Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Приключенията на Том Сойер
Предговор
Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Глава 15
Глава 16
Глава 17
Глава 18
Глава 19
Глава 20
Глава 21
Глава 22
Глава 23
Глава 24
Глава 25
Глава 26
Глава 27
Глава 28
Глава 29
Глава 30
Глава 31
Глава 32
Глава 33
Глава 34
Глава 35
Заключение
  
Виж още:
Детска литература /Романи
Преводна художествена литература /Американска литература /Романи
Приключенията на Том Сойер
Автор:
Марк Твен

Глава 14

Когато Том се събуди на сутринта, той се зачуди къде се намира. Надигна се, разтърка очи и се огледа – и чак тогава се сети. Зората бе прохладна и сива, в дълбоката, всепроникваща горска тишина витаеше възхитително чувство на покой. Ни листец не трепваше, ни звук не нарушаваше размишленията на великата Природа. По листата и тревите като мъниста блестяха капки роса. Огънят бе покрит със слой бяла пепел, а над него се издигаше синкава струйка дим. Джо и Хък още спяха.
Далеч навътре в гората се обади птица, друга є отговори, а след малко се разнесе и чукането на кълвач. Лека-полека, докато хладната сива утринна мъгла побеляваше, звуците се умножаваха и животът се пробуждаше. Пред замисленото момче се разкри чудото на Природата, която постепенно се разсънваше и се залавяше за работа. Една зелена гъсеничка пропълзя по мокро от росата листо. От време на време тя издигаше във въздуха две трети от тялото си и “душеше наоколо”, а после продължаваше нататък. “Взема мярка” – помисли си Том. Когато тя по своя воля се приближи до него, той замря неподвижно като камък, а надеждите му ту избуяваха, ту рухваха в зависимост от това, дали създанието се приближаваше към него или бе склонно да тръгне в друга посока. И когато най-сетне тя изви тялото си във въздуха и няколко мъчителни мига размишлява, а после решително полази по крака на Том и тръгна да пътешества по него, сърцето му се преизпълни с радост. Това означаваше, че скоро ще има нови дрехи и нямаше съмнение, че те щяха да бъдат пищна пиратска униформа! Шествие от мравки изпълзя сякаш отникъде и те до една се заловиха за работа: една от тях мъжествено награби умрял паяк, към пет пъти по-голям от нея, и го потътри нагоре по дънера на едно дърво. Червена калинка на точки се изкачи на една главозамайващо висока трева. Том се наведе над нея и издекламира:
– Калинке-малинке, бърже литвай към дома, къщичката ти гори, челядта ти е сама!
Калинката веднага литна да спасява децата си. Момчето никак не се изненада – то отдавна знаеше, че стане ли дума за пожар, по-лековерни от калинките няма. Той неведнъж бе подлагал на изпитание тяхното простодушие. След това изпълзя един торен бръмбар, който упорито тикаше пред себе си топката от тор. Том го докосна, за да види как ще свие крачката си и ще се престори на умрял. Птиците вече вдигаха страшна врява. Един дрозд – присмехулникът на Севера – кацна на едно дърво над главата на Том и изви трели във възторжен захлас, като имитираше съседите си. После една сойка прелетя във въздуха като синьо пламъче и кацна на една клонка толкова близо, че ако Том се пресегнеше, можеше да я хване. Тя килна глава настрани и заоглежда непознатите с огромно любопитство. Една сива катерица и някакво едро животно от рода на лисиците изприпкаха край тях, като от време на време спираха, оглеждаха момчетата и им цвъртяха насреща. Тези диви твари надали досега бяха виждали човек и като че не знаеха дали да се страхуват или не. Цялата Природа вече се бе събудила и оживила. Дългите копия на слънчевите лъчи пронизваха тук-там гъстия листак. Няколко пеперуди пърхаха във въздуха.
Том разбута другите двама пирати и всички заедно хукнаха с радостни викове към реката. Само след минута-две те захвърлиха дрехите си и започнаха да се гонят и да играят на прескочикобила в бистрата вода около плитчината. Никак не ги теглеше към градчето, което спеше в далечината зад величествената водна пустош. Някакво блуждаещо течение или малко понадигналата се вода бе отнесла сала им, но те чувстваха единствено задоволство – това сякаш изгаряше моста между тях и цивилизацията.
Върнаха се в лагера прекрасно освежени, с преизпълнени от радост сърца и ужасно изгладнели. Скоро огънят отново лумна. Хък намери наблизо изворче с бистра, студена вода. Момчетата си направиха чаши от дъбови кори и листа от дървото хикори и решиха, че водата, подсладена от очарованието на дивата гора, би заместила що-годе достойно кафето. Джо се залови да реже бекон за закуска, но Том и Хък го помолиха да изчака. Двамата намериха едно затънтено местенце край брега, което обещаваше добър улов, хвърлиха въдиците и почти на мига бяха възнаградени. Търпението на Джо още не се бе изчерпало, когато двамата се върнаха с един хубавичък шаран, два костура и едно малко сомче – провизии, с които можеше да изхраниш цяло семейство. Изпържиха рибата заедно с бекона и останаха направо смаяни – никога досега не бяха яли такава вкусна риба. Те не знаеха, че колкото по-бързо след улавянето изпържиш сладководната риба, толкова по-апетитна е тя, а и не се замислиха какви чудесни подправки са спането на открито, игрите на чист въздух, къпането и преди всичко големият глад.
След закуска те полегнаха на сянка, докато Хък изпуши една лула, а после тръгнаха на изследователска експедиция из гората. Скитаха се весело, прескачаха повалени гнили дънери, промъкваха се през гъсти шубраци и сред величествените властелини на леса, обкичени от върха до земята с висящи диви лози, символи на кралската им власт. Сегиз-тогиз се натъкваха на закътани полянки, покрити с килим от трева и украсени с цветя като със скъпоценни камъни.
Откриха много неща, които ги зарадваха, ала нищо, което да ги смае. Установиха, че островът е дълъг около три мили и широк около четвърт миля. От отсрещния бряг го отделяше тесен пролив, широк има-няма двеста метра. Час по час те влизаха във водата да плуват и се върнаха в лагера чак привечер. Бяха твърде изгладнели и нямаха търпение да ловят риба, но пък се наядоха до насита със студено пушено свинско, а после се излегнаха на сянка и се заприказваха. Но разговорът скоро започна да утихва и накрая съвсем замря. Покоят, тържественото безмълвие на гората и самотата започваха да влияят на духа на момчетата. Те се умислиха. В душите им се прокрадна някакъв неясен копнеж, който не след дълго придоби смътни очертания – започваше да им домъчнява за вкъщи. Дори и Фин Кървавата ръка се замечта за къщните прагове и празните бъчви. Но те до един се срамуваха от проявената слабост и никой не смееше да изкаже мислите си на глас.
От известно време насам до ушите на момчетата смътно достигаше някакъв особен звук, който идваше от далечината – също както понякога усещаме тиктакането на часовника, без да се заслушваме. Но сега този тайнствен звук се чуваше по-ясно и натрапчиво. Момчетата се стреснаха и се ослушаха. Последва продължително мълчание, дълбоко и ненарушавано от нищо, и най-сетне откъм далечината се разнесе глух и заплашителен тътен.
– Какво е това?! – възкликна полугласно Джо.
– И аз това се чудя – прошепна Том.
– Не е гръмотевица – избърбори със страхопочитание Хъкълбери. – Защото гръмотевиците...
– Тихо! – прекъсна го Том. – Слушайте и не приказвайте.
Изчакаха, както им се стори, цяла вечност, а после същият приглушен тътен наруши тържествената тишина.
– Да идем да видим.
Те скочиха на крака и хукнаха към брега, откъдето се виждаше градът. Разтвориха крайбрежните шубраци и се загледаха към реката. Малък параход плаваше по течението на около миля по-надолу от градчето. Широката му палуба гъмжеше от народ. Множество лодки сновяха наоколо или плаваха по течението в близост до парахода, но момчетата не можеха да определят какво правят хората в тях. Скоро откъм борда на парахода бликна мощна струя бял дим, която се разсея и се превърна в мързеливо стелещ се облак, а след това до слуха на момчетата достигна онова същото глухо боботене.
– Разбрах! – възкликна Том. – Някой се е удавил!
– Точно така! – потвърди Хък. – И миналото лято беше същото, когато се удави Бил Търнър! Стрелят с оръдие над водата и удавникът изплува на повърхността. Да, а освен това слагат живак в самуни хляб и ги пускат по водата и когато на дъното има удавник, хлябът спира точно над него.
– Да, чувал съм за това – обади се Джо. – Чудя се какво ли спира хляба?
– О, според мен работата не е толкова в хляба. Важното е какво казват над него, преди да го пуснат по водата.
– Ама то няма такова нещо! – възрази Хък. – Виждал съм как го правят – изобщо не му баят!
– Странна работа – рече Том. – Сигурно са му баяли наум. То иначе не може! Това всеки го знае.
Другите две момчета се съгласиха, че Том говори разумно, защото някакъв си прост самун, без да са му баяли, надали ще действа толкова разумно, когато го пратят да върши такава сериозна работа.
– Как ми се иска сега да съм там! – каза Джо.
– И на мен – обади се Хък. – Какво ли не бих дал, за да знам кой е удавникът!
Момчетата продължиха да се ослушват и да гледат. Изведнъж на Том му просветна и той възкликна:
– Момчета, аз знам кой се е удавил! Ние!
В този миг те се почувстваха герои. Това бе величествен триумф! За тях тъгуват, жалят, сърца се късат заради тях, сълзи се леят, надигат се угризения за жестокостта, с която са се отнасяли към нещастните погубени момченца, душите се изпълват с разкаяние и жалост, ала напусто. Но най-хубавото беше, че целият град приказва за клетите удавници и всички момчета завиждат на тяхната ослепителна слава. Това бе прекрасно. Струвало си значи да бъдеш пират!
Започна да се смрачава и параходчето отново възобнови редовните си рейсове през реката, а лодките изчезнаха. Пиратите се върнаха в своя лагер. Те ликуваха, изпълнени с тщеславие от новопридобитото величие и колосалните тревоги, които бяха докарали на гражданството. Наловиха риба, сготвиха я и я излапаха за вечеря, а после се впуснаха да гадаят какво ли мислят и говорят за тях в градчето. Рисуваха си такива картини на всеобща скръб и страдание, че разглеждането им доставяше грамадно задоволство. Но когато нощните сенки ги обгърнаха, приказките постепенно утихнаха и те седяха, загледани в огъня, а мислите им явно блуждаеха надалеч. Възбудата бе вече преминала. В главите на Том и Джо се загнезди мисълта за домашните, на които тяхната чудесна лудория надали се струваше толкова весела, колкото на тях самите. Обзеха ги лоши предчувствия. Ставаше им все по-тревожно и по-криво, на два-три пъти от устните им неволно се отрони въздишка. Най-сетне Джо подметна свенливо, със заобикалки, уж само за проверка, нещо в смисъл, как биха се отнесли другите към едно завръщане в цивилизацията... не точно сега, но...
Том го срази с насмешки. Хък, който така или иначе нямаше къде да отиде, подкрепи Том. Разколебалият се набързо “се обясни” и се зарадва, че успя да излезе от затруднението съвсем леко опетнен от подозрения в малодушие и тъга по дома. Сега-засега бунтът бе успешно потушен.

С напредъка на нощта Хък заклюма, а скоро и захърка. Последва го и Джо. Том лежеше неподвижно, опрян на лакътя си, и гледаше втренчено двамата. Най-сетне той се изправи предпазливо на колене и затършува из тревата на трепкащата светлина на пламъците. Вдигна и огледа няколко тънки, навити на руло бели кори от чинар и накрая избра две, които му се сториха подходящи. После коленичи до огъня и с мъка надраска нещо на всяка от тях с червената боя. Едната нави и пъхна в джоба на сакото си, а другата сложи в шапката на Джо и я премести малко по-настрани от собственика є. Сложи в шапката и няколко безценни момчешки съкровища – сред тях парче тебешир, гумена топка, три риболовни кукички и едно от онези топчета, дето били “чиста проба кристал”. После се запромъква предпазливо на пръсти между дърветата, докато не се отдалечи толкова, че вече не можеха да го чуят, и хукна стремглаво към пясъчната плитчина.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания