Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Приключенията на Том Сойер
Предговор
Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Глава 15
Глава 16
Глава 17
Глава 18
Глава 19
Глава 20
Глава 21
Глава 22
Глава 23
Глава 24
Глава 25
Глава 26
Глава 27
Глава 28
Глава 29
Глава 30
Глава 31
Глава 32
Глава 33
Глава 34
Глава 35
Заключение
  
Виж още:
Детска литература /Романи
Преводна художествена литература /Американска литература /Романи
Приключенията на Том Сойер
Автор:
Марк Твен

Глава 10

Двете момчета търчаха към градчето, изгубили ума и дума от страх. Сегиз-тогиз те поглеждаха боязливо през рамо, сякаш се страхуваха, че ги преследват. Всеки пън, изпречил се на пътя им, им се привиждаше като човек, враг, и караше дъхът им да секне. Докато тичаха покрай къщичките в покрайнините на града, от лая на събудените кучета пазачи на краката им сякаш поникнаха криле.
– Само дано стигнем до старата кожарска работилница, преди да сме капнали! – прошепна Том, като дишаше учестено. – Не мога повече!
Единственият отговор на Хъкълбери беше пъхтенето му. Момчетата се втренчиха в набелязаната цел, която им вдъхваше надежда, и напрегнаха сили. Най-сетне стигнаха, втурнаха се през отворената врата и се строполиха в тъмното капнали от умора – ала им олекна. Лека-полека бясно тупкащите им сърца се успокоиха и Том прошепна:
– Хъкълбери, ти какво мислиш, че ще излезе от всичко това?
– Ако доктор Робинсън умре, ще се стигне до бесилото.
– Ама сигурен ли си?
– Няма как иначе, Том.
Том се позамисли и каза:
– Кой ще разкаже? Ние ли?
– Какви ги дърдориш? Ами ако вземе, че стане нещо и не обесят Индианеца Джо? Той ще ни утрепе като нищо! Също толкова безспорно е както и това, че ние с теб лежим тук.
– Точно така си мислех и аз, Хък.
– Ако някой ще разказва, то нека е Мъф Потър, той бездруго си е глупак. И не изтрезнява.
Том не каза нищо – беше се замислил. След малко прошепна:
– Хък, че той Мъф Потър не знае какво е станало – как ще разкаже?
– Що пък да не знае?
– Защото, когато Индианеца Джо наръга доктора, Мъф тъкмо го бяха треснали по главата. Според теб как ще види нещо? Откъде да разбере?
– Точно така си е, Том, мътните да го вземат!
– И освен това виж... от оня удар може и той да се е гътнал!
– Не, Том, няма как да стане. Беше се насмукал, видях го аз, пък и той вечно си е наквасен. Мойто татенце, като се накваси, и с камбанарията да го треснеш по главата нищичко няма да му стане! Той сам така разправя. Много ясно, че и с Мъф Потър ще е същото. Но ако си трезвен като краставица, от такъв удар можеш и да ритнеш камбаната, знам ли.
Том пак се умълча замислено, а после каза:
– Хъки, сигурен ли си, че ще изтраеш да си мълчиш?
– Трябва да си мълчим, Том – много добре го знаеш. Ако изпеем за това и онзи дявол, индианецът, после отърве въжето, той ще ни утрепе като мръсни котета. Виж какво, Том, хайде да се закълнем един пред друг. Точно така – трябва да се закълнем, че ще си мълчим.
– Съгласен съм. Така е най-добре. Да се хванем за ръце и да се закълнем, че...
– Не, не, за тая работа това не става. То е за разни дреболии, за обикновени неща, особено с момичетата, щото те и без това ще се изтърват и раздрънкат, попаднат ли натясно. За такава голяма работа трябва да се напише черно на бяло. И то с кръв.
Том приветства тази идея с цялата си душа. Бе тъмна, късна, страшна доба. Часът, обстоятелствата, обстановката – всичко бе в хармония с нея. Той взе една чамова дъсчица, осветена от лунната светлина, извади от джоба си малко червена боя, с каквато клеймосваха овцете, нагласи се така, че луната да му свети, и надраска усърдно следните редове, като не спираше да си хапе езика:

Писмените умения на Том и изяществото на езика му изпълниха Хъкълбери с възхита. Той начаса извади от ревера си една карфица и понечи да се убоде, ала Том го спря:
– Чакай! Недей. Тази карфица е пиринчена. Може да е зеленясала.
– Е, и какво?
– Щом е зеленясала, значи е отровна! Страшна отрова е. Само да я близнеш, край!
И така, Том размота конеца от едната си игла и всяко от момчетата убоде палеца си и изцеди по капка кръв. Том стиска доста пъти, докато успя да изпише инициалите си, като за писалка използваше своето кутре. После той показа на Хъкълбери как се пишат буквите Х и Ф и клетвата бе дадена. Двамата заровиха дъсчицата до стената, като го съпроводиха с разни зловещи обреди и заклинания, и тъй оковите, сковаващи езиците им, бяха заключени, а ключът – захвърлен надалече.
Някаква фигура се промъкна крадешком през една цепнатина в отсрещната стена на рушащата се сграда, но момчетата не я забелязаха.
– Том... – прошепна Хъкълбери. – Това значи ли, че ние никога, ама никога няма да издадем какво стана?
– И още как! Каквото и да се случи занапред, ние трябва да си мълчим! Иначе ще пукнем на място, не помниш ли?
– Да бе, вярно.
И двамата продължиха да си шепнат. После навън, съвсем наблизо, на десетина крачки от тях, някакво куче извиси протяжен, печален вой. Момчетата се вкопчиха едно в друго, обзети от смъртна уплаха.
– За кого ли от нас вие? – прошепна задъхано Хъкълбери.
– Не знам – надникни през пукнатината. Бързо!
– Не, ти надникни, Том!
– Не мога... не мога да го направя, Хък!
– Моля те, Том. Ето, пак зави!
– Благодаря ти, Господи! – прошепна Том. – Познавам този глас. Това е Бул Харбисън1. Ох, слава Богу... да ти кажа, Том, направо се уплаших до смърт! Бях готов да се обзаложа, че е бездомно куче!
Кучето пак зави. Сърцата на момчетата отново се свиха.
– Боже мили, това не е Бул Харбисън! – прошепна Хъкълбери. – Надникни, Том!
Разтреперан от страх, Том отстъпи и долепи око до пукнатината. После прошепна едва чуто:
– Олеле, Хък, това наистина е бездомно куче!
– Бързо, Том, погледни! За кого ли вие?
– Хък, сигурно вие и за двамата – нали сме заедно.
– Олеле, Том, край с нас! Аз, като умра, си знам къде ще отида. Толкова съм грешен...
– Остави се! Така става то, като бягаш от училище и правиш всичко онова, което ти забраняват! И аз можех да съм добро момче като Сид, стига да исках – ама не, то е ясно, че няма да искам! Но ако този път ми се размине, направо ще се заселя в неделното училище! – и Том започна да подсмърча.
– Ти ли ми казваш, че си бил лош! – Хъкълбери също заподсмърча. – Пусто да остане, Том Сойер, ти си най-милото и послушно момченце в сравнение с мене. Божке, Божке, де да имаше за мен поне наполовина надежда, колкото има за теб!
Том се задави, после прошепна:
– Гледай, Хък, гледай! То ни е обърнало гръб!
Хък погледна и радост изпълни сърцето му.
– Вярно, дявол да го вземе! И преди ли беше така?
– Да, така беше, ама аз, глупакът му с глупак, не забелязах! Еха, това е екстра! Но за кого ли вие?
Воят секна. Том наостри уши.
– Шшт! Какво е това? – прошепна той.
– На мене ми прилича на... на свинско грухтене. Не... Том, някой хърка.
– Точно така! Ама къде хърка, Хък?
– Май в другия край. Поне така ми се счува. Татко понякога спеше там заедно с прасетата, ама той като хърка, направо всичко събаря! А и сигурно татко никога няма да се върне в този град.
Приключенският дух отново завладя момчетата.
– Хъки, ако аз водя, ще дойдеш ли да погледнем?
– Нещо не ми се ще, Том – ами ако е Индианеца Джо!
Том се уплаши. Но след малко изкушението надделя и двете момчета решиха да опитат, като се разбраха да си плюят на петите, ако хъркането спре. Затова се запрокрадваха на пръсти един след друг. Когато стигнаха на пет крачки от хъркащия, Том настъпи една съчка и тя се счупи с трясък. Мъжът изстена, размърда се и лунната светлина огря лицето му. Беше Мъф Потър. Когато той се разшава, сърцата на момчетата престанаха да бият и надеждите им помръкнаха, ала сега страхът им мина. Те се измъкнаха на пръсти навън през една дупка в стената и малко по-нататък спряха, за да си кажат по нещичко на раздяла. И тъкмо тогава протяжният, печален вой отново се издигна в нощта! Те се обърнаха и видяха, че бездомното куче е застанало на няколко крачки от мястото, където лежеше Потър, и то с лице към него, вирнало нос към небето.
– Леле мале, за него е! – възкликнаха в един глас момчетата.
– Том, разправят, че едно бездомно куче виело около къщата на Джони Милър към полунощ, някъде преди две седмици, а същата вечер една кукумявка влетяла, кацнала на перилата на стълбите и почнала да каканиже – а пък у тях още никой не е умрял.
– Знам, че никой не е умрял. Ама нали Грейси Милър точно следващата събота падна в кухненската камина и се изгори ужасно?
– Да, ама не е умряла. И даже оздравява.
– Ти само почакай и ще видиш. Свършено е с нея и това е също толкова сигурно, колкото и че е свършено с Мъф Потър. Така казват негрите, Хък, а те ги разбират тия работи.
Двете момчета се разделиха умислени. Когато Том се промъкна в спалнята си през прозореца, беше вече призори. Той се съблече, като много внимаваше да не вдига шум, и докато заспиваше, се поздрави за това, че никой не го е усетил. Не разбра, че леко похъркващият Сид беше буден, и то от цял час.
Когато Том се събуди, Сид вече се беше облякъл и излязъл. По светлината на слънцето и по въздуха си личеше, че вече е късно. Том се стресна. Защо не го бяха събудили, защо не го бяха тормозили, докато стане, както винаги? Тази мисъл го изпълни с мрачни предчувствия. Само за пет минути той се облече и слезе долу – всичко го болеше и много му се спеше. Семейството все още беше на масата, но бяха свършили да закусват. Никой не го упрекна, но всички извърнаха очи от него. Цареше такова тежко мълчание, че хлад прониза сърцето на провинилия се. Той седна и се опита да се преструва на весел, ала напразно се мъчеше – никой не се усмихна, никой с нищичко не му откликна. Той също потъна в мълчание, а сърцето му слезе чак в петите.
След закуска леля му го отведе настрана и Том почти се зарадва от мисълта, че ще му се размине само с бой с пръчка. Обаче не стана така. Леля му се разплака и го попита как така е могъл да се измъкне и да разбие старото є сърце, а най-накрая му каза да прави каквото си ще – нека се погуби, нека трупа мъки връз побелялата є глава, докато я вкара в гроба, защото нямало никакъв смисъл да се мъчи с него. Това беше по-лошо и от хиляда удара с камшик – сега сърцето го болеше повече отколкото тялото. Той плака, моли за прошка, отново и отново обещаваше да се поправи и най-накрая получи опрощение, но усещаше, че не са му простили докрай и доверието към него е сериозно подкопано.
Излезе оттам толкова нещастен, че дори нямаше желание да си отмъсти на Сид, затова бързото бягство на последния през задния вход се оказа съвсем ненужно. Затътри се към училище мрачен и унил и си изяде боя с пръчки заедно с Джо Харпър за бягството предния ден. Но докато го биеха, той имаше вид на човек, чието сърце е измъчвано от много по-тежки неволи и такива дреболии изобщо не го засягат. После седна на мястото си, облакъти се на чина, подпря брадичка с ръце и се втренчи в стената с безучастния поглед на страдалец, достигнал предела на силите си. Лакътят му се опря в нещо твърдо. След много време той бавно, тъжно смени позата си и с въздишка взе предмета. Беше увит в хартия. Той я разгъна. Последва протяжна, дълбока, гигантска въздишка и сърцето му се разби. Това беше неговата пиринчена топка!
Последната сламка счупи гръбнака на камилата.

1Ако господин Харбисън имаше роб на име Бул, Том би го нарекъл “Харбисъновия Бул”, но ако така се казват синът му или кучето му, на тях им казват “Бул Харбисън” – бел. авт.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания