Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Лъжата - Жан, Иван и Величеството
Въведение
Величеството
Разруха
И генералите могат да бъдат мъже
Непригоден за власт от доброта
Жан – неблагодарното дете на Мултигруп
Война по време на мир
Пари за почерпка
Големият бос
Слънчасали приказки за червено правителство
Само бомбите липсваха
Обаче
Упражнения с власт
Мрачно
Поражение или връх
Землянка в лондонския "Хилтън"
Брадичката на Симеон
Придворните
Трансплантация
Путин и ракетите СКЪД
"Труд" и 49 процента от него...
Клюката като информация
Уроци по всичко
Танцът на Герджиков
Сълзите на Рени
Четири към едно
Властохолик
Пух, пух и прах
Яката на Жан
Колко?
Величество без величие
Респект
Гледайте позитивно, Борисов!
Баба Дана видя десет лева нацяло
Приложения
  
Виж още:
Други литературни произведения /Документалистика
Лъжата - Жан, Иван и Величеството
Автор:
Тошев, Тошо

Обаче

Преваляше юли на 1995 година.
Не можеше да е лято като лято, щом идеха избори. Общински, наистина, през октомври, но след червения погром над сините на парламентарните избори през декември 1994-та СДС неочаквано оживя. Впрочем неочаквано бе само за тия, които помнеха, че власт се взема с тояги и кръв и само срещу кръв се предава.

Допреди скока си в държавната власт Виденов ходеше с момчешка прическа – късичко, небрежно, кичур встрани, вместо с гребен понякога – с пръсти.
Още през първия ден на "Дондуков" 1 алабросът му избуя. Не, не бяха топирани тия коси – както ги правеха, правят ги и сега, някои от по-непретенциозните дами. Това си бе истински алаброс, лъскав и лепнат да разкрива челото, фабрична марка си бе. Дело на пъргава комсомолка или пък на ветеранка от класовите борби. Но дело научно, с отговорност и майсторлък.
... Не че до този момент Жан Виденов бе кой знае колко общителен с редакторите на вестници, но с новия алаброс, с новия си костюм и с чисто новите няколко ризи изведнъж се усети, че няма да има нищо момчешко в държанието му. Симпатичното, което се очаква от държавния мъж, скътал у себе си малко хлапак, не се състоя. Не бих могъл да твърдя, че той прикриваше фройдистки комплекс на все още неготовия мъж. Не са ми ясни причините за фалшивия тембър, с който искаше да покрие сблъсъка между гръмките думи и не чак такива гръмовни дела, но Жан набързо избра ролята на човека в калъф. И защото държавата не е партийно събрание, нито кръжок, където можеш да омайваш с фантазии, и защото хляб нямаше, даже и чер, младият премиер набързо си спретна виновници. Нямаше как да мине без вестниците.
Не само чуждите, и "Дума" му стана виновна. Да не говорим за "Труд"...
А това вече си бе диагноза. Болест си бе, епидемия, която поразява за миг всичко мърдащо под пагон.
Болестта не се лекуваше с капки за нос, нито с антибиотици. Заболяването от вестник се лекува само с хирургия. Тя освобождава от мъките болния, разпуква усмивки върху вкаменените хоросани на опозицията и радва с тиражи виновните главни редактори.
При Жан мигът за тази взаимност от радостта на лечението дойде без голямо забавяне.
Започна се като драма и завърши с екшън.
А днес ми прилича все повече на комедия.

През един ден на юли (1995) по телефона нахлу в кабинета ми Иван Костов.
– Ако си привършил по броя, да се видим? – гласът е равен, характерно познат. Гласът е спокоен.
Всъщност не се познаваме лично. Освен случайните срещи из коридорите на властта, където Иван няколко пъти вече кръстосва, и... неслучайните сблъсъци по страниците на вестника, ние досега не сме си говорили. Не сме се и срещали.
Обаче... Да не съм луд да откажа среща с Иван.
Още в първите седмици след парламентарния изборен крах на СДС, колкото и неочаквано да изглежда това, Костов показа добро настроение. Не, това не бе настроението на купонджийската пукотевица, наздравица за новия първи човек, нито наркотичното действие на очакваните възможности.
Дали Костов бе уцелил момента, или моментът сам си дойде, но той направи най-точното в най-точния миг. Математикът у него бе изчислил – вътрешнопартийната разправа с лидера Димитров не бива да е пред парламентарните избори. Би било рано. Защото ясно си бе, независимо от твърденията до последния миг на синия щаб и на самия Филип Димитров, че няма начин изборите да не бъдат за сините, надежда за победа не съществуваше.
Костов бе предвидил точно това. Победата на червените в парламентарните избори за него не бе изненада. Нещо повече, тя му бе нужна, в някаква степен и съкровено желана. Защото щеше да му сервира и мотивация, и яростна (демократична) причина за действие. Не случайно в цялата предизборна вакханалия неговият глас бе достатъчно сдържан. Нужно му бе да се стигне до рухване, за да поискат всички Спасителя.
Математикът бе изчислил и останалото – след разпъването на кръст е необходимо незабавното Възкресение. От този момент (буквално няколко дни след преброяването на урните) до мига, в който ще тръгнат тълпите, тълпите на вярващите в появилия се Спасител, бе необходимо само физическо време.
Няколко месеца по-късно пъзелът започна да се подрежда.
Костов, без това да е изненада, се оказа политически работохолик. Един от онези, не чак толкова срещани хора, които, постигайки мига на крайното изтощение, се чувстваха все по-добре. Обикновената човешка умора върху обикновените човешки лица превръща лицата на тези избраници в емблематичните икони на вождовете.
Специалистът по политикономия на социализма, човекът, изучавал внимателно Ленин и Маркс, всъщност приложи до съвършенство отработената ленинска формула за вземане на властта – управляващите (разбирай Филип и най-близкото обкръжение) да не могат, управляваните (останалите хора в синия щаб, начело с него, разбира се!) да не искат... И всичко това – плюс революционната ситуация (изгубените избори ако не са ситуация!)... Оттук нататък бе нужна само решителност.
Нужен бе решителен и смел работохолик, какъвто Иван Костов си бе.
Нещо повече, той бе решителен и смел работохолик с чар.

С президента Стоянов никога не станахме близки, но мисля, че между нас винаги е стояла границата на едно взаимно проникващо уважание. На снимката - Петър Стоянов е сред гостите на "Труд" в резиденция "Бояна" по случай юбилеен празник на вестника.

И така, само за няколко месеца Иван Костов постигна такава победа във вътрешнопартиен план, такава мощ на властта си, каквато в годините след Десети ноември никой в България не е постигал. Той стана истински батман на сините, величав, сюблимен, непобедим. В сравнение с него Жан Виденов бе мъничко батманче, детска играчка от бакелит. И като детска играчка поврещя, прелетя и изчезна сред обвитите в паяжина кьошета за брак на червените си производители.
Обаче...
След няколко години не Царят, не народните маси, не вестниците дори, Иван Костов сам и единствен се победи. Другите само помогнаха, подадоха му братска ръка, за да няма масови сътресения сред природата.
Костов, решителният, смелият, чаровният работохолик, бе изригнал до ВЛАСТОХОЛИК.

Емил Стойчев, големият художник и приятел, който през повечето време живее в Париж, при всяко завръщане в България не може да не мине през редакцията просто така, да си побъбрим за политика. И докато си бъбрим, веднъж взе, че си направи и "Автопортрет" ей така, на бюрото ми. А след това аз, макар че имам много картини от него, поставих рисунката в рамка...

Над него – Господ. И защото всички наоколо със страх и любов му внушаваха, че той е Папата на България, губернаторът на Божието величие, на него, изглежда, му беше добре да повярва в това. Така изчезна и математикът у него, стопи се възможността му да смята...

Обаче... Това е друга тема.

Срещата ни през юли (1995) е за 16 часа в "Шератон". Имаше тогава един Клуб на чуждестранните журналисти. Ще пием по едно кафе...
Мястото за срещата избрах аз – не само се надявах, а знаех, че тази среща може да бъде забелязана. Не, не става дума от репортерски очи. А от тези, за които обикновено се казва "не трябва". И тогава, и днес по този въпрос продължавам да мисля така: първо, нямам за какво и от кого да се крия, моя милост съм журналист, а това означава, че имам общи дела и с президента, и с който се случи бандит. Всеки е съответната прашинка в живота.
Ясно си бе, че за демократичните управляващи си е жив интерес една среща на "Труд" с вожда на опозицията! Защо да ги лишавам от удоволствието!?

Реших да взема със себе си и Пламен Каменов1. Ясно си бе, с Костов едва ли ще обсъждаме шампионата по футбол, с Костов ще си говорим за работа, а Пламен е все пак другият главен редактор в "Медиа" Холдинг.
Пристигаме пет минути по-рано, не поръчваме нищо и чакаме – ще закъснее ли Костов?
Не закъснява.
През отворената врата на клуба виждам как точно в 16 часа спира малък "Нисан". Най-малкият познат ми "Нисан" – "Микра". Отпред има двама мъже – шофьорът и Костов. Не твърдя, че това е служебна кола, по-вероятно да е кола на приятел.
Слиза само Иван...

Срещата продължи не повече от трийсет минути. Аз поръчах по малко уиски, Иван не се докосна до чашата си, поиска минерална вода, отсъстваха опознавателни изрази като как е тиражът, добре ли е здравето?
– Реших, че трябва да ти се обадя...
(Накрая си разменихме и телефоните.)
Вече ги имаше първите мобифони – тежки, като хладно оръжие, но светкавично бяхме свикнали с тях.
– Всъщност как преценяваш обстановката в страната? – пита Иван, но и слуша.
Във въпросите му няма нищо случайно, а отговорите му трябват...
– Какво мислиш за Софиянски? – гледа ме в упор мъжът и съвсем неформално се радва, че се познаваме с него, че го имам за симпатичен. – Твоят вестник ще има изключителна роля в общинските избори...
– Зная това.
– Не може да не знаеш – усмихва се едва забележимо Костов. – Аз съм го чувствал на гърба си.
И тук идва най-важното. Онзи момент според мен, предизвикал желанието му за среща.
– Ще бъда откровен с вас – употребява учтивата форма Костов, но в следващия миг усещам, че това "вас" е заради Пламен, за двама ни. Иначе тонът на разговора, сдържан и без излишна вода, е тонът на "ти". – Бях ви много ядосан. Докато имахме наше правителство... Особено на теб! – гледа ме директно и без мигване Костов. – Гневен ти бях!
– Знам и това, не можеше да е иначе...
– Сега мисля различно, вероятно си бил прав... Като вестникар.
Не вярвам на думите. Чак това не очаквах. Като си спомням колко тонове думи бяхме стоварили върху първото синьо правителство. С основание или без – няма значение. Тези тонове бяха и върху Ивановата глава. Той именно беше силният, реалният министър в кабинета на Филип Димитров.
– Много ти бях ядосан... ОБАЧЕ...
– ...ОБАЧЕ?
– Обаче явно така се прави вестник! Силният вестник! Трябва характер... Като те гледам как пипаш сега...
Иван иска да се засмее, или поне аз си мисля така, но вместо усмивка на лицето му излиза... съчувствие.
– Добре, че сме в опозиция. Малко му съчувствам на Виденов... Трябва характер. Това е!

1 Каменов, Пламен Георгиев - журналист. Първият главен редактор на вестник "Нощен Труд" (март 1992-11.05.1999), главен редактор на "Луд Труд" (18.05.1999 - краят на 2000), сега ръководител на издание "Софиянец" - вестник "Дневен Труд".

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания