Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Лъжата - Жан, Иван и Величеството
Въведение
Величеството
Разруха
И генералите могат да бъдат мъже
Непригоден за власт от доброта
Жан – неблагодарното дете на Мултигруп
Война по време на мир
Пари за почерпка
Големият бос
Слънчасали приказки за червено правителство
Само бомбите липсваха
Обаче
Упражнения с власт
Мрачно
Поражение или връх
Землянка в лондонския "Хилтън"
Брадичката на Симеон
Придворните
Трансплантация
Путин и ракетите СКЪД
"Труд" и 49 процента от него...
Клюката като информация
Уроци по всичко
Танцът на Герджиков
Сълзите на Рени
Четири към едно
Властохолик
Пух, пух и прах
Яката на Жан
Колко?
Величество без величие
Респект
Гледайте позитивно, Борисов!
Баба Дана видя десет лева нацяло
Приложения
  
Виж още:
Други литературни произведения /Документалистика
Лъжата - Жан, Иван и Величеството
Автор:
Тошев, Тошо

Големият бос

Не мога да забравя как пламнаха бузките на вицепремиера и министър на икономиката Румен Гечев.
Е, признавам си, че аз прекалих, но и той си го търсеше. Ухили се нещо, подхвърли – прошепна го тънко, бе явно язвително, при това го каза на седналия до него министър на отбраната Димитър Павлов, но насочено срещу Желю...

Беше през зимата на 1995 г. – 12 февруари, неделя. Президентският самолет, с който дълго преди това бе пътувал и Тодор Живков, ни носеше към Америка.
Оставихме София студена и мрачна и напълнихме с удоволствие затопления предварително самолет. Отпред, както е редно, бе малкият "апартамент" на българския държавен глава и съпругата му, а в околните сепарета до него седяха по-важните членове на делегацията – освен господин Румен Гечев зяпаха през прозорчетата и външният министър Георги Пирински, и министърът на отбраната.
Това бе първото значимо посещение, договорено доста по-рано, но съвпаднало с идването на власт на червения кабинет (25 януари). Независимо от ясно заявеното си отношение към комунизма и неговите прекръстени наследници, все още кремъчно твърди като рубинената звезда, свалена от бившия партиен дом, Желев сам бе настоял за едно авторитетно ниво на съпровождащите го министри.
Та седнаха си те всички отпред, а по средата на самолета, в различни кабинки, се настаниха хората от президентския екип и охраната. Ние, петнайсетината журналисти, седяхме отзад в салона за съпровождащи. Наизвадихме вестници и бутилки, телевизионният екип извади и карти, Севда Шишманова, която в САЩ щяхме да видим чак на летището в Ню Йорк, когато си тръгвахме обратно за милата татковина, си полегна сама на едно свободно кресло, а Гарелов, с когото бяхме един срещу друг, заразказва колко са вкусни добре изпечените свински ребра в хубавите кръчми на Вашингтон.
– Не беше ли нужно на летището да дойде и премиерът? – питам го аз, защото, както си е редно, той по-често се е сблъсквал с държавния протокол. И освен това, знам го със сигурност, по време на ония там, Боянски ливади, беше върл желевист. – Все пак това е важно и на високо ниво посещение. Клинтън лично ще ни приеме...
– Абе кой ти гледа сега протокола – прекъсва ме отегчено Гарелов и продължава темата за ребрата.
Не му се иска да обсъжда първия Бог на Олимп, а и може да си е прав – независимо и въпреки него, телевизионната му "панорама" би имала право на още живот само ако бъде "Панорама на Партията".
Може би все още летяхме над родна Европа, когато президентът Желев, по известния вече на съпровождащите го журналисти обичай, надникна в одименото ни свърталище. Впрочем аз бях попаднал сред командированите от другите медии репортери по лична покана на държавния глава, а освен това не бях взел със себе си друг репортер, който да отразява събитията – исках да си припомня годините, когато правех прощъпалници в занаята.
Това, съвсем вмъкнато казано, беше доста сложна задача, защото известно е, от редника може да стане понякога и маршал, но от маршал да се издигнеш до редник е непосилно.
Та разходи се между нас президентът, поспря се тук и там, поприказва, удари му глътка уиски от бутилката, която му връчиха едни от колегите, приседна до мен, ударихме му още по глътка, пък по едно време ми каза:
– Хайде, да ми дойдеш на гости...

И ето ни, седим в президентските му кресла, в далечния край Мария Желева разгръща някакви вестници и от време на време си проговорва сама – не може милата да търпи и дума написана срещу Желю... Е, ако беше във вестници на червените – става, те са прави да не харесват мъжа є, но да се изпусне някой от другите! Стой само и гледай! И бягай встрани...
Двамата с президента получаваме стъклени чаши – а за български самолет това си е просто комфорт, получаваме и затворен в бутилка шотландеца Джони, наздраве "господин президент", и Вальо Стоянов сяда при нас, президентският говорител, а аз се облягам спокойно назад – Мария Желева току-що е привършила с неделния брой на "Труд" и даже не ме е погледнала. Това, от всяка страна, си е доброто условие да се чувствам с читави граници и запазено редакторско достолепие за момента.
Не помня даже какво сме говорили. Не го помнех и час след това, защото си бяха просто приказки за по път, пък и как да говорим за по-важни неща, след като си е предварително ясно – с президента и Вальо сме нещо като съмишленици, но обкръжението, другите хора, насядали покрай нас в този малък отрязък от родината ни България, са хора от другия лагер, с който Желю не иска да е на "ти". И не може. А те – у-ха, току-що взели властта и както си мислеха, че завинаги, вероятно си викаха що чини тоз президент, това дребно човече, дето се мота в краката им? И колко ли стоицизъм ще трябва да призоват, за да могат в следващите няколко дни и поне за пред хората да се отнасят към него като към държавен глава...
И не мога, въобще не знам как да си обясня, защо задавам този безсмислен и никому ненужен въпрос:
– Не мислите ли, че премиерът Жан Виденов трябваше лично да ви изпрати, господин президент? И например да ви каже така: "Желая ви успех за благото на България. Поздравете господин Клинтън. Кажете му, че ние сме една демократична държава..."
Този въпрос журналистите си задаваха още на летището в София, отговори, естествено, нямаше, а аз поръчах на дошлия да ни изпрати репортер от "Труд" на другия ден информацията ни за това заминаване да бъде с такова заглавие. И то си излиза: "Виденов не изпрати Желев за Вашингтон".
Президентът маха с ръка на въпроса ми – "забрави!", но от възпитание, мисля си, заради самия авторитет на властта, казва горе-долу така:
– Нали беше Сендов, а председателят на парламента е с по-висок ранг... На Виденов може нещо да му се е случило...
Не зная точно защо, но при тези думи аз гледам право към Гечев, у когото още в първия миг съм усетил излишък от високомерие, та гледайки го, аз виждам леката му иронична усмивка, която разчитам така: "Този пък какво си въобразява – нищо не му се е случило на Виденов..."
След това се навежда и шепне в ухото на седналия до него военен министър Димитър Павлов, който също гледа към масата ни.
И двамата се засмиват.

След малко Румен Гечев отива до тоалетната.
Висок, със закопчано сако на костюма. Закопчано и късо. Под него се очертава ясно релефът на част от двете кълбета, която обикновено е скрита под връхната дреха.

Румен Гечев... Най-трайната следа след неговите прибежки във властта си остава медийната му одисея по случай новата му семейна къща. Закупена, както той твърдеше тогава, главно от спестени хонорари у нас и в чужбина - хонорари от лекции, а може би и от няколкото му подписани статии. Да се спукаш от смях!

След някоя и друга минута, когато министърът се връща към мястото си, аз му го казвам:
– Сакото ви е малко възкъсо, господин вицепремиер. Носите ли си и друго? За приеми и коктейли.
Ако го бях попитал кога за първи път през детството си е започнал да си играе на майки и на бащи и чий е образът, който е призовавал при тази пуберна палавост, би прозвучало не чак толкова изненадващо и нахално.
Гечев ме гледа втрещено, машинално придърпва с ръце сакото надолу, Желев си приказва с Вальо Стоянов, а Пирински, седнал малко встрани, се засмива. Може и да е заради подплясващите долу вълни на Атлантическия океан.
– Костюмът ми е съвсем нов – казва най-накрая министърът, – жена ми го избра лично...
А по бузите му гръмват две червени петна.
... Веднага разбирам, че съм сгрешил. Нещо повече, ясно е, че съм замахнал по цигански с опъка длан, че си спечелвам един могъщ неприятел. За себе си и за вестника. А освен това съм се направил и на малко простак.

Два месеца по-късно гневът Гечев щеше да разпали огньове не само по бузките му. Гневът Гечев щеше да метне светкавици по Ани Заркова1.
Същата Ани Заркова – крехка, колкото състрадателна, толкова несломима и твърда. Три години точно преди някакъв луд да плисне киселина по лицето є, вицепремиерът от правителството на Жан Виденов, министърът на икономиката господин Румен Гечев, надвесен над нея с юмруци, подпрени върху бюрото си, щеше да плисне в очите є невероятната и по-зловеща от киселината закана:
– Не забравяй, че имаш деца! А!? Помниш ли? Колко деца имаш?
Ани има две деца, а предния ден, предния преди да я плиснат споменатите думи на Гечев, си позволява да напише и публикува в "Труд" следните думи:
"Многозначително е, че екзекутираха легендата на борческия бизнес (Васил Илиев – б. а.) в същия исторически момент, когато шефовете на приватизационния екип, водени от вицепремиера Румен Гечев, заявиха по телевизията, че всички пари, независимо от произхода им, са добре дошли в родната икономика."

На 25 април 1995 г., вторник, в 21,15 часа в София бе застрелян шефът на ВИС-2 Васил Илиев. Това става в квартал "Емил Марков" край последната спирка на автобус 74. Един куршум в слепоочието причинява моменталната смърт на 30-годишния мъж, който сам карал белия си двуместен "Мерцедес" С 9988 СН, ще констатира съдебномедицинската експертиза. Друг е пронизал дясното му рамо и заседнал в шията. Трети го уцелва в ръката. Други 17 са продупчили новата му кола.
Стрелците, двама на брой, стреляли с автомати хърватско производство, малко познати у нас. Те чакали в засада, прикрити в някакъв строеж по проучения преди това маршрут на Васил Илиев, когато отивал към известния като щаб на "борците" ресторант "Мираж". Стреляли от упор и не дали никакъв шанс нито на Илиев и на седналия до него бодигард, останал жив, нито на пътуващите зад тях с друг автомобил (червен "Сеат Толедо" С 9058 СН) "двама служители" на компанията, разпитвани след това и по подозрение за съучастничество.
Същата вечер към полунощ е прострелян в крака и шефът на ловешкия клон на ВИС-2 Алейдин Асенов (Алчо). Това става след скандал и последвалия го масов бой между момчета с мускули в снекбара на хотелския комплекс "Ловеч".
Съвпадението със стрелбата срещу Васил Илиев може да е случайно!?
През нощта отекват изстрели и пред новостроящото се представителство на ВИС-2 в Студентския град в София. Пострадали няма.

Васил Илиев е бивш състезател по класическа борба в ЦСКА, затова е станал и офицер от армията – ст. лейтенант (о.з.). Излиза от големия спорт след 1988 г., след като е отстранен от участие – според него незаслужено, от олимпиадата в Сеул. В началото на 90-те години създава охранителната фирма ВИС-1, подозирана в масови изнудвания, побоища и престрелки.
По-късно основава застрахователната компания ВИС-2, която за кратко време превзема голяма част от този пазар и за разлика от едрите държавни застрахователи, които бягат от бързо нахлуващите по нашите пътища скъпи коли, гарантира спокойствието на собствениците на "Мерцедес", БМВ, "Ауди"... Нещо повече, висаджиите предлагат и по-изгодни финансови условия от държавните си съперници.
По непълни данни в началото на тази 1995 г. над 2700 скъпи автомобила носят страховитата лепенка с разярения лъв и емблемата на ВИС-2.
Трудно се намират смелчаги, които да си позволят да посегнат към тези, украсени по този начин коли. Те, ако са професионалисти в апашкия бизнес, знаят много добре, че дебеловратите застрахователи на Васко Илиев не само познават всички тайни канали за реализация на крадените коли, но и лично познават всеки, който би ги погледнал дори с полакомено око. Сам босът на ВИС-2 съобщава на глас, че през първия месец на застрахователния им бизнес компанията е върнала на собствениците 28 от откраднатите 29 коли.
В същото време Васил Илиев започва все по-видимо да разбира, че ако иска да оцелее за бъдещето, ще трябва по-бързо да изчисти всички сенки от бизнеса си, да го прави все по-чист и прозрачен. Със спечелените милиони започва да купува гастрономи, хотели, пицарии... За тази цел основава и компанията "В.А.И. инвест".
Малко преди трагичната си смърт той споделя пред Димитър Иванов, по това време все още вицепрезидент на Мултигруп, следно:
– Вярвай ми, всичко ми е ясно – този бизнес ще има край.
Разговорът се провежда в офиса на Иванов, където той последователно е поканил на среща, по поръка на Илия Павлов, шефовете на другата голяма застрахователна компания SIK ("Спокойствие и коректност") , а след тях – и на ВИС-2. Целта е била да се предотврати гъгнещата възможност на закипялата лава, вещаеща небивала досега гангстерска война, която може да потопи в огън и смърт крехкия все още Помпей на частния бизнес. Особено тези негови жреци, чиито глави завинаги ще носят страховитите белези от скоро завършила кариера в света, където мускулите са по-важни от мисълта.
А имаше не малко такива на върха на преуспяващи фирми и корпорации. На герба им биха могли да поставят парче от откъснато или отпрано ухо. Собственото им човешко ухо, парчета от нос или друг някакъв чарк. Илия Павлов, примерно, Илия си живееше и правеше милиони почти без уши. Те бяха останали някъде по тепиха...
След избухването на демокрацията в началото на 90-те години се бе оказало изведнъж, че световноизвестната българска школа по свободна и класическа борба бе заложила у мнозина от шампионите си бизнес-мераци и бизнес- умения. Покрай хватките за железните им ръце им бе вдъхнала и едни страховитости, чрез които, стискайки камък, го караха да пуска не вода, а пари. Едри, зелени пари с много капки червено по тях.
Няма да е справедилво обаче, ако не искаме да признаем, че някои от шампионите (борба, бокс, карате и пр.) бяха наши съвременници. И те именно бързо изпъкваха, стърчаха с много глави над масовите тълпи, които ги следваха, но откъм мисловна страна все си оставаха нейде в неандерталската ера.
Типичният пример за висота и успех в епохата на компютъра отново е Илия Павлов. Той можеше да се здрависа и с африканска горила, но имаше в последните си години и завоювано място до царе, папи и патриарси. Макар и не от този калибър, Васил Илиев също стърчеше високо над своето уж предано воинство.
В първите години на 90-те двете застрахователни компании (ВИС-2 и SIK) са безспорните фаворити на пазара и непрестанно се блъскат за един и същи потенциален клиент. Ставаше въпрос не за пари, а за много, много пари. За власт и гаранции за бъдещето. Хората не само се бояха от тях, те започваха да ги търсят, защото получаваха вече и чудесни гаранции срещу парите си.
Нещо повече – търсеха ги и политиците – и червени, и сини, лобираха за тях, ухажваха ги, макар че привидно се ежеха на престъпниците. Търсеха от тях не само пари, но и силата им. Намираха ги и двете...
По това време в печата – април 1995 г., излязоха информации, че през една нощ на март (1995) в Горна баня се били събрали 208 мъже с калашници и в пълна бойна готовност за разправа с конкурента. А в същото време Васил Илиев, призовал близо 1000 свои щика, също готови за кървава баня. Четиричасови преговори я предотвратили ("Труд", 27 април).
На фона на всичко това вероятно се провеждат и срещите, за които ми разказва Димитър Иванов. Той все още не знае, че скоро му предстои да се раздели с шефа си Илия Павлов. Васил Илиев му казва и следното:
– Аз ще прочистя целия ВИС... Вече съм започнал. Който иска да се бие – да заминава в Босна. Ще оставя само момчета с жени и деца. Защото само такива могат да са хората, които искат да живеят нормално...

След оглушителната стрелба на 25 април в печата излязоха стотици материали за евентуалните убийци и поръчители. Така беше и в "Труд". Всеки ден през следващите може би 2–3 седмици нашият криминален отдел, чийто шеф е Анна Заркова, публикува репортажи, интервюта, анализи за това, което се е случило. Самата Заркова е един от най-често срещаните автори, но във вестника по тази тема излизат и имената на министъра на вътрешните работи Любомир Начев, на главния прокурор Иван Татарчев, на премиера Жан Виденов, на следователи, полицаи и на други специалисти. Изказват се различни предположения за убийците, за причините, споменават се имената на десетки босове от подземния свят, на политици и пр.
Прескачайки с няколко години напред, искам да кажа, че до днес по делото за убийството на Васил Илиев нищо конкретно не е казано, не е намерено, нито доказано. И то, както впрочем десетки и стотици други дела, почива сред прашясали папки, хвърлени върху рафтовете на съдебното ни малокръвие, граничещо с мрачната диагноза на съдебна левкоза.

И ето, на 10 май 1995 г. Анна Заркова се подписва над една цяла вестникарска страница под рубриката "Фатална" и разсъждава на глас защо все пак у нас става така? Кой е заинтересованият от смъртта на Васил Илиев?
"Борците бяха момчета за всичко – пише Заркова, след като преди това си е позволила да спомене и името на вицепремиера Румен Гечев като шеф на приватизацията, и ги наказват тогава, когато искат да се откажат от мръсната работа и да развиват самостоятелен легален бизнес – посочи в интервю един от тях – изпълнителният директор на "Ай Джи Ем" Младен Михалев–Маджо, коментирайки кой движи ръката на неизвестния убиец.
Вливането на натрупаните пари в икономиката е чисто политически проблем, гласят разсъжденията на бизнесмени със спортна биография. Събраните факти от тяхно собствено разследване подкрепяли... версията за политическо убийство. Лицата на двама действащи в държавното управление партийни функционери надничали през съпоставките на бизнес-интереси и събития..."
Осем години по-късно, докато събирах доказателствата за тази книга, Анна Заркова ми предаде за ползване следния текст:

10 май 1995 г., по обед.
"... Звънна телефонът ми в редакцията.
– Добър ден. Госпожа Ани Заркова? Аз съм секретарката на г-н Румен Гечев. Господин Гечев иска да ви види за малко. Днес, ако може. В неговия кабинет.
– Какъв е поводът?
– Той сигурно би искал да ви каже сам."
В следващите часове Заркова нарушава грубо една моя "заповед".

Искам да поясня – ненавиждам думата заповед, а и във всяка нормална редакция това понятие не важи. Независимо от железния ред, от ясните нива на компетентност при решаване на всякакви случаи, журналистът не би понесъл по никакъв начин думата "заповед". Добрият, свободният журналист.
През последните 5–6 години в "Труд" все по-необратимо се налага дори отмяната на думичката "молба", когато някой изписва желанието си да ползва отпуска, да речем. Наместо ухаещата на ненужна покорност административна бумага, зована "молба", реших да извикаме на живот думата "заявление". Което ще значи, че когато госпожица репортерката иска да ползва време от отпуската си, не трябва да моли, а просто да заяви. Нали тази отпуска не е някакво благоволение от началника, тази отпуска се полага според закон. Толкова.
И въпреки тези добре овладявани нрави, в изключителни случаи се налага да използвам и думите "считайте, че е заповед". Например:
– Никой, от никъде не може да ви вика просто така, когато това "викане" е свързано с работата ви. И най-малко могат да правят това депутати, министри и всякави други случайници във властта. Особено по телефон – ако е от прокуратурата, да речем, да пратят призовка. Отпращайте по-настойчивите да се обадят на мен.
Понякога към това съм прибавял и думите "ако смеят".
– Ще се оправдавате с моето име... И считайте, че е заповед!
Съвсем друг е въпросът за субординацията в редакцията. Тук, без да се налага да се употребяват изрази като "заповядвам, нареждам" и пр., магическа функция изпълнява шефското "моля". Според интонацията то може да означава и "бързо, по-бързо, светкавично..."

На 10 май 1995 г. Ани Заркова пренебрегва всичко това и в четири часа следобед се явява в министерския кабинет.
"Точно в четири без две минути почуках на вратата... В "Труд" все ни гони графикът и ние сме свикнали да цепим минутата на две.
Секретарката ме прие с чиновническа любезност и ме покани да седна: г-н Гечев бил по работа навън и щял да се върне всеки момент.
Мина четвърт час, след това – половин... Понечих да си тръгна – не от гордост, а тъй като в редакцията бях оставила недовършена дописка.
– Не, моля, почакайте – секретарката се свърза по телефона с началника си. – Г-н Гечев закъснява, но настоява да го почакате!

Втора грешка на Ани.
Подчинява се, представете си, на секретарката и продължава да чака.
Налагало се е не веднъж да обяснявам на глас своето отношение към всичко това, да се опитвам да създавам необходимото самочувствие у колегите си по работа и необходимата доза респект у всички, които поискат да се видят с който и да е журналист.

Анна Заркова заедно с един от подшефните й министри на вътрешните работи Георги Петканов. Откакто е шеф на криминалния ни отдел смени десетина, без да говорим за техните замове, генерали и прочие.

Правило номер едно.
Който търси, който се обади за среща, е редно да попита "кога е удобно да дойда при вас?" Нямат значение никакви рангове. Още повече че те не могат да се измерят чрез никоя от известните системи за мерене.
За себе си лично съм възприел, че може да ме повика за среща единствено президентът, независимо от това коя политическа сила се крие зад него. Ако го направи по подходящия начин, е естествено да отида при него, в удобно и за двамата време... И все пак – с предимство пред задълженията на държавния ни глава.
Когато обаче на мен ми потрябва да се срещна с някакъв господин, госпожа, е редно, естествено, да попитам – кога ви е удобно да дойда при вас?
Във всички случаи протоколните рангове нямат значение!
Какъв е рангът на завеждащия отдел криминален на националния вестник, сравнен с ранга на министъра на вътрешните работи, да речем?
Кой се наема да ги сравни? И по какви показатели?
Според възрастта на единия и на другия? – не, не върви.
Според военния чин, ако някой политпрезидент е разкрасявал преди време министъра?… Съвсем не върви – има толкова вече цивилни министри, а Ани например е офицер от запаса.
Според заплатата? Би било смешно... завеждащ отделите в "Труд" печелят колкото двама министри... Ако, разбира се, министрите не крадат.
Според продължителен стаж в споменатия сектор? Не става – толкова случайности попадаха на върха. И се стопяваха след това като сняг по пролетно време. А шефът на криминалния отдел си стои.
Или може би според страха на бандитите – с министъра ли предпочитат да отидат на среща или – даже не с Ани, с репортер от криминалния ни отдел! Сигурно е, че нито един министър не би припарил до борческия тепих даже на юношески отбор без отряд червени барети... А журналистът, и сам, е винаги със заредено страховито оръжие.
Правило номер две – журналистът на "Труд" трябва да се държи достойно и независимо. Демонстративно дори!
Когато се говори за свободата на словото и за независимост на печата, твърде често се стига до глупава крайност. Казвали са на някои от моите репортери, че са зависими. От главния си редактор например.
Да, вярно е, че са зависими. Нямат право да си измислят и да лъжат съзнателно, нямат право на партийно пристрастие, нямат право на подкуп.
Но... имат право на грешка. Такава е работата ни. Не може без право на грешка. За разлика от работата на локомотивния машинист.
Има и друго, особено важно, независимост на четвъртата власт означава, че тя е зависима единствено от законите на страната. Но доколкото законите са дело на човешки ръце (съзнателно не казвам "на човешкия ум"), печатът има всички възможности и права да се стреми да ги промени, но... спазвайки поне временната им "буква", докато в един ден не я е изтрил чрез някоя дописка. Което на практика означава, че демократична е тази държава, където властва свободата на словото. Защото ако премиерът се превръща в тиранин, а генералите му в слуги, ако властващата особа се вживее в роля на цар, но има свободен печат, значи, че не всичко е все още загубено.
Ще си върне народът ограбените имоти и толкова!
Казано простичко, независимост за един журналист означава на дело, че е зависим единствено от издателя си или от назначения главен редактор. Същестуват множество случаи, когато двете длъжности по същество си съвпадат.
На 10 май 1995 г. Ани Заркова проявява свръхдоза от възпитание, граничещо – неприятно ми е да го призная, с покорност. И това, заедно с политическата генна система на министъра Гечев, образува странната смес на чудовищните му думи, плиснати по лицето є.
"Гечев дойде след пет часа – продължава разказът є. – Влезе важно и ме погледна смръщено и отвисоко – така навярно Юпитер е гледал смъртните от Олимп. Не отговори на моето "добър ден", пъхна се в кабинета си и повика секретарката. Тя излезе след малко и ме покани с жест да вляза при него.
Вицепремиерът седеше на бюрото си в олимпийска поза. Не ме покани да седна. Погледът му се целеше някъде над главата ми. За пръв път го виждах на живо и мога да кажа, че изобщо не ми вдъхна симпатия.
– Е, да поговорим – и направи пауза, опитвайки се явно още да скъсява разликата между себе си и Гръмовержеца.
Поколебах се и седнах.
Аз също замълчах. Усещах вече, че разговорът ще бъде враждебен.
– Вие сте си позволили да напишете името ми в една статия за убийство!?
Не отговорих. Чаках продължение.
– Защо сте си позволили, питам, без разрешение да напишете името ми в статия за убийство?
– Не знаех – отвърнах му, – че журналистът трябва да взема разрешение от публичните личности, когато употребява имената им във вестника.
– А знаете ли, че аз отговарям за икномиката в тази държава? И че моето име можете да го споменавате на икономически теми, но не и на теми за престъпления?
– Много често се случва, г-н Гечев, да има причинно-следствени връзки между икономиката и престъпността.
– Значи аз съм наредил да убият Васил Илиев, за да уредя в приватизацията мой човек!… Така ли мислиш ти? Така ли мислят приятелчетата ти?!
В момента, в който мина безцеремонно на "ти" с мен, лицето му се зачерви като домат.
– Не помня... – понечих да отговоря.
Исках да кажа "не помня да съм писала такова нещо", но се запънах. Смутих се силно – той ми викна така, все едно че се кара с жена си. Почувствах, че и аз се изчервявам.
– Не забравяй, че имаш деца! А!? Помниш ли? Колко деца имаш?
– Две.
– Две, а, две!…
– Ама вие плашите ли ме нещо?…
– Айде довиждане... Няма повече да приказвам... Много си малка.
... Излязох като попарена. Помня, че изминах разстоянието до редакцията бегом и влетях право при главния редактор. Разказах му разтреперана всичко.
– Тошо – викам, – по ресора си мутри много съм срещала, ама никой не ми е говорил като тоя министър.

Ръцете на министър Румен Гечев се оказаха къси, за да стигне до децата на Ани Заркова. Не зная дали олимпийската му поза, демонстрирал пред нея, има някаква връзка с разменените реплики помежду ни в самолета на президента, когато прелитахме към Америка. Истината е, че Ани се оправи сравнително бързо от следите, оставили в нея чудовищните думи на господина министър, но стихиите, които предизвикаха те, тоягата, която бе завъртял над главите на двете деца, така заплющяха върху фалшивото достолепие на властта, че още през тези първи месеци от червеното управление бе ясно – то няма да устиска на истината, а вестникът – няма да я пести.
Разбира се, свой решаващ и исторически принос в тази борба имаше лицето Жан Виденов, който още през този, същия май (1995) положи съдбовни усилия и старание, за да постави на карта въпроса – вестник "Труд" или Той.
А при подобен въпрос правилата на благоприличния тон потъват в дълбоко забвение...

1 Ани Заркова – журналист, завежда отдел “Криминален” на в. “Дневен Труд”.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания