Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Приключенията на Том Сойер
Предговор
Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Глава 15
Глава 16
Глава 17
Глава 18
Глава 19
Глава 20
Глава 21
Глава 22
Глава 23
Глава 24
Глава 25
Глава 26
Глава 27
Глава 28
Глава 29
Глава 30
Глава 31
Глава 32
Глава 33
Глава 34
Глава 35
Заключение
  
Виж още:
Детска литература /Романи
Преводна художествена литература /Американска литература /Романи
Приключенията на Том Сойер
Автор:
Марк Твен

Глава 29

Първото нещо, което Том чу в петък сутринта, бе една радостна новина: предната вечер семейството на съдия Тачър се бе завърнало в града. И Индианеца Джо, и съкровището вмиг минаха на заден план и Беки зае най-важното място в мислите му. Той се срещна с нея и двамата си прекараха великолепно, докато си играеха на криеница и на сляпа баба с цяла тайфа техни съученици. Денят завърши и бе увенчан с още една възхитителна новина: Беки успя да изтормози майка си с молби толкова отдавна обещаният и така дълго отлаган пикник да се състои на другия ден и майка є се съгласи. Радостта на момичето нямаше граници, Том също изпадна в неудържим възторг. Разпратиха поканите преди залез слънце и всички деца в града започнаха трескаво да се подготвят, предвкусвайки удоволствието. Том така се вълнуваше, че не можа да заспи до късно. Надяваше се Хък да му измяука и той да успее да отмъкне съкровището, а на другия ден да смае с него Беки и останалите участници в пикника. Но остана разочарован – тази нощ никакъв сигнал не дойде.
Най-сетне утрото настъпи и към десет-единайсет часа у съдия Тачър се събра шумна, весела компания. Всичко бе готово. По онова време възрастните нямаха обичай да помрачават детските пикници с присъствието си. Смяташе се, че децата са в безопасност под крилото на няколко млади госпожици по на осемнайсет години и неколцина млади господа на по двайсет и две-три. За случая бяха наели стария параход и скоро веселата тълпа, нарамила кошници с провизии, изпълни главната улица. Сид беше болен и му се наложи да пропусне забавлението, а Мери остана вкъщи да го разтушава. Последното, което госпожа Тачър каза на Беки, беше:
– Ти ще се върнеш чак късно вечерта. Може би е по-добре да останеш да спиш у някоя приятелка, която живее по-близо до кея.
– Тогава ще преспя у Сузи Харпър, мамо.
– Чудесно. Дръж се прилично и не създавай неприятности!
Докато вървяха с бодра крачка, Том каза на Беки:
– Слушай, ще ти кажа какво ще направим. Вместо да отидем у Джо Харпър, ще изкачим хълма и ще се отбием у вдовицата Дъглас. Тя има сладолед! У тях почти всеки ден има сладолед – направо с купища! И ужасно ще ни се зарадва.
– Ех, че ще е хубаво!
Ала Беки се позамисли и рече:
– Но какво ще каже мама?
– Че тя как ще разбере?
Момичето поразмишлява над идеята и рече неохотно:
– Това сигурно няма да е хубаво... но...
– Какво “но”! Майка ти няма да разбере, така че кое му е лошото? Тя иска само да не ти се случи нищо и ловя бас, че ако се беше сетила, и тя щеше да ти каже да отидеш у вдовицата. Не се и съмнявам!
Щедрото гостоприемство на вдовицата Дъглас бе изкусителна примамка. Тази примамка и увещанията на Том не след дълго надделяха. Затова решиха да не споменават нищичко на никого за своите планове за вечерта. После обаче на Том му хрумна, че Хък може би точно тази нощ ще му даде сигнал. Тази мисъл донякъде попари радостта му от предстоящата веселба. Но мисълта да се откаже от забавлението у вдовицата Дъглас му се струваше непоносима. Че защо да се отказва, помисли си той – предната нощ сигналът не дойде, така че защо пък точно тази нощ да дойде? Сигурното весело прекарване на вечерта надделя над съмненията около съкровището. И, както е обичайно за момчетата, той реши да се поддаде на по-силното изкушение и да прогони през този ден всякаква мисъл за сандъчето с парите.
Три мили по-надолу по реката параходът спря срещу една гориста долина. Тълпата се изсипа на брега и не след дълго горските далечини и скалистите хълмове ехтяха нашир и надлъж от викове и смях. Бяха приложени всички възможни начини да се измориш и изпотиш и най-сетне развеселените деца, погнати от великански апетит, изтичаха обратно и се заловиха с унищожаването на вкусотиите. След пира последва освежаваща почивка и бъбрене в сянката на клонестите дъбове. След малко някой се провикна:
– На кого му се ходи в пещерата?
На всички им се ходеше. Те наизвадиха снопове свещи и тайфата начаса хукна нагоре по хълма. Входът на пещерата се намираше доста високо на склона – по форма наподобяваше на буквата А. Тежката му дъбова врата беше отворена. Вътре имаше малко преддверие, студено като ледник, иззидано от природата от твърд варовик, покрит със студени капчици влага. Да се стои тук в пълния мрак и да се съзерцава зелената долина, блеснала под слънцето, бе романтично и тайнствено. Но скоро впечатлението се поизтърка и децата отново се разлудуваха. Щом някой запалеше свещ, всички се втурваха към него. Следваше борба и храбра съпротива, но скоро или събаряха, или духваха свещта, след което избухваше смях и гоненицата се възобновяваше. Но всичко си има край. Полека-лека шествието се заизнизва в колона надолу по стръмната главна галерия и трепкащите пламъчета осветяваха мъждиво величествените каменни стени кажи-речи дотам, където те се съединяваха на около шейсет фута височина. Тази главна галерия бе широка не повече от осем-десет фута. На всеки няколко крачки от двете є страни се отклоняваха други, по-тесни ходове: пещерата на Макдугъл представляваше огромен лабиринт от лъкатушни коридори, които се кръстосваха, разделяха се и не водеха доникъде. Разправяха, че човек може да се лута дни и нощи из сложната плетеница от ходове и пропасти и така и да не намери изхода; че може да слиза все по-надолу и по-надолу под земята и там пак било същото – лабиринт под лабиринта, и така до безкрайност. Никой не познаваше пещерата “на пръсти” – това беше невъзможно. Повечето младежи познаваха някаква част от нея и никой не смееше да навлиза по-нататък. Том Сойер познаваше пещерата колкото всеки друг.
Процесията извървя около три четвърти миля по главната галерия, а после на двойки и на групи всички кривнаха в страничните ходове, започнаха да тичат по мрачните коридори и да се стряскат един друг там, където коридорите се съединяваха. Отделни компании можеха да не се засекат по коридорите по половин час, без да излизат от познатите предели на пещерата.
Малко по малко групичките започнаха да се стичат една след друга на входа на пещерата – задъхани, засмени, накапани от глава до пети с лой от свещите, изцапани с глина и във възторг от така добре прекарания ден. Тогава с учудване забелязаха, че изобщо не са усетили как е минало времето и вече се свечеряваше. Камбаната на парахода звънеше призивно от половин час. Ала такъв завършек на приключенията им за деня бе романтичен и значи – достоен. Когато параходът заплава с буйния си товар по реката, никой пет пари не даваше за загубеното време освен капитана на парахода.
Хък вече беше на пост, когато блещукащите светлини на парахода проплаваха край кея. Не чу никакъв шум на борда, защото младежта бе съвсем притихнала и кротнала – както често се случва с хора, уморени до смърт. Той се зачуди що за параход е това и защо не спира на пристана, а после напълно забрави за него и съсредоточи вниманието си върху своята задача. Нощта се заоблачаваше и ставаше все по-тъмна. Към десет часа шумът от коли утихна, разпръснатите светлини започнаха да гаснат, изчезнаха и последните пешеходци, градът задряма и остави малкия страж насаме с тишината и призраците. Стана единайсет и светлините на странноприемницата угаснаха. Сега навсякъде цареше мрак. Хък изчака ужасно дълго време, както му се стори, ала нищо не се случи. Вярата му бе разколебана. За какво ли правеха всичко това? Имаше ли смисъл изобщо? Защо да не зареже тази работа и да не си легне?
Слухът му долови някакъв шум. Той моментално застана нащрек. Вратата откъм уличката тихичко се затвори. Той се метна към ъгъла на склада за тухли. В следващия миг двама мъже се шмугнаха край него – единият като че носеше нещо под мишница. Сигурно беше сандъчето! Значи смятаха да преместят някъде съкровището. Но как да се обади сега на Том? Нямаше смисъл – онези двамата щяха да се измъкнат със сандъчето и пиши ги бегали. Не, той щеше да тръгне по дирите им и да ги проследи. Ще се довери на мрака – той ще го скрие. И така, както си говореше наум, Хък излезе от скривалището си и тръгна подир двамата мъже безшумно като котка, бос. Следваше ги доста отдалеч, но така, че да не могат да се скрият от погледа му.
Те изминаха три пресечки нагоре по улицата покрай реката, а после свърнаха наляво в една пресечка. Продължиха направо и излязоха на пътя, който се изкачваше по хълма Кардиф. Тръгнаха по него. Минаха покрай къщата на стария уелсец, намираща се на средата на склона, без да забавят крачка, и продължиха нагоре. Хубаво, помисли си Хък, значи ще заровят съкровището в старата каменоломна. Но те я подминаха и продължиха към върха. После свърнаха по една тясна пътечка сред високия храсталак и мигом се скриха в мрака. Хък ускори крачка и съкрати разстоянието помежду им, защото сега вече нямаше как да го видят. Отначало подтичваше, а после позабави крачка, защото се уплаши, че в тъмното може да им налети. Повървя още малко, а после спря. Ослуша се – не се чуваше нито звук; чуваше само биенето на сърцето си. Над хълма се разнесе бухането на бухал – кобен звук! Но стъпки не се чуваха. О, небеса, нима всичко е загубено! Хък бе готов да хукне и на краката му сякаш бяха поникнали крилца, когато някакъв човек се прокашля на няма и четири стъпки от него! Сърцето на Хък подскочи чак в гърлото му, но той го глътна обратно и остана на мястото си, като трепереше така, сякаш дванайсет трески го тресяха вкупом. Краката изобщо не го държаха, страхуваше се, че аха-аха ще падне. Разбра къде се намира – на пет крачки от пътя, който водеше към имението на вдовицата Дъглас. Много хубаво, помисли си той, нека го закопаят тук – няма да е трудно за намиране.
Разнесе се глас – снишеният глас на Индианеца Джо:
– Дяволите да я вземат, май у тях има гости – свети, а пък вече е късно.
– Не виждам да свети.
Това бе гласът на непознатия, онзи от запустялата къща. Смъртен хлад сви сърцето на Хък – значи ето на кого смятаха да отмъщават! Първата му мисъл беше да си плюе на петите. После си спомни, че вдовицата Дъглас неведнъж е била добра към него, а тези двамата май искаха да я убият. Много му се искаше да прояви смелост и да я предупреди, обаче не смееше – можеше да го настигнат и да го хванат. Всичко това му мина през ума в миговете между думите на непознатия и отговора на Индианеца Джо, който беше...
– Защото храсталакът ти пречи. Мръдни малко насам... сега вече виждаш, нали?
– Да. Изглежда, има гости. По-добре да се откажем.
Как така да се откажем, когато аз напускам този щат завинаги! Ако се откажем, друг път няма да ни се падне такава сгода! Казах ти вече и пак ще повторя, хич не ме е грижа за нейните богатства – вземи ги ти, щом искаш. Но мъжът є се отнасяше грубо с мен... много пъти се е отнасял... тъкмо той беше съдията, който ме осъди за скитничество! И това не е всичко! Дори и милионна част не е! Той ме осъди на бой с камшик! Биха ме с камшик пред затвора като негър! Пред очите на целия град! Биха ме с камшик! Разбираш ли? Той ме надхитри – умря. Но сега ще си го върна на нея.
– О, не я убивай! Недей!
– Да я убия ли? Че кой говори за убийство? Ако той беше жив, него щях да убия, но не и нея. Когато искаш да отмъстиш на жена, няма защо да я убиваш. Глупости! Обезобразяваш я. Сцепваш ноздрите є, клъцваш є ушите като на свиня!
– Господи, та това е...
– Я да си мълчиш! Така по-лесно ще отървеш кожата. Ще я вържа на леглото. Ако є изтече кръвта и умре, да не съм виновен аз? Ако пукне, няма да плача за нея! Ти ще ми помогнеш в това, друже – заради мен! Тъкмо затова си тук – сам може и да не се оправя. Но само да си мръднал, ще те убия. Ясно? А наложи ли ми се да убия теб, ще убия и нея – така никой няма да разбере кой го е направил!
– Е, щом трябва, давай да го свършим. И колкото по-скоро, толкова по-добре, че целият ме тресе.
– Кога сега? Пред гостите? Я погледни насам – да знаеш, нещо ме съмняваш! Не, ще изчакаме, докато угасят светлините. Не сме се разбързали за никъде.
Хък усети, че ще настъпи мълчание – още по-ужасно от всякакви приказки за убийства. Затова затаи дъх и плахо отстъпи назад, като опипваше с крак къде да стъпи и трябваше да пази равновесие на един крак, което криеше рискове – залитна на една страна, после на другата и насмалко да се катурне на земята. Отстъпи още една крачка назад, все така предпазливо и рисковано. И още една, и още една и... съчка изпращя под крака му! Дъхът му секна и той се ослуша. Не се чу никакъв звук – пълно мъртвило. Благодарността му бе безмерна. Сега той се завъртя между двете стени от храсти много внимателно, като кораб в тесен пролив, и закрачи по пътеката бързо, ала предпазливо. Когато излезе при каменоломната, се почувства в безопасност, плю си на петите и търти да бяга. Тичаше все по-надолу и по-надолу по хълма и най-сетне стигна до къщата на уелсеца. Задумка по вратата и след малко от прозореца се показаха главите на стареца и на двамата му яки синове.
– Каква е тази тупурдия? Кой думка по вратата? Какво искаш?
– Пуснете ме вътре, бързо! Всичко ще ви разкажа!
– Кой си ти?
– Хъкълбери Фин... бързо, пуснете ме!
– Хъкълбери Фин, виж ти! Не е от имената, пред които се отварят много врати! Но хайде, момчета, пуснете го, да видим каква е бедата.
– Моля ви, не казвайте на никого, че съм ви казал аз! – бяха първите думи на Хък, щом влезе. – Моля ви, недейте... Ще ме убият! Но вдовицата понякога е била толкова добра към мен и искам да ви кажа... всичко ще ви кажа, ако ми обещаете, че никога на никого няма да казвате, че съм бил аз!
– Мили Боже, ама той наистина има какво да каже, иначе нямаше да се държи така! – възкликна старецът. – Хайде, момче, разправяй всичко, никой тук никога няма да те издаде!
Три минути по-късно старецът и синовете му, добре въоръжени, вече бяха изкачили хълма и се прокрадваха на пръсти по пътечката, готови за стрелба. Хък не тръгна с тях. Той се скри зад една голяма скала и наостри уши. Тягостна, тревожна тишина... а после изведнъж проехтяха изстрели и се чу вик.
Хък не изчака да му се изясни какво точно е станало. Той скочи и хукна надолу по хълма, колкото го краката държат.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания