Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Приключенията на Том Сойер
Предговор
Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Глава 15
Глава 16
Глава 17
Глава 18
Глава 19
Глава 20
Глава 21
Глава 22
Глава 23
Глава 24
Глава 25
Глава 26
Глава 27
Глава 28
Глава 29
Глава 30
Глава 31
Глава 32
Глава 33
Глава 34
Глава 35
Заключение
  
Виж още:
Детска литература /Романи
Преводна художествена литература /Американска литература /Романи
Приключенията на Том Сойер
Автор:
Марк Твен

Глава 8

Том лъкатушеше из уличките, докато най-сетне се озова далече от пътя, по който учениците минаваха на връщане за училище и продължи мрачно нататък. На два-три пъти прекоси едно поточе, защото сред момчетата се ширеше суеверието, че минаването през вода заличавало следите. Половин час по-късно вече се бе скрил зад имението на вдовицата Дъглас на върха на хълма Кардиф – оттам училището едва-едва се виждаше в долината. Навлезе в гъстата гора и продължи все по-навътре напреки на местността. Намери едно обрасло с мъх място под един клонат дъб и седна. Никакъв ветрец не полъхваше, тежката обедна жега бе накарала дори и птичките да замлъкнат. Природата тънеше в унес, ненарушаван от никакъв звук освен далечното чукане на кълвач, и от това тишината сякаш ставаше все по-дълбока, а самотата – все по-тягостна. Душата на Том тънеше в меланхолия, чувствата му напълно съответстваха на обкръжението му. Той дълго седя с подпрени на коленете лакти и отпусната върху дланите брадичка, потънал в размисъл. Струваше му се, че в живота няма друго освен беди, и то в най-добрия случай, и изпитваше безмерна завист към наскоро споминалия се Джими Ходжис. “Сигурно е тъй спокойно – мислеше си Том – да лежиш унесен и да сънуваш во веки веков, вятърът да шумоли в дърветата, да гали цветята и тревата на гроба ти и да нямаш никакви скърби и тревоги, никога вече!”. Да не бе правил толкова пакости в неделното училище, той охотно би си отишъл от този свят и би се отървал от всичко. А що се отнася до това момиченце... Какво є беше сторил? Нищо. Искаше да є даде всичко най-прекрасно на света, а се отнесоха с него като с куче, като с най-долно псе! Някой ден тя щеше да съжалява, ала тогава може би ще е твърде късно. Ех, де да можеше да умре само временно!
Но жизнерадостните млади сърца не стоят дълго сломени. Скоро житейските грижи и тревоги неусетно отново завладяха Том. Какво ли щеше да стане, ако сега обърне гръб и изчезне тайнствено? Ами ако замине далече, ама много, много далече, в незнайни страни отвъд морската шир, и нивга веч не се върне! Какво ли щеше да є е тогава! Отново се присети за своето хрумване да стане клоун, но сега тази мисъл го изпълни единствено с погнуса. Защото безгрижието, смешките и шареното прилепнало трико бяха същинско оскърбление за един дух, зареял се в мъглявото, величествено царство на романтиката. Не, той ще стане войник и ще се върне след дълги години, цял в рани и покрит със слава. Не, още по-добре – ще избяга при индианците и ще ходи на лов за бизони, ще върви по планинските военни пътеки и ще се скита из девствените равнини на Далечния запад, а след много, много време ще се върне като велик индиански вожд, целият накичен с пера, ужасяващо изрисуван с бойни краски, и гордо ще нахлуе в неделното училище в някое сънено лятно утро със смразяващ кръвта боен вик! Всичките му другари щяха да се облещят от неутолима завист! Но не, имаше нещо още по-поразително и величествено дори и от това. Ще стане пират! Това е то! Точно такова бъдеще му предстоеше и то сияеше с невъобразим блясък. Името му ще отекне навред по света и ще кара хората да треперят от страх! Как славно ще бразди той разлюлените морски вълни със своя дълъг черен кораб “Духът на бурята”, а на носа му ще се вее зловещото знаме! А на върха на славата си щеше ненадейно да се върне в старото градче и да се втурне в църквата, обгорял и обветрен, в куртка и панталони от черно кадифе и високи чизми, с кървавочервена кърпа на главата и пищови на кръста, на хълбока му щеше да виси ръждясал от пролятата кръв нож, а на главата – широкопола шапка с пера! Черното му знаме с череп и кръстосани кости щеше да се ветрее и с нарастващ възторг щеше да слуша как си шушнат: “Това е Том Сойер, пиратът! Черният отмъстител от Карибско море!”.
Да, бе решено. Той бе избрал своето поприще. Щеше да избяга от къщи и да подхване пиратския занаят. Още утре сутринта! Затова трябваше да се започне с приготовленията. Да събере всичкото си имане. Той отиде до един изгнил пън наблизо и започна да копае под него с ножчето си. Не след дълго острието се удари в дърво – кънтеше на кухо. Той бръкна в дупката и внушително произнесе следното заклинание:
– Туй, дето тук не е било, да дойде! Туй, дето си е тук, да си стои!
После изстърга пръстта и отдолу се показа тънка чамова дъска. Вдигна я и отдолу се разкри малка спретната съкровищница с дъно и стени от също такива дъски. Вътре имаше бяло топче. Удивлението на Том бе безкрайно! Той се почеса озадачено по главата и рече:
– Това пък вече беше прекалено!
После кисело захвърли топчето и потъна в размишления. Значи това поверие, което той и другарите му смятаха за необорима истина, го бе подвело! Ако закопаеш някъде топче и произнесеш нужните заклинания, а после две седмици не го пипаш и накрая отвориш скривалището с току-що произнесените магически думи, ще откриеш, че всичките загубени някога от тебе топчета са се събрали там, без значение къде са били разпръснати. Но цялата тази работа съвсем недвусмислено бе пропаднала. Вярата на Том се разклати из основи. Много пъти беше чувал, че тази магия е вършила работа, но че се е провалила – нито веднъж. Изобщо не му мина през ума, че той самият вече на няколко пъти я бе изпробвал, но все не успяваше да намери къде е скрил топчето. Том се чуди, чуди и най-сетне реши, че тук се е набъркала някоя вещица и е развалила магията. Сметна това обяснение за задоволително и се разтършува наоколо. Най-сетне намери едно песъкливо местенце с вдлъбнатинка като фуния по средата. Легна на земята, приближи уста до вдлъбнатинката и се провикна:
– Бръмбарче, бръмбарче, кажи ми онова, което искам да узная! Бръмбарче, бръмбарче, кажи ми онова, което искам да узная!
Пясъкът се размърда и след малко оттам изпълзя малко черно бръмбарче, което мигом се стрелна уплашено навътре.
– Не ще да ми каже! Значи наистина вещицата го е развалила! Знаех си аз!
Том беше наясно, че няма никакъв смисъл човек да се бори с вещици и затова се оклюма. Обаче му хрумна, че може поне да си прибере топчето, което току-що бе захвърлил, затова се върна и го затърси търпеливо, ала не го намери. Върна се при своята съкровищница и застана точно на същото място, където стоеше, когато хвърли топчето. После извади от джоба си друго топче и го метна в същата посока с думите:
– Братко, върви да намериш брат си!
Проследи го къде ще падне и отиде да го търси. Но топчето бе паднало или твърде близо, или твърде далеко и затова той опита още два пъти. Последният опит излезе успешен. Двете топчета лежаха на педя едно от друго.
Точно в този миг откъм зелената гора се разнесе тръбене на ламаринена тръба – играчка. Том бързо съблече сакото и панталоните си, превърна едната си презрамка в колан, разрови съчките зад гнилия пън и измъкна оттам саморъчно стъкмени лък и стрела, меч, направен от летва и тенекиена тръба. Мигом грабна всичко това и хукна бос, а ризата му се развяваше. Скоро спря под един голям бряст и протръби в отговор, а после се запромъква на пръсти, като предпазливо се озърташе насам-натам. После изкомандва полугласно на въображаемата дружина:
– Стой, весела дружино! Спотайвайте се, докато не протръбя!
Появи се Джо Харпър – също толкова леко облечен и също толкова тежко въоръжен като Том. Том се провикна:
– Стой! Кой броди из Шъруудската гора без мое разрешение?
– Гай Гисборн не се нуждае от ничие разрешение! Кой си ти, че... че...
“…дръзваш да ми държиш такъв език” – подсказа му Том, защото разговаряха “по книгата”.
– Кой си ти, че дръзваш да ми държиш такъв език?
– Кой съм аз ли?! Аз съм Робин Худ, както мерзкият ти труп скоро ще научи!
– Значи ти си прочутият разбойник! С радост ще поспоря с теб за пътищата в тази весела гора! Брани се!

Те грабнаха дървените си мечове, захвърлиха останалото си снаряжение на земята, заеха позиция за фехтовка крак до крак и подхванаха сериозна битка по всички правила – два удара горе, два долу. След малко Том се обади:
– Е, ако вече си му хванал цаката, давай по-живо!
Така че те “го дадоха по-живо”, и то толкова усърдно, че се задъхаха и се изпотиха. Най-сетне Том се провикна:
– Падай де! Падай! Ама защо не падаш?
– Няма пък да падна! Що не паднеш ти? Ти си го отнасяш по-зле!
– Да, ама то това нищо не значи! Аз не мога да падна, защото в книгата не пише така. Там пише: “И с един удар в гърба той погуби злочестия Гай Гисбърн.” Значи трябва да се обърнеш и да си подложиш гърба, за да те ударя.
Такъв авторитет нямаше как да се оспори и затова Джо се обърна, пое удара и се строполи на земята.
– А сега – рече той, докато се изправяше, – трябва ти да ми дадеш да те убия. Така ще е най-честно.
– Ама не мога, няма го в книгата!
– Да, ама така ще си е жива подлост!
– Джо, какво ще кажеш тогава ти да станеш отец Тък или Мъч, синът на мелничаря, и да ме цапардосаш с тоягата? Или пък аз ще стана Нотингамският шериф, а пък ти за мъничко ще станеш Робин Худ и ще ме убиеш.
На Джо Харпър това му се стори задоволително и славните битки продължиха. После Том отново стана Робин Худ и вероломната монахиня го остави да му изтече кръвта и да отпадне ужасно, защото никак не се грижеше за раната му. Най-сетне Джо, който играеше цяла шайка ридаещи разбойници, тъжно го извлече настрана, сложи лъка в немощните му ръце и Том рече:
– Гдето падне таз стрела, там, под разлистено дърво, погребете клетия Робин Худ!
Сетне пусна стрелата, падна по гръб и тъкмо да умре, тупна право в една коприва и подскочи – твърде пъргаво за покойник.
Момчетата се облякоха, скриха бойното снаряжение и си тръгнаха опечалени, че няма вече разбойници, питайки се какво ли може да им предложи съвременната цивилизация в замяна на такава загуба. И двамата бяха
убедени, че е по-добре да си разбойник в Шъруудската гора за една година, отколкото цял живот
президент на Съединените щати.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания