Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Приключенията на Том Сойер
Предговор
Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Глава 15
Глава 16
Глава 17
Глава 18
Глава 19
Глава 20
Глава 21
Глава 22
Глава 23
Глава 24
Глава 25
Глава 26
Глава 27
Глава 28
Глава 29
Глава 30
Глава 31
Глава 32
Глава 33
Глава 34
Глава 35
Заключение
  
Виж още:
Детска литература /Романи
Преводна художествена литература /Американска литература /Романи
Приключенията на Том Сойер
Автор:
Марк Твен

Глава 25

В живота на всяко нормално момче идва време, когато го обзема бурно желание да тръгне да копае за скрити съкровища. Един ден това желание връхлетя и Том Сойер. Той тръгна да търси Джо Харпър, ала не го намери никакъв. После подири Бен Роджърс, но той беше отишъл за риба. Накрая се натъкна на Хък Фин Кървавата ръка. Хък откликна. Том го заведе на едно уединено място и му довери плана си. Хък се съгласи. Хък винаги бе готов да се включи във всяко начинание, което обещаваше забавления и не изискваше капитал, защото разполагаше със заплашително свръхизобилие от онова време, което в никакъв случай не е пари.
– Къде ще копаем? – попита Хък.
– О, къде ли не!
– Защо, навсякъде ли са заровени съкровища?
– Не, всъщност не са. Но може да са заровени на най-странни места, Хък – понякога на острови, понякога в изгнили сандъци под върха на някой клон на старо изсъхнало дърво, точно там, където сянката му пада в полунощ... но най-често са заровени в мазетата на къщи, обитавани от призраци.
– А кой ги заравя?
– Разбойниците, естествено, че кой друг? Да не мислиш, че директорите на неделното училище?
– Не знам. Ако аз имах съкровище, нямаше да го крия – щях да си го харча и живот да си живея.
– И аз също. Но разбойниците не правят така. Те винаги закопават съкровището в земята.
– И после не идват ли да си го вземат?
– Не – все си мислят да идат, обаче после забравят знаците или пък умират. Както и да е, съкровищата лежат дълго време в земята и затова ръждясват. После някой намира стар, пожълтял лист, на който е написано как да намериш знаците – и трябва да разшифроваш написаното поне седмица, защото е цялото в драскулки и хейроглифи.
– Хейро... как го рече?
– Хейроглифи – едни такива като картинки, нали се сещаш, дето ужким не значат нищо.
– Ти имаш ли такъв лист, Том?
– Нямам.
– Тогава как ще намериш знаците?
– На мен знаци не ми трябват. Съкровищата винаги ги заравят под къщи с призраци или пък на остров, или под сухо дърво със стърчащ клон. Ние пообходихме Джаксъновия остров и някой ден може пак да го пообходим. А край потока Стил Хауз има една стара запустяла къща, пък и е пълно с изсъхнали дървета, направо гъмжи от тях.
– И под всички ли има съкровища?
– Ех, ама го каза! Много ясно, че не!
– Как тогава ще познаеш под кое дърво да копаеш?
– Ще копая под всичките!
– Ама, Том, така има да си копаме цяло лято!
– Е, и какво от това? Ами ако намериш гърне от месинг със сто долара в него, целите почернели и ръждясали, или пък прогнил сандък, пълен с диаманти, как ще ти се стори, а?
Очите на Хък засияха.
– Уха, тъкмо работа за мен! Ти на мен ми дай стоте долара, не ти ги ща диамантите!
– Добре, но бас ловя, че и диамантите няма да изхвърлиш. Някои от тях струват по двайсет долара парчето и няма такъв, дето да не струва поне долар.
– Стига бе! Така ли?
– Тъй то, това всеки ще ти го каже. Ти не си ли виждал диамант, Хък?
– Не съм, доколкото си спомням.
– Кралете ги имат с камари.
– Ама аз крале не познавам, Том.
– То се знае, че не познаваш. Но ако заминеш за Европа, там тия са цяла сюрия и направо се прескачат.
– Ама те скачат ли?
– Да скачат? Бабината ти трънкина! Не скачат, то е ясно.
– Ами защо тогава разправяш, че скачат?
– Да му се не види, исках да кажа само, че ще ги видиш, без да скачат, разбира се, че защо им е да скачат? Исках да кажа, че само ще ги видиш... пръснати навсякъде, нали се сещаш, там бъка от тях. Като онзи стар гърбушко Ричард.
– Ричард ли? А как му е фамилията?
– Не е имал фамилия. Кралете имат само малки имена.
– Ама как така?
– Нямат, да знаеш.
– Е, щом така им харесва, Том, тяхна си работа. Обаче аз не искам да бъда крал и да си имам само малко име като някой негър. Ама, я ми кажи къде ще копаем най-първо?
– Право да си кажа, не знам. Да вземем да пробваме старото дърво с изсъхналия клон на хълма от другата страна на потока Стил Хауз?
– Бива.
И така, те намериха отнякъде една нащърбена кирка и лопата и поеха по дългия цели три мили път. Пристигнаха запотени и задъхани и се проснаха в сянката на един бряст наблизо, за да си починат и да попушат.
– Това ми харесва – рече Том.
– И на мен.
– Хък, ами ако намерим тук съкровище, ти какво ще правиш с твоя дял?
– Ами всеки ден ще ям сладкиш и ще пия газирано, и ще ходя на всеки цирк, който дойде. Бас ловя, че ще си изкарам много весело!
– А нищичко ли няма да спестиш?
– Да пестя ли? Ама защо?
– Ами за да има с какво да живееш по-нататък.
– О, така хич няма да стане. Някой ден татко ще се върне в този град и ще докопа парите, ако не побързам да ги изхарча. И, да ти кажа, бързо-бързо ще ги потроши! А ти какво ще правиш с твоя дял, Том?
– Ще си купя нов барабан и съвсем истински меч, и червена вратовръзка, и малък булдог, и ще се оженя.
– Ще се ожениш ли?
– Точно така.
– Леле, Том... ти нещо си се побъркал.
– Почакай и ще видиш.
– Това ще е най-голямата глупост, дето можеш да я свършиш. Погледни татко и майка. Само побоища! Тия двамата по цял ден се биеха. Много добре си го спомням.
– Не винаги е така. Момичето, за което смятам да се оженя, не е от тия, дето се бият.
– Том, те всичките са еднакви, да ти кажа. Всичките се дърлят! По-добре ще е да си помислиш хубавичко. Казвам ти, помисли си. Как се казва туй моме?
– Тя не е моме, тя е момиче!
– Все тая, да ти кажа, едни казват моме, други момиче, ама то е все едно и също. Както и да е, как є е името, Том?
– Ще ти кажа някой път, ама не сега.
– Добре, тъй да е. Само че ако се ожениш, аз ще бъда ужасно самотен.
– Не, няма. Ще дойдеш да живееш при мен. А сега стига си се мотал, ами да вървим да копаем!
Половин час те копаха здраво, с пот на чело. Резултат – никакъв. Хвърлиха още половин час труд и пак нищо. Хък рече:
– Винаги ли заравят съкровищата толкова надълбоко?
– Понякога... не винаги. Обикновено не. Сигурно не сме уцелили точното място.
Избраха си ново място и отново започнаха да копаят. Работата вече не им спореше чак толкова, но те все пак напредваха. Известно време копаха мълчаливо. Най-сетне Хък се подпря на лопатата, избърса с ръкав избилите на челото му капки пот и каза:
– Като изкопаем това тук, къде ще копаем после?
– Какво ще кажеш да пробваме под старото дърво на хълма Кардиф, точно зад къщата на вдовицата?
– Според мен мястото е добро. Но вдовицата няма ли да ни го вземе, Том? Нали е на нейна земя!
– Тя да го вземе! Нека се опита, ако иска! Който намери скрито съкровище, негово си е. Няма значение на чия земя е изровено.
Така ставаше. Работата продължи. След време Хък се обади:
– Мътните да го вземат, пак не сме уцелили мястото. Ти как мислиш?
– Много странна работа, Хък. Изобщо не разбирам. Понякога се намесват вещиците. Сигурно и сега ни се бъркат.
– Хайде бе! Вещиците нищо не могат да направят през деня!
– Вярно, не бях се сетил. О, разбрах каква била работата! Ама че сме глупаци! Трябва да разберем къде пада сянката на клона в полунощ – там трябва да копаем!
– Ох, пусто да остане, толкова се бъхтихме за нищо! А пък сега, да го вземат дяволите, ще трябва да идваме и през нощта! А пък е много далече! Ти ще успееш ли да се измъкнеш?
– И още как! И то трябва да го свършим още тази нощ, защото ако някой друг види дупките, веднага ще разбере какво става тук и ще изрови съкровището!
– Тогава ще дойда довечера и ще ти измяукам.
– Добре. Хайде да скрием сечивата в храстите.
Същата нощ момчетата се върнаха на мястото кажи-речи по уреченото време. Седяха в мрака и чакаха. Мястото бе пусто, а времето по отколешна традиция бе смятано за най-страшното. Духове шептяха сред шумолящите листа, в тъмните кътчета се спотайваха призраци, в далечината се носеше гърлен кучешки вой, бухал му откликваше с гробовния си глас. Всички тези страхотии вдъхваха боязън у момчетата и затова те почти не разговаряха. По някое време прецениха, че трябва да е станало дванайсет. Отбелязаха къде пада сянката и се заловиха да копаят. Надеждите им се съживиха. Ставаше им все по-интересно и затова и усърдието им нарастваше все повече. Дупката ставаше все по-дълбока и по-дълбока, ала всеки път, когато сърцата им подскачаха, щом чуеха, че кирката се удря в нещо, отново ги спохождаше разочарование. Оказваше се, че това е само камък или някакъв корен. Най-сетне Том каза:
– Няма смисъл, Хък, пак сме сбъркали.
– Да, ама няма как да сме сбъркали! Засякохме сянката съвсем точно!
– Знам, обаче има и друго.
– Ама какво?
– Ние налучкахме часа. Може да е било по-рано или по-късно.
Хък пусна лопатата.
– Така си е – рече той. – Тъкмо това ни обърква работата. Ще трябва да се откажем. Никога не можем да определим точно колко е часът, пък и тука си е страшничко, навсякъде гъмжи от вещици и призраци. През цялото време усещам, че има нещо зад гърба ми и ме е страх да се обърна, защото отпред може да има и други, които само това чакат. Откакто съм дошъл тук, не спряха да ме лазят тръпки.
– Хък, и с мен е горе-долу същото. Те почти винаги заравят под дърветата заедно със съкровището и мъртвец, за да го пази.
– Леле Божке!
– Да, точно така правят. Все така съм чувал.
– Том, хич не ща да си имам работа с умрели хора. Човек си дири белята с тях.
– И на мен не ми се ще да ги разбутваме. Ами ако този тук вземе, че си подаде черепа от земята и каже нещо?
– Том, недей! Много ме е страх!
– Така си е, Хък, и на мен хич не ми е спокойно!
– Знаеш ли, Том – давай да се махаме от това място и да се пробваме другаде.
– Да, по-добре да се измитаме.
– Ама къде ще отидем?
Том се замисли и накрая рече:
– В къщата с призраците, ето къде!
– Да му се не види, Том, хич не обичам къщи с призраци! Че те, призраците, са много по-лоши от умрелите. Умрелите може и да приказват, ама не ти се носят насам-натам, увити в бял саван, като не гледаш, и не ти надничат изведнъж през рамото и не скърцат със зъби като призраците. Том, аз такива работи не търпя – и никой не ги търпи.
– Да, Хък, обаче призраците се разкарват само нощем. През деня няма как да ни попречат да копаем.
– Така си е. Ама ти много добре знаеш, че хората не припарват до тая къща нито денем, нито нощем.
– Това е само защото хората не обичат да ходят там, където е убит човек. Но около тази къща не са виждали нищо, освен през нощта – само някакви сини светлинки трепкали в прозорците, ама нормални призраци няма.
– Том, като видиш да трепка синя светлинка, можеш да се обзаложиш, че съвсем наблизо има и призрак. То си се знае. Щото никой друг освен призраците не си свети с тях.
– Да, прав си. Ама призраците не излизат денем, така че защо да ни е страх?
– Добре, ще пробваме в къщата с призраците, щом казваш, но според мен си играем с огъня.
Те вече бяха започнали да се спускат по хълма. Там долу, сред огряната от лунна светлина долина, се издигаше къщата “с призраците”, съвсем усамотена. Оградата є отдавна бе изкъртена, стъпалата пред вратата бяха обрасли с гъсти бурени, коминът бе срутен, черчеветата на прозорците – откъртени, а единият ъгъл на покрива беше хлътнал навътре. Момчетата дълго я съзерцаваха и почти очакваха да мярнат синя светлинка в прозореца, а после, разговаряйки шепнешком, както подобаваше на времето и обстоятелствата, отбиха надясно и я заобико-
лиха отдалече. После поеха към дома през гората, обрасла оттатъшния склон на хълма Кардиф.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания