Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Приключенията на Том Сойер
Предговор
Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Глава 15
Глава 16
Глава 17
Глава 18
Глава 19
Глава 20
Глава 21
Глава 22
Глава 23
Глава 24
Глава 25
Глава 26
Глава 27
Глава 28
Глава 29
Глава 30
Глава 31
Глава 32
Глава 33
Глава 34
Глава 35
Заключение
  
Виж още:
Детска литература /Романи
Преводна художествена литература /Американска литература /Романи
Приключенията на Том Сойер
Автор:
Марк Твен

Глава 26

На другия ден по пладне момчетата пристигнаха при сухото дърво, за да си приберат сечивата. Том нямаше търпение да отидат в къщата с призраците. На Хък също му се ходеше там, ала изведнъж възкликна:
– Слушай, Том, знаеш ли кой ден сме днес?
Том прехвърли в ума си дните на седмицата, а после го изгледа стреснато.
– Леле, Хък, съвсем не се бях сетил!
– И аз не бях се сетил, ама ей-сега изведнъж ми хрумна, че е петък.
Пусто да остане! Трябва да се внимава, Хък! Можеше да си навлечем голяма беда, ако се хванем с такава работа в петък.
– Не “можеше”, ами “щяхме”! Някои дни може и да носят късмет, но петъкът – в никакъв случай!
– Това всеки глупак го знае. Не си ти първият, дето се е сетил, Хък.
– Да съм казал, че съм първият? Пък и не е само в петъка работата. Снощи сънувах страшно гаден сън. Сънувах плъхове.
– О, не! Плъховете със сигурност са на лошо. Биеха ли се?
– Не.
– Е, Хък, това поне е добре. Когато не се бият, сънят означава само, че те дебне беда. Трябва само да си нащрек и да се вардиш. Дай за днес да зарежем копаенето и да си поиграем. Хък, ти знаеш ли кой е Робин Худ?
– Не. Кой е Робин Худ?
– Бил е един от най-великите мъже, живели някога в Англия, по-добър от него нямало! Бил е разбойник.
– Брей, и на мен ми се иска да съм разбойник! И от кого е крал?
– Само от шерифи, епископи, богаташи и крале и всякакви такива. Но бедните никога не закачал. Тях ги обичал и винаги всичко делял с тях поравно.
– Значи е бил злато човек!
– Да, Хък, и още как! О, никога не е имало по-благороден човек от него! Сега вече няма такива хора, да ти кажа. Можел е да напердаши всеки мъж в Англия с едната ръка вързана зад гърба! А вдигнел ли тисовия си лък, уцелвал монета от десет цента от миля и половина!
– Какво е това тисов лък?
– Не знам точно. Някакъв лък, разбира се. А ако уцелел монетката по ръба, а не в средата, сядал и плачел, и проклинал. Хайде да играем на Робин Худ, екстра игра е! Аз ще те науча.
– Бива.
И така, те играха на Робин Худ цял следобед, като от време на време хвърляха изпълнени с копнеж погледи към къщата с призраците и подмятаха по някоя дума за това какво ги чака утре там. Щом слънцето започна да се спуска на запад, те поеха към къщи през дългите сенки на дърветата и не след дълго потънаха в горите на хълма Кардиф.
В събота, щом пладне превали, момчетата отново отидоха при изсъхналото дърво. Първо попушиха и си поприказваха на сянка, а после покопаха още малко в онази същата дупка – не че хранеха особени надежди, но Том подхвърли, че много често разни хора са се отказвали да копаят точно когато са стигнали на педя от съкровището, а после идвал някой друг и го изравял с първата копка. Този път обаче това не стана и затова те нарамиха сечивата и си тръгнаха със съзнанието, че не са си поиграли със съдбата, а са изпълнили всички изисквания на иманярския занаят.
Когато стигнаха запустялата къща, в царящата под палещото слънце мъртва тишина имаше нещо толкова злокобно и страшно, а усамотението и разрухата, в които тънеше къщата, така ги гнетяха, че отначало ги достраша да влязат. После се промъкнаха до вратата и, разтреперани, надникнаха вътре. Видяха обрасла с бурени стая с продънен под и олющена мазилка, със стара камина, зейнали прозорци и рухнало стълбище. Навсякъде висяха дрипави, изоставени паяжини. Те влязоха тихичко с бясно разтуптени сърца. Разговаряха шепнешком, наострили слух, за да доловят и най-тихия звук, с напрегнати мускули, готови начаса да се впуснат в бягство.
Малко по малко свикнаха с обстановката, страховете им поутихнаха и те започнаха педантично, с интерес да оглеждат всичко, като се възхищаваха и се чудеха на собствената си дързост. Прииска им се да надникнат и на горния етаж. Така пътят за бягство щеше да бъде почти отрязан, но те започнаха да се подкачат един друг и, разбира се, можеше да се стигне само до едно – те захвърлиха инструментите в един ъгъл и се изкачиха горе. И там цареше същата разруха. В един ъгъл намериха шкаф, чийто вид обещаваше нещо тайнствено, но се оказа, че обещанието е измама – вътре нямаше нищо. Куражът им бе пораснал и вече се владееха напълно. Тъкмо се готвеха да слязат долу и да се заловят за работа, когато...
– Шшшт! – изшътка Том.
– Какво има? – прошепна Хък, пребледнял от уплаха.
– Шшшт! Ето! Чуваш ли?
– Да! Леле, майчице, да бягаме!
– Кротко! Да не си мръднал! Идват право към вратата!
Момчетата се проснаха на пода, долепиха очи до цепнатините в дъските и зачакаха, изтръпнали от страх.
– Спряха... Не – идват насам... ето ги. Сега да не си гъкнал, Хък. Божичко, как ми се ще да се махна оттук!
Влязоха двама мъже. Всяко от момчетата си рече наум: “Това е онзи стар глухоням испанец, дето напоследък се завъртя два-три пъти в града... Другия никога не съм го виждал.”
“Другият” беше един рошав дрипльо с много неприятно лице. Испанецът бе загърнат с вълнено наметало, имаше рунтави бели бакенбарди и дълга бяла коса, която се спускаше под сомбрерото му, и носеше зелени очила. Когато влязоха, “другият” говореше с приглушен глас. Седнаха на земята с лице към вратата и с гръб към стената и дрипльото продължи да говори. Сега вече не беше толкова нащрек и думите му се чуваха по-ясно.
– Не – рече той. – Обмислих го много добре и тази работа не ми харесва. Опасно е.
– Опасно било! – изсумтя “глухонемият” испанец за огромна изненада на момчетата. – Мекушавец!
Този глас накара момчетата да ахнат и да се разтреперят. Беше гласът на Индианеца Джо! Последва мълчание. После Джо се обади:

– Тази, последната ни работа, вярно си беше опасна, ама все пак ни се размина.
– Това е друго. То беше далече по реката и наоколо нямаше никакви къщи. Но пък никаква не я свършихме и така и няма да се разбере, че е наша работа.
– А какво по-опасно от това да идваме тук през деня! Види ли ни някой, ще ни заподозре.
– Знам. Обаче след онази тъпотия нямаше къде другаде да се скрием. И аз искам да се махна от тая съборетина. Вчера исках, ама нямаше как да се измъкна – онези пусти хлапетии цял ден играха на хълма и всичко тук им беше като на длан!
Тази забележка накара “пустите хлапетии” отново да се разтреперят и те си помислиха какъв късмет са извадили, дето се сетиха, че е петък и заради това решиха да изчакат един ден. Дълбоко в душата си им се искаше да го бяха отложили за цяла година.
Двамата мъже извадиха храна и похапнаха. След дълго мълчание Индианеца Джо рече:
– Виж какво, момче, ти тръгвай нагоре по реката, към родния си край, и там чакай да ти пратя вест. Аз ще рискувам още веднъж да се отбия в това градче и да поогледам. Онази, “опасната” работа ще я свършим, като попроуча тук и реша, че сигурно ще стане. А после – право в Тексас! Ще офейкаме заедно.
Това удовлетворяваше и двамата. След малко и двамата започнаха да се прозяват и Индианеца Джо каза:
– Умирам за сън! Твой ред е да вардиш!
Той се сви сред бурените и след малко захърка. Другарят му го пораздруса веднъж-дваж и той млъкна. След малко и пазещият започна да клюма. Главата му се отпускаше все по-надолу и по-надолу и след малко и двамата хъркаха.
Момчетата въздъхнаха продължително и облекчено. Том прошепна:
– Сега му е времето да действаме! Давай!
– Не мога! – запъна се Хък. – Ако се събудят, ще умра!
Том го убеждаваше, Хък се запъваше. Най-сетне Том стана полека, без да вдига шум, и тръгна сам. Но още при първата му стъпка разхлопаните дъски на пода така отвратително заскърцаха, че той клекна, полумъртъв от страх. Втори път не посмя да опита. Момчетата лежаха и брояха минутите, които се влачеха ли влачеха, докато накрая започна да им се струва, че времето е спряло и дори на вечността вече є побеляват косите. А после с облекчение забелязаха, че слънцето най-сетне тръгва към залез.
Хъркането на единия от мъжете секна. Индианеца Джо се надигна, огледа се, погледна с мрачна усмивка другаря си, чиято глава бе клюмнала върху коленете му, подритна го и рече:
– Хей, ама ти голям страж се извъди! Карай да върви, нали нищо не се е случило.
– Брей, заспал ли съм?
– А, не, само малко. Е, друже мой, стана време да мърдаме оттук. А какво ще правим с плячката, дето ни остана?
– Не знам... дай да я оставим тук както винаги. Няма смисъл да я мъкнем с нас, докато не тръгнем на юг. Така ли се мъкнат шестстотин и петдесет сребърни долара!
– Е, хубаво... Какво пък, нищо не ни струва да дойдем и още веднъж.
– Да, но ти предлагам да дойдем през нощта както друг път. По-добре е.
– Да, но виж сега – доста може да почакаме, докато ми изпадне сгода да свърша онази работа. Всичко се случва... пък и мястото тук не е чак толкова добро. Дай по-добре да ги заровим... и то дълбоко!
– Добре си се сетил – съгласи се другарят му. Той прекоси стаята, коленичи, вдигна един от задните камъни в камината и извади оттам торба, която подрънкваше приятно. Извади от нея двайсет-трийсет долара за себе си и също толкова за Индианеца Джо, а после му подаде торбата. Онзи бе коленичил в ъгъла и копаеше земята с камата си.
Момчетата мигом забравиха всичките си страхове и нещастия. С алчни погледи те следяха всяко движение. Какъв късмет само! Този разкош надхвърляше всякакво въображение! Шестстотин долара – това бяха пари, достатъчни да превърнат половин дузина момчета в богаташи! По-голям късмет в иманярството не можеше да има! Нямаше защо да се тюхкат и да се чудят къде ли да копаят. Те току се ръгаха с лакти – красноречиво и лесно за разбиране движение, което казваше: “Еха, не се ли радваш, че дойдохме тук?”
Ножът на Джо се удари о нещо.
– Опа! – възкликна той.
– Какво има? – попита другарят му.
– Прогнила дъска... Не, според мен е сандък. Ела да удариш едно рамо и ще видим какво дири тука. Чакай, недей – пробих дупка в него.
Той бръкна вътре и извади ръката си...
– Човече, това са пари!
Двамата мъже внимателно огледаха монетите в шепата му. Бяха жълтици. Момчетата горе бяха също толкова втрещени, колкото и те, и също толкова се радваха.
Приятелят на Индианеца Джо каза:
– Бързо-бързо ще се оправим. Преди малко хей там в ъгъла оттатък камината, сред бурените, видях да се въргаля една стара, ръждясала кирка.
Той притича и донесе кирката и лопатата, оставени там от момчетата. Индианеца Джо взе кирката, огледа я придирчиво, поклати глава, промърмори нещо под носа си и се захвана да копае с нея. Скоро изкопаха сандъчето. То не беше много голямо, бе обковано с желязо и явно е било много здраво, преди бавният ход на годините да го съсипе. Мъжете съзерцаваха съкровището в блажено мълчание.
– Ехехе, друже, тук има хиляди долари! – възкликна Индианеца Джо.
– Разправят, че бандата на Мърел върлувала по тия места едно лято – отбеляза непознатият.
– Знам – отвърна Индианеца Джо. – Тяхна работа ще да е.
– Сега няма нужда да вършиш онова.
Метисът се намръщи.
– Ти мен не ме познаваш – заяви той. – И освен това не знаеш всичко за онази работа. То изобщо не е обир... а отмъщение! – В очите му проблесна зъл пламък. – И за него аз имам нужда от помощта ти. А щом приключим – в Тексас! Прибирай се при твойта Нанси и при децата и чакай вест от мен.
– Добре, щом казваш. А с това какво ще правим – пак ли да го заровим?
– Да. (Горе – бесен възторг.) Не! Не, кълна се във великия Сахем1! (Горе – пълна скръб.) Насмалко да забравя. По онази кирка имаше прясна пръст! (За миг момчетата примряха от ужас.) Че какво търсят тук кирка и лопата? Защо ли има прясна пръст по тях? Кой ги е донесъл тука и къде ли е отишъл? Ти да си чул някого? Да си видял? Как пък не! Да ги заровим пак, та като се върнат, да видят, че някой е копал? Не, тая няма да я бъде. Ще го занесем в бърлогата ми.
– То е ясно! Можех да се сетя и по-рано! Къде, в номер първи ли?
– Не, в номер втори, под кръста. Другото място не става, там много се вижда.
– Добре. Мръква се вече, скоро ще можем да тръгнем.
Индианеца Джо се изправи и започна да обикаля от прозорец на прозорец, като надничаше предпазливо навън. Накрая каза:
– Кой ли може да е донесъл тук кирката и лопатата? Ти какво ще кажеш, дали не са се качили горе?
На момчетата им секна дъхът. Индианеца Джо стисна ножа си, подвоуми се и се насочи към стълбището. Момчетата се сетиха за килера, но нямаха сили да мръднат. Стъпалата заскърцаха под краката на злодея.
Непоносимият ужас извади момчетата от вцепенението и събуди тяхната решителност. Тъкмо се готвеха да скочат към килера, чу се трясък от строшени гнили дъски и Индианеца Джо тупна на земята сред отломките на рухналата стълба. Той се изправи, като ругаеше, а другарят му каза:
– Е, защо ти беше да се качваш? Ако там горе има някой, нека си стои там, че кого го е грижа? Ако сега му се прииска да скочи долу и да си намери белята, някой да възразява? След петнайсет минути ще се стъмни – тогава нека ни следи, ако му се иска! Моля, нека заповяда! Според мен който е домъкнал тези неща тук, ни е мярнал и ни е помислил я за призраци, я за дяволи, я за кой знае какво и сега търчи колкото го крака държат.
Джо замърмори, а после се съгласи с приятеля си, че трябва да се подготвят за тръгване, докато е още светло. Скоро те се измъкнаха навън в сгъстяващия се здрач и поеха към реката заедно с безценното сандъче.
Том и Хък се изправиха – едва се държаха на крака, ала чувстваха огромно облекчение – и се втренчиха подире им през пролуките в дървената стена. Да ги проследят? Нямаше да стане! Радваха се, че успяха да слязат долу, без да си строшат вратовете, и можеха да хванат пътя за града, който минаваше през хълма. Не разговаряха много – бяха твърде заети да се ядосват на себе си и на злощастното си хрумване да занесат там кирката и лопатата. Да не бяха те, Индианеца Джо нямаше да заподозре нищичко! Щеше да скрие златото и среброто и да ги остави да чакат, докато извърши своето “отмъщение”, а после за зла беда щеше да открие, че парите ги няма никакви. Лоша работа, лоша, как можаха да замъкнат там тия сечива!
Момчетата решиха да дебнат испанеца, когато онзи се появи в града да търси сгоден случай да мъсти, и да го проследят до “номер втори”, където и да се намираше той. И тогава на Том му хрумна една страшна мисъл:
– Отмъщение ли? Хък, ами ако той говори за нас?
– Ох, не говори така! – възкликна Хък, прималял от страх.
Обсъдиха въпроса надълго и нашироко и когато навлязоха в града, решиха, че Индианеца Джо може да има предвид някой друг или поне само Том, защото само той бе дал показания в съда.
Малка, твърде малка утеха бе за Том това, че е сам в бедата! Според него в компания щеше да му е къде-къде по-добре.

1 Така са наричали вождовете на някои индиански племена.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания