Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Приключенията на Том Сойер
Предговор
Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Глава 15
Глава 16
Глава 17
Глава 18
Глава 19
Глава 20
Глава 21
Глава 22
Глава 23
Глава 24
Глава 25
Глава 26
Глава 27
Глава 28
Глава 29
Глава 30
Глава 31
Глава 32
Глава 33
Глава 34
Глава 35
Заключение
  
Виж още:
Детска литература /Романи
Преводна художествена литература /Американска литература /Романи
Приключенията на Том Сойер
Автор:
Марк Твен

Глава 31

А сега да се върнем при Том и Беки и да видим как прекараха на пикника. Отначало те обикаляха по мрачните коридори заедно с останалите и оглеждаха добре познатите чудеса на пещерата, носещи едни такива натруфени имена като“Приемната”, “Катедралата”, “Дворецът на Аладин” и тъй нататък. Скоро се заиграха на криеница. Том и Беки се включиха с въодушевление, но после играта започна да им поомръзва. Тогава те тръгнаха по една криволичеща галерия, като държаха високо свещите си и се опитваха да разчетат сложната плетеница от имена, дати, пощенски адреси и изречения, изписани с дим от свещ, която покриваше скалните стени. Както си вървяха и си приказваха, те изобщо не забелязаха, че са навлезли в онази част на пещерата, където нямаше надписи. Изписаха собствените си имена под един надвиснал скален перваз и продължиха нататък. Скоро стигнаха на едно място, където струйка вода, която се стичаше по една скална издатина и носеше варовикова утайка, в продължение на дълги векове бе образувала от лъскав, нетленен камък същинска Ниагара от дипли и дантели. Том, какъвто си беше дребничък, се промъкна отзад и я освети със свещ, за да є се наслади Беки. Там откри, че зад водопада имаше нещо като естествена стълба, вмъкната натясно между две стени, и незабавно го обзе откривателска страст. Беки откликна на призива му, те оставиха с дима от свещта белег, за да не объркат после пътя, и тръгнаха на експедиция. Криволичеха насам и натам, навлизаха все по-навътре в тайните дълбини на пещерата. Нарисуваха още един знак и се впуснаха да търсят нови чудеса, за които да разказват после на горната земя. На едно място откриха просторна зала, от чийто свод се спускаха многобройни лъскави сталактити, дълги и дебели колкото човешки крак. Обиколиха я цялата, изпаднали във възхищение и почуда, а после тръгнаха по един от множеството излизащи от нея коридори. Той бързо ги отведе до омаен извор, чието корито бе украсено с блещукащи като скреж кристали. Изворът се намираше сред пещерна зала, чиито стени се подпираха на многобройни фантастични колони, оформили се при съединяването на сталактити и сталагмити в резултат на неспирното капене на водата векове наред. Под покрива висяха огромни кълба от прилепи – хиляди в едно кълбо. Светлината ги стресна и те литнаха надолу със стотици, като пищяха и сърдито налитаха на свещите. Том познаваше навиците им и знаеше каква опасност крие това. Той стисна ръката на Беки и бързо я дръпна в първия изпречил им се коридор. И тъкмо навреме, защото един прилеп угаси с крилото си свещта на Беки точно когато тя излизаше от пещерата. Прилепите дълго преследваха децата, ала бегълците се мушваха във всеки изпречил им се нов коридор и най-сетне се отърваха от опасните твари. Скоро Том намери подземно езеро, чиито мъгляви очертания се простираха толкова надалеч, че се губеха в тъмното. Искаше да изследва бреговете му, но реши, че е най-добре първо да седнат и да си починат. Чак сега дълбоката тишина, царяща в подземието, притисна с лепкавата си длан душите на децата.

– Аз изобщо не забелязах, но май от много отдавна не сме чували гласовете на другите – каза Беки.
– Като се замисля, Беки, ние сме много по-надълбоко под тях... и не зная колко сме се отдалечили – на север, на юг, на изток или знам ли накъде. Тук не можем да ги чуем.
Беки се уплаши.
– Чудя се от колко време сме тук долу, Том? По-добре да се връщаме.
– Да, и аз така мисля. Сигурно ще е най-добре.
– Ще можеш ли да намериш пътя, Том? На мен всичко ми е като някаква заплетена главоблъсканица.
– Според мен, ще мога да го намеря... ама тия прилепи! Ако ни изгасят свещите, лошо ни се пише. Хайде да се опитаме да намерим друг път, та да не минаваме оттам.
– Добре. Но дано не се загубим. Би било ужасно! – и момичето потръпна при мисълта какви страхотии можеха да ги сполетят.
Тръгнаха по един коридор. Дълго вървяха по него в мълчание, като оглеждаха всяко ново разклонение – дали пък няма да им се стори познато? Но всички до едно им бяха непознати. Всеки път, когато Том ги оглеждаше, Беки наблюдаваше лицето му за някакъв насърчаващ признак, а той казваше весело:
– О, всичко е наред. Не е този, но скоро ще го намерим!
Ала с всеки пореден неуспех той все повече и повече падаше духом и накрая започна да свърва накъдето завари с отчаяната надежда, че ще се натъкне на пътя, който им трябваше. Все така повтаряше, че всичко било наред, но сърцето му бе натежало като олово от ужас и затова думите звучаха не звънливо, а глухо, сякаш казваше “Всичко е загубено!”. Беки се притискаше до него, обзета от мъчителен страх, и с всички сили се мъчеше да сдържа напиращите в очите є сълзи, ала те бликаха. Най-сетне тя каза:
– О, Том, зарежи ги прилепите, хайде да се върнем по онзи път! Тук все повече и повече се объркваме!
– Слушай! – отвърна є той.
Дълбока тишина – толкова дълбока, че те чуваха собственото си дишане. Том се провикна. Викът му отекна по празните галерии и стихна в далечината – слаб звук, подобен на присмехулен смях.
– О, Том, недей да викаш повече, много е страшно! – възкликна Беки.
– Страшно е, Беки, но по-добре да викам – току-виж ни чуят. – И той се провикна пак.
Това “току-виж” внушаваше още по-вледеняващ ужас от призрачния смях, защото бе признание за попарени надежди. Децата стояха неподвижно и се ослушваха, ала напразно. Том веднага тръгна обратно, като ускори крачка. Чак след време нерешителната му походката разкри на Беки още един ужасяващ факт – той не можеше да намери обратния път!
– О, Том, ти не остави никакви знаци!
– Какъв глупак съм, Беки! Какъв глупак! Изобщо не се сетих, че може да поискаме да се върнем! Не... не мога да намеря пътя. Всичко е толкова объркано.
Том, Том, ние сме загубени! Загубени сме! Никога няма да излезем от това ужасно място! О, защо трябваше да се отделяме от другите!
Тя се отпусна на земята и избухна в такива неистови ридания, че Том се ужаси да не би тя да умре или да изгуби ума си! Той седна до нея и я прегърна. Тя зарови лице в гърдите му, притисна се до него и заизлива целия си ужас, всичките си напразни съжаления, а далечното ехо ги превръщаше в жлъчен смях. Том я молеше да не губи надежда, ала тя каза, че няма вече сили. Той започна да се обвинява и да проклина сам себе си, че я е докарал до такова нещастие. Това є подейства по-добре. Тя каза, че ще се опита да възвърне надеждите си, че ще стане и ще го последва навсякъде, стига да престане да говори така. Защото той не бил по-виновен от нея самата, каза тя.
И те тръгнаха отново, безцелно, съвсем напосоки – друго не им оставаше, освен да вървят и да не спират. Отначало надеждата като че възкръсна – не че имаше причина, но тя, надеждата си е такава: възражда се отново и отново, докато годините и натрупаните поражения все още не са пресушили извора.
Малко по-късно Том взе свещта на Беки и я угаси. Тази пестеливост означаваше много! Нямаше нужда от думи. Беки разбра и надеждите є отново угаснаха. Тя знаеше, че Том има цяла свещ и още три-четири угарки в джобовете, ала трябваше да пести.
Лека-полека и умората започна да се обажда. Децата се опитваха да не є обръщат внимание, защото мисълта да седнат тук бе ужасна – времето бе станало твърде ценно. Като се движеха в някаква посока, в каквато и да е посока, те все пак напредваха и това можеше да доведе до нещо. Но седнеха ли, това означаваше, че сами викат смъртта и є спестяват гонитбата.
Най-сетне нежните крачета на Беки отказаха да я носят по-нататък. Тя седна. Том се отпусна до нея и те заговориха за дома, за приятелите си там, за меките легла и най-вече за светлината! Беки се разплака и Том се помъчи да намери с какво да я утеши, ала всичките му окуражителни думи вече се бяха изхабили от повтаряне и звучаха като подигравки. Беки бе толкова изтощена, че задряма. Том се зарадва. Той седеше, гледаше изпитото є лице и виждаше как постепенно чертите му се изглаждат под влиянието на хубавите сънища. След време то се озари от усмивка, която се задържа на устните є. Спокойното лице имаше целебно въздействие и върху неговата душа. Умът му започна да блуждае из отдавна отминали времена и сладки спомени. Той се бе унесъл в мисли, когато Беки се събуди и се засмя безгрижно, ала смехът замръзна на устните є и последва стон.
– О, как съм могла да заспя! Иска ми се никога вече да не се събудя! Не! Не е вярно, Том! Не ме гледай така. Няма повече да говоря така!
– Радвам се, че поспа, Беки – сега си отпочинала и ще намерим обратния път.
– Да, Том, можем да опитаме... Но каква прекрасна страна сънувах! Струва ми се, че сме се запътили към нея.
– Може би не отиваме точно там... Горе главата, Беки! Хайде да опитаме пак!
Те станаха и поеха по пътя си, хванати за ръце, ала загубили всякаква надежда. Опитаха се да преценят откога са в пещерата, но им се струваше, че са минали дни и седмици, а беше съвсем ясно, че това е невъзможно, защото свещите им още не бяха догорели. Много време след това – точно колко, не можеха да кажат – Том каза, че трябва да стъпват тихо и да се ослушват за капеща вода – трябваше да намерят извор. Скоро намериха един и Том каза, че е време да си починат пак. И двамата бяха смъртно изтощени, ала Беки каза, че би могла да повърви още малко. За нейно учудване Том не се съгласи. Тя не го разбираше. Седнаха и Том залепи с малко глина свещта си на стената пред тях. Скоро те потънаха в мисли и известно време никой не продума. После Беки наруши мълчанието:
– Том, много съм гладна!
Том извади нещо от джоба си.
– Помниш ли това? – попита той.
Беки се усмихна едва-едва.
– Това е нашият сватбен сладкиш, Том.
– Да... ех, де да беше голям колкото бъчва, защото нямаме нищо друго за ядене!
– Запазих парчето от пикника, за да го сложим под възглавниците си и аз да те сънувам, Том – както правят възрастните със своите сватбени сладкиши. Но това ще е последният ни...
Тя не довърши изречението. Том раздели сладкиша и Беки изяде своето парче с охота, докато Том едва гризеше. Студена вода имаше в изобилие – с нея завършиха своя пир. След малко Беки предложи да тръгнат отново. Том мълчеше. После каза:
– Беки, ако ти кажа нещо, ще можеш ли да го понесеш?
Лицето є пребледня, но тя реши, че ще може.
– Ами, Беки... трябва да останем тук, където има вода за пиене. Тази угарка е последната ни свещ!
Сълзите и риданията на Беки се отприщиха. Том се мъчеше да я утеши, ала напразно. Най-сетне Беки каза:
– Том!
– Кажи, Беки?
– Другите ще разберат, че ни няма и ще тръгнат да ни търсят!
– Да! Непременно ще ни потърсят!
– Може би вече са тръгнали, Том!
– Навярно. Дано е така.
– Кога ли ще открият, че ни няма?
– Сигурно като се качат на парахода.
– Том, тогава вече ще е тъмно. Дали ще забележат, че ни няма?
– Не знам. Но във всеки случай майка ти ще разбере, че те няма веднага щом се приберат.
По уплашения поглед на Беки Том се досети, че е сгафил. Нали тази вечер Беки нямаше да се прибира! Децата притихнаха и се замислиха. След миг Беки отново избухна в плач и Том разбра, че и тя се бе сетила за същото като него – че сигурно госпожа Тачър ще открие чак в неделя преди обяд, че Беки не е нощувала у госпожа Харпър.
Децата впериха очи в парченцето свещ и го наблюдаваха как бавно и безмилостно се стапя. Най-сетне остана само късичко парче фитил. Видяха как слабият пламък се издигна, спадна, изкачи се по тънката струйка дим, затрептя за миг на върха є и после се възцари ужасът на непрогледния мрак!
Колко време мина след това, докато Беки се усети, че плаче в прегръдките на Том, никой не можеше да каже. Знаеха само, че ужасно дълго време, както им се стори, двамата са спали мъртвешки сън и щом се събудиха, нещастията отново ги връхлетяха. Том каза, че може би е неделя... не, може би понеделник. Опита се да разговори Беки, но тя бе напълно смазана от мъка и всичките є надежди бяха рухнали. Том каза, че навярно отдавна са разбрали, че ги няма и без съмнение вече ги търсят – ще се провикне, пък някой може и да се отзове. Опита, ала далечното ехо прозвуча така страховито в мрака, че не посмя да опита пак.
Часовете минаваха и гладът отново заизмъчва пленниците. Бе останало едно парченце от половинката сладкиш на Том. Разделиха си го и го изядоха. Но се почувстваха още по-гладни отпреди. Този жалък залък само раздразни апетита им.
След време Том каза:
– Шшт! Чу ли?
И двамата притаиха дъх и се заослушваха. Чу се звук, подобен на слаб, далечен вик. Том откликна начаса, хвана Беки за ръка и я поведе пипнешком по коридора по посока на звука. След малко отново се ослуша. Викът се чу отново, явно малко по-отблизо.
– Те са! – възкликна Том. – Идват! Да вървим, Беки... Сега всичко ще се оправи!
Радостта на пленниците бе безгранична, ала напредваха бавно, защото пътят бе осеян с ями и трябваше да внимават. Скоро стигнаха до една яма и се наложи да спрат. Можеше да е три стъпки дълбока, а можеше да е и сто – във всеки случай, нямаше как да преминат оттатък. Том легна по корем и протегна ръка надолу. Не напипа дъно. Трябваше да останат тук и да чакат да ги намерят. Ослушаха се... далечните викове ставаха все по-далечни! Още малко и замлъкнаха съвсем. Сърцата им се свиха от мъка! Том крещя, докато не прегракна, ала напразно. Опита се да вдъхне надежда на Беки, но измина цяла вечност в тревожно очакване, а никакъв звук не се чу повече.
Децата се върнаха пипнешком при извора. Часовете едва се влачеха. Те заспаха отново и се събудиха прегладнели и съсипани от скръб. Том бе убеден, че вече е вторник.
После го осени една идея. Наблизо имаше няколко странични коридора. По-добре да ги изследват, отколкото да се измъчват от безделие. Той извади от джоба си връв за хвърчило, върза я за една издатина и двамата с Беки потеглиха. Том водеше и пътьом размотаваше връвта. След двайсет крачки коридорът свършваше с пропаст. Том коленичи и опипа надолу, а после и настрани, докъдето стигаха ръцете му. Напрегна се да се протегне още малко по-надясно и в този миг на няма и двайсет крачки от тях иззад една скала се подаде човешка ръка, която държеше свещ! Том нададе радостен вик... но в този миг след ръката се показа и човекът, на когото тя принадлежеше... Индианеца Джо! Том се вцепени. Не можеше да помръдне. И безкрайно се зарадва, когато в същия миг “испанецът” хукна да бяга и се изгуби от погледа му. Том се зачуди как така Джо не го позна по гласа и не дойде да го убие, задето бе свидетелствал против него в съда. Навярно ехото бе изкривило гласа му. “Няма какво друго да е” – заключи Том. От уплаха всичките му мускули сдадоха. Той си рече, че ако събере достатъчно сили да се върне при извора, нищо не би могло да го изкуши да се помръдне оттам, та да рискува отново да попадне на Индианеца Джо. Внимаваше да не се издаде пред Беки какво е видял. Каза є, че е извикал “така, на късмет”.
Но гладът и безизходицата най-накрая надделяха над страха. Поредното тягостно чакане край извора и поредният продължителен сън промениха положението. Децата се събудиха, измъчвани от ужасен глад. Том бе убеден, че вече е сряда или четвъртък, а може би дори петък или събота и вече са се отказали да ги търсят. Той предложи да изследват друг коридор. Склонен бе да рискува и нова среща с Индианеца Джо, и всякакви други ужаси. Но Беки бе твърде отпаднала. Тя бе потънала в печално безчувствие и нищо не можеше да я изкара от него. Казваше, че ще чака там смъртта, която щяла да дойде скоро. Нека Том вземе връвта и изследва коридора, щом така иска, но тя го моли да се връща често и да є говори. Накара го и да обещае, че дойде ли страшният миг, той ще бъде до нея и ще є държи ръката, докато всичко свърши.
Том я целуна – някаква буца бе заседнала в гърлото му. Той се престори на сигурен, че ще намери тези, които ги търсят, или пък сам ще открие изход от пещерата. После стисна връвта и тръгна опипом по един коридор – на четири крака, измъчван от глад и от предчувствия за скорошна гибел.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания