Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Тодор Живков - мит и истина
Идеологически и художествен наставник
Доморасъл, но поетически тоталитар
Филтър за истината
Критерий за художественост
Окончателната присъда
Винт от механизма
Партиен модел на мислене
Страх от пиесата “Страх”
Аршин и тояга
Филмът, който нямаше премиера
Сатира с едно острие
Кенеди ли ви плаща?
Не може да се бие така по нашите кадри!
Изпреварил Хрушчов
Надминал учителя си
Черногледство! Клеветничество!
Боздуганът
Разочарован
Идейна категоричност
Истина, последната
Оклеветяване
Попаднал в грешка
Несъстоялият се втори рунд
Идва ред и на другите критици
Откъде накъде?
По закона на махалото
Мъмрене на живо
Има чужди влияния!
“То е големо изкуство”
Идеологемата в действие
Самоласкаене
Както го изисква партийната повеля
Кривото огледало
Привидното единство
Рязък поврат
Измяна на идеала
Тезисите в действие
Зелен семафор, червен семафор...
Хоо-дом марш!
Суперпоръчката
Чешка пиеса
Лек срещу заболяване
Луд скандал
Разправата
Убийство чрез дрогиране
Двусмислицата
“Цинизъм и простащина”
Двуликият Янус
Тълкувател на Радичков
Утре заран да излезе!
Пиесата пада!
Последният караул
По закон Божи
  
Виж още:
Други литературни произведения /Биографична литература
Тодор Живков - мит и истина
Автор:
Кастелов, Боян

Идва ред и на другите критици

След съкрушителната присъда над “отклонилите се” от соцреализма творци Живков изглежда удовлетворен от себе си: полюлява се на пръсти зад катедрата. Понякога дори избива встрани от написаното му. Тогава е най-страшен – може да цапардоса всеки, който му дойде на ум.
В този привидно словесен безпорядък ораторът все пак следва някакъв свой вътрешен ред. Първо започва с група млади критици, утвърждаващи това, което уж било отклонение. След дискретното (“Не е нужно да споменавам имена”) и демагогското (“Ние не сме загубили вяра в тях”) отново взема поза на духовен обвинител: “Разбира се, те, ако не престанат да пречат, ние ще ги изкараме на чиста вода... Партията ще ги изобличи. Иначе не може. Между впрочем нека знаят, че с хитрости далеч не се отива” (Той ли, хитрецът, казва това?! – б. а.).
Принизил ролята на литературната критика до изпълнение на чисто пропагандистки указания – да стане острие в партийния сектор за идеологическа работа, – Живков не можа да се докосне до нейната истинска същност: на умение, граничещо с изкуството и науката, на един “комплексен, интердисциплинарен подход в по-широкия контекст на човекознанието” (проф. Светлозар Игов).
Макар ораторът да не споменава имената на групата критици, на всички в залата е ясно, че се отнася за работещите в отдел “Критика” на сп. “Септември”. И по-конкретно за Цветан Стоянов, който на страниците му публикува утвърдителна статия за разказите на Васил Попов (“Драма и лирика”). “На ти на теб духовно пробуждане” – гневи се Цветан след чутото.
“Какви глупаци сме! – продължава той пред поета Атанас Славов. – Да се мъчим да ги просвещаваме. На ти философията на Лао Це, архитипите на Юнг, на ти тигъра на Блейк, на ти Дуендето на Лорка! Глупак съм аз, всички сме глупаци! Чу ли какво каза? “Нашата пролетарска критика никога не е имала такива представители нито преди, нито след Девети!” Разбира се, че не е имала и никога не са ги заслужили”.
Но ораторът не е приключил със заплахите си. Като използва оценъчни термини от публикацията на Стоянов, без да спомене името му, Живков обобщава: “Критици като него нито са марксисти, нито дори критици изобщо, а само се преструват на ерудирани, за да не останат назад от модата”.
Историята познава и други властници, нарекли гениални творци “бездарници”. Времето отдавна е опровергало оценките им, както и тази на Живков за младия критик (същата година Цветан Стоянов опонира на Живков със статията си “По повод на някои порочни събития”, отпечатана едва след падането му от власт).
Макар че критикът умира млад – едва прескочил 40-те, Цветан Стоянов оставя два тома избрани произведения. Според Георги Марков той е “може би единственият истински европеец в интелектуална София”. В предговора си към двутомника проф. Тончо Жечев доразвива мисълта на Г. Марков: “След Пенчо Славейков и Гео Милев не познавам в нашата най-нова културна история толкова страстен тръбач на новото, на модерното, на съвременното, както и толкова съкровен творчески порив, всестранно подготвен и екипиран за приближаване на нашата литература към високите духовни постижения на другите народи, както Цветан Стоянов”.
Изкушавам се да посоча още едно мнение, което може би е най-шокиращото у нас – това на художника универсал Румен Скорчев. В интервю през 2000 г. той заявява, че ако е министър на просветата, ще нареди да се дава диплома за средно образование, щом ученикът е прочел “Къкринското ханче подир залавянето на Апостола”, “Митът за Одисей” и “Геният и неговият наставник”. Защото тези творби на Йордан Радичков, Тончо Жечев и Цветан Стоянов са в състояние “да разбутат и най-апатичната душица”.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания