Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 
Разкази (1906-1948)
Сиромашка радост
Тотка
Изпусната дума
Започването на един ден
Скорецът
Син
Мечтатели
Ангелинка
Лаборатория
Самодива
Сълза Младенова
Нане Стоичковата върба
Първи сняг
Среща
Грях
  
Виж още:
Българска художествена литература /Литература след Освобождението до края на Първата световна война (1878-1918) /Разкази
Разкази (1906-1948)
Автор:
Елин Пелин

Самодива

Това лято прекарах в село, моето хубаво село, вечно огряно от слънцето, кацнало върху живописна рътлина, от която се открива, заградена в широки рамки от далечни планини, безкрайна картина от хълмове и равнини, светнали под небето, напостлана с големи знамена от черни угари, зелени посеви и цветни ливади.
Бях на осемнадесет години. Нямах никакви грижи. Имах пушка и куче и горях от ловджийска страст. Летните селски нощи, напоени с лекия дъх на полски билки, ме люлееха в сладък сън до гърдите на майката природа. Сутрин, когато над сънните гори се вдигаха като бели воали тънки летни пари и се стопяваха под първия поглед на деня, нарамвах пушката и скитах до вечерта из горските околности, пълни с извори и с дивеч. Дишах планинския въздух, пиех вода от потоците, хранех се с коравия хляб, който носех в чантата си, говорех с птиците и подражавах гласовете им, прегръщах големите мъхнати буки, стройните грани на дъбчетата и играех из гората като някое младо животно. И когато отнякъде се понесеше екливата млада песен на момичетата, които работеха по нивите, аз трепвах и чувах шума на топлата кръв, която пълнеше жилите ми, провиквах се, гърмех с пушката, и гората трепереше от възторжено ехо. Вечери, когато планинските върхове се позлатяваха и долините се пълнеха със сенки, гората стихваше и нощта със своите странни видения дебнешком нахлуваше в нея, аз и моето куче се спущахме по каменистите чукари и по пътя край Лилови кошари се връщах в село.
Всякога избирах тоя път. Там по това време прибираше стадото си Лилова Калинка, малката пастирка, и нещо ме теглеше нататък.
Като минавах по дола, аз виждах отвъд на рътлината върху голямата канара край пътя тънкия силует на Калина, изрязан върху вечерното небе. Тя стоеше на канарата боса, гологлава, с пръчка под мишница, плетеше чорап и пееше. Около нея кротко пасеше пръснато стадо овци и мекия глас на звънците успокоително трептеше в здрача. Щом ме виждаше, тя преставаше да пее, подвикваше нещо на стадото и се скриваше. Когато отминех далече, там пак екваше нейната сочна песен, високо, проточено, със странни провиквания.
Нейният глас се носеше в спокойната вечерна тишина някак диво и будеше в ума ми спомени за страшни работи, за разбойничества, грабежи и кръвнини. Кучето, и то като че предчувствуваше някаква опасност, тръгваше до краката ми и се озърташе плахо.
Калина беше на шестнадесет години, слаба, стройна и мила. Наричаха я Пшеничката. Очите й бяха големи, сини като синчец и светли. Лицето й беше меко и нежно, като че слънцето само беше я пазило.
Нещо ме теглеше да я чуя, да я видя и ми се струваше, че и тя ме чака. Но когато исках да й кажа нещо, тя се изчервяваше, шъкваше на овците и избягваше подире им.
Веднаж я заварих при едно кладенче в гората. Беше се навела и пръскаше лицето си с вода. Като ме видя, тя трепна. Мокрото й лице, зачервено от студената вода, лъхаше преснота и младост. Тя се смути, прибра краищата на пребрадката си и застана пред широката плоча на кладенчето като малка търсиопашка. Аз поисках уж да я поздравя, но не казах нищо. Кучето слезе при една локвичка и почна шумно да пие вода.
– Колко е жадно! – каза тя.
– Уморено е.
– То се знае, като скитате толкова! – Тя се засмя и почна да гледа с внимание кучето, което беше застанало отстрана, и от мократа му муцуна падаха капки. То пърхаше и се облизваше. Тя направи с ръка жест на отвращение.
– У, какъв е, не мога да го гледам.
И каза на мен:
– Толкова скиташ, пък никога не съм те видяла да се върнеш с лов.
Тя позна, че нейните думи ме клъвнаха, и се засмя. Аз не й отговорих нищо. Тя ме гледаше упорито със своите чудни сини очи.
– Таквиз ловци съм виждала много!
По лицето й заигра пак загадъчна, обидна и хубава усмивка. Зъбите й блеснаха бели и чисти като налягали овци.
– Завчера, ако да не бях аз, ти щеше да убиеш заек...
– Как тъй?
– Кучето гонеше добре, но аз го подмамих и го забърках.
– Защо?
– Е тъй, да те ядосам.
Тя пак се засмя. Нейната усмивка приличаше на слънце, което в миг пробие облаците, светне над полето и пак се скрие.
– Значи, мразиш ме?
– Отде-накъде да те мразя? Мога да ядосвам някого и да не го мразя.
Облак пак затули слънцето.
– Къде си ходила?
– Търсих едно звънче... Не си ли намирал някъде звънче?
– Не! Какво звънче?
– Мъркушка вчера си изгуби звънчето.
– Коя Мъркушка?
– Мъркушка, една наша овца. Не ме е яд за звънчето, а за герданчето – първото герданче, което съм уплела от мъниста. Колко беше хубаво и колко бях мъничка, когато го плетох!
– Ти и сега си мъничка.
Тя се обиди и направи строго лице.
– Не съм толкова, колкото си мислиш. Боже, – каза тя, – всички ме ядосват, че съм мъничка. И всички ме подиграват.
– Това не вярвам. Толкова хубаво момиче...
– Да, хубаво! Виж каква съм руса! Прекръстили ме Пшеничката, защото съм приличала на узрял клас, и очите ми били като на котка. По нас не обичат русите хора.
– Ти приличаш повече на божур сред нива, а не на клас.
– Ето, пък ти измисли друго. Боже, пък на кого съм се метнала! На никого в село не приличам. Всички черни като циганки, аз руса като някоя самодива.
– Ти трябва да се гордееш с тая златна коса и с тия морски очи.
– Какви – морски ли?
Тя се изсмя високо и звучно с един смях, свеж и сочен, който като че избликва от кладенчето. После изведнъж попита:
– Ти обичаш ли русите хора?
– Разбира се.
– Колко си глупав!
Калина ме погледна трогателно и продължително. Радост и обида се сборичкаха в мене. Усетих, че пропадам, че съм завладян всецяло от това мъничко създание, прилично и на сърна, и на лисица, и на клас, и на цвете, и на врабче, и на дяволче.
В гората бавно проникваше вечерта. Ние с Калина тръгнахме мълчаливо. Наоколо всичко се спотайваше. Само тревожно и непрестанно гукаше гургулица. Въздухът миришеше на вода и шума. Без да си проговорим нито дума, ние прехвърлихме баира, от дето се виждаха техните колиби, и се спуснахме по каменистата пътека надолу. Запад гаснеше. Душата ми се пълнеше с нещо топло, приятно, неизразимо хубаво и се топеше като деня в нежността на тихата лятна вечер. Калина, Пшеничката, вървеше успоредно с мене и от време на време се навеждаше да къса цветя из храстите. Тя ми се струваше по-хубава от царската дъщеря в приказката. Тя вървеше леко, и аз мислех, че с мен върви някакво видение, изскочило от гората да ме изпрати с тая полска китка.
– Кого обичаш? – попитах аз.
Тя се възпря, погледна ме и не отговори. В здрача очите й изглеждаха тъмни.
– Нашият ратай Лукан често ми говори за тебе.
Тя се засмя и веднага скриви в храстите към колибите.
– Сбогом!
Останах сам и мъка сви сърцето ми.
Не зная отде-накъде й споменах за Лукан, нашия ратай. Той беше двадесет и пет годишен момък, беден, срамежлив и тих, с добра, спокойна и мечтателна душа. С него ние често нощувахме в дъсчената колиба край нашата ливада, дето почваха кукурузите, недалече от колибите на Калинкини. Вечер, седнали край тлеещия огън, Лукан ми разправяше дълги приказки за бедни момци, които се женили за царски дъщери с помощта на вещици, на чудеса, на врани и на лисици. Неговият тих и равен говор приличаше на еднообразното шумолене на кукурузите. Цялата негова мечтателна душа се превръщаше в поток от сладки и нежни звуци, в които имаше ширината на полето, шума на класилата ръж, игривото бърбукане на извора, напева на реката, далечен отглас на момински смехове и песни, страхотната таинственост на горските усои.
– Познаваш ли Калина, Пшеничката? – попита ме веднаж той.
– Познавам.
– Хубаво момиче, нали?
– Много хубаво.
Той въздъхна.
– Защо? Обичаш ли я?
– Как може такова нещо? Колко, колко е далеч тя от мен. Тя е слънцето, аз – калната земя.
Той каза това красиво, сърдечно и хубаво като поет и ме погледна тъжно с кротките си очи. В тях светна и угасна сладка мечта. Една въздишка, препълнена с копнеж, се изтръгна от гърдите му. Лицето му стана тъжно, каменно.
Веднаж срещнах пак Калина в гората. На главата си беше турнала венец от букова шума, цветя и буренак. Очите й бяха необикновено сини. Тя въртеше в ръката си дълга пръчка, подскачаше по пътеката и пееше скокливо. Като ме видя, смути се.
– Още ли търсиш звънчето? – попитах аз.
– Не, кой знае де е паднало. Ако го намериш случайно, ще ми го дадеш ли?
– Ще го дам на Лукан, да ти го даде. – Пак неволно и споменах за Лукан. Моята шега беше неуместна. Калина се разсърди, блесна като светкавица, застана пред мене права, зла като усойница, и ме погледна люто. Стана ми тежко и аз се разкаях, по-скоро – уплаших се. Но тласкан от някакво ревниво, острозъбо чувство, на което не можех да противостоя, аз продължих:
– Лукан е добро момче. Знам, че ти го обичаш.
Тя ми каза със злост:
– Отде-накъде ми въвираш в очите тоя Лукан?
И отсече:
– Обичам го, разбира се.
Тия думи ме клъцнаха отровно в сърцето. То се сви от болка.
Тя пристъпи към мен, стисна зъби, удари юмручетата си и каза:
– Пукни от мъка, де!
И се заля в смях, висок и проклет, който се чу далеч в гората. Насмалко щях да заплача. Веднага тя омекна, погледна ме състрадателно, пусна пръчката, разтвори мъничките си ръце, хвърли се диво и безмълвно на шията ми, впи устата си в моите и остана дълго така.
Аз притисках до себе си треперящ нейното малко телце, дишах горския мирис на косата й и не знаех какво да кажа. Тя ме пусна и отскочи назад.
– Разбра ли!
И като ме удари нежно с едно цвете по лицето, рече ми галено:
– Гражданче.
И шумна из храстите.
Останах шеметен и не можах да я повикам. Краката ми трепереха от вълнение и аз седнах на тревата. През листите на гората играеха слънчеви лъчи и се сипеха като златни монети по земята. Душата ми се изпълни с тия игриви лъчи и цял ден там бе светло, топло, и цялата гора миришеше на чудната Калинкина коса.
Когато вечерта се спущах по козята пътека към тъмните колиби, аз примирах от вълнение.
Калина стоеше върху голямата канара край пътя боса, по ръкави, без пребрадка, малко разчорлена, с пръчка под мишница и плетеше венец. Силуетът й се очертаваше върху огнения хоризонт като бронзова статуя на някоя света пастирка от библейските времена.
Тя пееше с провиквания. Стори ми се, че някоя милосърдна птица се обажда, за да покаже някому пътя.
Като ме видя, тя прекъсна песента си и изчезна от канарата. Искаше ми се да я видя. Цял ден бях чакал този вечерен час. Спрях се на пътя, обезсилен от сладка умора.
Отведнаж върху главата ми буйно се разсипа сноп от цветя и екна сочния смях на Калина. По бързия трепот на босите й крака познах, че избяга. Прегърнах цветята, които бяха паднали на гърдите ми, притиснах ги до сърцето си и чаках дълго. Но тя не се яви.
Тая нощ в дъсчената колиба ние с Лукан, лежейки върху постилката от прясно сено, приказвахме за Калина до бели зори, когато звездите почнаха да се стопяват в прояснените небеса.
На другия ден тя се връщаше от кладенеца с пълни менци и мина по пътечката през нашата ливада. Аз я спрях:
– Дай да пия вода!
– Кладенецът не е далеко, ако си жаден, иди пий, – каза ми тя сопнато.
Погледът й беше строг и насмешлив.
– Ще дадеш ли да пия? Това ще ти е глоба, задето минаваш през ливадата.
– Друго не искаш ли? – каза тя наранително.
Обида, гняв и любов заблъскаха кръвта ми, задушиха думите ми. Тя ме гледаше се така изпитателно и насмешливо с големите си сини очи и от нейния поглед ми се стори, че вее хлад.
– Какво ще кажеш, – рече тя, – да не мислиш, че съм изгоряла за теб!
Тя се изсмя високо и ме остави. Стори ми се, че измряха всички цветя по ливадите, че замлъкнаха всички щурци, че избягаха всички птички, и аз останах сам-самичък, нито на земята, нито на небето. Моят светъл младежки мир потъмня, върху моето слънчево настроение се напластиха сянка върху сянка.
На другия ден рано сутринта на вратата на колибата се почука. Чух веселия глас на Калина:
– Ей, сънльо, зайците те чакат!
Аз излязох бързо. Лукан беше отишъл на работа. Калина стоеше пред колибата.
– Спиш като малко дете. Блазе ти! Пък аз още кога съм станала. Знаеш ли какво?
Тя сияеше от радост. Черните облаци, нападали във душата ми, се надигаха един по един.
– Какво?
– Днес цял ден съм сама.
Аз стоех на вратата и я гледах стопен от любов. Тръпнех от страх да не я пропъдя пак.
– Пусни ме да видя колибата ти.
Аз се отместих от вратата.
Тя се гушна вътре като врабец в гнездо и се тръшна на сеното.
– Ти имаш царско легло. Влез вътре, не стой като пън.
Аз влязох покорно. Тя притвори вратата с крак.
От тоя ден нататък аз почнах рядко да ходя на лов. Калина стана за мене всичко. Ние се срещахме често в колибата, в гората, при кладенеца и в големия бъзунек между кукурузите, дето бяхме си направили едно вълчо обиталище. При всяка наша раздяла ние умирахме от копнеж за нови срещи. Калина, Пшеничката, нежния клас, се преобрази в разкошно живо, хищно цвете, което цял ден пееше, викаше и искаше да прегръща. Аз посърнах, пребледнях, и в моите очи всички виждаха гузност.
В това време дойдоха да прекарат лятото у нас едни далечни роднини от града. Две стари дами и хубавата госпожица Николина, току-що свършила гимназия. Тя имаше дълга, кестенява коса, която падаше върху плещите й на два разкошни плетника, завързани със сини панделки. Тя никога не бе ходила на село, и сега изглеждаше попаднала в друга земя.
Още на втория ден аз ги заведох на ливадата, дето нощувах. Госпожица Николина се разтича по тревата, завика и запя като птичка, избягала от клетка. Тоя свят беше й нов, тя не беше виждала косачи, щъркели. Оная голяма птица, която хвърчи по ливадите вечно сама, и направи дълбоко впечатление. Тя ме питаше за имената на дърветата, на цветята, на баирите, удивляваше се на моите знания и ме гледаше със страхопочитание. Тоя ден аз бях хвърлил изцапаните си ловджийски дрехи, бях облечен хубаво, с яка и с нова сламена шапка. Ние закусихме под сянката на големия дъб и станахме да се разходим. Николина ме улови подръка и тръгнахме да пием вода. Старите останаха.
Госпожица Николина се държеше за ръката ми, тясно прилепена до мене, и въпросите й и възторзите й нямаха край.
На кладенеца беше Калина. Като ме видя подръка с тая непозната мома, тя побледня. Аз също тъй трябва да не съм бил спокоен, защото госпожицата, като ни погледна и двамата поред попита:
– Коя е тая?
– Добър ден, Калино!
Калина не отговори. Тя прибра бързо менците и се отдалечи с наведена глава.
Вечерта аз не можах да я видя, според както бяхме си казали. Срещнах я на другия ден при техните колиби. Връщаше се с ръкойка класове и сърп в ръката. Като ме видя, тя бързо се отби от пътя. Аз я пресрещнах.
– Защо бягаш?
Тя ме погледна с укор и злоба, и каза гневно:
– Махни се от пътя ми. Ти имаш годеница!
– Това не е истина!
– Видях. Махни се!
Сърпът блесна в ръцете й. Тя замахна към мен, готова да ме клъвне в очите, изхвуча нещо зло, заканително и избяга.
Няколко деня след тая случка аз не я срещнах никъде, нито видях вече нейния тънък силует на канарата, нито чух песента й. Това ме измъчи. Много пъти обикалях колибите им, дебнех из кукурузите, но тя ми се не мярна никъде. Лукан спеше вече сам в колибата на ливадата. Питах го няколко пъти, виждал ли е скоро Калина. Той ми отговаряше сухо, че не е.
Една лунна вечер, като излизах из кукурузите, дето бях ходил на чакане, стори ми се, че из нашата колиба изскочи жена и бързо се изгуби в корийката. След това чух кавала на Лукан. Неговите шумливи, страстни и копнеещи звуци изпълниха душата ми с мъка и ревност.
Коя беше тая жена? Дали не беше Калина, моята мъничка пшеничка? Не можех повече да търпя.
Реших да ги следя. Една вечер седях до тъмно скрит в корията, после се промъкнах тихо и се покачих на натоварената със сено кола, оставена в ливадата за утре. Оттам аз виждах осветената от огъня Калинкина колиба, дето дълго се мяркаха човешки сенки. Когато всичко утихна, тъмната фигура на Лукан премина ливадата и дойде под колата, на която бях аз, седна и наду кавала. Толкова дълбоко, толкова трогателно и занесено той никога не бе свирил! И ето, на неговия страстен зов отговори едно сърце. Лека женска фигура, с бяла пребрадка, се зададе тихо и прекоси тичешком ливадата. Кавалът на Лукан замлъкна. Чух шепот и познах гласа на Калина. Те бяха под колата.
Любовен шепот! Занемял кавал! Тиха лятна нощ! Дъх на сено. Ревност, любопитство, гузна съвест. Струваше ми се, че се изпарявам като миризмата на сеното на малки частици, и от мен остана само едно излишно и жалко нищо.
– Не мога! – чух, сопнато каза Лукан.
– Страхливец! Като спи, гръмни с пушката върху леглото му, запали колибата и бягай!
– Не се шегувай!
– Кога ще спи в колибата?
– Утре вечер.
– Помисли до утре вечер, или и ти ще пострадаш.
– Калино, ще му обадя.
– Ах! Луко, Луко, ти не ме обичаш, – почна да шепне и да го целува тя.
Те се потаиха и аз дълго не можах да чуя нищо. Най-после видях двете им тъмни сенки, прилепени една до друга, преминаха ливадата и изчезнаха като видения.
На другия ден аз седях в градинката у дома и мислех за снощната случка. Искаше ми се да намеря Калина, да й кажа колко страдам, да открия плана й и с благородна гордост да й простя. Лукан дойде при мен замислен и не вдигна очи да ме погледне. Само каза със заекване:
– Тая вечер времето не ми харесва.
– Защо? Пък аз мислех да дойда да спя при тебе на колибата.
– Тая вечер на мен не ми се ходи там. Няма да ида.
– Пък аз искам да ида.
– Нощите станаха хладни, сеното се прибра, по къра няма вече хора. Какво ще правиш на колибата? Тази вечер да спим тук на хармана. Ще ти разкажа една хубава приказка. Не е ли се едно?
Лукан дълго ме убеждаваше да остана, и гласът му беше плах и отчаян.
– Да оставим тая проклета колиба. Не сме вълци да спим по гората. Пък да ти кажа правото, сънувах един лош сън. Нещо за колибата…
Аз дълго мълчах. Лукан се чешеше зад врата и чакаше. Виждах, че той се боеше от Калина и искаше да ме предпази.
– Като е така – няма да ида, – казах.
Отведнаж хубавите очи на бедния момък се засмяха и овлажняха. Той се обърна настрана и се отдалечи бавно. Душата му беше облекчена.
На утрото отидох на ливадата, като заобиколих през корията. Колибата беше изгоряла. На мястото пушеха последните недогорели въглени. Горе на канарата, край пътя, стоеше Калина с втренчени към дима очи. Като ме видя, тя трепна, изгледа ме странно и избяга с резкия писък на птица.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания