Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Лъжата - Жан, Иван и Величеството
Въведение
Величеството
Разруха
И генералите могат да бъдат мъже
Непригоден за власт от доброта
Жан – неблагодарното дете на Мултигруп
Война по време на мир
Пари за почерпка
Големият бос
Слънчасали приказки за червено правителство
Само бомбите липсваха
Обаче
Упражнения с власт
Мрачно
Поражение или връх
Землянка в лондонския "Хилтън"
Брадичката на Симеон
Придворните
Трансплантация
Путин и ракетите СКЪД
"Труд" и 49 процента от него...
Клюката като информация
Уроци по всичко
Танцът на Герджиков
Сълзите на Рени
Четири към едно
Властохолик
Пух, пух и прах
Яката на Жан
Колко?
Величество без величие
Респект
Гледайте позитивно, Борисов!
Баба Дана видя десет лева нацяло
Приложения
  
Виж още:
Други литературни произведения /Документалистика
Лъжата - Жан, Иван и Величеството
Автор:
Тошев, Тошо

Гледайте позитивно, Борисов!

През април 2001 г. и аз бях един от немногото хора, с които Симеон разговаря за политика и избори. След негова покана, разбира се. Вече съм разказвал за кратките ни срещи след 1996 г., от които, надявам се да е ясно, не бе произлязла особена близост. Така че след като вече бившият монарх се бе върнал в България и предприемаше щурм към властта, нямах никакво основание сам да съм активна страна за някаква среща. Разбира се, не става дума за работата на вестника, за интервюта и статии.
От друга страна, си бе азбучно ясно, че кампанията на цар Симеон към републиканския трон не можеше да мине без "Труд", а това ще рече – и без главния му редактор. Едва ли е нужно сега да припомням подробно за въздействието на мощния вестник и последствията за всякоя власт, която е попаднала под обстрела на истината за себе си. Особено когато идеха избори.
И на Жан Виденов, а от година време и на Иван Костов вече бе ясно, че не съществуват такива земетръсни колони, които да запазят сградата на властта им от медиен трус. Този факт бе явно известен и на Симеон – такова е според мен обяснението за неговата любезност тогава. В "Труд" той съзираше възможност за мощна подкрепа, която всъщност си беше и факт чрез критичното ни отношение към синьото управление в този му последен етап.
Александър Томов например не веднъж ми е казвал, че аз, "да, точно Ти, приятелю Тошев", съм докарал царя на власт. "И заедно с вестника си разби малките партии, изхвърли ги от парламента."
Томов, естествено, превръща скромния ни вестник в слон, макар за малките партии (Евролевицата му например) и да е прав – царското движение обра много от гласовете, които без него вероятно щяха да капнат по малко и в тяхната урна, и в урната на "Гергьовден"...
– Вашият вестник обаче наистина много помогна на царя тогава – ми каза през 2003 г. Цветанка Ризова, която ме беше поканила в политическото си предаване "На четири очи" по Нова телевизия. – Освен това не казвам, че е било незаслужено, но бяхте и много критични към Костов. Как бихте постъпили сега, питам ви, като виждам колко е критичен вестникът и към господин Сакскобургготски.
Не, не искам да обяснявам, че вестникът не е бодигард на властта, че подобна служба имат само партийни издания, ако партията им управлява. Че силата на една демокрация изисква контрол над властта, което е гаранцията не само за равенство пред закона, но и за оцеляването на самата демократична система.
Да, верно е, че Трудовата групировка от няколко вестника, е сред най-мощните климатици, гарантиращи чистота на въздуха над България, че ветровете на нашето слово са издухвали не един политически мутант от властта. Но винаги съм се надявал, че хората, милионите, които четат, или поне основната, решаващата за оцеляването на расата част от тях, могат и точно отделят истината от клеветата. Аргумента от голословието. Мъжеството и смелостта от мекотелото подмазвачество.
В сериозния вестник могат да се срещат различни, взаимноизключващи се, позиции по фактите и явленията в едно общество. Просто защото тези позиции ги има в живота.
Тези дни чух (началото на април 2004), че в някакъв град, голям български град, по инициатива на една депутатка се започнала подписка срещу "Всяка неделя", защото била много критична към Костов. Това е толкова потресаващо, че било трябвало и насън да втресе всеки нормално мислещ човек. И Костов, разбира се!
Не защото звучи като опит за удар по словото, не заради привкуса на сиамско близначество чрез главите между тези, които искат да издухат Кеворкян днес, и ония, които му посягаха преди 15 години. Не, не заради тези азбучни политически истини, толкова азбучни, че те втриса от баналност и гняв.
Заради нещо по-простичко, нещо толкова простичко, така фино човешко, че само душата, изсушена до гьон, не може да го усети и разбере. Представете си един нормален човек, който обича друг нормален човек. Обича го и това е! Иска да милва главата му, да го чипка и близва, да го схруска понякога иска. От обич и страст. Готов е да живее с него в колиба, но и в дворец е готов, на Северния или Южния полюс, но и във Врана и в Драгалевци пак е готов.
Има ли право обаче този човек да намрази останалите? Да ги анатемоса и отрече само защото не обичат със същата страст обекта на влажните му съновидения?
А ако някой от тия, останалите, съзре, представете си само, една не чак дотам чаровна черта у обекта? Ако не точно черта, поне тънка чертичка?
Анатема, анатема значи! Кой му позволява да я съзре. Да си смени, ако трябва, очите.
А ако не иска да ги смени, да ги затвори поне. Иначе влюбените бодигардове на обекта могат да ги извадят!

На Цветанка Ризова отговарям само така:
– Вероятно отношението ни към царя щеше да е по-сдържано...
Чувствам, че съм си сложил някакъв грях, че има право донякъде Томов.

Във Врана влизах за първи път.
Охраната отвън бе информирана, край нея щъкаха репортери, аз изчаквам две-три минути, защото държа да съм точен на секундата даже и в камбания миг съзирам, че и царят е точно така – стискаме си ръцете.
Масичка, стари кресла, минерална вода, пепелник:
– Знам, че пушите, Тошев.

Септември 2001 г., коктейл на "Труд". Все още вестникът не е написал нито ред за царските имоти...

Запалвам голяма "Коиба", събеседникът ми вади пурета, зад мен на стената, веднага съм я видял, стои репродукция на стара царска картина, в центъра на която е последният реален монарх Борис III.
– Оригиналът на тази картина – казвам аз – е у Васил Божков... Той е сериозен колекционер.
Очаквам някакъв интерес, дори пояснявам, че сме приятели с него и мога да съм посредник да я види поне, а съм сигурен, че Васко, само при някакъв знак, вероятно ще му я подари... Макар и без удоволствие.
– О, така ли? – е дълбокосъдържателният му отговор. – Исках да ви попитам как преценявате обстановката в страната?
И започвам аз да говоря. Не, първо започвам да обяснявам – аз, видите ли, така съм възпитан, че няма да ви наричам като останалите "Ваше Величество". Не ми идва някак си на езика.
– Както ви идва – примирява се Симеон.
Това са едни от малкото думи, които ми казва.
Говоря, говоря, пия вода, пурата ми угасва няколко пъти, разпалвам я, обяснявам. За корупцията говоря, за посегателства срещу словото, за приватизацията чрез измислените за удобство и за интереса на някого РМД-та , за външната политика, която е правилна, но не чак толкоз успешна, след като не води до инвестиции и подем в икономиката. За хора, за партии и за лидерите говоря...
Не казвам нищо в повече от това, което е писано в "Труд", затова и се чувствам удобно. Готов съм пред себе си, ако има някакъв запис на нашия разговор, да го публикувам дословно.
Царят през цялото време мълчи. Видът му е на страстен слушател. Но мълчи.
Поглеждам часовника си, минал е час, час и десет минути. За толкова беше планирана срещата, даже съм я пресрочил.
– Благодаря ви, Тошев – ще каже накрая Симеон Сакскобургготски. – Беше полезно за мен. Пак ще ви се обадя...

Когато сме говорили за Симеон Сакскобургготски сега, през третата година на управлението му, почти няма човек от тия, които бяха сред щурмоваците му през 2001 г., да не казва горе-долу така:
– Знаеш ли къде се подведохме ние? Знаеш ли, че аз, като се връщам назад, виждам, че този човек само ни слушаше и ние нямахме възможност да го преценим. Той само ни слушаше.
Тези думи малко ме стряскат, защото изведнъж стигам до същия извод и аз – колкото пъти съм разговарял с него – той всъщност не е говорил нито веднъж. Да изкаже позиция, да обясни...
– Отивахме при него, той ни предразполагаше, ние говорехме и говорехме, а за него съдехме само по изражението му. По погледа и по рутинираните обноски.
А да го е чул някой сега, когато отдавна е премиер, да изкаже на публично място позицията си? Независимо дали за АЕЦ или Кербала, за Велико народно събрание или по проблемите на съдебната власт. Няма такова нещо, няма позиция, няма анализ.
Вместо тях – осукване, мънкане, броеница от междуметия и безсмислени заклинания... Гледайте позитивно!

Разказваха ми наскоро една любопитна история, свързана с Николай Василев.
Царят и Николай, като вицепремиер и министър на транспорта, са на официално посещение в Будапеща. През целия ден министърът водил някакви преговори и опрели с колегата си до таксите – какви пари трябва да се плащат за нещо си. Борил се нашият храбър министър и а-ха, чувствал се пред успех, но му трябвало само рамото на господин премиера.
А вечерта на този същия яростен ден си имало официална вечеря, където ще бъде цялата делегация, ще си говорят другарски двамата премиери.
Василев обяснил всичко на Симеон и очаквал царят да му помогне – нали все пак са отишли в Унгария за това.
Вечерта си протекла по протокол, блестящо и прочие. И разговорът си вървял – задушевно приятелски между двамата първи. За историята си бъбрели, за Рибентроп... И минала вечерта без нито дума за таксите, но Рибентроп бил разнищен...
Пълна художествена самодейност.

Би могло да се каже, че хората, които се срещат със Симеон – независимо дали той отива при тях, или пък те са прескочили до България, наистина показват респект към монарсите, към Царя у него. Оказва се обаче, че този респект е като респекта от Айфеловата кула или от Лувъра. Хубаво е да отидеш да ги видиш, но знаеш, че от тях нищо не зависи.
Срещата им със Сакскобургготски може би е като посещение при един изложен за показ живот – красив като поза и живописно маркиран, демонстрация на изящество, което само безспорният европейски аристократ може да си позволи сред руините на татьовото си царство.
Идват хората и си отиват, все едно са били на аудиенция при цар. И какво от това? Нищо по същество. Защото самочувствието на цар е една от причините, за да не може въобще да се включи на режим за полезност и работа мощният Симеонов капацитет на популярността.
Защото Симеон определено е популярен не само в Европа. Той безспорно е имал и има много контакти. Но той не може да ги реализира поради тази причина.
Как да каже на някакъв принц от арабските страни примерно да инвестира сто милиона! Та това е под достойнството му. Нали той е цар!
Това е положението. Най-големият проблем на аристократите е, че ние сме по-нисша класа. Не ги третираме равностойно.

Ясно е вече, надявам се, че когато премиерът ни се обръща към някого без думата "господин", това не е от незнание. Не е от слаб успех като ученик, нито от пропуски във възпитанието. Той просто ни вижда така, така гледа на нас.
Ако имах възможност да го виждам по-често и аз, бих му дал по човешки възможности да се чувства равен, но защото това не е точно така, искам да го напиша:
– Добър ден, Сакскобургготски, горе главата, Борисов! Гледайте позитивно към бъдещето.
Всичко е в историята. Някой ще я напише, а който може, ще я чете.
– Ще є дойде време на темата, Борисов. Всички да гледаме позитивно.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания