Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Лъжата - Жан, Иван и Величеството
Въведение
Величеството
Разруха
И генералите могат да бъдат мъже
Непригоден за власт от доброта
Жан – неблагодарното дете на Мултигруп
Война по време на мир
Пари за почерпка
Големият бос
Слънчасали приказки за червено правителство
Само бомбите липсваха
Обаче
Упражнения с власт
Мрачно
Поражение или връх
Землянка в лондонския "Хилтън"
Брадичката на Симеон
Придворните
Трансплантация
Путин и ракетите СКЪД
"Труд" и 49 процента от него...
Клюката като информация
Уроци по всичко
Танцът на Герджиков
Сълзите на Рени
Четири към едно
Властохолик
Пух, пух и прах
Яката на Жан
Колко?
Величество без величие
Респект
Гледайте позитивно, Борисов!
Баба Дана видя десет лева нацяло
Приложения
  
Виж още:
Други литературни произведения /Документалистика
Лъжата - Жан, Иван и Величеството
Автор:
Тошев, Тошо

Само бомбите липсваха

През май (1995) на Жан Виденов явно му бе вече писнало от "Труд" и просто реши да се саморазправи с нас. Ясно, просто и окончателно!
Една вечер, два-три дни след националния 24 май и ден преди последното майско заседание на правителството, ми позвъни министърът на културата Георги Костов. Не, не бяхме близки приятели. Вярно, знаехме се отдавна, Георги Костов бе сред известните композитори, професор, ректор на Консерваторията, а от януари и министър!
... Това, което правеше, си беше направо рисковано. За него, естествено, за кариерата му. Можеше да бъде обвинен в нелоялност към премиера, а и още по-лошо – в партийно предателство.
– Утре правителството ще вземе решение за изваждане на "Труд" от сградата на "Дондуков"...
– Как така!? – недоумявам аз и се отпускам на стола – само това ми остава! – Нали тази сграда е на министерството – значи ти си го предложил.
– Ето така – ядосан е и министърът. – Аз самият го научих преди малко... И нищо не съм предлагал. Получих го като точка от дневния ред.
Точка № 11, ако не се лъжа. Материалите за нея са подготвени от Христина Вучева, щях да разбера по-късно аз. Същата Вучева, която беше вицепремиер в служебното правителство на Ренета Инджова, а при Жан бе шеф на някакво управление на Министерския съвет.
Друг е въпросът, че подобни разработки се правят след специално указание. Измислен бе и благовиден мотив за изгонването на "Труд" от сградата му, която всъщност е строена за него през петдесетте години и независимо от известни реститутски претенции през 1992–1994 г. си остана за вестника, дори докато я стопанисваше Министерството на финансите, оглавявано от Иван Костов.
Мотивът бе видимо изсмукан от нищото – отнема се сградата, за да бъде настанена в нея бъдещата Сметна палата, която, моля, все още не бе измислена и гласувана като институция в парламента. Това стана доста по-късно, а и тогава специалистите, които трябваше да є намерят подходящ покрив, се произнесоха, че "Дондуков" 52 не е подходящото място.
– Това трябва да се спре... Ще стане голям скандал – казвам аз.
– Знам, че ще стане... Звънях му на Жан, не ми вдига. Утре ще отида първо при него, заседанието е следобед... Но виж и ти какво можеш да направиш...

Както вече разказах подробно в първата част на "Лъжата", след декември 1991 г. сградата на вестника, която бе официално собственост на Профиздат, бе одържавена заедно със собственика си (Профиздат). Така се наказваха казионните партии, а в случая – казионните синдикати, които по това време правеха неистови усилия да се разделят с миналото си и, важно е да се отбележи – успяваха.
След приемането на закона за конфискация "Медиа" Холдинг АД сключи незабавно договор с издателството, продължаващо да изпълнява роля на собственик, за дългосрочно ползване на редакционните три етажа от сградата. На базата на този договор и заради неотложните нужди ние хвърлихме и купчина пари за ремонт на доста поовехтялата и занемарена сред въртопа от революционни промени сграда.
Специално искам да подчертая – никоя власт, нито един управленец от правителствата до идването на Жан не бяха погледнали с такава отмъстителност към нас, макар че имаха достатъчно основания за недолюбване на вестника. Особено премиерът Филип Димитров.
Сградата, подчертавам това, бе фактически управлявана и владяна от Министерството на културата.
Още през февруари 1995 г., дето се вика, кабинетът на Жан Виденов едва прохождаше, аз настоях да преподпишем нов договор за ползване на "Дондуков" 52 – този път направо с министъра на културата.
Това беше старият ми познат Георги Костов, който дори малко недоумяваше:
– Закъде толкова си се забързал, имаш си договор с "Пейо Яворов" (така се казваше издателството – б. а.), не ми е сега до главата това...
Аз обаче продължавах да настоявам, воден вероятно от подсъсзнателното усещане, че точно при това социалистическо управление на нас ще ни е нужно да бъдем във всичко перфектни. И след като министърът бе чак толкоз артист:
– Та ти правиш все пак вестник, не си фабрика за капачки. Националният вестник! А това си е принос и за масовата култура, ресор ми е, дето се вика – казваше той и като широко скроен музикант и бохема, попаднал случайно сред голямата власт, пет пари не даваше за някакви си извънбюджетни средства и неочаквани постъпления.
А според новия договор и заради бързата инфлация ние щяхме да се задължим с много по-висок наем, което си беше, отвсякъде взето, чист доход за безмилостно окълцаните бюджетни пера на културата.
Може и малко луд да съм бил, но аз настоявах да плащаме и с цялото си несломимо упорство притиснах главния секретар на министерството Милан Колев – също мой стар познат. Предизвиках спешни експертни оценки и през март – за по-малко от два месеца, "Медиа" Холдинг имаше нов перфектен договор с министерството за пет години напред и с подготвен анекс за продължаването му. Месечно се задължавахме да плащаме 400 000 лева наем. (През този месец курсът на долара бе около 65 лева.)
Може да не съм съвсем джентълмен, но съм изкушен да припомня, че по същото време партийните "Дума" и "Демокрация" не плащаха никакъв наем, макар че живееха също в държавни квартири. А Пресгрупа "168 часа" не плащаше не само наем, нямаше и договор с министерството, а започна да не плаща и сметките си в държавната печатница. Но това е друга тема...

На другата сутрин, още не бях излязъл от къщи, Георги Костов ми позвъни отново.
– Жан отказва да ме приеме – каза той.
Не знам дали беше ядосан. По-скоро ми се стори учуден – за какво става дума!? Министърът на културата иска да влезе при премиера по важен служебен въпрос, а Шефът, егати историята (!), не иска да го приеме.

Няколко месеца по-късно от същото отношение ми се оплакваше и Андрей Луканов – обядвахме с него и с Румян Георгиев в една от чаровните кръчмички, пръкнали се в центъра на София:
– Не иска да ме приеме и толкова! – усмихваше се с една интелигентна ирония той. – Писмо му написах. И чрез други хора се опитах да му говоря, но отговор няма! Мълчание...
Не иска премиерът, това си е! Кой може да му наложи противното?

– Вися при секретарката му цял час – целият пресцентър се извървя, а за мен влизане няма – приключва със служебните си проблеми и с "Медиа" Холдинг АД министър Георги Костов.
Знаех, че един от обичайните ритуали в началото на мандата на Виденов е бил точно този – рано сутрин заедно с Райдовски, Невена Гюрова и с други от пресцентъра да "прочетат" и коментират пресата. Казано с други думи – до оплюят вестниците, които ставаха все по-сърдити.
– Идвай веднага и опитай ти да влезеш при него – съветва ме Георги Костов. – Може да не ти откаже...
О, колко наивен човек беше този министър!
Отказа ми, разбира се, но аз въпреки това влязох. Не точно при Виденов. Аз просто нахлух в кабинета на вицепремиера Дончо Конакчиев.
– Какво, ще се бием ли? – попита ме той, надигайки се от бюрото си.
Така вероятно съм му изглеждал...

С какво вестник "Труд" беше предизвикал гнева на Виденов? Как толкова бързо му се бяхме превърнали в основен противник?
Заради демонстративната ни самостоятелност?
Заради ясната вече на всички необвързаност и неподатливост към флирт. Към политически флирт.
Впрочем за такова, все пак от сферата на духовното, човешко явление – флирт, младият премиер не беше сглобен. Липсваха му някакви чаркове. Съвсем друг е въпросът, че първият му наместник Красимир Премянов, през целия двугодишен соцреализъм в държавната политика, се опитваше да бъде партийният Маркиз дьо Сад с много от вестниците.
Истината е, че "Труд", вкусил вече усещането за свобода, не можеше да бъде вербован за ничия кауза. Бе започнало да идва и времето, когато нито партийни велможи, нито дори приятели от частния бизнес можеха да си позволят да седнат ей така някак си с крак върху крак срещу мене и да кажат:
– Хайде да уредим Тая, а след това и Оная... Работа.
Отдавна вече не могат и да си го помислят.
С едно изключение... Почти шест години по-късно един политбизнесмен ми предложи цена. Добра цена.
– Какво ми говориш!? – гледа ме ококорено Бато, стане ли дума за този човек. – Отлична беше цената.
Бато не само присъства на разговора ни. Той го и уреди. Но за него – по-късно.

Подходът ни бе ясен и прост – добре дошли на всички, стъпили честно върху постамента за упражняването на власт. Като равни на равен. Без приятелски кръгове, братовчеди, метреси и прочие.
Не бих казал, че сме родили своя теория за това. То си ставаше някак естествено, импулсивно. В началото.
Много скоро усетихме, че сме извадили и късмет – този подход се оказваше печелившият. Усещахме го по търсенето на вестника, по тиражите ако щете, по приходите от продажби и "приходите" от думите на стотиците хора, които все по-често се отнасяха към нас като към институция на честта.
Усещахме го и по драмата на партийните вестници, които се топяха като командир по спомена си за армия. Хленчеха тези събратя, изригваха клетви и проклетии срещу всички, които не бяха напраскали цвят на война по лицата си. Като индианци, чийто връх на цивилизованост и човешка култура е напоената с отрова стрела на бойните лъкове.
След непродължително време те все повече заприличваха на осиротелите труженички по магистралите.
Евтиния, но затова пък и възбуждащо мръсно.
Не по-малко жалък бе и вестникарският слугинаж, който подпъшкваше с фалшивия оргазъм на компаньонките.
А ние вече си бяхме позволили лукса не само да живеем с характер, не само да се смеем на глас или да правим неудобни сравнения. Ние си позволявахме и неприкрита ирония към властта.
На 21 март 1995 г. публикуваме на първа страница и подобна редакционна позиция със заглавие "За вестниците и властта":
"Седем месеца след като дойде на власт с малко, но завинаги, Филип Димитров се отказа да чете истински вестници, защото пишели лошо за него. Известно е как свърши по-малко от седем месеца след това първото демократично правителство.
Жан Виденов не изтрая и петдесет дни и вече почна да предупреждава да не се четат "напълно безотговорните, тотално некомпетентни и често себично манипулативни публикации в пресата". Което е доста симптоматично, макар още да не означава, че на стотния си ден модерните леви се готвят да сдават кабинета.
Ако една власт не обича да чете вестници, значи, че не си гледа работата. Ако пък є се нравят твърде – новинарите за нищо не струват. Има и трети вариант – и властта да обича вестниците, и те да я любят жарко. Тогава такава власт се задържа най-малко 45 години."
Цитираният яростен партиен вопъл и открита закана на младия премиер бе предизвикан в не малка степен именно от "Труд". (Какви думи само, а, колко гняв е напраскал в едно изречение милият Жан – ако можеше да ги свие в юмрук, не би останала здрава вестникарска глава!)

Тук ще ви запозная с разказа на една от най-компетентните репортерки по въпросите на енергетиката в цялата преса Весела Ванева, която вече повече от 10 години работи в икономическия отдел на "Труд".
"На 9 февруари Жан Виденов върна Никита Шервашидзе на поста председател на Комитета по енергетика. По това време отрасълът изпитваше остър дефицит на пари. Имаше милиарди левове междуфирмени дългове, а крайните цени не можеха да покрият производствените разходи. Налагаше се спешно да се вдигат цените на тока, парното и въглищата, за което настояваха и Международният валутен фонд (МВФ), и Световната банка (СБ).

Весела Ванева, която от десет години "държи" енергийния сектор в икономическия ни отдел, винаги е била приемана като свой човек от големите в бранша. На снимката е заедно с един от най-уважаваните шефове на АЕЦ "Козлодуй" Козма Кузманов.

Предишният служебен кабинет на Ренета Инджова не посмя да вдигне цените.
Самата Инджова изпитваше и лична неприязън към Шервашидзе, когото наследи като енергиен шеф от кабинета на Беров, а известно е, че тя, меко казано, не харесваше неговото правителство.
Хора, които са наблюдавали срещите между княза и премиерката, твърдят, че той я дразнел с високия си ръст, аристократичното си потекло на грузински "сиятелен княз" и силното мъжко и властно излъчване на човек със собствено мнение и достойнство. Самият Шервашидзе ми е разказвал, че в разговорите им тя била остра, ултимативна, отказвала да изслушва и вниква в обясненията, които є давал...
Преди да го уволни, Инджова го обвини в "агресивно искане за увеличаване на цените на енергията".
... БСП нямаше свой кандидат за председател на комитета. Знаеше се, че компетентният човек там е Кирил Цочев, но той стана вицепремиер, други верни на партията хора управляваха своите фирми и според мен назначаването на Шервашидзе беше компромис, за да се предпази на първо време този вкусен дял от икономиката от живналите партийни кланове.
Князът пък си обясняваше назначението с поговорката "за един бит двама небити дават". По-важното бе, че той имаше вече значителен опит в тази сфера и общо четири повишения на тока. Затова и първата му задача при новото правителство беше да подготви петото по ред.
То беше неизбежно.
Цените в България бяха сред най-ниските в света (около 1,5 цента за квч. В Румъния например те стигаха 5 цента, в Албания – 4,3, в Турция – 5,9...) и което бе по-важно – тези цени бяха повече от два пъти по-ниски от разходите за производство (между 3,5 до 4,5 цента за квч).
Десет дни след завръщането си в Комитета по енергетика Шервашидзе защити пред правителството проект за драстично поскъпване на тока и парното от 1 март. Цената на тока за бита се вдигаше с 47 на сто, а за фирмите – с 28 на сто. Парното трябваше да поскъпне с 80 процента. Правителството гласува това на 18 февруари, светкавично бързо, за да има все пак някакво време да се обясни на хората защо всичко това се налага.
В същото време Световната банка препоръчваше поскъпването на тока да бъде поне с 80 на сто."
Информационната кампания на правителството и верните му държавни медии бе наистина мощна – анализи, интервюта, сметки – всичко това облъчваше главите на хората и те трябваше някак си да се примирят. Да, тежко е, непосилно е даже, но други пътища няма.
Няма и толкова!
По това време един от неочакваните противници на правителствената стратегия бе вестник "Дума", който се опита да стои на железни социални позиции и да застане открито срещу "своя" кабинет. Естествено, това би било невъзможно без безкомромисния авторитет на тогавашния главен редактор Стефан Продев.
По цялата тази сага "Труд" изповядаше информационно поведение, защото в нашия икономически отдел ясно разбираха, че в случая управляващата БСП няма никакви възможности за лавиране. И затова не от чувство за лоялност и дребно сметкаджийство ние доказвахме също неизбежността на непопулярните мерки.
Но!
Но именно "Труд" отиде по-нататък. И то след като съборените в нокдаун потребители започваха да се изправят на омекналите си след тежкия удар крака.
На 8 март, когато хората свикваха вече с новите цени и по някакъв начин се примиряваха с тях, като вярваха, много вярваха, че това повишение ще е за дълго време напред, така твърдеше и партийната пропаганда, ние излязохме с голямо втрисащо заглавие на първа страница:
"Токът по-скъп с нови 50 % от август"
На другия ден бурята бе по-силна, отколкото на самия първи март след реалното повишение на цените.
Хората бяха шокирани, властите и партийните активисти на средно ниво, които не разполагаха с достатъчно информация – възмутени – и от нас, защото сме го написали, и от правителството – "ако пък наистина е вярно това?"
Вбесен е Жан Виденов.
Някакъв вестник, някакви си редактори ще всяват смут сред поверения му народ. Крясъци огласят премиерския кабинет, закани политат по телефоните – коя е тази Весела Ванева, какво си позволяват Тошо Тошев и компания, Шервашидзе да опровергае това?! Няма значение, няма и капка значение, че изчисленията на вестника са отвратителни именно защото са верни.
Лично. Немедлено! Ясно ли е?
– Или пишеш оставка или... опровержение! – не допуска никакъв коментар премиерът.
– Много съжалявам, Весела – така завършва разговора си с моята репортерка княз Шервашидзе, който є се обажда още същата сутрина (8 март, 10 часът) веднага след разговора си с Жан Виденов. – Ще правя опровержение.
И към БТА литва писмото му, наречено точно така: "Опровержение", а вечерта в "По света и у нас" го прочитат като първа новина, в която се цитира публикацията на "Труд" като неверна, съобщава се и името на авторката.
Разбира се, конкурентните вестници се нахвърлят върху вестника ни – Жан лично им е подал удобната топка, защо да не ни я забият, макар че още самото опровержение опровергава само донякъде нашата информация. То не отрича ползваната от вестника методика при изчисляване на бъдещата цена на фона на икономическите реалности и изискванията на МВФ и Световната банка, а само заявява, че вестникът не разполага с ясни и конкретни твърдения на който и да било ръководител от отрасъла.
Да, това е вярно – вестникът не разполагаше с конкретни изявления, а само (!) с информация по принцип. Обширна, ясна, но информация, разбираема за компетентния, за запознатия и с методиката, и с логиката на цените в отрасъла. Разполагахме и с реплики-недомлъвки от различни ръководители в енергетиката. Всичко това, прави му чест на Шервашидзе, не бе отречено, защото никой по-добре от него не знаеше, че "Труд" всъщност е прав.
Цялото ръководство на вестника стоеше желязно зад своята репортерка, която получи едно-единствено указание – да продължава по същия начин. Да следи събитията отблизо, но да следи и процесите, преди още да се превърнат в събития.
На 10 май гръмна и нашата "реабилитация".
Енергийната комисия на парламента разгледа проект, внесен от Шервашидзе, за две последователни поскъпвания на тока за населението – от 1 юни с 24 на сто и от 1 септември със 17 на сто. Простият сбор от индекси показваше увеличение от 1 септември спрямо м. март с 44–45 на сто!
На следващия ден освен информация за това решение ние публикуваме и една иронична редакционна позиция, "подписана" от "Княз Дондуков" 52. (Този редакционен псевдоним се използва рядко, но написаното под него е не само израз на цялостната ни позиция, но обикновено и остро, саркастично, убийствено! Днес, след смяната на редакционния адрес, адекватният подпис е "Екзарх Йосиф" 119.) Ето някои извадки от позицията на "Княз Дондуков" 52:
"... Кабинетът... като опълченец два месеца отхвърляше сметките на "Труд", който отдавна предвиди поскъпването...
Смешен театър... По йезуитски вчерашната инициатива уж не идва от кабинета, а от парламентарната комисия. Сякаш не е ясно кой поръчва музиката.
Вместо да се отрича по три пъти от истината като апостол Петър и после да си измива ръцете като Пилат с парламента, правителството по-добре да се покае и да си признае кривиците, както казваше Левски..."

На 2 юни Шервашидзе беше уволнен.

Ето, в някой от тези майски дни шефката на съответното управление на Министерския съвет бе получила указание да подготви докладната записка до правителството за изваждането на "Труд" от този отвратителен "Княз Дондуков" 52.

Естествено, че Жан Виденов не ме прие.
Прие ме Красимир Райдовски. Впрочем той ме чакаше още на входа, заведе ме в кабинета си, тюхкаше се през цялото време колко несправедлив е Жан, как лоши хора все го подвеждат, хукваше се към него, за да го накарал да поговори поне няколко минути с мен, връщаше се безславно и по едно време ме поведе към Дойчо Динев.
Един Дойчо Динев, бивш секретар на ЦК на Комсомола, след това изпратен с поръчение в профсъюзите, а след промяната на Десети ноември, все още сред висшите апостоли на КНСБ, Дойчо Динев бе сред желязната червена аристокрация в синдикатите, която се опитваше да спре екипа на проф. Кръстьо Петков.
Опитваше се без особен успех.
Сега той беше съветник. Политически съветник на премиера. Възложено му е да ме излуша и да докладва.
Говорихме повече от час – за профсъюзните имоти и за нашите договори, за вестника и отношението му към управляващите...
– Да, да, да... – кимаше Дойчо. – Има, разбира се, така е по Конституция... Свобода на словото...
Усещах безсмислието на целия разговор, виждах, че и времето си минава. От време на време влизаше при нас и Краси Райдовски, който изглеждаше искрен в желанието си да ми помогне, но Жан, казваше той, продължава да е страшно зает...
– А Дончо Конакчиев тука ли е? – изведнъж се сетих аз.
Сетих се, че той именно като вицепремиер отговаря от името на правителството за разпределението и ползването на всички конфискувани имоти на "тоталитарните партии и синдикатите".
– Преди малко беше в кабинета си – казва Райдовски, без да подозира последствията.
– Много добре. Даже отлично – отвръщам му аз и хуквам по коридорите.

Дончо Конакчиев

Дончо Конакчиев е мой съученик, а още по-точно – и той е завършил някога Техникума по електротехника "Киров", но е бил в по-малките курсове. Аз, естествено, въобще не го знаех, но през август 1991 г., когато наближаваха изборите през октомври (тези избори бяха парламентарни, но и общински едновременно), един ден при мен дойде с още някакъв сътрудник господин Конакчиев.
Щял да се кандидатира за кмет на София от името на БСП и молеше за подкрепа.
– Чудесно – отговорих му аз, – ние имаме невисоки цени за политическа агитация. В сравнение с други от вестниците. Така че няма проблем.
– А ние пък нямаме пари. Даже за ниски цени. Но си мисля, че за един стар съученик от техникума все ще измислиш някакъв компромис – засмя се дружелюбно той.
– Какъв съученик? – изненадах се аз, а след това открихме много общи познати, одумахме някои учители и всичко това трябваше да се превърне в необходимия аргумент за главния редактор на "Труд" – да махне парите, да се разчувства от едно възможно приятелство ако не в по-далечното минало, поне в близкото бъдеще. С кмета на София.
Не стана. Не излезе заек от задушевния разговор. Трябваше да се плаща.
– На нас всяка страница ни струва пари, господин Конакчиев. Никой не ни подарява нито хартията, нито заплати на хората.
Между нас казано, не заради неосигурената подкрепа на "Труд" Дончо Конакчиев не остави следи като градоначалник на София. Тогава за софиянци имаше само един възможен юнак – този, когото е посочил СДС. Не му беше нужен нито бял кон, нито пушка бойлия. И на куцо магаре да се беше явил, за Янчулев бе орисано да спечели.

... Влетявам в кабинета на секретарката, която стреснато скача, опитва се да обясни колко съдбовно е възпрепятстван господин Конакчиев да ме приеме, но аз просто я подминавам и влетявам при него.
Не, не бих казал, че Дончо е пребледнял, че наистина си е помислил дали не съм хукнал за бой, но видът ми наистина е бил яростен.
Стояхме прави един срещу друг – той, излязъл на метър пред голямото си бюро, аз – на два метра от него.
– Тази работа няма да стане – спомням си, че извиках.
– Чакай сега, успокой се – опита да ме спре той.
– Няма да стане, каквото и да решите след малко. Искате да ни ударите през устата, но с какво ще го направите? Ние няма да излезем от сградата, а ако със сила все пак ни изхвърлите, ще опънем палатки отпред. Ще спрем движението по "Дондуков" и там ще си правим вестника.
– Не се изхвърляй, има ред в тази държава – казва вицепремиерът, но в гласа му няма закана.
– Какво ще направиш? Ще изпратиш полиция да ни бие? Няма да стане! Полицаите ще бъдат от нас. Няма да ни бият, а ще ни пазят. Обещавам ти го тържествено...
Ще обиколя лично всички посланици.
Ще отида в Европа.
Ще организирам стачка на градския транспорт. КНСБ, а дори и "Подкрепа" също ще бъдат от нас. СДС също! Къде се намирате вие?!

След това ми разказваха, че Дончо Конакчиев лично е настоял тази точка № 11 да отпадне от дневния ред. Жан го послушал.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания