Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Лъжата - Жан, Иван и Величеството
Въведение
Величеството
Разруха
И генералите могат да бъдат мъже
Непригоден за власт от доброта
Жан – неблагодарното дете на Мултигруп
Война по време на мир
Пари за почерпка
Големият бос
Слънчасали приказки за червено правителство
Само бомбите липсваха
Обаче
Упражнения с власт
Мрачно
Поражение или връх
Землянка в лондонския "Хилтън"
Брадичката на Симеон
Придворните
Трансплантация
Путин и ракетите СКЪД
"Труд" и 49 процента от него...
Клюката като информация
Уроци по всичко
Танцът на Герджиков
Сълзите на Рени
Четири към едно
Властохолик
Пух, пух и прах
Яката на Жан
Колко?
Величество без величие
Респект
Гледайте позитивно, Борисов!
Баба Дана видя десет лева нацяло
Приложения
  
Виж още:
Други литературни произведения /Документалистика
Лъжата - Жан, Иван и Величеството
Автор:
Тошев, Тошо

"Труд" и 49 процента от него...

Проф. Григор Мечков

На третия ден от "специализацията" ми във Военната болница, беше четвъртък, един важен четвъртък в живота ми, се обади Костов. Тъкмо се бях дотътрил до "лечебната" стая на трябващия да мине за луксозен генералски апартамент, с който бях удостоен, сякаш бях висш чин от войската. Тъкмо консилиумът, съставен от професор Григор Мечков, някакъв доцент от гастроентерологията и от самия Крум, се разпадаше на съставните си части, след като лично светилото Мечков ми бе тряснал присъдата "трансплантация", а една сестра веднага започна да ме стяга в маркучи и да набутва надеждата ми за бъдеще с дебели игли в разкъсаните ми вече вени, и джиесемът прозвъня.
Вече отново знаех как се работи с тази черна дяволита кутия – а това се бе оказало трудна задача за мен. Предния ден, в срядата, тренирах до отказ и срив остатъка от цялата си мисловна енергия. Взирах се през мърляво-потните очила (кой да ми каже, че те могат да се забършат!?) в тарикатските малки клавишчета и продължавах да бъркам реда, по който трябва да ги натискам. Прекрасно си спомнях, че съм знаел как и къде да ги пипам, надмогнал бях и срама си да питам Радослав или Ники Марков, които се въртяха покрай леглото ми и ме дразнеха с факта, че знаят за джиесема ми всичко, и... тренирах.
Първия си успешен разговор проведох чак вечерта – от леглото на лечебната стая до съседното помещение, което беше "приемната" ми. Ако не бяха маркучите, щях да заподскачам върху изтърбушената пружина, защото за всеки нормален човек набирането на един телефон може да е вече естествено като преглъщането на глътка вода, но аз – на път от тъмното и шума на увиващите се по краката ми вестници, успях за часове само да извървя страхотния път до цивилизацията от края на двайсетия век.
Този първи разговор с джиесем след завръщането ми в светлия ден можеше да се запише в моята биография, както първата радиовръзка на руснака Александър Попов в самото начало на века, останала в биографията на Радиото като първия му рожден ден!
– И особено като ме попитахте къде ви е пистолетът – усмихва се щастливо Ники Марков. – В този момент повярвах, че ще се оправите...
Аз наистина точно така бях направил. Не знам откъде, по чия изчанчена логика, но изведнъж, пак в тази сряда привечер, след зашеметяващия успех на първия разговор, осъществен лично от мен, отперквам страховитото питане:
– А къде ми е пистолетът?
Не че тази мъжка играчка някога е била особено важна за мен – бях поискал разрешение да си купя оръжие след безбройни закани на всякакви комплексари и политически импотентници и след като му се порадвах няколко седмици, затъквайки го уж небрежно в колана на панталона си, както бях виждал да го правят всякакви породи юнаци от филмите, го затворих в едно шкафче на апартамента си. И сега ме избива пот върху челото, щом си спомня как съвсем, съвсем в началото влизах в кабинета си, мятах небрежно сако върху стола – това със сакото го правя и днес, и оставам по... пистолет. Подсъзнателно вероятно това трябва да си е означавало – вижте ме какъв съм мъжкар, и окото ми няма да мигне, ако трябва да се гърмим, ще гърмим.
Грънци ще се гърмим! Слава Богу, че нито веднъж не ми се наложи.
Разбира се, тази готовност за героизъм си имаше една дяволски мрачна опашка, но за нея, освен че вече е ставало дума, не ми е най-любимото да си спомням.
А Ники ме гледа щастливо – самият факт, че съм се сетил за пистолета, означава, че започвам да мисля. Че възстановявам връзката между живота си днес с миналото до преди три дни. Бомба бе разкъсала жицата, но ръцете на Крум вече връзваха двата є края. И животът, а това ще рече – знанието за него, отново започваше да тече. И обяснява милият Николай Марков как е взел "Зиг Зауер"-а от шкафчето, прибрал го е значи и го сложил в касата на охраната. Да не се притеснявам.
Звъни джиесемът, натискам безгрешно точния му клавиш – де късмет на другия край да е самият Димитър Иванов да видим дали не си спомням второто име, бащиното, както се вика! И есграона си спомням, целия!
Хайде де! Ще ме пита!
Не е Димитър Иванов. Иван Костов звъни.
Познавам веднага гласа му.
– Здравей! Иван Костов се обажда.
Отдавна това става точно така. Съвсем рядко са случаите, и то вероятно по някаква причина от невъзможности, когато ще чуя първо гласа на секретарката: "Господин Тошев, бихте ли разговаряли с министър-председателя?" "Бих, бих" – отговарям с усмивка в такива случаи аз, но чувствам как жената отсреща е сериозна – тя изпълнява историческа мисия да свързва по-простосмъртните с Цезар и е програмирана без пози за фамилиарност и глезотии.
– Радвам се да те чуя – отговарям аз и веднага съзнавам, че наистина се радвам, че не отвръщам само с израз на любезност.
През този ден наистина се радвам на всеки разговор, защото всичко става, като че ли е за първи път. По нечий височайши каприз аз отново – след всяко позвъняваме, превземам цял сектор, огромен, населен с десетки и хиляди имена, от живота си. Нахлуват в главата ми гласове, а това ще рече хора, случки, реалности. Възвръщам си тези сектори като временно изгубени територии и усещам как нещата ми стават по-смислени.
Ето, сега... Страхотно е... Аз се познавам с този човек, зная го от години, познавам гласа му, а чрез него веднага се сещам и за лицето му. И за един кабинет, ремонтиран, да, ремонтиран с нов и лъскав паркет без килим.
Да, разбира се, аз се познавам с Иван. Аз много добре се познавам с нашия премиер и съвсем естествено му отговарям на "ти".
Премиер! Това означава държавност и власт. А това означава и мои отношения с него. И с нея – властта! И моментално се сещам, че трябва да се извиня на Иван за една пропусната среща в последните дни.
Размърдвам се с неудобство, защото все още не знам за какво е била насрочена тя, това ме ядосва, но Иван бърза да ми помогне:
– Не се притеснявай, от редакцията се обадиха, че не си нещо добре. Случва се...
Аз, а-ха и да се втурна към обяснения, но Костов пак ме прекъсва:
– Да се видим утре сутринта? Удобно ли ти е? Време е да се разберем как ще приключват делата с ВАЦ.
Разклащам маркучите, залюляват се капчуците върху металните стойки над тях и лъжа:
– Удобно ми е... И да не е – ще ми стане удобно.
– Добре... В десет например – казва Иван и, чул моето "да", прави необходимата пауза – записва си срещата в дневния ред, виждал съм как прави това. И приключва: – Довиждане.
– Не повече от час обаче! – отсича след малко Крум. – Мога да те пусна, но ако обещаеш да не хукнеш след това към редакцията.
Въобще не беше за пускане – ще ми каже той по-късно, но си мислех, че такава среща ще ти даде нов заряд. Самият факт, че съм ти разрешил, означава за теб, че аз не те гледам като тежко болен човек. А за такъв пациент е важно едно – той да намира сили и да побеждава. Другото в момента е техника – медицинска техника.

ВАЦ – вече бе отново в реалностите ми и знаех какво значи това. Сутринта, през този същия важен четвъртък, бе дошъл да ме види Щерцинг1 – генерал-губернаторът на вестникарската корпорация в България. С букет цветя беше дошъл и с Марина за превода.
А самият ВАЦ кацна в България през лятото на 1996 г. Килимчето пред стълбата на вацовия колониален полет разстилаше Петьо Блъсков. Притиснат от милионни неплащаеми дългове, той замени Пресгрупата срещу известна надежда за себе си, продаде я, както се вика, обрече и пътя на "Труд". Защото първото, което сториха есенските германци след изчистване на най-спешните дългове, натрупани от "превъзходителството", бе да се огледат за "Медиа" Холдинг АД.
По това време "Труд" и "24 часа" бяха с изравнени тиражи – средно по 250 000 дневно. Но докато часовият вестник бе откровено привързан към Виденов, ние бяхме сред враговете от опозицията.
Тук искам да спомена само един от фактите – освен многомилионния кредит за строителство на собствена печатница Блъсков дължеше и около 2 (два) милиона долара на държавната печатница ИПК "Родина". Нейният директор Румен Спасов изнемогваше от безсилие, мяташе закани как още утре ще спре да издава потъналия в тресавище часовик, който не само не плаща нито печата, нито хартията, а продължаваше да потъва, оплакваше се настрани и нагоре и толкова!
На една среща в Министерския съвет между него и двамата големи тогава Жан Виденов и Красимир Премянов (шефа на парламентарната група на БСП) през пролетта на 1996-а премиерът Виденов ще попита:
– И какво предлагате?
– Трябва да спрем печатането на "24 часа" – отговаря Спасов. – Иначе печатницата е пред фалит – не само че не мога да купя хартия, но и пари за заплати нямам.
– А "Труд"? "Труд" плаща ли си? – надява се премиерът.
– Те даже предплащат и са единствено редовните. С други вестници също имам проблеми, но те са с малки тиражи и по-лесно се оправяме.
Спасов не пропуска да каже, че едни от сериозните му проблеми са с "Дума".
– Така... Значи вие предлагате да спрем "Часовете" – натъртва Виденов.
Румен Спасов долавя в гласа му бушуващия вече метал. И усеща, не отива на хубаво работата...
– И какъв ще стане тиражът на "Труд" след това? – пресмята Краси Премянов.
– Може да се удвои – признава Спасов и вече окончателно е разбрал, че тази няма да стане.
– Абсурд! – отсича Виденов.
– Спасов, ще намерите решение! Временно решение – на Пресрупата є предстои сделка с един немски концерн. Не можем да ги спираме... Ние и сега имаме достатъчно ядове с "Труд", а какво ще стане, ако го няма "24 часа" и те удвоят продажбите си...

... По това време упорито се говореше, че българското посолство в Бон е получило указание да съдейства на сделката с ВАЦ. И докато траеше пазарлъкът, "Часовете" излизаха спонсорирани всъщност от "Медиа" Холдинг. Ние плащахме всичко за полагащата се една трета от оборота на ИПК "Родина", другата третина някак си се събираше от всички останали, а "24 часа" ни се хилеше с арогантната усмивка на "превъзходителството", дундуркано от Краси Премянов и Виденов.

За да излезе обаче пасиансът с вацовия модел в България, на Есен му бе нужен и "Труд". Без него не ставаше.
И ето – бяхме притиснати, бяхме смачкани, оказахме се пред финансов колапс само след няколко месеца. От едната страна, като металната част от сокоизстисквачка, бе правителството на Виденов, което по най-еничарския начин кълцаше главите на всички, чиято работа се измерва в крайна сметка с пари, а от другата ни се хилеше благо и по европейски вацовият дъмпинг. Стискаше ни в шепи, както се стиска преполовен портокал, и го увиваше върху ръбовете на Виденовата сокоизстисквачка.
През януари 1997 г. от "Медиа" Холдинг се отцеждаха последните капки...
През този месец вече бяхме получили покана за преговори в Есен.
През този месец бяха умрели и последните ми надежди да намеря съдружник другаде.
Въпреки подпалването на парламента (10 януари 1997) на другия ден отлетях за Лондон. Бях си уговорил срещи в две банки, в "Таймс" и "Гардиън", а три месеца преди това ходих в Ню Йорк, където Владимир Квинт2 ми уреди среща с вицепрезидента на "Артър Андерсен".
Това бе същият Квинт, приятел на Стоян Ганев, който се завъртя из България при идването на Царя през 2001 г. По онова време беше директор в една от най-могъщите посреднически корпорации в света – "Артър Андерсен", чиято централа бе разположена във внушителен небостъргач на Шесто авеню в Ню Йорк.
Говорех, доказвах, показвах документи що е това "Труд" и колко ни е важно да намерим стратегически съдружник. Кимаха ми с разбиране, нещо повече – хора от Ню Йорк, които бяха изпратени специално още през октомври (1996) във вестника, написаха отличен доклад за нас. Препоръчаха сделка с "Медиа" Холдинг, даже малко по-късно ни казаха "задават се някакви шведи...", но! Но всички клатеха глави и наместо проекти за договори ни предлагаха съчувствие – малко да се уталожат нещата в България, да видим какво ще стане с правителството, кой ще дойде на власт след червените...
Виждайки безизходицата, в която потъвах, един от богатите ми приятели в България – Васил Божков, казваше:
– Да ти дам един милион долара? Ще оправиш ли положението? Ще ми ги върнеш, като се справите с тия от ВАЦ...
Същият Васил, когото и днес някои хора, които използват главите си предимно като закачалка за шапка, спрягат не само като съсобственик на "Труд", но и като човек, който може да дърпа конците му. Тази приказка от януари 1997 г. бе единственото му "посегателство" към вестника, при това – моля, той предлагаше заем, приятелски заем, не искаше акции срещу парите си.
– Не става, Василе – отговарях му аз. – С твоя милион ще закърпим положението за два-три месеца, а след тях? ВАЦ вече е влязъл в България и ще харчи. Ще хвърли колкото си иска милиони, ще ни удави и двамата...
Защото на ВАЦ не му пукаше от челния удар върху главите ни след катастрофата на държавата, поверила кормилото си на Виденов, и колкото и да не ми се искаше да призная, не можех да не отчета, че това е то добрият и смел предприемач. Златото в Клондайк е откривано преди централното отопление на цивилизацията.
ВАЦ си позволи да рискува, макар че и тогава, и днеска твърдя, че риск нямаше. Сделката им за "Труд" бе обречена да е печеливша.

Едно от първите неща, които реших след идването на синята власт, бе да откопча вестника от германците.

За последен път бяхме разговаряли с Костов на тази тема преди месец. За своето решение аз му бях казал веднага след като стана премиер, но тогава все още не знаех как мога да постигна това и с какво точно може да е полезен той. Събитията сами ми поднасяха пътя за успех. Впрочем не събитията, а Комисията за защита на конкуренцията.
Още в първите няколко месеца след нашата сделка тази комисия започна проверка дали с нея не се погазват антимонополните закони, защото видно си бе – чрез двете най-големи издателства ("Медиа" Холдинг и Пресгрупа "168 часа") германците държаха в ръце над 70 на сто от пазара на вестници, а малко по-късно и на рекламния пазар.
И се заточиха едни преписки, заседания, проверки и трупане на документация – папки, десетки тлъсти купове с папки. Разпити на свидетели, ответни удари на юристите, стиснаха се за гушите тромавият български бюрократ и европейският му събрат с високомерна усмивка.
Монополист ли е ВАЦ или точно обратното, коректни ли са инвестициите му у нас и какво би станало, ако все пак малко не са? Какво биха си казали някои следващи инвеститори, ако сделката за "Труд" изведнъж някак се отмени?
Това, както биха казали политиците, може би се нуждае от специално решение. Преди да се стигне до съд. Съдът е с капаци, той се рови из параграфите, мери ужким по съвест (някои казват – и по интерес) и присъжда. Големият въпрос е в това – да отиде ли преписката до съд, да му се подскажат ли на съда и взетите вече ("политически") решения.
Ето, в тази предварителна работа, богоугодна, разбира се, в интерес ако не на цялото общество, поне на тази частица от нея, която бе свързана по някакъв начин с "Труд", а защо да крия – и в мой интерес, аз можех да съм полезен. Полезен? – не, даже, лаская се да го кажа – неудобен. Естествено, само за лошите.
Знаех много, знаех всичко за сделката, но освен със силата на аргументите аз исках да притежавам и аргумента на силата.
Исках да имам Иван Костов.
И преди преписката на Комисията за защита на конкуренцията да отиде в съда, там да е известно какво трябва да бъде решението. За да стане това, едва ли щеше да е достатъчно само платоничното ни приятелство с господин премиера.

На срещата през май (1999) отначало сме трима – поканен е специално и Николай Павлов, председателят на Комисията за защита на конкуренцията. Той трябва да информира министър-председателя за всичко сторено досега и, както се казва – за правните основания сделката на ВАЦ с "Медиа" Холдинг да бъде анулирана.
Николай Павлов си свършва работата, Костов му казва, че може да си върви, а ние двамата още малко ще поприказваме.
– Поддържайте връзка с Тошев – гледа го немигащо премиерът, обляга се удобно назад, а аз вадя цигара.
До този момент не съм пушил, в този кабинет това не е желателно, но на мен ми е позволено. Пред Павлов не паля, защото той самият е отчаян пушач и може да стане конфузия. Костов натиска звънчето на масата, секретарката влиза.
– Пепелник! – казва є той.
– И кафе – допълвам аз. – Еспресо, дълго. Моля.
От този момент разговорът става съвсем делови. Не, не бих казал, че сме били съзаклятници, но след като е ясно, че правните алинеи дават отлична възможност, какво ще последва след евентуалното решение на съда? И какво трябва да го предшества!?
Първо, казвам аз, не трябва да се приватизира печатницата, към която германците имат някакъв интерес. Ако ИПК "Родина" стане вацова територия, държавата ще загуби и теоретичните си права да влияе кой вестник ще се печата в частната собственост. И тъй като в България другата възможна печатница е на ВАЦ, "Труд" ще остане на улицата, защото естествено, че ще бъде изхвърлен от полиграфическия комбинат.
Иван Костов е с отлична памет. Той помни, не си записва подобни неща. Слуша, чува и помни.
Второ. Съдът ще ни осъди да възстановим парите от сделката.
– Колко? – гледа ме в очите премиерът и отново не си записва цифрата, която му казвам.
– Ще ни трябват и незабавно пари да си купим нови компютри, да сменим цялото оборудване. Старото ни отдавна го няма, а новото е на ВАЦ...
– Друго?
– Ще ни трябват и два-три милиона марки, за да превъзмогнем евентуалния първоначален дъмпинг на ВАЦ чрез "24 часа" и преди да уравновесим нещата с рекла-
мата.
– А каква е цената на "Труд"? Реалната пазарна цена на марката?
– По европейските стандарти един вестник може да се продаде, като се взема за база годишната му печалба и се умножи по десет – отговарям аз и продължавам, без да чакам естествения уточняващ въпрос: – През тази година (1999) очаквам печалбата ни да е 7–8 милиона марки, но през следващата може да бъде 50 на сто повече. Без да зная колко са укритите приходи. И без да твърдя, че ги има. Мога само да ги допускам.
– Толкова! – изненадан е Костов.
С удоволствие наблюдавам усмивката му – колко е важно да имаш на своя страна "Труд" той знае, но че е и толкова скъп, чак толкова! – разбира сега.
– Добре – казва той.
Доволен е.
И мисли... Седнали сме около малката масичка, която е вляво веднага след като се влезе в кабинета му, той вече е позвънил на секретарката да ни внесе и някакви сокове, "още кафе?", и да намери Васил Гоцев.
Васил Гоцев е министърът на правосъдието.
Седнали сме, преметнали крак върху крак, и Костов задава най-важния си въпрос:
– Добре... Ти как си представяш всичко това? – Замълчава за миг. И добавя: – Какво би предложил?
Отговарям по-продължително. Най-важното е вестникът да бъде свободен. Да, ясно е, че ще ми трябват нови съдружници, от които ще дойдат парите, първоначалните немалко пари, но само от печалбата през следващата година те ще могат да си ги възстановят. Не искам, който и да бъде това, да ми се бърка във вестника. Да има претенции към политиката му...
– И колко процента собственост си готов да отстъпиш? – иска цифри господин Костов.
– Зависи с кого ще разговарям. Зависи с какво се занимава в момента и какво иска да спечели – пари, власт, положение... Освен това, нали знаеш, от българска страна ние сме петима съдружници и притежаваме общо 30 на сто от акциите. Сега... Контролният пакет трябва да остане у нас! Задължително.
– Това означава, че 49 процента могат да се отделят?
– Да – казвам. – Може би да!
Изведнъж се чувствам малко смутен. Това ме ядосва.
Не че въобще не се е случвало да бъда смутен, но този разговор, задължението, което бих си стоварил чрез него, не е просто пред някой успял бизнесмен или по-влиятелен политик.
Отсреща е Костов, срещу мене седи Командира!
В този час, в този същия миг, край малката маса в най-големия кабинет на държавата се разиграва съдбата на "Труд". Но реалната и близка възможност да освободя вестника си от ВАЦ е толкова приятна и сладка, че изведнъж чувствам как фитилът е достатъчно прегорял, стигнал е до пръчките динамит, а аз самият съм част от избухливата смес.
Затова запращам немедлено бледия сигнал от някакъв смут извън битието и повтарям:
– Да, можем да говорим до 49 процента.
Но това явно не ми е достатъчно. Искам да прибавя нещо по-ярко, категорично и съблазнително. Не е достатъчно, ако кажа, че "Труд" ще е съюзник на сините, на него самия. Костов е убеден, че това си се подразбира.
Трябва да открехна врата към личния интерес, не на премиера и партийния бос, а на самия Иван. Трябва да обещая пари!
– И защо в тези 49 процента да не влезеш и ти? Може би не лично, не с името си, но чрез лица или фирми, които са твои или ти ще посочиш. Искам да ти кажа, че интересът към нас на тази тема е силен... Не, не разбирай, че си вдигам цената, но аз вече имам няколко предложения за участие с доста пари...

Само преди месец ми се беше обадил Емил Кюлев. Той обикновено започва разговора си така:
– Здрасти... Емил Кюлев се обажда... Как си? Не сме се виждали отдавна...
А този път направо попита:
– В офиса ли си? – и чул моето "да", продължи: – Може ли да дойда да се видим за малко?
След двайсет минути, още не ни бяха донесли кафето, Емо трясна офертата си на масата:
– Десет милиона. Марки. Не, нямам претенции за някакви високи проценти... Колкото кажеш... Знаеш, че не ги разбирам тия работи – за колко се продава вестник като "Труд" и други подобни...
Дочул е Емил Кюлев, пък и как да не чуе, че предстои разтрогване на продажбата, предстои, както се казва, "развод" – поредният ми развод, смеем се двамата, пети, уточнявам аз, и защо, след като е ясно, че ще ми трябват пари, да не бъдат от него. Приятели сме вече отдавна, приятели сме с доверие, той не иска да знае кого ще подкрепя "Труд" и каква ще е политиката му. Е, разбира се, нали е банкер, не може просто така да си пръска парите, но знае, убеден е без колебание, че те ще се върнат...
Не крия, и тогава не скрих – зарадвах се на Емил. Тия пари просто ми трябваха, а и можех ли да допусна днешния разговор с Костов?
Не можех, разбира се.
– Ще говорим – казах му, – ще говорим подробно. Нека нещата узреят...
Минаха няколко дни и след обедната планьорка Владо Памуков3 влиза при мен и казва:
– Шефе, Гриша Ганчев иска да го приемеш. Приготвил ти е една картина, иска да ти я донесе и нещо да приказва с теб.

Гришата Ганчев. Казват, че е един от най-успешните бизнесмени днес. Но освен това той е и един от хората, които са наистина щедри към спорта. Съвсем изненадващо бе за мен и когато научих преди време, че Гришата колекционира картини. След Боян Радев, прословут от десетилетия с това си хоби, може би другият голям спортист и голям колекционер е Гришата Ганчев.

Владо и Гриша Ганчев са приятели, а аз, естествено, знам кой е Гришата Ганчев, но до този момент нямам честта да съм се запознавал. Но че той е научил за моята слабост да си правя колекция от картини, без да имам неговите възможности (за пари става въпрос!), явно е, че шефът на спортния ни отдел е помогнал.
Картината се оказа едно прекрасно платно от Петър Мичев, тогава плевенски, сега вече – американски художник, а разговорът бе досущ като при срещата ми с Емил. Единствено парите в устата му бяха повече.
– До петнайсет милиона марки съм готов да вложа в "Труд", ако е под твое еднолично ръководство – твърди Гришата Ганчев, а аз се чудя какво ще поиска.
– Нищо не искам – обстрелва ме с неутронни удари той. – Не ме интересува нито печалбата, нито процентите акции. Колкото кажеш. Един процент да е, пак стига.
И защото аз видимо затъвам в абсолютното неведение, мъжът допълва:
– Ако искаш, може отзад някъде на вестника, където си пишете имената, да сложиш и моето име, че съм един от собствениците. А може и да не го сложиш, то ще се разбере.
– Няма начин да не се разбере – отвръщам едва дишайки след нанесения ми нокдаунов удар аз.
Чувствам как молекулите на редакторското ми тяло така свободно си хвъркат в пространството, че съм сигурен – ако се изправя, ще рухна разпаднал се на паркета.

Похлупак на цялата канонада от предложения сложи Майкъл Чорни.
Тогава той още си беше един почтен бизнесмен за България, Мобилтел му снасяше милиони, които се трупаха върху милиардите от Русия, "Левски" му трупаше слава, но искаше Майкъл да си има и вестник. Като не станаха нещата при мен, си купи "Стандарт".
Единствен генерал Атанас Атанасов си е пълзял тогава след сянката му, чутовен и смел е сбирал ядрото на едно бъдно торнадо над милиардерското тяло, но кой да предположи това! Малкият генерал така тайнствено е пълзял по житейските пътеки на Чорни, така подмолно е чоплил следа след следа и разчитал анатомията им с лупа, че никоя жива душа не би се досетила как ще мине само година и Атанасов като митичен юнак ще скочи на върлото, на баира, и с боримечковски глас ще извика, та и глухите да го чуят – Чорни е мафиот! Марш от България.
За мафиотското може и да е прав чутовният генерал, но странно защо, неговото откритие съвпадна с отказа на Чорни да подари една трета от Мобилтел на Иван Костов. Поне според публичните твърдения на Тодор Батков, заявени на всеослушание в пресата още тогава.
През пролетта на 1999 г. Чорни си ходеше спокойно на мачовете на "Левски", прибираше си парите от джиесем-оператора и даже обядва веднъж с мен в ресторант "Уно".
Срещата бе организирана от същия Тодор Батков, тогава не само юристът на Мобилтел, но и довереното лице на руския бизнесмен.
– Мишата – казва ми той по телефона – иска да се запознае с теб и да ти направи едно предложение.
И Мишата го направи.
Седяхме тримата на масата в "Уно" – старият "Уно", на "Раковски". На улицата отпред, която по това време се задъхваше от движение, си отмаряха двата мерцедеса на Чорни – на охраната му и неговият – брониран, 600 S, а до тях бе чучнал и моят, който изведъж издаваше, че е горе-долу бедняшка кола. Няколко мрачни юнаци обикаляха мълчаливо край тях, но така обикаляха, че две-три ченгета, попаднали в обсега на тяхната власт, бързаха разсеяно да се скрият от погледите им. Без да ги видят.
През повечето време Майкъл Чорни мълчеше, а Батков на чист руски език обясни, че той неустоимо харесва "Труд" и главния му редактор. И защото допуска, че предстоят може би сериозни промени, е готов да направи всичко по силите си, за да му бъде полезен.
Да вземе да се гътне човек – да се стопи, да изчезне. От приятелска топлина, от човешката съпричастност, от толкова много и така неочаквани добри, милостиви и умни мъже.
– Парите нямат значение – казва Тодор Батков. – Колкото е нужно, толкова. – Замисля се и уточнява: – Колкото ти кажеш.
– Точно така – потвърждава най-после Чорни. – Деньги есть!
Той наистина си мълчи, слуша внимателно, почти не докосва храната, която попада някак си върху масата, поръчана, както откривам, от други яки момчета, застанали прави и на два-три метра от нас.
Един мъж, изглежда, под петдесетте, гласът му е на образован човек, не, не е със сияние над главата си, нито с кама между зъбите. Не прилича дори на човек, който не знае парите си. И ако не е онзи полутанк, полу – лека кола, и ако не са юначните мълчаливци край нея, край нас, едва ли бих му обърнал внимание.
– Аз искам да отида на мач – съобщава ни Мишата изведнъж, а Тодор Батков уточнява, че след малко "Левски" се е наканил да бие не знам кой си отбор, – а вие си продължете обеда.
И излиза.
Разфучават се юначагите, спира за миг трафикът по "Раковски", намерил се е даже един случайно оказал се на нужното място смел полицай, който застава по средата на улицата, за да подпомогне по-бързото включване в следобедния поток на бронираното черно страшилище.
Ние с Батков нямаме повече защо да стоим, пълните чинии въобще пък нямат значение и също си тръгваме.
Сметката си е уредена.
За другото – ще говорим друг път.
Това е положението!

Разбира се, аз не предавам на Костов тия подробности, още повече че телефонът му вече звъни. Той взема слушалката, разбира кой е отсреща и ми прошепва:
– Васко Гоцев...
Разговорът е кратък и делови.
– Запознат ли си с делата на Комисията за защита на конкуренцията срещу сделката на ВАЦ с "Труд"? – пита премиерът, а след няколко секунди допълва: – Значи трябва да я изискаш и добре да се запознаеш.
Ще я изиска министърът, как няма да я изиска, и ще се запознае много добре. Ще се запознае даже отлично.
– Нещата не бива да се протакат... Трябва изкъсо да се следят.
Струва ми се, че виждам как министърът си записва. И клати глава: Изкъсо! Има си хас. Ще ги държи не, ами че оттатък! И си представям Васката Гоцев, милият, как е омекнал, колко му е добре, че Командира лично му възлага задача. По това време той не знае, естествено, че след няколко месеца (декември 1999) ще излети от креслото си, ще литне с над половината кабинет, но за него точно никой няма и да попита "защо?" За Бакърджиев ще питат, и за Божков, естествено, за Бонев ще мигат с удивени очи, но за Васил Гоцев няма да се сетят да кажат "защо". Нали все пак си е настанен на почетно място, не е оставен на пенсия. Още има да служи.
Един подхвърлен от политически ураган усмихнат послушко, попаднал на държавния връх. И от същия ураган отвян.
Но в този момент Командира не си е свил устните за духане с ураган, а говори с тихия глас, който не предполага обсъждане:
– Трябва да се намери най-подходящият състав на съда.
"Да, да, да" – пука слушалката.
– Ти лично трябва да го посочиш!
Щрак! Разговорът е свършил.

Свършва и нашият разговор. Всичко е казано. Дошло е време за действие.

Още докато слизам по стъпалата на Министерския съвет след тази продължила повече от час среща – Иван обикновено ме изпраща до преддверието на секретарския кабинет, където винаги стои човек от охраната, така постъпва и сега, усмихнат, ръкува се, а аз, докато се спускам по стълбите, за първи път започвам да мисля:
"Грешка... Задава се грешка..."
Момчетата от охраната при парадния вход са любезни. Познават ме и отдавна не ме проверяват при влизане, връщат паспорта ми и казват:
– Пак заповядайте, господин Тошев.

Всичко това ще се промени. Ако договореното в кабинета на премиера се случи, всичко това ще се промени.
Няма начин, ще започна да идвам тук при повикване, а след време указанията може да ми се свалят и по телефон. Васил Гоцев, Тошо Тошев – има ли разлика?
В последните две години, макар и при ВАЦ, едно поне не се промени.
Да, аз не разполагам с парите на вестника, други хора управляват печалбата и продължавам да правя най-успешния вестник, набутан в стиснат бюджет. Непоносимо е, че трябва да понасям високомерието на немски чиновници, които при това не разбират от вестници. Защото за тях вестникът е средство просто бизнес, "гешефт".
Но едно не се промени. То е същото, както си беше и преди епохата ВАЦ.
Не получавам от никъде указания.
Не ме поучават как се прави това чудо на времето – информацията.
Не ми бъркат по вестника, по тази част, която рекламната дирекция ми предоставя от него.
Решавам аз.
Толкова!

Освен това съм длъжен да си призная – съвсем скоро "високомерните немски чиновници" бяха заставени, когато поискат да си приказват с мен, да ми звънват предварително и да питат имам ли време. А веднъж, когато управителят на ВАЦ за България закъсня 20 минути за срещата ни, се наложи да чака при секретарката, защото демонстративно отидох на обед в отсрещния ресторант. А да губя толкова време за някаква си топла чорба си бе отвсякъде редакционно явление.

1 Щерцинг, Петер – управител на Вестникарска група “България” и изпълнителен директор на “Медиа” Холдинг АД, като представител на вестникарския концерн ВАЦ в България до 1.IX.2001 г.; след това – пълномощник със специални функции на ВАЦ за Източна Европа.
2
Квинт, Владимир – автор на програмата “800 дни” на правителството на Симеон Сакскобургготски, преподавател по мениджмънт и международен бизнес в университета “Фордъм” в Ню Йорк, един от основателите на Балканския аналитичен и информационен център.
3
Памуков, Владимир Петров – завеждащ отдел “Спорт” на вестник “Дневен Труд”.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания