Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Лъжата - Жан, Иван и Величеството
Въведение
Величеството
Разруха
И генералите могат да бъдат мъже
Непригоден за власт от доброта
Жан – неблагодарното дете на Мултигруп
Война по време на мир
Пари за почерпка
Големият бос
Слънчасали приказки за червено правителство
Само бомбите липсваха
Обаче
Упражнения с власт
Мрачно
Поражение или връх
Землянка в лондонския "Хилтън"
Брадичката на Симеон
Придворните
Трансплантация
Путин и ракетите СКЪД
"Труд" и 49 процента от него...
Клюката като информация
Уроци по всичко
Танцът на Герджиков
Сълзите на Рени
Четири към едно
Властохолик
Пух, пух и прах
Яката на Жан
Колко?
Величество без величие
Респект
Гледайте позитивно, Борисов!
Баба Дана видя десет лева нацяло
Приложения
  
Виж още:
Други литературни произведения /Документалистика
Лъжата - Жан, Иван и Величеството
Автор:
Тошев, Тошо

Упражнения с власт

През август на 1995 г., около два месеца преди общинските избори, във вестника знаехме, че социалистическата партия не е решила кой ще е нейният кандидат в София. А тези избори бяха особено важни – една година след загубата на парламентарните (декември 1994) СДС се вричаше да търси реванш от политическия си враг именно в София, като издигаше кандидатурата на Стефан Софиянски.
Истината бе, че централата на "Позитано" нямаше въобще свой кандидат, но в същото време и не харесваше банкера Венцислав Йосифов, когото предлагаше градският социалистически лидер Александър Маринов.

Срещаме се нагазили по моравата в Дипломатическия клуб (Горна баня). Срещаме се случайно.
Край нас звънкат като чинели ледени чаши бира, дъхтят на мазно и дим няколко барбекюта, край които са се извили хора по втора ръка, някой и друг депутат или просто такива, за които най-важно си е похапването. Все пак основните VIP посетители са дошли заради някоя политическа клюка. Август е, жега и традиционният за тогава летен коктейл на вестник "Стандарт" – при първия собственик Красимир Стойчев, събираше добро общество за целта.
И ето, разхождаме си се с Рени по добре омърляната трева, спираме се тук и там, други пък се спират, опират и не тръгват от нас... Та така, както се движим с типичната походка за градински коктейл – лениво-усмихнати, учтиво-приветливи, не дъвчем, пием умерено и въобще сме си тип-топ, налитаме на другаря Маринов.
Не, не мога да кажа, че сме си близки с такъв издигнат другар, но се знаем! Освен това, казано сериозно, аз харесвам този, макар и пухкав като за народен трибун, но иначе симпатично нахакан социалист. Който става, става за прототип на прословутата вече контрареволюционна метафора, изгърмяна от Стефан Продев преди няколко месеца: Червен мобифон!
Освен по брадичката си Александър Маринов не прилича по нищо нито на младия Георги Димитров, нито на победилия Ленин. Не го тресат постулати за равенство и повече социализъм в държавата, изкусителни за модерната лява. Въобще, както да го погледнеш и завъртиш, не можеш откри и следа от пролетарския корен, доскоро съвсем задължителен за всеки партиен човек с такъв тежък пагон. Може, явно, да се твърди, че това си е значи един успяващ социалистически капиталист...
В най-новите времена и това вече не може да е абсурдно.
– Как са тиражите? – пита ме той.
– Добре са, добре са – отговарям изчерпателно аз.
И как да не бъдат добре при този циркаджилък в политиката!
– Вие ще играете много сериозна роля в общинските избори.
– Едва ли това ще те притесни – имаш си "Часовете".
Маринов не ми възразява, защото е убеден, че съм информиран човек – не може аз да не знам, че Йосифов ще е неговият снаряд, който ще изстрелва към общината. А където е шефът на Първа частна банка, там ще са Блъсков и "Часовете".
Но че ще се стигне до вестникарско клониране на нови БКП-членове чрез "откритата" в последния предизборен ден членска книжка на Софиянски и най-добрата фантазия в този миг едва ли можеше да роди. По-скоро остров "Болшевик" бихме могли да приемем като "Утопия" – забележителния остров-оазис на Томас Мор.
– Всички вече знаят, че "Труд" е центристкият вестник, затова ще сте особено важни.
– А ако ти кажа, че не харесвам твоя човек? И хората, вашите хора няма да го харесат... Софиянски ще го спука от бой.
– Защо? – пита възразително Сашо. – Венци е най-успешният банкер. Знае как се правят пари и може с опита си да направи много за София.
– Бъркаш, Сашо. Венци ще направи много неща само за "приятелския си кръг"... Ако спечели, което е чиста утопия.
Зная, че не звуча убедително. Липсват ми доказателста. Например за реалното състояние на банката му. Дали наистина са толкова честни "честните частници", както се наричат хората около нея? Но усещам, знам, че съм прав. Безспорно обаче, едно ми е ясно – условията за "Труд" в София, чийто кмет би се казвал Венцислав Йосифов, ще бъдат по-трудни от всякъде. Защото заедно с него ще управлява и Блъсков.
– Не си прав – кара към помирение Александър Маринов. – Искаш ли, след като има официално решение, да се срещнем и поговорим? В интерес ще е за теб и за вестника. Защото... Защото крайно време е успелите хора да влязат в управленските структури. За софиянци Венци Йосифов е една надежда.
В този миг зървам Надеждата. И питам:
– А ти защо не вземеш да ме представиш на кандидата за кмет?
– Хубава работа, не се ли познавате? – гледа недоверчиво Маринов и тръгва решително към любимеца си.
Надеждата се е пльоснала на някакъв стол. С едната ръка е гушнал "Чивъс ригал", а с другата – Моника.
Полегнала е репортерката Моника Янова1 в скута на Венци и от получилата се цялостна композиция лъха любов. Да си мисли кой каквото си ще, банкерите също имат право на обич. И репортерките даже!
За кметските кандидати на София? – колегата Фройд засега си мълчи.
– Венци – казва Александър Маринов, – да ви запозная с г-н Тошев. И със съпругата му.
– Тошо ли? Ние се знаем – отвръща Йосифов и със сложни движения, защото е стиснал цял живот чаканата любов, съумява да протегне дясната си ръка към мен.
Посивялата коса е полепнала по челото му. Топло е, плувнал е в пот. Очилата му също са потни.
Влажна е и ръката му. Стискам я предпазливо, тя е отпусната, мека.
– Сашо казва, че сте голямата надежда за софиянци – изтърсвам аз.
Моника се усмихва пленително, а Венци Йосифов, впил поглед към Рени, пита през смях:
– Госпожо, съпругът ви споделя ли с вас как хубаво се чукат репортерки върху бюро?
Откъм скута на Венци долита игривият смях на момичето. Не, едва ли от някакъв спомен, а от невероятното чувство за хумор на сърдечния є избраник. Рени, сякаш са я попитали нещо естествено, отговаря:
– Не се налага да ми разказва. Аз съм убедена, че каквото и да направи мъжът ми, ще го направи добре.
– О, аз редовно си чукам – подплясва "мандолината" на Моника Венци. – Айде, наздраве!

На 12 ноември, неделя, точно в осем часа вечерта шефът на общинската избирателна комисия в София Петър Божков обяви изборния ден за приключил. Това беше вторият тур, балотажът.
На първия тур (29 октомври) Софиянски събира 44,1 процента от гласовете, а втори е Венцислав Йосифов с 32,7 на сто. Трета е Ренета Инджова със 17,2 процента. Останалите кандидати – общо са седемнайсет, се вместват в пет-шест процента, като за последните седем души, съзрели се в домашното огледало с осанка за столичен кмет, са пуснали бюлетини по неколкостотин души. Това са случаите, в които бюлетината вероятно служи като хвърчило от една стара детска игра. Направил си я на "лястовица" и я мяташ с ръка. Където попадне...
Ренета Инджова се отказва да участва в трилотаж, а първите двама застават отново на старт две седмици по-късно.
И така, на 13 ноември София има нов кмет и той се казва Стефан Софиянски (60 срещу 40 са гласовете в негова полза). Отминали са още едни избори, в които участва и вестник "Труд".
Да, точно така, в тези избори вестник "Труд" участва!
Оттогава са изминали повече от 8 години, мога и да не си призная това. Даже преките потърпевши са забравили вече не само подробностите, забравили са може би и някои по-важни неща. Още повече че едно подобно признание едва ли е най-удобното и за вестника.
"Труд" участва в общинските избори не заради партийно пристрастие. Нито пък от антипартийна омраза. "Труд" участва, защото го изискваше истината, която по това същото време бе започнала вече да се превръща отново в класово-партиен продукт. Срещу мощния вихър, изригван от държавно-партийните медии – единствената тогава национална телевизия и националното радио, срещу все още силните и масови вестници на Пресгрупата, единствената всъщност медийна сила, от която можеше да се види истината, бяха вестниците на "Медиа" Холдинг. Беше "Труд".

На 13 ноември ми се обади Стефан Софиянски.
Уморен, пресипнал, отслабнал, но засмян повече и от себе си:
– Ти си първият, на когото искам да благодаря. Ти и твоят вестник. Вземаш жена си и довечера ще поливаме общата ни победа. Ще бъдем двамата с Алиса у Любови...
... Не помня вече, а и то е съвсем без значение, каква беше вечерята, в колко часа, докога, еуфорията не беше отминала, но помня едно. Каза го Стефан:
– "Труд" е отнел 14 процента от Йосифов и почти всичките ги е вкарал в моите урни... И това ако не е подарък, здраве му кажи.
Така показвали изследванията, които правел неговият предизборен щаб.
Не е верно само едно – не беше подарък. Просто нямаше как да е иначе.

На 18 септември 1995 г. стана ясно, че в БСП вече не се колебаят. Независимо от хладните взори на Виденов, от мърморенето на много от организациите в София, Александър Маринов прокарва решението: Венцислав Йосифов ще е кметският кандидат. Не, той не е формално обвързан с БСП, той само – тогава този прийом все още бе новост, ще бъде подкрепен от червените. Според Маринов това е печелившата формула – "независим кандидат с финансови възможности и авторитет".
И след като печелившата формула е това, какво друго му остава на един истински вестник, освен да тръгне по химическите знаци на формулата. Току-виж тяхната валентност се окаже фалшива, а химическата реакция – невъзможна. И още по-лошо, стане си пустата є реакция, но между молекулите на водорода и кислорода се е вмъкнала сяра. И наместо вода потече... сярна киселина. Боже, пази!

Към края на месец септември ми се обажда лично банкерът Венцислав Йосифов. Това е, както се казва, паметен миг, такова височайше обаждане до този момент е незнайно за редакционния телефон.
– Каня те на един обед – казва ми той, – да си поговорим. И... рекламен договор можем да сключим.
Къде може да се случи обед с виден банкер? Естествено, в трудно видимия за обикновени очи Клуб на банкера.
А това с рекламния договор дори го предвиждах. Усещах го някак си, с кожата си дори го усещах, че всеки момент ще ми позвъни сам шефът на Първата частна и ще ми предложи рекламно каре в главата на вестника. Там, където това скъпо платено каре си стои във вестниците на "Часовете".
Нормално си мина приятелският ни обед, на който се явих по изключение сам, но Венци си имаше една миловидна свидетелка. Може би вложителка в банката му, а може пък и точно обратното – тя да е нещо като банкерския сейф, в който той да си влага някои скъпоценни неща. Неподправеното остроумие примерно пред този тук главен редактор.
Говорихме си всякави глупости – от ония, които не можеш да преразкажеш дори, но те си бяха достатъчно и добри, за да видя какво значи власт в ръцете на виден банкер... Хвърчаха келнери, келнерки, хърчаха "Чивъс" и "Джак", вина, събирали слънце по брега на Средиземно море, а личният баничар на другарят ни Живков ни удостои и с разточена пред очите ни баница. Правешка баница!
Може категорично да се твърди, че надеждата на съгражданите ми софиянци започна предизборната си агитация с мен.
А рекламата? Не, няма да задавам този въпрос, кандидатът сам ще си каже.
Естествено, не изпитвах никакви угризения. Наистина, аз все още не знаех какви ще ги бъркаме през оставащия месец до първия тур на общинските избори, но етичен въпрос с всякакви рекламодатели ние не бяхме допускали. Защото какво би означавало, ако всеки, който си е платил рекламно каре, да получи и вестникарската ни позиция? Би означавало, че е купил целия вестник?
Да, ама не!
Възможно е по принцип на страница "Фатална" например да се рекламират ароматизирани презервативи, а редом до това платено каре да се публикува оплакване от някоя изненадана при ползването им дама.
– За разни карета, плакати и прочие ще ти се обадят още утре от щаба ми – казва в един миг кандидатът. – А ние с теб да се разберем за едно "имиджово" каре под главата ти...
– На Първа частна, разбира се? – уточнявам аз.
– Утре ще ти изпратя проект за тримесечен договор. Какво ще ми струва това?
Казвам една внушителна цифра, Венци по банкерски присвива очи и... не се пазари. А той може, вероятно е силен в изкуството да се играе с пари. Аз бях пък готов до половината да отстъпя. Защото вече се бях поизучил на същия номер: едно е да искаш, друго е да предлагаш и съвсем трето е какво ще получиш.
– Прието – отсича банкерът... – Нали знаеш, на мен са ми ясни нещата...
Не знам за кои неща точно говори, но все пак уточнявам:
– Реламата си е реклама, а...
– ...Вестникът – вестник! – показва, че наистина му е ясно, Венци Йосифов.

На 6 октомври в левия край на главата на вестника се появи и карето на Първа частна банка АД. Заедно с него все там, из главата, се кипреха още пет рекламни карета ("Орел", "Дариком", "Нове" Холдинг, Българска търговска и индустриална банка и "Елпида"). По сметката на редакцията бе постъпила, както предвиждаше договорът, авансово цялата сума за три месеца напред. А това, да се предплати толкова дълго напред, си бе прецедент.

На всички умни редактори по принцип е ясно, че когато помагаш на някого, не е нужно непрекъснато да го хвалиш, да натрапваш достойнствата му, като в същото време непрестанно твърдиш какво нищожество е конкуренцията му. В никакъв случай и никога не така! Висшата манипулация е в това нещата да изглеждат естествени. И съвсем не е задължително да атакуваш на всяка цена и в началото фундамента на този, към чиято глава си посегнал. Трябва добре да познаваш характерите, да си наясно с детайлите и магията на тяхната всеобхватна значимост. Когато са поднесени уместно, видимо за много очи и с изискана грубиянщина. Защото понякога и едно скромно перце може да стовари най-яростен удар. Особено ако е точно премерено и е в талантливи ръце... Перцето!
На 18 октомври независимият кандидат за кмет на София Венцислав Йосифов трябваше да се срещне с червените депутати в парламента. Е, да, ама на срещата той идва прилично подпийнал. Това става ясно веднага след като прекрачва вратите на сградата не само защото е видимо, но е и дъхаво. Като след школски звънец към него се втурват всякакви репортери, започват да му задават неудобни въпроси, а вместо с отговори Венци им отвръща с фъфлене. То е толкова явно, че съпровождащият го Александър Маринов се вижда принуден да обяснява, че кандидатът е с "емоционално приповдигнато настроение, дължащо се на доверието" (!?), което му дава левицата. А изригващите от него аромати на алкохол пак Маринов обяснява с някакви "билкови хапчета" за успокояване на нервната му система.
Репортерката на "Труд" Севда Диновска казва просто:
– Хайде, де!
А Венци, нали си е кавалер, недвусмислено я подкрепя:
– Аз през живота си хапчета не съм пил... Билкови... Какво? Неее... Антибиотици са ми давали като бебе.
– "Труд" подозира, че веселото ти настроение се дължи на алкохола – прекъсва го Маринов.
Венци Йосифов е доволен. Смее се гласно:
– Алкохол ли? Може, може. Аз си пийвам по мъничко...

На 19 октомври Венци Йосифов отива отново в Народното събрание, защото срещата му с левите депутати все пак трябва да стане.
На другия ден и съвсем неслучайно точно на страница 13-а, "фатална" ("Фатална" и именно на стр. 13 излиза всеки ден. Това е една от най-старите ни рубрики с повече от десетгодишна история) ние публикуваме репортаж – смешен, тъжен и, общо взето – убийствен, за всичко това. Но ударът на вестника, ударът, който би повалил дори политически културист, е на страница първа.
На първа страница, от най-дясната колонка непосредствено под карето, в което всеки ден съобщаваме курса на долара и знаем, че го вижда всеки, ви гледа Венци Йосифов. Гледа встрани и държи ръка пред устата си. Сякаш ще кихне и за да спре едно евентуално изригване.
Текстът под снимката е само от едно изречение:
"Вчера в 11 часа сутринта подкрепяният от левицата кандидат за кмет Венцислав Йосифов беше трезвен."
Не можех да подозирам дори какъв ще е отзвукът от това изречение, което е изцяло положително. В него не се казва нищо лошо за никого, него дори Сакскобургготски би трябвало да класифицира като "позитивно". Счупиха ни телефоните още същия ден толкова читатели, колкото можеха да се вредят за заетата ни централа, заляха ни с пяна някои от най-непредпазливите соцактивисти, но най-удобната топка за следващото забиване ни вдигнаха от личния щаб на кандидата за кмет.
Следващите дни бяха събота и неделя, затова може да се каже, че само след два присъствени дни се опитват да ни плеснат шамар със специална пресконференция.
Шефът на щаба Мико Петров (лека му пръст) демонстративно "поставя" върху лицето си отвращение и с ръце в гумени ръкавици размахва пред всички някакъв брой от вестника ни (не мога да отрека, номерът с ръкавиците е ефектен), а колоритният професор Николай Василев заявява на глас:
– "Пиянските" приказки за Венцислав Йосифов потвърждават факта, че шефът на ПЧБ е човек, а не педераст... Венци, поздравявам те – ти не си педераст! Ти пиеш, защото си български пич!
На прочувствените думи на професора ще отговори след няколко дни в един обзорен коментар Светлана Джамджиева:
– Българските пичове пият, но не се напиват.
Междувременно рекламната кампания си върви – на 21 октомври излиза първият голям плакат на кметския кандидат, в който той казва: "Мога да реша жилищния проблем в София."
Общината, под негово ръководство, щяла да построи евтини къщи за бедните...
Грънци!
Подобни плакати излизат и в следващите няколко дни – те са договорени и платени, но съчетани с вестникарския текст, образуват страхотен коктейл – нещо като боза с кисело мляко.
В този момент започна и яростната кампания срещу вестника и срещу мен. Затова си има една най-конкретна причина. На 25 октомври ние посегнахме на банкерската чест на банкера. Поднесохме на първа страница една информация със следното заглавие:
"Т. Вълчев: Първа частна в криза".
На 24 октомври Тодор Вълчев, безспорният финансов авторитет в страната и председател на националната банка, е причакан от наш репортер, след като се е срещал с премиера Виденов. Знаем, че са си говорили за сериозните проблеми на банките. Знаем също, че една от закъсалите сред тях е именно банката на Венцислав Йосифов. Нашето "разузнаване", ако мога така да се изразя, ни е донесло, че само за първите шест месеца на годината (1995) ПЧБ е натрупала загуба от 2 (два) милиарда лева.
Ние знаем всичко това, но все още не можем да го напишем – нужна ни е авторитетна подкрепа. Не, не само да се предпазим от съд и репресии – всяко подобно писание в нашия вестник би могло да запокити банката към фалит. За нас не е без значение осъзнатият предварително факт, че подобни данни могат да предизвикат паника сред вложителите и само за няколко дни да превърнат банката в неплатежоспособна.
Изявлението обаче, което нашият репортер измъква от Банкер № 1, вече е не само сериозна подкрепа за нас, не само обществено значимо и по този начин ни въоръжава и с принципност, но то по някакъв начин ни и задължава... Защото, ако си замълчим...
Ако си замълчим, ако не кажем всичко на глас, могат като нищо да ни упрекнат и в съучастие. В някакво съглашателство, в корист.
Тодор Вълчев казва точно така:
– Първа частна банка е в ликвидна криза... Причината за това състояние е прекалено голямата є експанзия и раздаването на лоши кредити...
И други неща казва г-н Вълчев, мотивира оценките си, говори за предстоящи фалити, но и обещава подкрепа за частната банка от държавата. А това ще рече, че националната банка ще налива в трезорите на ПЧБ свежи пари. Много пари... Много милиони. Това ще е нещо като бутилката кислород, която се включва на тежко болни и оперирани. Командно дишане, както се вика. Иначе банката ще се задуши...
Към всичко това сме прибавили в дописката си и наша проверка в един от софийските клонове ("Света Неделя"), в който са затруднени да изплащат депозити на вложителите. Нямат пари и това е! Вият се пред гишетата дълги опашки, чакат вложителите, искат да си получат част от парите, но банката им отказва. По-точно, разрешава им да изтеглят части от пожеланата сума.
На другия ден е "шок и ужас".
А тъпота и безумие са скрити в реакцията на хората край ПЧБ и на самия є шеф – почитаемият кандидат за кметското място. Остави всичко друго, но под краката му е измъкнато и килимчето, което е сериозното основание БСП въобще да се сети за него като евентуалния кмет на София. А това основание, напомням го само, беше, че иде реч за един най-успешен банкер, за човек, който знае как се правят пари, нещо като факир...
По адрес на редакцията затрещяват закани – съд и фалит за лъжливия вестник.
Започват да ме заплашват по телефоните и с писма – ще бъда обесен надолу с главата, да не забравям, че имам деца, ще ми гръмнат колата и ще се разлетя на парчета...
Блъсков обгражда редакцията с тъпи шпиони – залягаше от другата страна на "Дондуков" един фотограф и снимаше всички, които влизат в редакцията – дали пък няма да ни посети някой рогат? Търсеха начин за сплашване, за внушение, че отвсякъде ни следят.
Мои приятели в бизнеса, които си общуват по-близко с кръга край Йосифов, Блъсков, Моллов, ми съобщават всякакви дивотии – колко предпазлив трябва да бъда, да не се движа по тъмно, да засиля охраната.
Аз я засилвам. Освен с шофьор започнах да се движа и с двама бодигардове. А веднъж – спомням си, ме поканиха в живо предаване по телевизията. Водеше го Илиана Беновска2, с която по това време бяхме приятели и нямаше как да откажа, а исках, защото щеше да участва и Блъсков. Отбягвах да влизам в дискусия с него, защото в поведението му най-често отсъстваше логиката. Все по същото време издадох и нещо като неписана заповед в редакцията – забраних името на този човек да се споменава по всякакъв повод. И оттогава това се спазва желязно. Простичкото ни обяснение е, че ние няма да се занимаваме с мискинлъци.
Знаехме, че Блъсков се движи с пет-шест охранители. Затова и шефът на охраната на "Медиа" Холдинг взел съответните мерки, сякаш тръгвам не за телевизията, а за фронта.
Оказа се, че в един и същи момент пред БНТ спряха два мерцедеса, ескортирани от по един джип, напраскан всеки със здравеняци... Да се спукаш от смях. Защото, извинете, ставаше дума все пак не за някакви мутри, а за шефовете на двата най-публични вестника.
Не си спомням за какво беше предаването, но помня колко ме хвалеха след това моите хора. Вероятно точно така е било и при Блъсков. Спомням си обаче две реплики:
Блъсков: АЗ ми се струва...
Тошев (прекъсва го): Казва се "на МЕН ми се струва"...
Блъсков (импулсивно, без да се замисли): Да, благодаря... (След това се ядосва.)
Гадничко беше от моя страна.

След първия изборен тур (29 октомври), когато загубата вече е видима, БСП решава все пак официално да подкрепи уж независимия си кандидат. Това дава основание и на самия премиер да се включи в атаката срещу "Труд".
На 2 ноември Жан Виденов говори пред столичния си партиен актив, като предварително от залата са изгонени всички журналисти, с изключение на репортерите на "Дума", "Земя" и "Континент". Там премиерът в прав текст казва:
– Атаката срещу Първа частна банка е удар... срещу правителството... Тежка съдебна отговорност ще понесат опонентите на БСП и глашатаят им вестник "Труд".

Стефан Софиянски с първото кметско шампанско. И жена му Алиса, разбира се.
Глашатай на СДС, разбира се, уточнява министър-председателят!
Не по-малко пенлив е и банкерът Йосифов. На 6 ноември той завява пред журналисти:
– Загубите на ПЧБ вече надхвърлят 100 милиона... За всичко са виновни публикациите в "Труд"...

С микрофон и чаша при младите... Венци Йосифов, който все още се надява на победа в общинските избори.

След задаващия се съдебен процес банката щяла да получи "вестника, цялата редакция, техниката, колите, без Тошо Тошев", разбира се...
Продължават заканите за разправа с мен. На 10 ноември Кръстьо Петков съобщава публично чрез радио "Свободна Европа", че Тошо Тошев е заплашен от антентат:
– Централата (КНСБ – б. а.) разполага с информация за сериозни заплахи срещу г-н Тошев... Правя достояние този факт, защото всяко посегателство срещу ръководител на независима или каквато и да е медиа е по същество политически акт – казва дословно професорът.

Не бих твърдял, че след всичко това в редакцията сме се разтрисали от веселие. Но категорично е едно – не бяхме се стреснали. Точно обратното – думите ни наистина гърмяха като куршуми. И не само гърмяха, а направо уцелваха.
В случая нашият силен противник бе пренебрегнал "Правилото на пистолета"!
Това правило е просто и ясно – извадиш ли пистолет, трябва да стреляш. А на нас и пред очите на цяла България ни размахваха някакви инфантилни пищовчета, без – поне така си изглеждаше, да помислят, че реакцията ни може да бъде и импулсивна... Ей така, като тик – като видиш дуло отсреща си, да посегнеш и ти. Още повече че би трябвало на всекиго да е ясно – един вестник, националният, силният вестник, е всъщност като тежко въоръжена бойна дивизия с всякакви страшни оръжия.
Една, дори не чак толкова впечатляваща снимка, но поднесена на хубаво място, може да е като ядрен снаряд. Представете си хора, върволица от хора, пред едно чиновническо гише. Всякакви – млади и стари, елегантни и хрисими... наредени и чакат. А под снимката – текст. И в текста си пише: "И вчера пред гишетата на ПЧБ чакаха стотици вложители, които така и не получиха парите си... Явно, парите, с които държавата ги рефинансира, не стигат за всички..."
Със сигурност още същия ден опашките стават тройни!
Или заглавия от рода "Йосифов да размисли на трезва глава дали да съди "Труд"... Вътре: "Г-н Йосифов да не бъде тъй неблагодарен, защото именно след публикациите в "Труд" държавата се нае с парите на данъкоплатеца да вади банката му от кризата..."
На 4 ноември излиза на първа страница и моя позиция, в която се казва:
"Квалификации от рода на "глашатай", "враг", "тежка съдебна отговорност" напомнят недалечното минало. И всичко заради това, че "Труд" не подкрепил Венцислав Йосифов и спънал устрема му към кметската власт... Като благодарим за признатите възможности на свободното слово... не можем да не си спомним и следния факт – преди 3 години г-н премиерът Филип Димитров ни наричаше глашатай на БСП. Клеймеше ни с повод и без повод и главно без мисъл, а различни чинове на властта ни обещаваха да изгнием в затвора... Краят на историята е известен!"
Вестникът ни всеки ден се разграбваше, тиражите ни растяха, ставахме популярни, хората ме спираха по улицата, за да се здрависат.

На осми ноември от първа страница на вестника се чува мощно и тихият шепот на Дамян П. Дамянов: "Мъчно ми е, ако някой се опитва да запуши устата на "Труд".
Този факт има предистория. Още преди първия тур на изборите ние публикувахме интервю с големия и обичан поет, който между другото бе известен и с левите си убеждения. "Няма да гласувам – заяви Дамян. – Богат човек като г-н Венцислав Йосифов е чужд на проблемите на бедните..." (21 окт.), а два дни по-късно (23 окт.) той продължава вече по-аргументирано:
"Въпреки че съм член на БКП от 61-ва година, никога не съм обичал политиката... Днес направо я ненавиждам... Конфликтът вече е не между идеи, а между интереси... Заявявам публично, колкото и скъпо да ми струва това, че на тези избори няма да гласувам..."
Нито Дамян, нито ние дори подозирахме каква буря ще забучи още същия ден край дома му. Казано кратко, партията му озверява – обаждат му се, крещят му, наричат го предател и ренегат, манипулиран, подкупен... "Часовете" го удрят с цялата си жлъч – нещо, което до този момент не бяха правили дори най-разюздани вестници заради известните на всички партийни пристрастия на Дамян. Повтаря се изцяло познатата като реакция срещу нас схема.
Още на другия ден (24 окт.) ние пускаме нова бележка на поета, която той сам ни изпраща:
"... Телефонът ми прегря от обаждания. Кой ме е манипулирал?... Отговарях кратко и ясно – така мислех, така го написах и изрекох...
И пак повтарям – няма да дам гласа си за банкер...
На гласовете от телефона и на редакцията на "168 часа" отговарям – нямам нищо общо с греховете, които ми приписвате..."
Безспорно е едно – думите на Дамян П. Дамянов (лека му пръст) стигнаха до милиони хора чрез "Труд", но това, че те само за няколко дни се превърнаха в злобата на деня, активираха десетки хиляди колебаещи се, спечелиха ги на своя страна, се дължи и на неумелата реакция на хората край кандидата-банкер.

По това време вече беше известно кой на кого е приятел в обществените игри. Освен кръга край ПЧБ съществуваха и други силни "кръгове" на бизнеса. Някои от тях вече ги няма, както и самата ПЧБ. Видимо, след трагичната гибел на Илия Павлов върви към разпад империята на Мултигруп, но немалка част от големите още тогава сега не само че съществуват, но са и особено силни.
В книгата си дотук съм споменавал вече няколко пъти "Нове" Холдинг и неговия собственик Васил Божков. Не съм крил и нямам никаква причина да крия приятелството си с него.
Та, при цялата нажеженост на ситуацията през късната есен и зимата на 1995 г. Васко не само бе информиран подробно за нея, но може да се каже, че в един съществен момент стана и участник в развръзката. Важно е в случая да припомня, че сериозните структури в бизнеса, за да оцеляват и да се движат напред, си създават и свои надеждни източници за информация. Така че по това същото време аз неведнъж съм научавал и съществени факти за станали или предстоящи събития от Васил.

Беше студено, наваля сняг, улиците в София, както винаги при такова време, станаха грозни, мръсни и ледени. Хората се движеха бавно, падаха, а след това някои попадаха в "Пирогов" със счупени ръце и крака.
И ето, в един от тези мразови и мърляви дни в Боровец се провежда някаква традиционна банкерска среща. Васил Божков тогава имаше и собствена банка, затова също е там.
– В една от почивките, както си пуша цигарата, кого мислиш, че видях? – пита ме той след два дни.
– Някой тръгнал към фалита банкер? – смея се аз, защото откъде бих могъл да предположа от кого толкова се е развълнувал г-н Божков, но в последния миг нещо ми щраква и предполагам: – Видял си един "български пич".
– Е да, но няма начин да знаеш какво му казах – хваща ме на тясно Васко.

Трима мои приятели - Емил Кюлев, Стоян Денчев и Васил Божков. И един от случаите, в който моите приятели не са задължително и приятели помежду си.

– Предавам се...
– Бях много спокоен... Само го наближих, плътно, и с усмивка му казах: Времето е много лошо, нали знаеш? Хлъзгаво и опасно за пешеходци.
– Аз не ходя пеша, пък и ти – може би отговаря "пичът".
– Моли се за Тошо Тошев – и той да не ходи пеша. Ще вземе да се подхлъзне по тази поледица и да си удари ръката при падането... Вие ще отговаряте. И ще си имате работа с мен! Ясно ли е?!

Днес (зимата на 2004) всичко, което разказвам за общинските избори преди осем години, е отдавнашен спомен. Венцислав Йосифов не се опита повече в политиката, банката му наистина фалира, Александър Маринов заряза партийната работа и от доста време насам води публицистично предаване в телевизия "Европа", а от поведението му явно личи тъничко омерзение към БСП и нейната политика. А и самата му месторабота е в синя окраска – телевизия "Европа" е братова телевизия на бившия президент Петър Стоянов. Впрочем Маринов, според скромната ми оценка, се справя твърде добре като водещ и журналист.
Най-силният факт, пак според скромната ми оценка, който ще остане от общинските избори, е позорящото занаята ни поведение на вестник "24 часа". Публикуваната фалшива членска книжка за членство в БКП на Стефан Софиянски със сигурност ще остане в историята на българската журналистика като един от най-унизилите я факти още от времето на Иван Богоров с неговия "Български орел" до наши дни.
На 11 ноември, точно предния ден преди балотажа в София, когато не само е забранена всякакъв вид агитация, но и практически не съществува време за ответна реакция, се реализира една дяволска манипулация на базата на откровена лъжа. Часовият вестник публикува следното:
СОФИЯНСКИ – ПРЕБОЯДИСАН КОМУНИСТ

"Забравеният червен партиен билет на Стефан Софиянски се появи вчера...
Синият кандидат-кмет е встъпил в редовете на БКП на 3 септември 1984 г. с юбилеен комунистически набор.

Един от унижаващите професията ни
вестникарски „документи”.

... Излиза, че Ст. Софиянски хладнокръвно е лъгал съпартийците си. Според решение на СДС от 6-ата му конференция преди 2 години бивши членове на БКП не могат да са депутати, кметове или лидери на коалицията. Г-н Софиянски, който е лидер на Обединения християн-демократичен център, е премълчал този факт при задължителното в синята коалиция подписване на декларации за чисто минало.
От билета на г-н Софиянски се разбира, че е плащал членски внос – 4,20 лв. на месец...
Синият лидер е получил червена книжка с номер 1236837, издадена от Димитровски районен комитет на БКП. Приет е по случай 40-годишнината от 9 септември..."
За да бъде всичко още по-убедително, е публикувано и факсимиле от партийния документ. На него си има всичко – сигнатури, номера, имена, подписи и партиен печат. Снимка на младия Софиянски е лепната. И личният му подпис, естествено.
Още по обед същия ден ми се обажда Александър Емилов.
Сашо е стар мой приятел, знаем се, дето се вика, от младостта – аз започнах да се уча на журналистика във в. "Средношколско знаме" (1964–1967), а той правеше прощъпалник в организационната работа като комсомолски инструктор в Димитровски район на София. Годините си минаваха, всеки от нас си вървеше по пътя, но приятелството си оставаше. По-късно Сашо стана и първи секретар на Димитровски РК на БКП. Та обажда ми се още на 11 ноември по обед той и казва:
– Това, дето е публикувано в "24 часа", е пълна лъжа. Институтът, в който работеше Софиянски, беше в моята организация. Макар че той тогава не е бил толкова известен, пак най-вероятно аз щях да знам, че е бил наш член. Но в последните години, когато стана известен, лично съм проверявал – няма такова нещо... Обаждам ти се, защото от сутринта няколко другари ми звънят възмутени – това не е вярно, казват те, Софиянски никога не е бил наш!

Около този компромат отдавна вече всичко е изяснено – той е измислен и подготвен в централата на БСП, там е и изфабрикуван. През цялото време на всички е било ясно, че точно "24 часа" ще е неговият носител. По това време главен редактор на вестника е Валери Найденов, но реалният шеф е Петьо Блъсков – основният собственик и шеф на фирмата–издател Пресгрупа "168 часа". Валери разказва, че е бил противник на компромата, но Блъсков му се наложил, а червени източници твърдят, че Блъсков е участвал и в самата идея и сам е предложил услугите си.
Едва ли е уместно да припомням сега какви бяха реакциите тогава. Главното е, че историята бе толкова грубиянска, че предизвика точно обратни на очакванията последствия. Пред нашия вестник Евгений Дайнов още същия ден каза: "Който партийна книжка вади другиму, сам от нея умира. Мисля, че с този компромат БСП свръхмобилизира СДС-вота."
Този ден обаче, 11 ноември 1995 г., е върхът на цинизма в поведението на Пресгрупата. След това тя можеше само да пада, да се носи шеметно към окончателния крах на Блъсков и блъсковизма.
... Още в първите месеци на 1996 г. финансовото състояние на ПЧБ стана критично, независимо от прелетите от националната банка пари. Изнемогваше финансово и "24 часа". Партията обаче не спеше, партията се погрижи немедлено за верните си войници. Със специална намеса на Жан Виденов, пък и на други от висшите лидери, държавата решава да рефинансира ПЧБ с 650 милиона лева (при курс на долара около 70–75 лв.). Огромна сума, но от нея съвсем целево се заделят, пак с указание на майката партия, 65 милиона за Пресгрупата, с които тя да погаси дълговете си към държавната печатница "Родина".
Няколко месеца по-късно обаче нови пари нямаше откъде да се вземат, дълговете се трупаха всеки ден и с благословията на партията-хранилница Блъсков продаде вестниците си на ВАЦ (лятото на 1996).
В България влезе един от най-мощните европейски вестникарски концерни. Още в същия миг непосредствената им цел бе да закупят и "Труд". На тази обсада ние издържахме до февруари 1997 г.
Толкова!

1 Янова, Миника Любомирова - журналистка, съпруга на ексбанкера Венцислав Йосифов.
2
Беновска, Илиана - радио- и телевизионна журналистка. Председател на УС на телевизия "7 дни" (септември-декември 2000).

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания