Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 
Разкази (1906-1948)
Сиромашка радост
Тотка
Изпусната дума
Започването на един ден
Скорецът
Син
Мечтатели
Ангелинка
Лаборатория
Самодива
Сълза Младенова
Нане Стоичковата върба
Първи сняг
Среща
Грях
  
Виж още:
Българска художествена литература /Литература след Освобождението до края на Първата световна война (1878-1918) /Разкази
Разкази (1906-1948)
Автор:
Елин Пелин

Тотка

Раззаряше се. Селото току-що се пробуждаше и тук-там по дворищата се мяркаха ранобудни стопанки.
Стрина Тодорана, за сукмана, на която се държеше петгодишната й внучка Тотка, влезе откъм горния край на селото и щом влезе, извика гърлесто:
– Дренки, а-а дренки! Дренки за кълчища-а-а!
Тотка, която вървеше замислена, с мушната в пазва
ръчица, се стресна от вика на баба си, извади ръката си и изпусна коравия комат, който държеше. Тя вдигна увитата си в стара жълтеникава кърпа главичка и погледна баба си. А баба й още по-гърлесто завика:
– Дренки, а дренки, а! Дренки за кълчища продавам!
Старата не обърна внимание на детето, вървеше и викаше, а то някак уплашено, някак засрамено се притисна по-близо до нея, турна пак ръчичка в пазуха си
и запристъпя ситно-ситно с малките си крачка, обути в корави цървулки.
Викът на стрина Тодорана се разнесе из сънната уличка и подплаши няколко врабчета, които бяха се натрупали на посипания с плява плет. Зад близката портичка изръмжа куче.
Беше след вършитба. Покривите, плетищата, дърветата, всичко бе покрито със ситен прах от плява, а по пътищата и дворовете бе разпръсната слама.
Стрина Тодорана вървеше полека, с бавна, спокойна и безгрижна походка и викаше.
Тя беше дебела жена с богаташки изглед, с изпъкнал корем, с открито лице, почти без бръчки, със спокойни живи очи, гологлава. По невчесаната й коса също имаше плява и сламки, нападали от дърветата по пътя. Тесният и стар сукман, налепен с кръпки, по които личаха дебелите конци на шева, едвам побираше дебелата снага, а едрите й гърди разтваряха от напън кирливите нагръдки на ризата й.
– А дренки, а!... Ставайте ма, мързеливи жени, дренки продавам – викаше тя и повдигаше задянатия
на гърба си тежък цедилник.
Нейният глас разбуди хората. По вратниците наизлязоха жени, боси, гологлави, с опърпани дрехи, с ръце, мушнати в пазухите. Затичаха дечурлига.
Натрупаха се около стрина Тодорана.
– Какво ма, стрино Тодорано?
– Дренки, дренки… балкански дренки. За кълчища ги продавам.
Стрина Тодорана спря на мегдана и свали товара си пред черковната каменна ограда.
Тоткa застана край нея, сгушена и уплашена пред тия чужди хора, и току свираше глава под пазухите на баба си.
Надойдоха жени и булки с повясма кълчища. Стрина Тодорана почна да им отмерва дренки със зеленапаничка.
– Защо трепери малката? – попита някоя.
– Студено му е, па и уморено е. Посред нощ сме тръгнали.
– Ами защо си го повела, сиромашкото?
– Харизвам го, жени, харизвам го. Сираче остана, без майка, без баща, няма кой да го гледа. Харизвам го. Няма ли някоя без дете, да стори добрина да го прибере?
Тотка слуша думите на баба си, не ги разбира, но някаква плахост пълни душата й и тя още по-силно се притиска до нея.
– Някои бездетни хора, да го вземат, да го приберат. Добро е, умно е детето, послушно е... Хайде, да дадат там нещо – житце ли, царевица ли ще да е, вълница ли, какво се намери, че аз съм самичка, па няма
откъде.
– Па ти се ожени, стрино Тодорано, не си престаряла. Я лицето ти, я, като на мома – закачи я някой.
– Ще се ожена, защо да се не ожена. Намерете ми мъж де – отговаря весело и спокойно стрина Тодорана и пак се провиква: – А дренки, а! Дренки за кълчи
ща... Хайде, и дете харизвам.
– То хубавичко ма. Гледай го... Какви очи има.
– Миличкото! – рече една булка и посегна да го по
милва.
– Кажи как те викат!
Тотка завря лице под ръката на баба си. Някакъв страх изпълни душата й. Тя заплака.
– Не плачи, миличко, не плачи – каза състрадателно булката.
– Детинска работа – отсече троснато и безгрижно
стрина Тодорана и почти викна на булката: – Вземи
го ма, булка, ако нямаш деца, вземи го!
– Ха, видиш ли! – каза една баба. – Вие искахте
да си вземете ранениче, булка Стоянице – ето го, на крака ти е доведено.
– Не знам какво ще каже Стоян, бабо Дойне. Той
искаше момче.
– Момче! За какво ти е момче? Да стане някой пияница, да ти продава имота. Вземи момичето, кротичко е. Да ти зарадва живота. Отмяна да ти е. Късмет в къщи ще ти донесе!
Зачервена и смутена, булката се измъкна из навалицата, заситни през мегдана и скриви в уличката.
– Виж, Тодорано, Стояница е добра жена. Късмет ще има детето, ако го вземе.
Тотка чуваше разговорите и задушена от плач, натискаше лице до баба си.
– Не плачи, глупачко – побутна я баба й.
плачи – майка ще си имаш. Чу ли? Ще ти се радват хората.
– Не искам, не искам – простена малката.
Скоро се върна булка Стояница с мъжа си.
Стоян хвана нежно момиченцето за ръка, поиска да обърне лицето му да го види, но то се дръпна и по-силно се разрева.
Стрина Тодорана бе продала дренките.
– Да идем у дома – рече й Стоян.
Тодорана прибра торбата със събраните кълчища и хвана Тотка за ръката.
– Хайде, чедо, хайде! Ще идем на гости.
Детето се хвана яко за сукмана на баба си и тръгна.
По пътя булка Стояница се опита да погали моми
ченцето и му заговори с топли думи:
– Не плачи, миличко. Остани у дома два-три деня. Само два-три деня да ми бъдеш детенце. Ще ти направя нови хубави дрехи, ще ти купя обущета и нова кърпа, ще ти купя и герданче, и гривничка...
Тотка престана да хълца, заслуша се в топлите, в галените думи на непознатата жена, но после пак заплака.
Влязоха в Стояновата къща, чиста, наредена. В огнището гореше приветливо огън. Стояница даде шарени възглавници на Тотка и баба й. Покани ги да седнат.
Тотка се поуспокои и като се държеше се още за сукмана на баба си, обърна окъпаните си в сълзи очи и погледна.
– Хубаво ли е у нас? – попита я нежно булка Стояница.
– Хубаво –отговори през плач Тотка.
– Искаш ли да ни останеш на гости два деня?
– Не искам.
А Стоян, полуусмихнат и малко засрамен, седеше отстрани, и говореше на стрина Тодорана:
– Всичко ни е дал господ, ама това – няма кой
да ни радва.
– Е, Стоене, добро ще направите на сирачето. Господ ще ви благослови за това.
Тя се обърна към дететоз
– Тотке, хайде, чедо – остани тука при тия хора.
Баба си има работа – ще помина да те взема после.
– Бабо, не ме оставяй – изпищя Тотка. – Баабо, бабичко моя, не ме оставяй! Да си идем у дома,
– Ох, миличкото! – просълзи се Стояница.
– Ще свикне, булка – децата лесно свикват. Вземи го, заведи го в стаята!
Стояница грабна детето на ръце, прегърна го и го занесе в стаята.
Тодорана прибра товара си и бързо излезе.
Тотка почна да пищи. Нейните малки ръчички докосваха хубавите дрехи на булка Стояница и се отдръпваха. Те търсеха вехтите, скъсаните дрехи на баба си.
Обятията на Стояница, жадували толкова години за топлото тяло на дете, се разтваряха с нежност и покриваха с майчина топлота малката. Тя я люлееше тихо на ръце и из душата й извираха ласкави, нежни, мили слова, които никога никому не бе казвала.
Това укроти детето. То, уморено и съсипано от плач, с хлипане сложи лицето си до лицето на непознатата добра жена и унесено в нечувания досега сладък шепот, заспа.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания