм му, най-големият, и задължението е мое.
– Глупости, много си млад още. Аз ще съм донорът!
Сестра ми. Това е сестра ми...
След час или два се обажда Светлана. По джиесема ми се обажда, а аз вече съм си факир по разните джиесеми, въртя ги на малкия пръст.

Светлана не веднъж ме е питала, защо не отивам сам на срещите си с хора извън редакцията, а вземам по някой човек със себе си? Само за да имам свидетел на разговорите ли? Да, и заради това. Но не само. Когато имам до себе си някои от моите хора, аз мога да наблюдавам другия, чуждия събеседник. Да го "разкрия", да усетя силата или слабостта му при разговор. Да, може и да разиграя историята с доброто и лошото ченге, но - и без да съм си го формулирал точно така, безспорно е, че когато двамата главни на срещата не са сами, неминуемо се усеща реакцията на "публиката". Не случайно генералните репетиции са пред публика. Тя, публиката, е най-безотказният генератор за вдъхновение на актьора. И на... играча въобще.

– Спирам да пия, ако трябва, ще спра и цигарите – говори Светлана от другия край на света...
Всъщност от другия край на света са всичките хора. Там, където съм аз, други няма. Аз съм, заедно с фалиралия ми черен дроб. И в същия миг виждам как всички – тримата лекари, двамата ми синове, Маргарита, Мими, Светлана, а малко по-късно, когато в генералската ми приемна можеше да се стои само като на третомартенски коктейл в Бояна – прави, но без чаши и без пълни чинии в ръце, се изсипа половината ми редакция... и още... Приятели.
Докато всички пътуваха, тичаха, пъшкаха към четиринайсетия етаж на гастроентерологията на Военната болница, в този същия следобед на 8 юли 1999 г., четвъртък, Рени и нейната отново възродена любов летяха към Ривиерата на Черно море. Отзад във веселата им лятна кола седи най-малкият от синовете ми – Васко.
– Татко ти е добре – казала майка му. – Тия дни ще си излезе от болницата.

Излязох още на другия ден. За срещата с Костов.
Това е може би най-важната ми среща с Иван, а за нея точно си спомням най-малко. Почти нищо конкретно, няма ги думите, лицето се губи.
Знам, че седяхме пак на малката масичка вляво след вратата към кабинета му. Знам, че сме двамата. Вероятно сме започнали с какво толкова ми се е случило, та съм на "специализация" в болницата, вероятно съм казал "а, нищо особено". Не беше продължителна срещата, предполагам, че събеседникът ми е бързал. Безотказно обаче в главата ми се е загнездила фразата:
– Предполагам, че държиш на думата си – 49 процента.
Вероятно съм кимнал.
– Така... Аз намерих фирмите, с парите няма проблем...
Помня и уговорката – да поддържам връзка с комисията и щом е готова, щом и аз съм готов... Да, и още нещо си спомням.
– Мажоритарната собственост остава у вас – 51 процента от акциите.

Помня, че този път не бях изпратен до изхода. Тръгнах си сам, а през цялото време си мислех за Илия Павлов.

С шефа на Мултигруп ме запозна Васил Божков през зимата на 1994 г. Аз бях поискал. По това време се срещах с всякакви бизнесмени и се правех на нещо като агент по рекламата. Защото вестникът си е вестник, но парите се печелят не от масите за продажбата му, а от бюрата за приемане на реклама. Тогава "Труд" изоставаше от вече единствения си конкурент "Часовете". Не само с тиража, изоставаше главно с рекламата. На този пазар ние кацнахме почти две години след тях.
Тримата вечеряхме в ресторанта на Добри Гущеров "Империал", който той беше отворил ей така, между другото. За приятели. Но не след продължително време го затвори нарочно. Добри по едно време беше започнал и вестник да прави, по-точно – да харчи пари за някакъв съмнителен седмичник, който, след като видя откровения присмех в очите ми, пък и го чу от устата ми, незабавно закри. Така, след затварянето на "Империал", запуши още една безсмислена дупка за изтичане на парите си.
И както вече бяхме подпийнали, Илия, лека му пръст, бе изпаднал в положение на унес към собствената си личност, размахваше някакви милиони, даже бе казал:
– Сто милиона... Долара. В американските банки – не ми ли вярваш?
– Вярвам ти, разбира се, че ти вярвам... Значи можем да се разберем за представителна реклама на първа страница?
За рекламата се разбрахме, но преди това той директно попита:
– А аз може ли да си купя малко акции от "Труд"?
Това не бе, вече (!), първият подобен въпрос. Умните хора виждаха как е тръгнала "Медиа" Холдинг, усещаха все още сдържаната є мощ и питаха. А аз обяснявам, че акциите ни не се продават свободно, уставът на дружеството го забранява, че могат да се движат единствено между собствениците. И това вече си ставаше – няколко души бяха напуснали и си оставяха акциите. След заплащане. Други пък имаха нужда от свежи пари и ги предлагаха по цени, взети от счетоводството, на когото си искат, но вътре. Нито една акция не можеше да излезе навън. Знаехме, че това може да се окаже фатално.
– Ти можеш да го решиш този въпрос... Ако трябва, с временна промяна на устава, пък после отново ще забраним...
Смее се Илия Павлов и говори в първо лице – "ще забраним", а това значи, че и той ще участва в забраната.
– Една акция само – от твоите ми продай. Ти вероятно имаш с хиляди. Казваш каква е цената, аз прибавям една нула отзад и готово!
И обяснява колко харесва нашия вестник, как в неговите среди се говори за "Труд", че тази акция му е като съкровена мечта от детинството.
– И освен това – Мултигруп ще е с вас. Лично ще се заема с рекламата и ще удавим всички останали.

Не само отказах на Илия Павлов, но и нагледно му обясних защо няма да стане:
– Ето, да допуснем, че вече си вътре, макар и с една акция само. С нея обаче ще имаш неограничени права... Да купуваш. Освен това си богат, много богат, а моите съдружници, защо да го крия, са хора с малко пари. Засега – казвам аз, за да не звучи оскърбително... – За няколко месеца само ти би могъл да изкупиш колкото си искаш от акциите, ако трябва, на двойни и тройни цени... Така ли е?
Смее се Илия, разговорът си остава приятелски, ясно му е, че няма да се стигне до промяна на устава. Още отначалото му е ясно. Но защо пък да не опита?…

И на мен ми е ясно сега – ако Костов получи своите 49 процента, не е далеч времето, когато ще има и контролния пакет. Някой от моите четирима съдружници в мажоритарния дял, а може би всичките, едва ли ще издържи на хубостта от една отлична цена...

На 13 юли, вторник, ме изписаха от Военната болница. Условието на Крум беше да не ходя на работа и, ако мога, да забравя за известно време редакцията. Къщата ми в Банкя бе най-подходяща за "доброволното" ми изгнание.
Но преди да стигна до нея, все пак прескочих до "Труд", колегите получиха възможност да ме будалкат право в очите – "ах, колко добре изглеждаш" и прочие глупости, аз напълних джобовете си с пари, които чакаха приготвени в касата ми, и тръгнах към офиса на Мариан. Там пристъпваше плахо сестра ми.
Маргарита си беше харесала вече новото жилище.
По тази причина и в очакване на разплащането край нея ситнеше нервно семейството продавачи – аз бях приел отведнъж парите, поискани за имота им, а това наместо радост бе вляло смут у техните колебливи сърца: дали не можеха да вземат и повече от този известен, сговорчив и наверно богат батко на купувачката им.
Беше късно... Мариан беше уговорил всичко с нотариус.
И така, след по-малко от час Маргарита вече си имаше мечтания двустаен апартамент на "Иван Асен II".

1 Езекиева, Милка Борисова – юрист в “Медиа” Холдинг АД.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания