Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Лъжата - Жан, Иван и Величеството
Въведение
Величеството
Разруха
И генералите могат да бъдат мъже
Непригоден за власт от доброта
Жан – неблагодарното дете на Мултигруп
Война по време на мир
Пари за почерпка
Големият бос
Слънчасали приказки за червено правителство
Само бомбите липсваха
Обаче
Упражнения с власт
Мрачно
Поражение или връх
Землянка в лондонския "Хилтън"
Брадичката на Симеон
Придворните
Трансплантация
Путин и ракетите СКЪД
"Труд" и 49 процента от него...
Клюката като информация
Уроци по всичко
Танцът на Герджиков
Сълзите на Рени
Четири към едно
Властохолик
Пух, пух и прах
Яката на Жан
Колко?
Величество без величие
Респект
Гледайте позитивно, Борисов!
Баба Дана видя десет лева нацяло
Приложения
  
Виж още:
Други литературни произведения /Документалистика
Лъжата - Жан, Иван и Величеството
Автор:
Тошев, Тошо

Землянка в лондонския "Хилтън"

На 17 януари 1998 г. мощен взрив разтърси редакцията на "Труд", която по това време се намираше на бул. "Дондуков" 52. Поставената от неизвестни атентатори бомба гръмна точно в 23,10 часа и срина стъклата както на нашата, така и на всички околни сгради в радиус от 60–70 метра.
Беше студен зимен ден, събота. Един от редките случаи през последните десетина години, в които бях излязъл извън града, както се вика, "на въздух" в почивните дни. И ето, тъкмо вечеряхме с група приятели в едно от многото нови кръчмета в Боровец, когато – буквално десет минути след взрива, ме намери по джиесема дежурният от охраната. За жалост не помня името на този човек, който оцелява по чудо – в момента на взрива е мръднал десетина метра встрани от главния вход към вратите на гаража, за да отвори на един от шофьорите.
Не, не изпаднах в паника – жертви и ранени от бомбата нямаше, полицията бе уведомена моментално, а и без това първите полицейски коли наоколо бяха тръгнали и сами към нашата сграда.
В момента нямах кола – бях я върнал с шофьора в София и щеше да дойде за мен в неделя по обед. Кой знае защо, собственикът на нашата кръчма реши, че съм му симпатичен, и ми предложи джипа си. Но, настоя той, освен с шофьор, и непременно с охрана!… Щом има взрив пред редакцията, знаеш ли ги ония, лошите!
И така, след малко повече от час и прелитайки като фурии по заледените пътища, заедно с двамата ми спътници – шофьор и непроговорил през цялото време "най-печен грузинец", на чийто пищов бе поверен драгоценният ми живот, бях пред редакцията.
По костюм, бяла риза и вратовръзка пред самия вход, или по-точно пред онова, което бе оцеляло от него, се щураше генерал Богомил Бонев, по това време министър на вътрешните работи. Бяха го вдигнали от дома, а той тръгнал без връхна дреха. Наоколо бе и шефът на НСБОП полковник Кирил Радев (в генерал той бе произведен малко по-късно). Десетки цивилни и униформени полицаи и следователи вършеха нещо по улицата, други препускаха по етажите, без да ползват асансьора – при атентати било забранено. По прозорците на околните сгради висяха хора. Половината ми колеги от редакцията, научили по някакъв начин за бомбата, също бяха тук. Тук бяха и множество репортери от други издания, камери на телевизията, а както разбрах на другия ден – и кореспонденти на чужди издания и агенции.
Това не беше първият взрив в София, но безспорно бе уникален – този път той не беше заложен около хора и сгради на сивия бизнес, а пред сградата на най-големия вестник в страната.
Половинкилограмовото самоделно устройство било поставено зад подвижния павилион за продажба на вестници, залепен до каменния зид на сградата, а другата му страна бе опряна до главния вход на редакцията. От будката на леля Стоянка бяха останали само трески и някакви железа, но жалък бе и видът не само на входа, а и на цялото преддверие вътре, пък и на зейналата като с избодени очи масивна сграда на "Труд".
В тези ледени часове на нощта хората от околните сгради не спаха. Освен по прозорците си мнозина от тях се скупчваха като гроздове по осветените входове, но все пак не приближаваха много до "Труд" – знае ли някой дали бомбата няма да се повтори?
Около два часа след "нашия" взрив – в 1,27 часа, анонимен глас съобщил на полицейския телефон 166, че всеки момент ще бъде взривена и редакцията на "168 часа".
В 4,07 часа друг глас обявил, че вакханалията на "Дондуков" ще се повтори, но този път, допълнил сам себе си героичният глас (4,12 ч) – непременно с жертви.
Слава Богу, тези заплахи се оказаха ялови – словоблудство на дребни страхливци, което изправя в ерекция меката им мъжественост и дарява с измислен оргазъм безсмислицата на жалкия им живот.

На другия ден след взрива, беше неделя, наместо дежурен екип в редакцията дойдоха всички. Нямаше стреснати и уплашени, имаше гняв и... приповдигнато настроение. Някаква шеметна еуфория бе обванала хората, те възприемаха бомбата като мощно, шумно признание на собствения им труд и на този "Труд", който правехме всички. Усещаха се по-близки от всякога, всеки един бе частица от другите, те бяха неговите другари, приятели и семейство.
Шумът, който се вдигна в държавата, също бе знаменателен – отвсякъде ни изпращаха телеграми, писма, звъняха по телефоните, в някои от офисите ни в провинцията, където имахме по един или най-много по двама кореспонденти, ни предлагаха доброволна охрана, електронните медии, като се започне още от нощта на взрива, следяха как се развиват събитията, следяха ги и във вестниците. Няколко най-големи агенции – Асошиейтед прес, Франс Прес, Ройтерс, съобщаваха на света, че в София е избухнала бомба пред сградата на най-големия вестник, съобщаваха го и много вестници в съседните балкански страни, новината излъчи Си Ен Ен.
Всички значими политици в страната направиха специални изявления:
Президентът Петър Стоянов:
"Стискам ви палци – очаквам това посегателство да сплоти журналистите и цялото общество."
Премиерът Иван Костов:
"Този гръм няма да уплаши никого. Насилието винаги е проява на безсилие, страх и липса на аргументи..."
Председателят на Народното събрание Йордан Соколов:
"Много съм разтревожен от случилото се..."
Лидерът на БСП Георги Първанов:
"Това е покушение срещу свободното слово..."
Подкрепяха ни и ни ставаше хубаво от това мнозина писатели, художници, бизнесмени... Професор Драгомир Драганов, тогава депутат от Евролевицата, ни написа:
"Проклета да е ръката, заложила бомбата под свободното слово на България!"
Няма да забравя и думите на нашия голям приятел Стефан Цанев:
"Прави ви чест! Улучили сте някого в тъмното сърце. Колкото и да е страшно, това е знак на безсилие.
Пожелавам ви храброст!"
Съчувствие и обич към "Труд" демонстрираше и полицията. Нямам предвид единствено Богомил Бонев, Кирил Радев и неколцина други от ръководството, които през следващите няколко дни бяха непрестанно сред нас и всички виждахме и усещахме яростния им хъс, с който работеха, за да хванат и извършителите... и поръчителите. При всякакви, дори случайни срещи с редови полицаи колегите усещаха особеното чувство в гласа и обноските им, желанието им да бъдат полезни и по някакъв начин дори... да се реваншират за това, че бандитите все още са на свобода. Един от шофьорите ми разказва как го засекли при неправилно изпреварване, с превишена скорост и прочие, и как мигновено строгият поглед на сержанта от КАТ станал приятелски и добър, щом прочел в документите, че колата е на редакцията на "Труд"...

Заплахите срещу нас през следващите няколко дни станаха постоянни. Звънва някой от телефоните ни и анонимният глас на онзи, дето това обаждане му замества оргазъма, изсумтява за бомба. Бомба в редакцията, която ще гръмне.
След първото обаждане напуснахме сградата, изчакахме специалистите от полицията да свършат своята работа и независимо от техния ред – поне едно денонощие след подобна заплаха никой да не влиза в застрашената сграда, продължихме своята работа по вестника.
При следващите обаждания аз, със съгласието на колегите си, се подписвах под някакъв лист, че всичко е доброволно, и просто не спирахме...

В четвъртък, 22 януари (1998), рано сутринта ми се обади министърът на вътрешните работи. Може да се каже, че по това време вече бяхме приятели, но обаждането не беше за приятелско бръщолевене.
– Трябва спешно да те видя, можеш ли да дойдеш при мен?
Точно така, Богомил предлагаше да се видим в кабинета му, след като само преди часове сме се виждали в редакцията.
И допълва:
– Нали сте приятели с Васил Божков?… Вземи го и него.
Тъкмо да си помисля "какви ли ги е объркал Васил", генералът, сякаш прочел мислите ми, уточнява:
– Не става дума за него... За теб!

Богомил Бонев. Вдясно - главният секретар на МВР по негово време генерал Божидар Попов.

... След по-малко от час сме седнали тримата в кабинета на генерала, не си губим времето с общи приказки и встъпления, защото министърът я кара направо:
– Имаме секретна информация, че в страната са влезли хора за "мокри" поръчки. Не знаем коя ще бъде мишената, но все още не знаем и кой е поръчал бомбата за "Труд". Аз мисля, пък и моите хора го потвърждават, че един от застрашените си именно ти!
Това "ти" съм всъщност "аз". Богомил ме гледа право в очите – дали ще започна да мигам уплашено и въобще, нуждая ли се от помощ? В този момент.
Със сигурност зная, че не съм чак дотам куражлия, пък и какво означава това да си смел и да не ти пука въобще, когато иде реч за живота ти! В същото време не бих казал, че съм страхливец, но усещам как някаква гореща въздушна вълна е издухала влагата от устата ми. Искам да преглътна, а няма какво...
Със сигурност се нуждая от вода и кафе.
– Сериозно ли е това? – пита Васил.
– Щях ли да искам да се видя и с двамата?... Мисля, че още от днес Тошо трябва да получи охрана. Денонощна охрана. Аз мога веднага да се разпоредя, но ти – този път това "ти" означава Васил – можеш да свършиш тази работа по-незабележимо.
Васко мисли десетина секунди и казва тихо. Впрочем той винаги си говори така – тихо. Среднотихото е приятелско, още по-тихото може да те издуха от кожата ти.

Септември 2002 г. След една акция на полицията избухна бурен скандал чрез медиите между двама мои приятели - Бойко Борисов (вдясно) и Васил Божков... Хрумна ми да ги поканя на чаша кафе при себе си, и както се вика, да им предложа да си стиснат ръцете...

– Най-добре е Тошо да изчезне от страната. Аз мога да го организирам веднага. А докато това стане, ще го поеме моята охрана.
Така се и договаряме – Васил има своя база в Лондон, ще отпътуваме двамата. Билети, хотел – аз да не се занимавам. Може да ме проследят, издадат...
– В редакцията не бива да казваш закъде заминавате – предупреждава министърът.
– Глупости – ядосвам се аз. – При мене няма шпиони.
– Навсякъде има шпиони – казва Васил.
Ще отпътуваме, но аз съм... без виза в паспорта за Англия. Имам годишна виза за Германия и за не знам си къде, но за Англия е изтекла.
– Да се обадя на Надежда Михайлова? – предлага Богомил.
– Ще се справя и без външната ни министърка – отказвам аз.
Не зная на какво съм разчитал, като е ясно какви бюрократи са из посолствата, наистина се оказа, че след като подадохме документи за виза още същия ден, на другия я получихме. Този път двугодишна.
На третия, беше неделя, отлетяхме за Лондон. Дотогава, близо две денонощия, две от "баретите" на Васил ме поеха и ми разказаха, както се казва, играта.
Охрана като по учебник. Даже отгоре – като на изпит, който води към майсторското свидетелство. През 12 часа охранителите ми се сменяха, но всяка следваща двойка застъпваше след инструктаж от Васил...

В Лондон "оркестърът" беше друг...
Землянка ни стана "Хилтън", а местата за "явки" бяха сред най-марковите – такива места, където на входа им стоеше достолепен беловлас адмирал. А може и свети Петър пред вратите на Рая да е стоял – знае ли чужденецът какви са били униформите на нявгашна Англия!? В колониалния период, когато и Америка е треперела от Короната є! И този байчо пред тия врати да си е облякъл традицията...
Та стои си достолепният адмирал и чака паролата – Васко му я подава под формата на впечатлителен свитък от шумоляща хартия, изографисана с лика на кралицата, достолепието се пречупва по кръста и ние се превръщаме в колонизаторите на Индия, Бирма и прочие...
Живяхме, както се вика, като шумкарите през фашистко след победоносна акция върху мандра. В землянката "Хилтън". Истината е, че в подземлянката на Васил имаше всичко, което може да си помисли човек, но само питите кашкавал от партизанската мандра не помня да съм видял.
Живяхме и чакахме.
Чакахме да се обади министърът. Той лично така ни поръча – ще чакате, аз ще ви звънна.
За радост или за жалост той звънна на четвъртия ден:
– Хванахме бомбаджиите! Можеш да се прибираш!

Справка на Криминалния отдел от 10 април 2004 г.

"До днес, 10 април 2004 г., осъдени за бомбата пред "Труд" няма.
Десет дни след експлозията НСБОП арестува петима заподозрени за атентата. Само трима от тях обаче – Недялко Кръстев, бившата му приятелка Валентина Иванова и Йончо Янков, бяха дадени на съд. Първоначално сред уличените за взрива бяха Кирил Рашков – Цар Киро от пловдивското село Катуница, и Даниел Котларов. Смяташе се, че Цар Киро е платил за бомбата. Само след два месеца обаче делото срещу ромския бос и Котларов бе прекратено. Двамата останаха само свидетели. Мотивите – липсват доказателства за престъпен заговор между Кирил Рашков и другите...
Разследването срещу останалите продължи около три години. Йончо Янков бе сочен за подбудител на атентата, Недялко – за извършител, а Валентина – за съучастник. През май 1998 г. Йончо бе пуснат от ареста и изчезна. Наложи са да бъде даден на съд задочно. Недялко и Валентина останаха зад решетките над две години, тъй като не можаха да платят определяните им няколко пъти парични гаранции.
Съдебният процес започна през април 2001 г. по обвинения за повреда с взрив на сграда и имущество за общо 10,5 млн. стари лева.
Подсъдимите се отрекоха от първоначалните си самопризнания.
На 1 март 2002 г. след 11 заседания състав на Софийския районен съд с председател Мирослава Тодорова оправда Кръстев, Иванова и Янков и ги обяви за невинни.
В момента делото е в Софийския градски съд, който трябва да преразгледа случая като втора инстанция по протест на прокуратурата. Делото се отлага многократно по различни причини, включително и заради смяната на единия съдия, който бе преместен на работа в апелативния съд...
Следващото заседание на градския съд е насрочено за 19 април тази година (2004)."

… Книгата беше вече в печатницата, когато стана известно, че и това дело се е отложило... Не се явил един от защитниците… Би трябвало да се "гледа" на 31 май, но едва ли?…

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания