Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Приключенията на Том Сойер
Предговор
Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Глава 15
Глава 16
Глава 17
Глава 18
Глава 19
Глава 20
Глава 21
Глава 22
Глава 23
Глава 24
Глава 25
Глава 26
Глава 27
Глава 28
Глава 29
Глава 30
Глава 31
Глава 32
Глава 33
Глава 34
Глава 35
Заключение
  
Виж още:
Детска литература /Романи
Преводна художествена литература /Американска литература /Романи
Приключенията на Том Сойер
Автор:
Марк Твен

Глава 23

Най-сетне сънливата атмосфера на градчето се раздвижи, и то бурно: определиха датата на процеса за убийството. Това незабавно стана единствената тема за разговори в целия град. Том не можеше да избяга от нея. При всяко споменаване на убийството сърцето му се свиваше, защото гузната му съвест и страховете му внушаваха, че нарочно подмятат тези забележки, за да стигнат до слуха му и така го “проверят”. Не проумяваше как биха могли да заподозрат, че той поназнайва нещичко за убийството, ала въпреки това всичките тези клюки много го притесняваха. Непрекъснато го лазеха студени тръпки. Той замъкна Хък на едно закътано местенце, за да си поприказват – ако развържеше езика си поне за мъничко, за да сподели тежкото бреме с друг страдалец, щеше да му поолекне. Но най-вече искаше да се увери, че Хък не се е издал.
– Хък, казал ли си на някого за... онова?
– За кое?
– Знаеш за кое.
– Аха... то е ясно, че не съм.
– Нито думица?
– Да пукна, ако съм казал и думица! Защо питаш?
– Страх ме е.
– Абе, Том Сойер, ние и два дни нямаше да преживеем, ако онова излезе наяве! Много добре го знаеш.
На Том му поолекна. Той помълча, а после попита:
– Хък, нали никой не може да те накара да се издадеш?
– Да ме накара ли? То, ако исках оня мелез да ме удави в реката, сигурно щяха да ме накарат да се издам. Ама иначе няма как да стане.
– Значи всичко е наред. Стига да си траем, нищо лошо няма да ни се случи. Но хайде да се закълнем пак за по-сигурно.
– Хайде.
И те дадоха нова страшна тържествена клетва.
– Какво разправят хората, Хък? На какво ли не се наслушах.
– Какво разправят ли? През цялото време повтарят: Мъф Потър, Мъф Потър, Мъф Потър. Постоянно ме избива пот от това – ще ми се да се скрия някъде.
И с мен е същото! Свършено е с Мъф Потър. Не ти ли дожалява понякога за него?
– През цялото време ми е жал! Нищо и никакъв човечец, ама никога на никого не е сторил нищо лошо. Хване някоя рибка, колкото да изкара някой грош да се накърка, и това е. И само се шляе без работа, ама то това всички го правим или поне повечето хора, разни проповедници и тем подобни. Но иначе си е добър – веднъж ми даде половин риба, макар че нямаше да стигне за двама, пък и много пъти се е застъпвал за мен, когато не ми е вървяло.
– Хък, на мен ми е поправял хвърчилата и е връзвал кукички на въдицата ми. Много ми се иска да можехме да го измъкнем.
– Ох, леле! Няма как да го измъкнем, Том. Пък и полза никаква – те пак ще го хванат.
– Да, така си е. Ама ми е гадно, като ги слушам какви противни работи говорят за него, а пък той не го е направил... онова, де!
– И на мен, Том. Господи, чувам, че разправят, че по-кръвожаден злодей от него нямало в тази страна и се чудят как така досега не са го обесили!
– Да, през цялото време все така приказват. Чувал съм ги да казват, че ако го пуснат на свобода, щели да го линчуват.
– И ще го линчуват като нищо!
Момчетата разговаряха дълго, но това не им донесе утеха. Щом започна да се мръква, те се завъртяха около малкия уединен затвор може би със смътната надежда, че ще се случи нещо, което ще разреши затрудненията им. Ала нищичко не се случи – май нито един ангел или фея не го беше грижа за злополучния затворник.
Момчетата направиха същото, каквото неведнъж досега бяха правили – подадоха на Потър през решетката на прозорчето малко тютюн и кибрит. Килията му беше на приземния етаж, а пазач нямаше.
Досега неговата благодарност за тези малки дарове винаги смущаваше съвестта им, но този път тя ги загриза още по-силно. Почувстваха се като последните страхливци и предатели, когато Потър рече:
– Много сте добри с мен, момчета – по-добри от всички в този град! И аз няма да го забравя, няма! Често си викам, абе, викам си, едно време поправях хвърчилата на всички момчета и други работи правех за тях. Показвах им къде е най-добре да се лови риба и гледах с всички да съм приятел, а сега, когато старият Мъф изпадна в беда, всички го забравиха. Но не и Том, нито пък Хък! Не, те не го забравиха, викам си аз, и той също няма да ги забрави. Да, момчета, ужасно нещо сторих, ама бях пиян и хич не бях на себе си... само заради това стана... и сега ще увисна на бесилката, и така и трябва! Така трябва, пък е и най-добре... поне така се надявам. Е, хайде да не говорим за това. Не ща да ви натъжавам – вие сте ми приятели. Ама само искам да ви кажа, никога недейте се напива – така няма да попаднете тук. Я застанете малко по-нататък, на запад... ето така. Голяма утеха е за човек в такава беда да вижда приятелски лица, а пък тука никой не идва освен вас. Добри приятелски лица... добри приятелски лица. Хайде, единият да се качи на гърба на другия, че да мога да ги докосна... Ха така. Дайте да си стиснем ръцете – вашите ще се проврат през решетката, ама моята е твърде дебела. Малки, слабички ръчички... ама те страшно много помогнаха на Мъф Потър и още щяха да му помогнат, стига да можеха.
Том се прибра нещастен и сънищата, които сънува тази нощ, бяха пълни с всякакви ужаси. На другия ден и на по-другия той все се навърташе около съда, привличан от почти неустоим порив да влезе, ала с мъка се удържаше да стои навън. И с Хък беше същото. Те старателно се избягваха един друг. Всеки от тях от време на време се отдалечаваше, но едно и също зловещо очарование отново и отново ги връщаше там. Когато зяпачите излизаха от съда, Том наостряше уши, но новините неизменно бяха печални: примката все по-безмилостно се затягаше около клетия Потър. На втория ден, привечер, из града се разнесе мълвата, че показанията на Индианеца Джо са твърди и непоклатими и няма никакво съмнение каква ще е присъдата.
Същата вечер Том остана навън до късно и се прибра през прозореца. Беше ужасно развълнуван и се въртя в леглото с часове, докато заспи. На другата сутрин целият град се стече в съда, защото бе дошъл големият ден. В препълнената зала имаше горе долу по равно зрители и от двата пола. След дълго изчакване съдебните заседатели влязоха и заеха местата си. Скоро доведоха и Мъф Потър – пребледнял и измършавял, смирен и изгубил всякаква надежда. Беше окован и го настаниха на място, където всички любопитни очи можеха да го зяпат. Не по-малко биеше на очи и Индианеца Джо, невъзмутим както винаги. Последва нова пауза, а после дойде съдията и шерифът обяви процеса за открит. Последва обичайното шушукане между адвокатите и събиране на разни книжа. Тези подробности и всичкото протакане нагнетяваха очакването колкото внушително, толкова и завладяващо.
Призоваха свидетел, който бе заварил Мъф Потър да се мие в потока рано-рано на същата сутрин, когато откриха убийството. Той каза и че Мъф Потър побързал да избяга. След като му зададе още няколко въпроса, прокурорът се обърна към защитника:
– Ваш ред е да разпитате свидетеля.
Затворникът вдигна очи, но отново сведе глава, когато адвокатът му заяви:
– Нямам никакви въпроси.
Следващият свидетел потвърди, че ножът е намерен до трупа. Прокурорът се обърна към защитника:
– Ваш ред е да зададете въпроси на свидетеля.
– Нямам въпроси към него – отвърна адвокатът на Мъф Потър.
Третият свидетел се закле, че често е виждал същия нож в ръцете на Мъф Потър.
– Ваш ред е да разпитате свидетеля.
Адвокатът на Потър и този път отказа да го разпита. По лицата на публиката започна да се изписва досада. Този адвокат да не би да смяташе да прахоса живота на своя клиент, без да направи ни най-малко усилие да го спаси?
Още няколко свидетели дадоха показания за гузното държание на Потър на местопрестъплението, което показвало, че той е виновният. Тях също ги оставиха да напуснат, без да бъдат подлагани на кръстосан разпит.
Злощастните събития, случили се на гробището онази сутрин, които всички присъстващи си спомняха толкова добре, бяха изложени до най-малка подробност от надеждните свидетели, но адвокатът на Потър така и не пожела да разпита нито един от тях. Публиката недоумяваше и недоволстваше, което се изрази в мърморене и съдията бе принуден да я порицае.
След това прокурорът заяви:
– Според дадените под клетва показания на граждани, чиято правдивост не попада под никакво съмнение, ние установихме, че ужасното престъпление несъмнено е извършено от нещастника, седящ на подсъдимата скамейка. Призоваваме съдебните заседатели да се изкажат.
Стенание се изтръгна от бедния Потър, той скри лицето си с шепи и се заклатушка лекичко напред-назад, а в съда надвисна мъчителна тишина. Много от мъжете се развълнуваха, а жените се разплакаха от състрадание. Тогава защитникът стана и се обърна към съдията:
– Многоуважаеми господин съдия, в началото на този процес ние заявихме намерението си да докажем, че нашият клиент е извършил тази страшна простъпка под влиянието на пълен делириум, предизвикан от пиянство, затова не може да носи никаква отговорност. Ала променихме мнението си и няма да поддържаме този довод.
После се обърна към разсилния:
– Извикайте Томас Сойер!
Всички лица в съда, без да изключваме и лицето на Потър, добиха слисано изражение. Всички очи се впериха с любопитство и почуда в Том, когато той стана и зае свидетелското място. Момчето изглеждаше много объркано, защото умираше от страх. Накараха го да положи клетва.
– Томас Сойер, къде беше на седемнайсети юни около полунощ?

Том погледна към желязното лице на Индианеца Джо и езикът му отказа да го слуша. Зрителите бяха притаили дъх, ала думите не можеха да излязат от устата му. След малко обаче момчето се поокопити – колкото да промълви така, че поне най-близкостоящите да го чуят:
– На гробището.
– Моля, малко по-силно. Не се страхувай. Значи си бил...
– На гробището.
По лицето на Индианеца Джо трепна презрителна усмивка.
– Близо ли беше до гроба на стария Хос Уилямс?
– Да, сър.
– Говори малко по-силно, моля те. Колко близо?
– Толкова, колкото до вас сега.
– Скрил ли се беше или не?
– Скрил се бях.
– Къде?
– Зад брястовете близо до гроба.
Индианеца Джо едва забележимо трепна.
– Имаше ли някой с теб?
– Да, сър. Бях там с...
– Чакай... чакай малко. Няма нужда да споменаваш с кого си бил там. Ще го извикаме, когато му дойде времето. Носеше ли нещо със себе си?
Том се поколеба. Изглеждаше смутен.
– Говори, момчето ми... Не се стеснявай. Истината винаги трябва да се уважава. Какво носеше там?
– Ами... само... ъъ... една умряла котка.
Публиката се развесели и съдията удари по звънеца.
– Ще представим на съда скелета на тази котка. А сега, моето момче, разкажи ни как стана всичко – с твои собствени думи. Не прескачай нищо и не се страхувай.
Том започна – отначало колебливо, но колкото повече навлизаше в темата, толкова по-свободно излизаха думите от устата му. След малко всички звуци утихнаха и остана да се чува само неговият глас. Всички очи бяха втренчени в него. С разтворени уста, притаила дъх, публиката жадно ловеше думите му и, погълната от зловещото очарование на разказа, не забелязваше как минава времето. Напрежението стигна върха си, когато момчето каза:
– И когато докторът замахна с дъската и събори Мъф Потър, Индианеца Джо скочи с ножа и...
Тряс! Бърз като светкавица, метисът се метна към прозореца, разбута онези, които се мъчеха
да го задържат, и изчезна!

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания