Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Лъжата - Жан, Иван и Величеството
Въведение
Величеството
Разруха
И генералите могат да бъдат мъже
Непригоден за власт от доброта
Жан – неблагодарното дете на Мултигруп
Война по време на мир
Пари за почерпка
Големият бос
Слънчасали приказки за червено правителство
Само бомбите липсваха
Обаче
Упражнения с власт
Мрачно
Поражение или връх
Землянка в лондонския "Хилтън"
Брадичката на Симеон
Придворните
Трансплантация
Путин и ракетите СКЪД
"Труд" и 49 процента от него...
Клюката като информация
Уроци по всичко
Танцът на Герджиков
Сълзите на Рени
Четири към едно
Властохолик
Пух, пух и прах
Яката на Жан
Колко?
Величество без величие
Респект
Гледайте позитивно, Борисов!
Баба Дана видя десет лева нацяло
Приложения
  
Виж още:
Други литературни произведения /Документалистика
Лъжата - Жан, Иван и Величеството
Автор:
Тошев, Тошо

Клюката като информация

Гледа ме този японец, и аз го гледам, разбира се, има нещо европейско у него – висок (!), гъвкав като атлет и говори на руски. Седим си в една прекрасна кръчма върху пъпа на Токио (ноември 1997), той си пие някаква японска ракия, а за мен е доставена специално – моля, внимание! – неначената бутилка "Джак Даниълс". Туп и на масата! Те това е то разузнаване – святка веднага в главата ми, – от стотиците марки уиски да уцелят точно любимото ми!
А същата тя, тази маса на пъпа на Токио, е и като скара за подскачащи риби, раци и прочие. За два дни откак сме в Япония, а вече си сбърках представите за много и разнообразие, щом станеше дума за тях.
Освен това сме тържествено смешни – двама мъже с вратовръзки и лигавник върху тях. И двете жени – Невен Копанданова и преводачката ни. Те също са с лигавници. Бели, колосани и вече на мазни петна. Защото върху масата си цвърчи, скача, тече поредното чудовище в грозна черупка. И както сме си говорили традиционно досадни неща, правим се значи на нещо като държавници – за предстоящото гостуване на нашия президент, за японски инвестиции и помощи, получили сме и единствено възможния комплимент колко е хубаво българското кисело мляко, подквасено в Японско море, и домакинът ни пита. Пита на руски, на чист руски език, убеден, че в България този език си го хапваме на закуска.
В първия миг си мисля, че пуска някаква японска шега, предизвикателна като походка на гейша, резлива като голия меч на шогун, и въпреки цялата си фантазия не мога, не ми се удава да вместя в главата си зададения въпрос. Защото шефът на управлението за Източна Европа в японското Министерство на външните работи ме пита по същество дали хубавата ни външна министърка е любовница на мъжествения ни премиер! Не, не говори за секс, казва точно така:
– Чувал съм, че отношенията между госпожа Надежда Михайлова и господин Иван Костов са по-специални... Наистина ли са близки по този начин?

Надежда Михайлова и Иван Костов от времената на обич...

Какво се отговаря на подобен въпрос?
От една страна, си е ясно – с не знам. Нито съм палил свещи край тях, нито пък са ми разказвали подпалвачите. Ако все пак съществуват.
От друга страна – защо пък да не бъдат и близки. От по-специалните. Човешко е. Обикалят света не рядко и заедно, все заедно са в България, нормален мъж и нормална жена, а тя е наистина хубава. Срамота е да не я забележиш.
От трета страна обаче, съм в шах – един дипломат от кариерата, един висш дипломат и служител на Негово Величество Императора, азиатец, а отгоре на всичко азиатец в Япония, който допреди малко си говореше с преводач, и то карайки по програмата от теми, съгласувани още в японското посолство у нас, изведнъж подкарва на руски. И подкарва, меко казано, с шантав въпрос.
А ако направя скандал? Ако тресна по масата! Какво като сме в токийския "Ню Отани", не хотел, а хотелище, в един от прекрасните му павилиони в центъра на смайващия с подредбата си парк от няколко десетки хектара, а той ни е домакин. (Всеки квадратен метър земя тук струва десетки хиляди долара!) Как така ще ни провокира с тази си непочтителност към първата дипломатка и родния премиер! Само защото министърката ни е хубава!? Какво пък, грозните ли да стават министърки, за да не питат нетактичните хора била ли е близка и с Петър Стоянов, политикът, абониран за най-високия рейтинг по същото време. Президентският!
Оказва се, че абонаментът си е по право на който и да е президент. Държавен глава, като представителен бюст на страната. Окичен не с лавров – от бронз, а с венец от проценти. Една виртуалност за първенство, която не наврежда на никого. Но ги дразни, като кремък, попаднал в обувка.
Оказва се също, че има жени, неподвластни на рейтингите и на техния щръкнал размер. Има жени, за които е важна душата. Затова нашата Надежда Михайлова вече предпочитала Костов.
Приказват си хората, и как да им се разсърдиш?
Такива са те, обичат да си приказват. Дочуят това-онова, прибавят му чубричка от райска градина, сложат пипер от Деветия кръг, и си готов за съда. Но не за този, фалшивия, от новата конституция. А за народния съд, за съда на народа. Политикът е най-удобният обект за това. След него чак, далече след него се подрежда комшийката, геройката от старите вицове – едрогърдестата, предана секретарка, някоя певачка на фолк и тук-таме – футболист.
Явно, отлично работи японското КГБ. Едва ли нашият домакин има преки наблюдения за споменатата близост, но по-любопитно е какво очаква от мен. И от нас.
Поглеждам към Невен Копанданова – по това време тя е главната редакторка на "Демокрация", но въпреки този факт отношенията между нас са по-скоро приятелски.

Нямаше да мине много време след връщането ни в България и Костов щеше да нареди да я махнат от синия вестник. Мисля, че причината за това не бе някакъв управленски провал – вестникът и при нея си стоеше стабилно, както преди. Той, "Демокрация", бе най-ярко свидетелство за професионалната недостатъчност на родния партиен печат. По това време (1997) единствено живият продължител на партийния орган "Работническо дело", пребоядисал цвета си. Вината на Копанданова бе в нейното желание за някакъв вид свобода, недопускана в карцера на партийните феодали.

В този момент обаче, при този шантав въпрос, присъствието на колежката ми Невен е преди всичко знак за внимание. Мисля, че каквото и да кажа, ще изтече, ще прокапе чак до България.
– Няма такова нещо – казва тя самата.
– Сигурно е поне, че никой не ги е видял – няма никакви доказателства, а за хубавите жени и в Япония вероятно се говорят разни неща.
– Е, аз попитах просто така – щом двама главни редактори нищо не знаят... – продължава на московския си руски език нашият домакин.
Пред него моят руски е като българският на Факултето, сравнен с езика на Вазов.
Минаваме отново на родните си езици и продължаваме по програмата на Петър Стоянов.
Обхождаме я стъпка по стъпка, сякаш отъпкваме пътя на нашия президент, а след като се връщаме в София, всеки ще разкаже по нещо във вестника си. Но точно тази история, най-ярката мълния от всички блясъци на Япония, способни да ослепят нетренирания човек, аз не описах. Разказвах я няколко пъти пред колеги и пред приятели, те цъкваха пред мощта на японското КГБ и затова им допълвах. Изстисквах по някоя капка от спомените си – за сносния български език на няколко дипломати във външните работи, с които се срещнахме в Токио. Двама млади мъже и една млада жена, единият наистина минал вече веднъж през японското посолство в България. Минал и... с ясно съзнание, че ще се върне. Известна му бе даже годината, предполагаше си и длъжността.
Оказваше се, че случайни дипломатически мисии в тази страна няма. За да литнеш за някъде, защото от Токио задължително се лети, няма влакове, свързани с континента (засега...)! – та за да литнеш занякъде, си длъжен да знаеш. Езика, историята, а може би, макар и неписано в правилниците, и съвременния градски фолклор, в който номер едно са легендите за политиците.
Някои ги наричат клюки. Присмиват се, заклеймяват ги с тежки присъди. Заклеймяват и разказвачите им. Но най си падат по тежки присъди за вестниците. Не, не че не се радват на приятната за тяхното мислене измишльотина. Не, точно обратното – колкото по-измислена, лепкава, колкото по-мръсна и подла за недолюбвания от тях политик е летящата на свобода из пространството клюка, толкова по-силен е и духовният им оргазъм. Особено пък ако по известни само на тях и неизбродими причини те са длъжни, те имат едничкото право да се търкат като рунтави пудели в краката на силния, насладата им се издига до небесния ранг на реално невъзможното отмъщение.
Възниква скромен въпрос: всичко, което е в устата на хората, информация ли е? В широкия смисъл на думата. За дълбините на чувствата им, въжделенията, мечтанията дори. Рожбите, а то ще рече, че и жертвите, на съвременния градски фолклор могат ли да бъдат едно от свидетелствата за реалната същност на времето си? И за виртуалната истина, създавана от народа като щит, като залъгалка в борбата за оцеляване?
Ето например, много от хората не си обичат правителствата, други пък до премала си падат по тях. И говорят, говорят, чули не чули, със сигурност – не видели, но говорят. Шири се една мощна като стихията и непоръчана улична социология, която плаче да бъде описана. Възможни са шокиращи резултати. При това без сресани и умни въпроси, на които заклещените от тях отговарят след продължително мислене. Затова и отговорите им са също обмислени, т. е. – правилни.
Убеден съм в едно – тази стихийна социология е далеч по-представителна от всички поръчани. Дори само поради простия факт, че в нея са въвлечени хиляди – десетки, стотици хиляди хора.
Кой министър ще бъде сменен и защо, кой се провира с лакти в тълпата, за да чучне на мястото му, какво си пазарува жената на президента? С какво? И колко ли е дала за шапките си. Жената на кмета, каква е оса!
А онзи главен редактор, дето умира да се прави на политик, или пък другият там, дето все оцелява.
И службите, ах, тия служби, забутани в някаква пещера, а дърпат конците!
Слава Богу, че все още ги има, защото как ли без тях, без тайнствената им мрачна намеса и необуздано всесилие слабите политици ще обясняват провалите си? И какъв щеше да бъде техният аргумент срещу вестниците? Срещу непослушните, лошите вестници, ако не е легендата за агентите?…
Ще се пръкне, надявам се, в някой исторически ден народният шегобиец, който ще поиска да се издигне Национален паметник на Агента. На удобния, мълчаливия анонимен агент, виновен за всичко в демократичната ни история. А парламентът ще задължи лидерите на партии и на правителства да отпуснат средства за него според честотата на оправданията си за своя провал чрез тайнствената намеса на Службите. На Тяхно Всесилие Службите и Агента.
Да говорим ли за цената и личните проценти на еди-кой си министър, за цената на "Мис България" или за шестото място в света... За цената, преди да се окичи с короната от бляскави стъкълца, и за цената є на нощ и на час след това? И според вида на услугата.
И какво ли прави с тези жени, дето се пързалят влажни към него, народният генерал?
А вярно ли е, че Бойко Борисов се оженил за снахата на стария партиен велможа и шампион по жени от татови времена Иван Абаджиев? А синът му, изоставеният от булката си син на този бивш секретар на Централния комитет, пък взел, че си гушнал изоставената от народния генерал първа жена. Разменили ги, както се вика...
Грешка и клюка, злосторничество са подобни твърдения! Така гневно би изврещял един сериозен изследовател. Защото – първо на първо, когато е ставало всичко това, Бойко не е бил генерал. И второ на второ, колкото е вярно, че са си разменили жените, толкова и не е! Защото бившата снаха на могъщия партиен велможа и днешна банкерка госпожа Цветелина е само приятелката на Бойко Борисов. Пред закона тя си е необвързана...
А парите от митниците, мъкнати с куфари към сградите на властта? Дали наистина направо на Костов са си ги носили, или е намазвал по нещо и Бисеров?
А Костов? Представяте ли си тази трагедия? Да има толкова много пари – над сто милиона, твърдят оптимистите, не е стигнал до милиард – отвръщат им неспособните да гледат с позитивен взор към света. И тъй да е, да си потънал в море от пари, а да не можеш да харчиш! Да се налага да се държиш като депутат на заплата! Ужас си е това, а не човешки живот – как да не загубиш гласа си, и как ли да викаш от дъното на това доларово море, така да извикаш, че хората, които си плуват отгоре му по селски и "кучешката", да могат да чуят гласа ти?
Мафията, кой е Кръстник на мафията при тези болежки на главния прокурор? Ходел чак в Израел тайно да се лекува... Израел да не е болницата за шантави хора? Защо го правят на луд добрия човек, чиято главна цел и житейска съдба е да не допуска живи хора в затвора – бандитите следва да си се избиват сами.
Клюки и информация.
Каква е разликата между "прекрасно" и "отвратително", а между "комедия" и "трагедия"? Някои твърдят, че разликата била само според гледната точка.

Бедна ни е фантазията, немощна е като жълт депутат пред ореола на Лидера си, съпоставена с колективната фантазия на народа. И убеден съм, всичко това трябва да се събира, изследва, описва и обяснява. Защото е в атмосферата на народния бит, само по себе си атмосфера, в която родният политик участва в едноактна мандантна пиеса.
Могат ли вестниците да стоят настрани, да дишат някак си, да живеят извън атмосферата на своя народ?
Естествено, не!

Господинът, седнал на масата срещу мен, е финансов министър. Сериозен човек, верен на премиера. Седим си двамата в "Крим", а обедът ни е само за маскировка.
Министърът е с физиономия, предназначена за мисия – ако не на правителството, то със сигурност на своя патрон. Поради тази причина и градусите на масата са като градуси между ескимоси – не алкохолните, градусите приятелство. По някое време милият господин, за да подгрее ледовитата атмосфера, пуска няколко градуса от интимност.
– Отивам след няколко дни – нашепва ми той, сякаш ни дебне тълпа журналисти, – в Париж. Ще приключа една отдавна гласена история, свързана с много пари... Пари за България...
Доверява ми всичко това господин финансовият министър, защото моят вестник би могъл да бъде единственият, който ще научи не новината въобще, но може да я види при раждането є, да бъде до акушера є, да тръпне от неговото майсторство и талант. А на другия ден да я думне на първата страница – ей с тия, големите букви.
– Ти ги разбираш тия неща много добре, няма аз да те уча...
– Няма, няма – кимам аз с цялата сериозност, която съм овладял след продължителни тренировки.
Защото, мисля си, едва ли за всичко това е нужно редакцията да харчи пари за специален човек, който да съпровожда министъра. Ако иска, може и сам да ни позвъни от Париж, още повече че и той, като всичките си събратя по министерстване, е влюбен в първите страници. Когато е за добрия герой, всяка от едрите букви грее с карати на орден. И а-ха да му кажа всичко това, макар че ми е по човешки неловко за възвишения тон на обзелото го в миг настроение, господин финансовият министър обръща лицето на картите върху масата ни:
– И ми дай една репортерка, не ми се пътува само с мъже...
Ха сега де!
– За радост малко... и на очите? – уточнявам аз.
– Абе и аз разбирам от хубаво. Да не си мислиш, че министрите не са вече мъже...
– Въобще не мисля – отвръщам аз.
И... всичко завършва със смях. Сърдечен като в ескимоско иглу.
Иначе срещата не беше за смях. Аз неведнъж съм разказвал за нея, за някои от думите и обещаните действия.
Сега, когато си спомням и за мъжкия заговор помежду ни, не случайно съм забравил лицето на височайшия събеседник. Не, не защото ми е мъка за него, за децата, жената и фамилията му. Не защото това ще ги огорчи, ще вгорчи може би не само бъдещия им съвместен живот, но ще омърля и миналото. Или поне тяхната представа за него. Което е все едно.
Забравил съм лицето на господина единствено заради себе си. Не искам нито аз, нито пък вестникът ми, да ровим в бельото на хора. Но този тип въздържание е въпрос само на лично решение. В някаква степен това е даже безпринципно – пред живота и истината. Защото всяка мисъл, всеки жест, всяко решение на тези, които са избрани да управляват, не се раждат на празно космическо място, а в Космоса на една индивидуална душевност. Тя именно е стартовата площадка за точния прицел, за красотата на полета, но и за всякакъв вид сгромолясвания.
Не мога да си представя някоя сфера, одухотворена с присъствие на човек, която да не е обект за информационно изследване. Единствената мярка за изследователската почтеност е истината.
Защото, за да се превърне уличната социология в убедителен документ за обществените нагласи, оценки и вдъхновения, е нужна почтеност. Голям майсторлък и почтеност! Уви, едни от дефицитните стоки!

Декември 2000 г. Паднали са Шенгенските ограничения за България. Външният министър Михайлова току-що е докладвала за това в парламента... Мисля си, че многото радост и обич, които получи тогава от най-близките си партийни другари, могат да се сравнят единствено с мрачната жлъч и омраза, които мнозина от тях стовариха днес върху нея.

През всичките четири години, докато Надежда Михайлова беше външен министър, се познавахме доста формално. На "здрасти", както се вика, и, естествено, че на "ви". Тя беше една красива жена, успяла красива жена, прескочила само за три-четири години цели епохи развитие. Като братска Монголия, да речем, в ония "тоталитарните" времена, която сменя за миг разкаляната си феодална муцуна с рубинената звезда на московския комунизъм.
От момиче за писмовни поръчки в канцеларията на премиера Филип Димитров (1992), от епохата на пещерната демокрация, в която шпаги на демократичните рицари бяха тоягите, сгушена, съхранена и разцъфтяла в утробата на решаващата за промените в България сила – СДС, Надежда се бе превърнала не само в красивото лице на своята партия. Тя бе един от магнитите є, тя привличаше, убеждаваше и омайваше погледи, хора и действията им. Ако по същото време Костов беше умът и посоката, Надежда бе красотата и чарът, а двамата, слети в едно, правеха силата.
През 1997 г., когато вече беше външен министър, Надежда нямаше шанс за провал. Не бе от значение, че є липсваше подготовка, защото тя беше министър в един кабинет, който за няколко месеца само показа, че в България пътят назад вече е невъзможен. Толкова!
Всъщност историческата заслуга на това управление е точно в това – то рязко, бързо и неотвратимо затвори вратите към миналото. Ако другите партии, ако главният политически опонент – БСП, искаше да намери въздух за още живот, то единственият му шанс бе да се промени. Да се научи да диша, да проходи, да научи новите думи за общуване с хората. Затова именно успехът на сините, верният исторически ход на ранния Костов може да се запише и като знак за промените не само в страната, но и като начало, като прераждане, дарило шанса за бъдеще на другите партии.
Тази категоричност и шемет обаче родиха и късния Костов. За две-три години само той се почувства толкова силен, така недостижимо велик, че дори в неговия математически мозък ферментираха гибелните процеси на маниакална божественост. Като един съвременен Питагор той роди и простата формула – сбора от квадратите на двата катета да е равен на квадрата на хипотенузата. Като катетите са хората и страната, а хипотенузата бе, естествено, той.
По тази формула неговото правителство се разви до признанието като "правителство на корупцията".
През цялото това време Надежда Михайлова бе сияйното лице на страната, а уличната социология я канонизира като Хубавото Наде. Вероятно тя винаги е била раздвоена да се радва или точно обратното на това народно признание.
Както всяка добра манекенка, чиято глава не е само поставка за шапка. В някакъв миг тя се усеща раздразнена от натрапчивите признания на изяществата във формите є. Само на тях! Иска є се, оказва се, хората да признаят за красиви и помислите є, да похвалят – ех, ако можеше, и ума є.
Подиумът на Надежда Михайлова беше Европа. И не само тя – Надежда гастролираше по целия свят. Модата на българската външна политика бе облечена в изящен костюм и разнасяше флуиди по посоките на света.
Би могло да се каже, че така както един Христо Стоичков, чрез красивото подритване на футболна топка, за няколко полувремена бе главният ни байрактар по света, така и Надежда цели четири години, колкото е олимпийският цикъл, бе главоломната изненада за политическия елит, че България не е само географска карта от Полуострова.

За разговора ни в онзи страхотен токийски хотел през 1997 г. с шефа на управлението за Източна Европа аз є разказах чак през лятото на 2002 г. – пет години по-късно.
Няколко месеца преди това (10 март 2002 на ХIII национална конференция на СДС) тя бе избрана за лидер на СДС, а вече втора година страната куцукаше към Новото време на Симеон Сакскобургготски.
Обядвахме заедно в "Скай Плаза". На същата маса, където съм се срещал с мнозина – с партийни секретари на БСП и СДС, с кметове, президенти...
Надежда малко закъсня и още от няколко метра започна да се извинява. По това време, през лятото на 2002-ра, ние вече бяхме на "ти", тя бе усетила и топло чувство у вестника към себе си, защото имаше преди година един период, когато "Боже, пази" и "Труд" бе наливал десетки нощи безсъние в живота є... (За гаража, за онзи мистериозен гараж на УБО, прилапан като собственост на семейството срещу горе-долу символични пари.) Но това бе по време на парламентарните избори (2001), след това нещата се промениха, Костов го нямаше...
– Наздраве – поздравявам я аз, след като са ни донесли и бутилка бяло вино. – А пречи ли ти, притеснява ли те Костов сега?
– Е, не, какво да ми пречи, но трудно е – усмихва се Надето. – Разбрали сме се да стои настрани...

Няма го, няма го блясъка є от миналата година. А вече е седнала в стола на Костов, промяна, която би оприличила на лудост, ако я бе сънувала само при ролята є на външен министър. Един стол за мъже в политическата летопис на страната. Екзотичното присъствие на кака Сийка от Перник, на Мозер и на царската Весела Драганова са всъщност и краткото обяснение защо е така.
За втори път и през четири години Надежда дълбаеше нова гранична бразда през живота си – ако наистина е така. Ако всичко това не е просто игра.
Неочаквано казвам, че я харесвам.
– Като лидер, разбира се... За другото би трябвало да си знаеш...
– Нищо не зная вече – забравя за миг физиономията си на лидер Надежда.
Малко тъжно. С напукани устни. Дошла е без всякъв грим и не знам дали от това, но изглежда отпуснато уморена.
Сещам се за Япония и, без да се замисля, че това може да я обиди, є разказвам всичко.
Не, тя не го познава моя японец, някакъв си шеф на управление във външното министерство, слуша обаче... Слуша ме отдалеч. И когато спирам, загледана през прозореца, високо над покривите на София, казва:
– Иван... Толкова съм го обичала този човек. Така му вярвах...
Не съм сигурен, че го казва на мен.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания