Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Приключенията на Том Сойер
Предговор
Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Глава 15
Глава 16
Глава 17
Глава 18
Глава 19
Глава 20
Глава 21
Глава 22
Глава 23
Глава 24
Глава 25
Глава 26
Глава 27
Глава 28
Глава 29
Глава 30
Глава 31
Глава 32
Глава 33
Глава 34
Глава 35
Заключение
  
Виж още:
Детска литература /Романи
Преводна художествена литература /Американска литература /Романи
Приключенията на Том Сойер
Автор:
Марк Твен

Глава 35

Читателят лесно ще се досети, че неочакваното богатство, споходило Том и Хък, предизвика голямо оживление в малкото градче Сейнт Питърсбърг. Такава грамадна сума, и то в злато, изглеждаше направо невероятна. Толкова много я обсъждаха, ламтяха за нея и я превъзнасяха, че всичкото това нездраво вълнение докара част от гражданството до умопомрачение. Всичките “обитавани от призраци” къщи в Сейнт Питърсбърг и околните градчета бяха разрушени греда по греда, а основите им – разкопани и претършувани за скрити съкровища. И то не само от момчета, а и от мъже, сред тях и солидни мъже, съвсем не мечтатели. Където и да се появяваха Том и Хък ги ухажваха, възхищаваха им се, зяпаха ги. Момчетата не помнеха думата им някога да е тежала толкова. Но сега се прехласваха по всяка тяхна думица и всички я повтаряха. Каквото и да стореха, то се смяташе за забележително, сякаш бяха загубили способността да вършат и казват обикновени неща. Нещо повече, започнаха да се ровят в миналото им и там откриха признаци на ярка оригиналност и забележителни дарби. Мeстният вестник публикува биографични очерци за тях.
Вдовицата Дъглас внесе парите на Хък в банка с шест процента лихва, а по молба на леля Поли съдия Тачър направи същото с парите на Том. Всяко момче сега разполагаше с направо баснословен доход: по един долар за всеки делничен ден и по половин долар в неделя. Точно толкова получаваше пасторът, по-точно не ги получаваше, а му ги обещаваха, но обикновено все не успяваше да ги събере. В онези скромни времена долар и четвърт на седмица бяха напълно достатъчни на едно момче за храна, квартира и образование, та даже и да се пооблече, да се поопере, едно-друго.
Съдия Тачър бе започнал изключително много да цени Том. Той казваше, че едно най-обикновено момче никога не би успяло да измъкне дъщеря му от пещерата. Когато Беки разказа строго поверително на баща си как Том бе изтърпял наказанието вместо нея, съдията видимо се трогна. И когато тя го помоли да прости на Том голямата лъжа, с която бе поел нейния бой върху своите плещи, съдията, разчувстван, заяви, че това е благородна, възвишена, великодушна лъжа – лъжа, достойна да влезе в историята с гордо вдигната глава редом с прославеното Признание на Джордж Вашингтон за брадвичката1! На Беки є се стори, че баща є никога не е изглеждал толкова висок и величествен, както тогава, когато, крачейки из стаята, тропна с крак и произнесе всичко това. Тя веднага хукна при Том да му разкаже.
Съдия Тачър се надяваше, че някой ден Том ще стане велик правник или пълководец. Той каза, че ще се погрижи Том да бъде приет в Националната военна академия, а после да запише право в най-добрия университет в страната, за да се подготви да упражнява всяка от тези професии, а може би и двете едновременно.
Богатството на Хък Фин и покровителството на вдовицата Дъглас въведоха и него в обществото, по-право зорлем го довлякоха там и го запокитиха в него и той страдаше непоносимо от това. Слугите на вдовицата го поддържаха чистичък и спретнат, сресан и изчеткан, а всяка вечер го караха да ляга в бездушно чисти чаршафи, без нито едно петънце или лекенце, което Хък да притисне до сърцето си и да припознае за свиден приятел. Трябваше да яде с нож и вилица, да използва салфетка, чаша и чиния, трябваше да си учи уроците, да ходи на църква и да говори така благоприлично, че думите му му се струваха страшно блудкави на вкус. Накъдето и да се обърнеше, решетките и оковите на цивилизацията сковаваха ръцете и краката му.
Три седмици той храбро търпя всички тези мъчения, но един ден изчезна безследно. Четирийсет и осем часа вдовицата го търси под дърво и камък, съсипана от тревоги. Обществото бе дълбоко обезпокоено – къде ли не го издирваха и дори претърсиха реката за мъртвото му тяло. Рано на третата сутрин Том Сойер бе споходен от мъдрата мисъл да надникне в празните бъчви край запустялата кланица и в една от тях намери беглеца. Хък бе преспал там, тъкмо бе закусил с огризките, които бе отмъкнал отнякъде, и сега се излежаваше и си пушеше лулата на спокойствие. Беше измърлян, рошав и облечен в същите вехтории, които му придаваха такъв живописен вид по времето, когато бе свободен и щастлив. Том го изкара навън, разказа му колко се тревожат за него и настоя да се прибере. Покоят и доволството изчезнаха от лицето на Хък и той доби печално изражение. После каза:
– Хич недей ми приказва, Том. Пробвах го, ама като не става, не става. Не е за мене тая работа, хич не съм свикнал така. Вдовицата е много добра с мен, много е мила, ама то на това издържа ли се! Аз поне не мога. Кара ме да ставам всяка сутрин по едно и също време, да се мия, като ме заскубят с тоя гребен, на нищо ме правят. Не ми дава да спя в бараката за дърва. Трябва да нося тия противни дрехи, дето просто ме задушават, Том – през тях като че изобщо не прониква въздух и са такива едни накипренки, ни да седнеш с тях, ни да легнеш, нито пък да се повъргаляш по земята. Не съм се пързалял по вратата на мазето от... чини ми се, че години минаха! Трябва да ходя на църква и там като седна, се потя от зор – мразя ги тия тъпи проповеди! Там, в църквата, не мога нито да ловя мухи, нито да дъвча тютюн. Дойде ли неделя, цял ден трябва да ходя с обувки! Вдовицата яде по звънец, ляга по звънец, става по звънец... всичко е толкоз ужасно редовно, че направо не се трае!
– Да, Хък, ама всички живеят така.
– Мен това пък какво ме засяга, Том? Аз не съм всички и това не мога да го търпя. Като вързан си – пълен ужас! Пък и храната идва толкова лесно, че направо ми е безинтересно да се наплюскам! За да отида на риба, трябва да питам, за да поплувам в реката, пак трябва да питам... да му се не види, за всичко трябва да питаш! И трябва да приказвам толкова прилично, че направо не ми се приказва... Та всеки ден се качвам на тавана и там тегля по няколко псувни, барем да усетя някакъв вкус в устата си, щото инак ще умра! Вдовицата не ми дава да пуша, не ми дава да крещя, не ми дава да се прозявам, нито да се протягам, нито пък да се почесвам пред хора... – и тук последва особено силен изблик на болка и гняв: – И мътните да го вземат, тя през цялото време се моли! Не съм виждал такава жена! Трябваше да се махна, Том... просто нямаше как. Пък и училището ще отвори, та ще трябва и там да ходя... Е, Том, това вече няма как да го изтрая. Виж какво, да си богат май изобщо не било такава блага работа. Само ядове и грижи, ядове и грижи, направо да ти се прииска да се гътнеш! А пък с тия дрехи ми е добре и в тая бъчва ми е добре, и вече никога няма да се разделя с тях. Том, ако не бяха ония пари, хич нямаше да си навлека такава беля! Хайде, вземи и моя дял и понякога ми давай по десет цента, ама не много често, щото хич не търпя да ми пада наготово, без да се бъхтя... и иди да помолиш вдовицата да не ме закача повече.
– Хък, нали знаеш, че не мога да го направя. Не е честно – и освен това, ако потърпиш още малко, накрая ще започне да ти харесва.
– Да ми харесва ли! Да бе – колкото ще ми хареса да се насадя върху гореща печка! Не, Том, не ща да бъда богат, не ща да живея в тия проклети задушни къщи. Аз обичам гората, реката, бъчвите и ще си стоя при тях. Дяволите да го вземат! Тъкмо си намерихме пушки и пещера и всичко нужно на едни разбойници и да вземе да се случи тая гламавщина и да развали всичко!
Том се възползва от случая и каза:
– Виж какво, Хък, богатството няма да ми попречи да стана разбойник.
– Тъй ли?! Божке, ама вярно ли, Том?
– Точно толкова вярно, колкото и че седя тук. Но, Хък, няма как да те вземем в бандата, ако не станеш порядъчен.
Радостта на Хък помръкна.
– Защо пък да не може, Том? Нали ме приехте за пират!
– Да, ама то е друго. Разбойниците са къде-къде по-издигнати от пиратите! В повечето страни те са от най-висшата аристокрация – херцози, графове и тем подобни.
– Том, нали винаги си ми бил приятел? Ти няма да ме зарежеш така, нали, Том? Кажи ми, че няма да ме зарежеш!
– Хък, никак не би ми се искало... ама какво ще кажат хората? Ето какво: “Пфу! Бандата на Том Сойер! Какви пропаднали типове има в нея!”. И ще го казват за теб, Хък. На теб това няма да ти хареса – нито пък на мен.
Хък се умълча, обзет от вътрешна борба. Най-сетне рече:
– Е, добре, ще се върна при вдовицата за още един месец, пък да видим дали ще издържа, но само ако ме приемеш в бандата си, Том!
– Добре, Хък, разбрахме се! Хайде да те водя, стари друже! Пък ще помоля вдовицата да не те стяга чак толкова.
– Ще я помолиш ли, Том? Ама наистина? Много хубаво! Ако малко ме поотпусне за най-мъчните работи, аз ще си пуша тайничко и ще си псувам тайничко и все някак ще издържа, защото инак ще се пръсна. Кога ще събереш бандата да станем разбойници?
– Ами веднага! Може още довечера да свикаме момчетата и да направим посвещението.
– Как го рече?
– Посвещение.
– Това пък какво е?
– Това значи да се закълнем, че ще се подкрепяме един друг и никога няма да издаваме тайните на бандата, дори и ако ни накълцат на парченца, и ще убием всеки, който оскърби някой от бандата, и не само него, ами и цялата му рода.
– Страшна работа... ей, страшна работа, Том!
– Страшна и още как! И тая клетва се полага в полунощ, на най-затънтеното и страшно място, което може да се намери... В къща с призраци е най-добре, ама вече всичките ги събориха.
– Карай да върви, но е хубаво, дето ще стане в полунощ.
– Да, така е. И трябва да се закълнем върху ковчег и да се подпишем с кръв.
– Ето това вече е нещо! Това е един милион пъти по-разкошно, отколкото да си пират! Тъй да бъде, Том, ще си живея у вдовицата, докато пукна, а пък ако стана прочут разбойник и всички заприказват за мен, току-виж се възгордяла, че ме е извадила от калта!

1 Става дума за прословутата история как на шест години Джордж Вашингтон отсякъл една череша с брадвичката си и после най-доблестно си признал.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания