Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Приключенията на Том Сойер
Предговор
Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Глава 15
Глава 16
Глава 17
Глава 18
Глава 19
Глава 20
Глава 21
Глава 22
Глава 23
Глава 24
Глава 25
Глава 26
Глава 27
Глава 28
Глава 29
Глава 30
Глава 31
Глава 32
Глава 33
Глава 34
Глава 35
Заключение
  
Виж още:
Детска литература /Романи
Преводна художествена литература /Американска литература /Романи
Приключенията на Том Сойер
Автор:
Марк Твен

Глава 16

След закуска пиратската банда тръгна към плитчината на лов за яйца от костенурка. Те обикаляха насам-натам и ръчкаха пясъка с пръчки и щом намереха рохкаво място, коленичеха и започваха да ровят с ръце. Понякога изравяха по петдесет-шейсет яйца от една дупка! Яйцата бяха съвсем кръгли и бели, големи почти колкото орех. Същата вечер те си устроиха знаменит пир с пържени яйца и още един в петък сутринта.
След закуска те се разлудяха на пясъка – скачаха и се гонеха и хвърляха на бегом дрехите си, докато не останаха голи-голенички, а после продължиха да лудуват далеч навътре в плиткото. Силното течение сегиз-тогиз им подкосяваше краката, но така ставаше още по-весело. Понякога всичките се навеждаха и се плискаха с вода, постепенно се приближаваха все повече един към друг, извърнали глави, за да избегнат пръските, и започваха да се боричкат, докато по-силният не събореше съседа си във водата. Тогава цопваха всички наведнъж с преплетени ръце и крака и изскачаха навън, като пръхтяха, плюеха вода, смееха се и се мъчеха да си поемат дъх – всичкото това едновременно.
Когато най-сетне капнаха от умора, те притичаха и се проснаха върху сухия горещ пясък, лежаха, зариваха се в него, а после отново хукнаха към водата и повториха представлението. Най-сетне им хрумна, че голата им кожа много прилича на трико с телесен цвят. Затова нарисуваха в пясъка кръг и разиграха цирк – с трима клоуни, защото никой не би отстъпил на ближния си тази най-славна роля.
След това извадиха топчетата и си поиграха с тях на какви ли не игри, докато и това не им омръзна. После Джо и Хък отново поплуваха, но Том не посмя, защото откри, че докато си е събувал панталоните, е смъкнал от глезена си и връвта с нанизана на нея дрънкалка от гърмяща змия и се зачуди как така кракът му не се е схванал досега без защитата на този тайнствен талисман. Не се осмели да влезе във водата, докато не го намери, но дотогава другите две момчета вече се бяха уморили и им се искаше да си починат. Лека-полека те се пръснаха и тогава на всеки му домъчня за дома и всички се загледаха с копнеж отвъд ширналата се река, там, към дремещото под лъчите на слънцето градче. Том се усети, че с палеца на крака си изписва в пясъка “Беки”. Заравни написаното и се разсърди на себе си заради проявената слабост, ала въпреки това го написа пак – не можеше да се сдържи. Пак го изтри и избяга от изкушението, като привика другите две момчета и се присъедини към тях.
Но на Джо съвсем му бяха потънали гемиите. Толкова му беше мъчно за вкъщи, че вече не можеше да понася това нещастие. Още малко и щеше да се разплаче. И на Хък му беше тъжно. Том отчаяно се мъчеше да се прикрива. Той си имаше тайна, която все още не бе готов да издаде, но ако не приключеха скоро с тази обещаваща размирици тъга, щеше да му се наложи да я разкрие. И той каза, като се мъчеше да изглежда весел:
– Момчета, бас ловя, че на този остров и преди е имало пирати. Ще го изследваме отново. Сигурно са скрили тук някъде някое съкровище. Какво ще кажете, ако се натъкнем на някое прогнило ковчеже, пълно със злато и сребро,... а?
Но предложението му възбуди съвсем слаб ентусиазъм, който утихна без никакъв отговор. Том се пробва да ги съблазни и с още едно-две предложения, но и те се провалиха. Работата беше съвсем обезкуражаваща. Джо седеше, ровичкаше с пръчка в пясъка и изглеждаше много мрачен. Най-сетне каза:
– Момчета, хайде да се откажем. Искам да се прибера вкъщи. Тук е толкова пусто.
– О, не, Джо, полека-лека ще ти мине – увери го Том. – Само си помисли колко много риба можем да ловим тук!
– Риболовът не ме интересува. Искам да се прибера вкъщи.
– Ама, Джо, няма друго такова място за плуване!
– Плуването не струва. Мен то май даже никак не ме интересува, като няма кой да ми го забранява. Сериозно, искам да си ида вкъщи.
– Ох, ама какво си бебе! Домъчня ти за мама, а?
– Да, много ми е мъчно за мама даже. И на теб щеше да ти е мъчно, стига да имаше майка. Не съм по-голямо бебе от теб! – и Джо заподсмърча.
– Е, да оставим ревливото бебе да си ходи при мама, а, Хък? Горкичкото, колко му се иска да я види! Да си я гледа, щом иска. На теб тук нали ти харесва, Хък? Ние с тебе оставаме, нали?
– Д-д-да – отвърна Хък без никакво въодушевление.
– Никога повече няма да ви проговоря, докато съм жив – заяви Джо и стана. – Дотук бях! – и той мрачно се дръпна настрани и започна да се облича.
– Чудо голямо! – заяви Том. – Че на кого ли му е притрябвало да му говориш? Върви си у дома да ти се смеят. Хубав пират, няма що! Ние двамата с Хък не сме ревльовци. Ние ще останем, нали, Хък? Той нека си върви, щом иска. Сигурно все някак ще я караме и без него.
Ала Том се притесни и се разтревожи, като видя, че намусеният Джо продължава да се облича. Безпокоеше го и копнежът, с който Хък наблюдаваше приготовленията на Джо, и злокобното му мълчание. След малко Джо, без да каже и дума на раздяла, се запъти към илинойския бряг. Сърцето на Том се сви. Той погледна Хък. Хък не издържа на погледа му и сведе очи, а после рече:
– Том, и аз искам да си вървя. И без това вече ми беше много самотно, а сега ще стане още по-зле. Том, хайде и ние да си вървим.
– Аз пък не ща! Вие си вървете, като искате. Аз съм решен да остана.
– Том, по-добре ще е да си вървя.
– Върви си, че кой ти пречи?
Хък засъбира разхвърляните си дрехи и каза:
– Иска ми се и ти да дойдеш, Том. Помисли си, пък ние, като стигнем брега, ще те почакаме.
– Има да си чакате!
Хък се отдалечи печално. Том го сподири с поглед, а сърцето му се късаше от желание да потъпче гордостта си и да ги настигне. Надяваше се момчетата да спрат, но те продължаваха бавно да се отдалечават. Внезапно му се стори, че става много тихо и самотно. Той поведе последна борба с гордостта си, а после се втурна подир другарите си с вик:
– Чакайте! Чакайте! Имам да ви казвам нещо!
Те спряха и се обърнаха. Когато Том ги настигна, той започна да им разкрива тайната си, а те слушаха навъсени, но щом усетиха какъв е номерът, нададоха бойни викове и заявиха, че това било “разкошно!” и че ако им бе казал от самото начало, изобщо нямало да си тръгнат. Том си измисли някакво оправдание, но всъщност досега си бе мълчал от страх, че дори и тази велика тайна не би ги задържала задълго. Затова бе решил да я държи в запас като последно изкушение.
Момчетата весело се върнаха в лагера и отново се заиграха, като не спираха да бърборят за изумителния план на Том и да се възхищават на неговата гениалност. След апетитния обяд от риба и яйца Том заяви, че иска да се научи да пуши. Джо също се въодушеви от идеята и каза, че и той иска да пробва. Хък направи лули от царевични кочани и ги натъпка. Двамата новаци досега не бяха пушили нищо друго освен пури от лозови листа, но от тях щипеше на езика и изобщо не ги смятаха за достойни за истински мъже.
Те се проснаха, подпряха се на лакти и започнаха да пафкат, много плахо и предпазливо. Димът имаше неприятен вкус и те се позадавиха, но въпреки това Том заяви:
– Ама то било много лесно! Де да знаех, отдавна да съм се научил!
– И аз така – подкрепи го Джо. – То било нищо работа!
– Колко пъти съм ги гледал хората как пушат и ми се е искало да се науча... Но не подозирах, че ще мога! – възкликна Том.
– То и с мен беше същото, нали, Хък? Нали си ме чувал и аз да ги говоря тия? Нека Хък да каже.
– Да, и то колко пъти! – потвърди Хък.
– И аз съм го казвал – продължи Том. – Стотици пъти! Веднъж при кланицата – не си ли спомняш, Хък? Там беше и Боб Танър, и Джони Милър, и Джеф Тачър също беше. Не помниш ли, че го казах, Хък?
– Точно така – съгласи се Хък. – Него ден бях изгубил едно бяло топче. Не, предишния ден беше.
– Ето на, казах ли ти! – възкликна Том. – И Хък си го спомня.
– Мисля, че цял ден бих могъл да пуша лула – заяви Джо. – Изобщо не ми става лошо.
– Нито пък на мен – каза Том. – По цял ден мога да пуша! Бас държа обаче, че Джеф Тачър няма да може.
– Джеф Тачър! Че той като дръпне два пъти и ще рухне на земята! Само му дай да пробва и ще види той!
– И още как! И Джони Милър също – ще ми се да го видя как ще се справи!
– Ох, недей! – възкликна Джо. – Главата си залагам, че Джони Милър никаква няма да я свърши. Само да дръпне и ще се просне.
– Тъй си е, Джо! Как ми се иска да ни видят сега момчетата!
– И на мен!
– Хей, момчета, недейте да казвате на никого! И някой път, когато са наблизо, аз ще дойда при тебе и ще кажа: “Да ти се намира лула, Джо? Пуши ми се”. А ти, така нехайно, все едно това е нищо и никакво, ще ми отговориш: “Да, старата ми лула е у мен, имам и още една, но тютюнът ми не го бива”. А пък аз ще кажа: “О, карай да върви, стига да е серт”. Тогава ти ще извадиш лулите и най-спокойно ще си запалим, и ще ги гледаме как се блещят!
– Дявол да го вземе, Том, ама че весело ще бъде! Ще ми се да беше още сега!
– И на мен! И като им кажем, че сме се научили, когато сме били пирати, ще си умрат от завист, че не са били с нас!
– Направо ще се пукнат! Бас държа!
И разговорът продължи все в този дух, но скоро започна да замира и да става все по-несвързан. Умълчаваха се все по-дълго и, чудна работа, храчеха и плюеха все по-често. Всяка пора в устите им се превърна в извор – едва успяваха да изплюят насъбралата се под езика им слюнка и да предотвратят потопа. Но въпреки всичките им усилия тя влизаше в гърлото и започваше да им се гади. И двете момчета сега изглеждаха много бледи и нещастни. Лулата на Джо изпадна от безчувствените му пръсти. Последва я и лулата на Том. И двата извора бликаха буйно, а двете помпи работеха с всичка сила. Най-накрая Джо промълви с немощен глас:
– Изгубил съм си ножчето. Май ще е добре да го потърся.
Том предложи с разтреперани устни, като се запъваше:
– Ще дойда с теб да ти помогна. Ти върви нататък, а аз ще потърся около извора. Не, ти няма защо да идваш, Хък – сами ще го намерим.
И така, Хък седна и чака цял час. Стана му самотно и той тръгна да търси другарите си. Те лежаха в гората, далеч един от друг. И двамата бяха бледи и спяха непробудно. Но нещо му подсказа, че и да са сгазили лука, вече им няма нищо.
На вечеря никой от тях не бе особено приказлив. И двамата изглеждаха смирени и когато след ядене Хък натъпка лулата си и понечи да натъпче и техните, те отказаха, защото нещо не им било добре, сигурно на обяд са яли нещо, което не им е понесло.
Някъде към полунощ Джо се събуди и разбута и другите. Тегнеше мрачен задух, който сякаш предвещаваше злини. Момчетата се сгушиха едно в друго и потърсиха дружелюбието на огъня, макар жегата и задухът да ги потискаха. Не помръдваха, напрегнати в очакване. Нищо не нарушаваше тържествената тишина. Отвъд отблясъците на огъня всичко тънеше в черен мрак. Не след дълго трепна сияние, което озари листака и угасна. След време последва нов проблясък, малко по-силен. По-късно – още един. Сред клоните на дърветата се разнесе слабо, като въздишка стенание. Момчетата почувстваха мимолетен полъх по бузите и потръпнаха при мисълта, че край тях е преминал нощният дух. Всичко притихна. А после някакъв странен проблясък превърна нощта в ден и освети съвсем отчетливо всяка тревичка около краката им. Освети и три бледи, уплашени лица. В небесата глухо проехтя гръм, стовари се върху земята и лека-полека утихна, като мърмореше кисело в далечината. Лъхна студен вятър, листата зашумоляха, а прашинките пепел от огъня се завихриха във въздуха като снежинки. Яростно сияние отново освети гората и мигом гръмна гръм, който сякаш сцепи върховете на дърветата над главите на момчетата. Падна дълбок мрак и те се вкопчиха с ужас един в друг. Няколко едри капки дъжд изплющяха в листата.
– Момчета, бързо под навеса! – извика Том.
Те хукнаха нататък, като се препъваха в корени и лозови стебла. Всеки се бе юрнал в различна посока. Свиреп вятър разлюля дърветата и засвири в клоните им. Още не изгаснала една ослепителна светкавица, блясваше втора, а оглушителните гръмотевици ехтяха безспир. А после рукна проливен дъжд и засилващият се ураган го погна надолу към земята като водопад. Момчетата си подвикваха, ала воят на вятъра и грохотът на гръмотевиците напълно заглушаваха гласовете им. Все пак един по един те най-сетне се добраха до навеса и се напъхаха под него – премръзнали, уплашени и мокри до кости. Но поне не бяха сами в нещастието си, за което се чувстваха благодарни. Не можеха да разговарят – дори и да успееха да надвикат останалите шумове, старото платно плющеше бясно. Бурята все повече се развихряше. Не след дълго платното се откъсна от вървите и вихърът го поде. Момчетата се уловиха за ръце и побягнаха, като се препъваха и ожулваха, към скривалището на един голям дъб на брега на реката. Битката се бе разгоряла. Под неспирния огън на пламтящите в небесата светкавици всичко долу се виждаше ясно очертано, без никаква сянка: огъващите се дървета, разбушувалата се река, цялата в бяла пяна, прииждащите разпенени гребени на вълните, които хвърляха пръски, смътните очертания на високи скали от другата страна, надничащи през облачната завеса и през косо падащия воал на дъжда. Сегиз-тогиз някое грамадно дърво не издържаше и с трясък се сгромолясваше сред по-младите фиданки, а неспирните гръмотевици се превърнаха в оглушителни взривове – остри, пронизителни, неописуемо ужасни. Най-сетне бурята така се развилня, сякаш искаше да разпръсне острова на парчета, да го изгори, да го залее чак до върховете на дърветата, да го издуха, да оглуши всяко живо същество на него и всичкото това в един и същи миг. Ужасна бе тази нощ за младите бездомници без покрив над главата.
Но най-сетне битката свърши, войските на бурята се оттеглиха, а заплахите и ропотът им все повече и повече утихваха. Отново се възцари мир. Момчетата се върнаха в лагера, стъписани от страх, но откриха, че са имали поне мъничко късмет: големият чинар, под който се подслоняваха за сън, бе рухнал, повален от гръм, но поне не са били под него, когато страшното се бе случило.

Всичко в лагера бе подгизнало, включително огънят, защото като всички на техните години и нашите трима момци бяха проявили нехайство и не бяха взели никакви мерки срещу дъжд. Лоша работа – бяха мокри до кости и премръзнали. Лицата им красноречиво отразяваха нещастието им, но не след дълго откриха, че огънят бе пропълзял толкова надълбоко под пъна, до който го бяха наклали (там, където той се извиваше, не допираше земята), че около педя от жарта не бе успяла да се намокри. И така, те се заловиха здравата за работа и най-сетне със съчки и парчета кора, останали на сухо под повалените дървета, успяха отново да разпалят огъня. После натрупаха отгоре големи изсъхнали клони и той запламтя като пещ, а сърцата им отново се изпълниха с радост. Изсушиха свинския бут и си устроиха гуляй, а после насядаха край огъня и се разприказваха за среднощното си приключение, като щедро го украсяваха. И така чак до сутринта, защото наоколо не бе останало и едно сухо местенце, където да легнат да спят.
Щом слънцето ги погали крадешком с първите си лъчи, момчетата се одрямаха. Те отидоха на пясъчния бряг и легнаха да спят. Не след дълго слънцето започна да ги припича, те се вдигнаха начумерено и започнаха да приготвят закуската. След като закусиха, се почувстваха схванати, ставите ги въртяха и отново ги налегна тъгата по дома. Том забеляза издайническите признаци и се помъчи да разведри пиратите, доколкото може. Но на тях не им беше нито до топчета, ни до цирк, ни до плуване, ни до нищо. Той им напомни за великата тайна и с това малко ги поободри. Том се възползва, за да им предложи едно ново свое хрумване: да се откажат временно от пиратството и за разнообразие да станат индианци. Идеята им допадна и не след дълго те вече бяха съблечени и нашарени от главата до петите с черна кал като същински зебри. Разбира се, всички до един бяха вождове и се юрнаха в гората да нападат английските заселници.
След това се разделиха на три враждебни племена и започнаха да връхлитат един върху друг от засада с ужасни бойни викове и да се колят и скалпират с хиляди. Много кръв се проля този ден, поради което останаха извънредно доволни.
Щом наближи вечеря, те отново се събраха в лагера, изгладнели и весели. Но тук възникна затруднение: враждуващите индианци не можеха да разчупят заедно хляба на гостоприемството, ако преди това не сключат примирие, но това бе просто невъзможно, без да изпушат лулата на мира. За друг обичай не бяха чували. На двама от диваците много им се щеше да си бяха останали пирати, ала нямаше как, затова те се престориха на бодри и весели и лулата започна да обикаля в кръг и всеки пафкаше, както си му е редът.
И гледай ти, те се зарадваха, че са станали диваци, защото излезе, че са спечелили нещичко от това – откриха, че сега могат да пушат по малко, без да им се налага да си търсят изгубените ножчета. Вече не им се гадеше толкова и този път мина по-леко. Не искаха да пропиляват нещо толкова многообещаващо поради липса на старание и затова вечерта се поупражняваха предпазливо и постигнаха съвсем приличен успех. В негова чест си устроиха истинско тържество. Бяха толкова горди и щастливи от новото си постижение, като че са скалпирали и одрали шестте индиански племена. И нека ги оставим да си пушат, да си бърборят и да се хвалят, защото засега те повече не ни трябват.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания