Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Тодор Живков - мит и истина
Идеологически и художествен наставник
Доморасъл, но поетически тоталитар
Филтър за истината
Критерий за художественост
Окончателната присъда
Винт от механизма
Партиен модел на мислене
Страх от пиесата “Страх”
Аршин и тояга
Филмът, който нямаше премиера
Сатира с едно острие
Кенеди ли ви плаща?
Не може да се бие така по нашите кадри!
Изпреварил Хрушчов
Надминал учителя си
Черногледство! Клеветничество!
Боздуганът
Разочарован
Идейна категоричност
Истина, последната
Оклеветяване
Попаднал в грешка
Несъстоялият се втори рунд
Идва ред и на другите критици
Откъде накъде?
По закона на махалото
Мъмрене на живо
Има чужди влияния!
“То е големо изкуство”
Идеологемата в действие
Самоласкаене
Както го изисква партийната повеля
Кривото огледало
Привидното единство
Рязък поврат
Измяна на идеала
Тезисите в действие
Зелен семафор, червен семафор...
Хоо-дом марш!
Суперпоръчката
Чешка пиеса
Лек срещу заболяване
Луд скандал
Разправата
Убийство чрез дрогиране
Двусмислицата
“Цинизъм и простащина”
Двуликият Янус
Тълкувател на Радичков
Утре заран да излезе!
Пиесата пада!
Последният караул
По закон Божи
  
Виж още:
Други литературни произведения /Биографична литература
Тодор Живков - мит и истина
Автор:
Кастелов, Боян
            

По закон Божи

За разлика от лидерите на другите компартии Т. Живков участва пряко и докрай както в утвърждаването на механизма за контрол над творческата личност, така и в командването на централния пулт.
Още в началото на 50-те години той започва да пали и гаси цветовете на идеологическия семафор. Облечен в одеждите на висша власт, за целта той прилага познатите в управлението принципи – тоягата и моркова. Отблизо следи изявите на дейците от културния фронт, голяма част от които познава лично. По няколко пъти годишно посещава театрални постановки, пръв гледа новите ни филми, с автограф получава новоизлезли книги, въвежда практиката да се среща с творческите трупи след спектакли и пр.
Всичко – от десталинизацията, станала основен мотив в творчеството на мнозина интелектуалци, та до появата на знакови съвременни творби – е във фокуса на неговия поглед. Той дори е в течение на творческия процес на някои спорни авторови ръкописи (“Първият удар” на Крум Кюлявков, “Възмездието” на Иван Пауновски) и спектакли. Към многото препоръки, дадени на драматурга Кюлявков за преработката на пиесата за Г. Димитров по време на Лайпцигския процес, не са малко и неговите. Това личи от благодарственото писмо на писателя, в което се казва: “Другарю Живков, всичко, което Вие препоръчахте да направя за пиесата “Първият удар”, аз направих, като взех под внимание и повечето от бележките на комисията. В книгата с нанесените поправки тя ще излезе още по-добра”. След 45-минутен разговор с есеиста и писателя Пауновски за ръкописа му “Възмездието”, който 10 години никое издателство не иска да издаде, Живков го пита: “Добре, с тая книга можем ли да възстановим монархията?”
След отрицателния отговор още на другия ден ръкописът му е поискан от Партиздат.
Когато през 60-те години се въвежда т. нар. преглед на българската драма и театър, започва да се робува, както е в другите сфери на обществения живот, на количествения показател. Тогавашният председател на културното ни ведомство д-р Петър Вутов рапортува в ЦК, че театрите ни разполагат със стотина съвременни пиеси. В порядъка на “бележка” Живков си има готово заклинание: “Но заради тия сто пиеси зрителите няма да видят ония 5 или 6 по-значителни творби, които ще въздействат най-благоприятно върху трудещите се”.
Хитростта и демагогията имат много лица.
Загриженият за възпитанието на трудещите се Живков определя не само броя на по-значителните творби, а и формира критериите за определяне на тяхната значимост. Повечето от авторите са уличени в повърхностно или изопачено отразяване на социалистическия начин на живот. И те веднага попадат на мушката на цензурата. А да не говорим пък за прояви, колкото и редки да са, на дръзка изобретателност, сценична хипербола или осъвременена рефлекция на някои режисьори и актьори. Живков се намесва своевременно и заканително размахва пръст: “Нима това положение още трябва да се търпи?!”
И цензурата веднага отстрелва заподозрените – от сцените са свалени спектаклите по пиесите “Поетът и планината” на Иван Теофилов, “Ние сме на 25” на Недялко Йорданов, “Мъка по цветовете” на Константин Илиев и др.
Живков е особено бдителен към другата жанрова лавица – киното. Интересуващ се отблизо от неговото развитие, той се намесва не само чрез партийни идеологеми, но и пряко. Проконтролира дали режисьорът Захари Жандов е изпълнил препоръката на Политбюро (засилване и подчертаване ролята на съветската армия), той гледа изменения вариант и филмът “Тревога” тръгва триумфално по екраните. И обратно – някои киноленти (“Понеделник сутрин”, “Смъртта на заека”, “Елегия”) или книги (“На юг от живота” на Иван Динков, “Младостта на Багряна” на Блага Димитрова и Йордан Василев) са иззети. Заради констатацията “Ние приехме ненормалното в живота за нормално” авторът є Марко Семов е снет от длъжност в БНТ.
Живков добре знае, че не може постоянно да е “на нож”, особено с кинаджиите, поради което лавира и се опитва да установи “топла връзка” помежду им. Тя се засилва или поохлажда, но никога не стига желания от него градус. В павилионите на Киноцентъра протича напрегнат живот – спорове, надхитрявания с цензурата, вглеждане в сюжети от историята, чрез които се говори за съвременността (Валери Петров).
Като идеологически наставник партийният лидер постоянно говори за класовата борба и мястото є в художествената и научната литература. Но в историята на човечеството има и класово сътрудничество, има любов между хората. Ръкописът на бившия политкомисар на антонивановци проф. Кирил Василев (“Любовта”, 1974) предизвиква истински шок в цензурните среди. Дръзнал да напише добри думи за външната политика на царя, книгата на проф. Николай Генчев “Външната политика на България, 1938–1941” е инкриминирана. По идеологически съображения не излиза (планирана за 1981) “най-добрата” (проф. Тончо Жечев) от всички литературни истории у нас на Светозар Игов, както и книга 3-та за Багряна на Блага Димитрова и Йордан Василев.
Дори по време на източноевропейския трус, тръгнал от колебливия Кремъл на Горбачов, Живков продължава да държи опънати докрай оценъчните пера на цензурата. Спряно е едно излъчване (1988) на популярното телевизионно предаване на Кеворк Кеворкян “Всяка неделя” (на въпроса му “кой е най-досадният лозунг” неговият събеседник по желание акад. Николай Амосов отговаря: “Да живее диктатурата на пролетариата!”). Уволнен е главният редактор на в. “Народна култура” Стефан Продев (заради собствената му публикация “Без сантименти” и тази на дисидента д-р Желю Желев “Времето на интелигенцията”). “Аз станах неудобен не за ден, а до края на живота си” – ще отбележи в Дневника си низвергнатият критик Борис Делчев.
Направеният пробив в печата, издателствата и на сцената вбесява Живков. Острият му, всичко запомнящ слух го прави зъл и нападателен, щом разбере, че отделен творец или институция са в дисонанс с диригентската му палка. Особено що се отнася до поставяне на спектакли на “недолюбвани” от властта пиеси. “Аз мислех, че само в Сатиричния театър стават такива неща, но се оказа, че и във Военния има. Ако аз съм министър, още утре-другиден ще ги измета, па ако ще да ме снемат като министър” – гневи се той по време на заседание на Политбюро (27 и 28.III.1988).
Овластяването, станало ортак на художественото мислене и поведение, следи дали текстът на автора повтаря спуснатите идеологеми и указания, или са допуснати отклонения. В първия случай авторът е възхваляван, а във втория – руган и наказван. А за “отклонение” се смята превишена социална критичност, изказана в разбираема форма, както и трудна разбираемост (метафоричност, езоповски език) за читателя или зрителя. И двете прегрешения са обявявани за “анти” и опасни за строя произведения.
Някога в Московския художествен академичен театър, изричан за по-кратко МХАТ, актьорите изпитвали ужас от появата на Константин Станиславски и Василий Ив. Немирович-Данченко. И особено ако кажат: “Не то!” (“Не става!”) Изглежда, политикът и държавникът Живков се изживява и в тази си роля. Поради което творците у нас изпадат в абсурдната ситуация, където “войната е мир, свободата е робство, невежеството е сила” (Дж. Оруел).
За идеологическия наставник Живков обаче е по-важно, че не допуска събития у нас, както тези в Унгария, Чехия и Словакия. Дори публично го признава. По време на другарска вечеря с интелектуалци (1974) той заявява: “По-възрастните другари и другарки помнят какво беше у нас след априлския пренум. Тогава се създаде обстановка която сега не ни се ще да си спомним. Какво направихме? Казахме: трябва да се живее по закон Божи и никакво отстъпление!”
После Живков припомня събитията в Унгария и Чехословакия. Пак същото: трябда да живеем по закон Божи. И да не остане неразбран, заявява в прав текст: “Кога казвам закон Божи, имам предвид единствено верния марксистко-ленински път, по който вървим”.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания