Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Приключенията на Том Сойер
Предговор
Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Глава 15
Глава 16
Глава 17
Глава 18
Глава 19
Глава 20
Глава 21
Глава 22
Глава 23
Глава 24
Глава 25
Глава 26
Глава 27
Глава 28
Глава 29
Глава 30
Глава 31
Глава 32
Глава 33
Глава 34
Глава 35
Заключение
  
Виж още:
Детска литература /Романи
Преводна художествена литература /Американска литература /Романи
Приключенията на Том Сойер
Автор:
Марк Твен

Глава 21

Ваканцията наближаваше. Учителят, който поначало си беше строг, ставаше все по-строг и по-взискателен, защото искаше училището да се представи добре в деня на изпитите. Сега пръчката и линията му рядко оставяха без работа – поне що се отнася до долните класове. Само най-големите момчета и госпожиците по на осемнайсет-двайсет години отърваваха боя. А господин Добинс пердашеше здравата, защото, макар да криеше под перуката си съвсем плешиво, лъскаво теме, той все още бе в разцвета на силите си и мускулите му никак не бяха отпуснати. С наближаването на големия ден цялата склонност към тирания, която носеше в душата си, постепенно изплуваше на повърхността. Той сякаш изпитваше някакво отмъстително удоволствие от налагането на наказания и за най-дребното провинение. Вследствие на това най-малките момчета прекарваха дните си в ужас и страдания, а нощите – в кроене на планове за мъст. И никога не пропускаха удобен случай да направят някоя пакост на учителя. Но и той не оставаше назад. Възмездието за всеки успешен реванш бе толкова мащабно и величествено, че момчетата неизменно се оттегляха от бойното поле напълно разбити. Най-сетне те встъпиха в съзаклятие и скроиха план, обещаващ бляскава победа. Привлякоха към заговора сина на рисувача на табели, обясниха му плана и го помолиха за помощ. Той самият изпадна във възторг, за което си имаше съвсем сериозни основания: учителят се хранеше у тях и му бе дал предостатъчно поводи да го намрази. След няколко дни жената на учителя заминаваше на гости в провинцията, така че пред плана нямаше никакви пречки. За важните случаи учителят винаги се подготвяше, като пийваше порядъчно. Синът на рисувача на табели каза, че в навечерието на деня на изпитите, когато достопочтеният педагог се приведеше в нужното състояние, той щял да “оправи работата”, докато онзи дреме в креслото си. А после щеше да го събуди в нужния час и да го проводи в училище.
И ето, най-сетне славният ден дойде. В осем часа вечерта училището бе ярко осветено и украсено с венци и гирлянди от цветя и листа. Учителят седеше в голямото си кресло като на трон, покачен на висока платформа, а зад него бе черната дъска. Май беше доста на градус. На трите реда пейки от двете му страни и на шестте реда отпред бяха насядали градските големци и родителите на учениците. Отляво, зад пейките, на които бяха насядали гражданите, бе издигната обширна временна платформа – на нея бяха насядали учениците, на които предстоеше да бъдат изпитани тази вечер: редици от малки момченца, толкова чистички и спретнати, че им беше чоглаво; редици от недодялани юноши; белоснежни редове от момичета и млади госпожици, облечени в тънък лен и муселин, които очевидно осъзнаваха, че ръцете им са голи, че целите са накичени със старинните дрънкулки на баба, а в косите им са заплетени розови и сини панделки и цветя. На останалите места бяха насядали учениците, които нямаше да се явяват на изпит.
И така, тържеството започна. Едно съвсем мъничко момченце стана и крайно смутено издекламира:
Очаквали ли сте такъв мъник
пред вас да заговори в този миг...
И така нататък, като придружаваше рецитацията си с болезнено отработени спазматични жестове като някаква машина – по-точно машина, която е малко нещо повредена. Но макар и жестоко наплашено, то успя благополучно да издрапа до края, поклони се отработено и се оттегли под гръмки аплодисменти.
След това едно засрамено момиченце избърбори “Мери имаше си агънце” и т.н., направи будещ състрадание реверанс, получи си заслужените ръкопляскания и си седна поруменяло и щастливо.

Том Сойер пристъпи напред важно-важно и подхвана неугасимата и безсмъртна реч “Свобода ми дайте или смърт” с яростно настървение и неистова жестикулация... и се запъна по средата. Скова го ужасна сценична треска, краката му се разтрепераха и той насмалко не се задави. Вярно, цялата публика проявяваше към него явно съчувствие, но и мълчеше, което беше още по-зле и от съчувствието. Учителят се намръщи и с това провалът стана пълен. Том се помъчи, помъчи и накрая се оттегли, напълно разбит и победен. Разнесоха се неубедителни аплодисменти, но те бързо утихнаха.
Последваха “Момчето на пламтящата палуба стоеше”, “Връхлетяха асирийци” и други бисери на декламацията. После дойдоха упражненията по четене и битката с правописа. Малобройният клас по латински изрецитира няколко стиха с чест. Сега идеше ред на гвоздея на програмата: собствените съчинения на младите госпожици. Всяка от тях на свой ред излизаше на предния край на платформата, прокашляше се, разгръщаше ръкописа си (вързан с изящна панделка) и започваше да чете, като усърдно наблягаше на “изразителността” и пунктуацията. Темите бяха все същите, разчепквани по подобни поводи от майките им, бабите им и несъмнено от всичките им прабаби по майчина линия чак до времето на кръстоносните походи. Една от темите беше “Дружбата” и още “Спомени за миналите дни”, “Религията в историята”, “Земята на мечтите”, “За ползата от културата”, “Форми на политическата власт – сравнения и съпоставки”, “Меланхолия”, “Синовна обич”, “Сърдечни копнежи” и т.н. , и т.н.
Преобладаваща особеност на тези съчинения бе грижливо откърмената и къткана меланхолия; друга бе разточителният, пищен поток от “изящна словесност”; трета – издърпаните за ушите особено високо ценени думи и фрази, съвсем изтъркани от употреба. И още нещо много характерно, което окончателно досъсипваше тези писания – неизбежното и непоносимо поучение, размахало куцата си опашка в края на всяко едно от тях. Няма значение каква е темата – всеки път имаше сериозен напън тя така да се извърти, че да даде на всеки високонравствен и благочестив ум повод за размисъл и назидание. Очебийното лицемерие на тези поучения не бе достатъчно, за да бъде изпъдена тази мода от училищата – дори и в днешно време, и явно тя няма да бъде пропъдена, докато свят светува. В цялата ни страна няма нито едно училище, в което младите дами да не се чувстват длъжни да завършат съчинението си с проповед. И ще установите, че проповедта на най-разпуснатото момиче с най-небогоугодно поведение в цялото училище винаги е най-дългата и най-безмилостно благочестивата. Но стига вече – суровата житейска правда не е много приятна на вкус.
Да се върнем към изпита. Първото прочетено съчинение бе озаглавено “Живот ли е това?”. Може би читателят някакси ще изтърпи един откъс от него:

“По обичайните житейски пътища с какви радостни чувства младата душа предвкусва дългоочакваното празненство! Въображението трескаво рисува обагрени в розово картини на веселие. В своите мечтания сладострастната поклонница на модното светско общество вижда себе си сред развеселената тълпа и в нея са приковани всички погледи. Грациозното є тяло, обвито в белоснежни одежди, кръжи в лабиринта на весел танц; сред пъстрата празнична тълпа очите є блестят най-силно, походката є е най-лека.
В такива сладостни мечтания времето бързо отлита и идва желаният час – тя влиза в този рай, за който така упоено е мечтала. Колко приказно изглежда всичко за омаяните є очи! Всяко ново зрелище я омагьосва повече от предишното. Но след време тя открива, че под тази лъскава повърхност се крие суета и само суета, чиито ласкателства нявга са омагьосали душата є, но сега тя грубо дразни слуха є. Балната зала е загубила очарованието си и с погубено здраве и покрусено сърце тя є обръща гръб, убедена, че земните наслади не могат да удовлетворят копненията на душата!”

И тъй нататък, и прочие. По време на четенето се разнасяше одобрителен шепот, придружен с полугласни възклицания от рода на “Колко мило!”, “Колко красноречиво!”, “Толкова вярно” и тем подобни и след като цялото това словоизлияние приключи с една особено мъчителна поука, последваха възторжени ръкопляскания.
После стана едно слабо и нажалено девойче с лице, притежаващо “интересната” бледност, причинявана от хапчета и лошо храносмилане, и прочете “поема”. Две строфи от нея стигат:

“Девойка от Мисури се прощава с Алабама

Алабама, ах, сбогом! Обичах те силно,
ала с тебе сега се прощавам.
Ах, сърцето за тебе тъгува обилно
и споменът душата ми изпепелява!
Волно скитах из твойте гори, тъй честита,
бродех аз край река Талапуса
и на Таласи слушах рева на вълните,
и Аврора посрещах на склона на Куса!
Не е срамно, че тежка тъга ме гнети
и че лея аз сълзи не скришом!
Не с чужбина прощавам се – с родни земи,
горко, горко за тях аз въздишам!
Аз във тебе намерих и дом, и привет,
но напущам аз твойте долини!
Да изстинат очи и сърцето, и tкte,
ако ази към теб, Алабама, изстина!”

Малцина сред публиката знаеха какво значи tкte, но въпреки това поемата бе приета твърде добре.
След това излезе една мургава, черноока и чернокоса млада дама, която направи внушителна пауза, докара си трагично изражение и зачете с отмерен, тържествен тон:

“Видение

Тъмна и бурна бе нощта. Край небесния трон не блещукаше нито звездица, но глухият тътнеж на мощни гръмотевици постоянно трептеше в ухото. Страховити светкавици пируваха сърдити в облачните небесни чертози и сякаш презираха силата, с която укроти техния бяс бележитият Франклин! Дори и бурните вихри единодушно напуснаха тайнствените си домове и бушуваха, сякаш още повече да усилят безумието на пейзажа.
В такова време на мрак и печал за човешко състрадание въздишаше душата ми. Ала вместо това...
“Най-свидна ми приятелка, съветница, утеха моя и водач... в скръбта ми – радост, в радостта – блаженство” ми се притече на помощ.
Тя се движеше като едно от онези лъчезарни създания, с които младите романтици населяват във въображението си слънчевите пътеки на рая, кралица на красотата, неукрасена с нищо освен с безмерната си красота. Толкова лека бе походката є, че бе съвсем безшумна, и ако не бе вълшебният трепет, внушен от нежното є докосване, подобно на други скромни и ненатрапчиви красавици, и тя щеше да се изплъзне незабелязана, неочаквана. Странна печал бе изписана по чертите є, като ледените сълзи по одеждата на декември, когато тя посочи с пръст борещите се стихии навън и ме накара да размишлявам над двамата присъстващи.”

Този кошмар изпълваше към десет ръкописни страници и приключи с проповед, която така попарваше всички надежди за спасение на онези, които не принадлежат към презвитерианската църква, че му присъдиха най-голямата награда. Решиха, че това съчинение е най-прекрасното за вечерта. Кметът на градчето, докато връчваше наградата на авторката, произнесе пламенна реч, в която заяви, че никога досега не бил чувал “по-красноречиво” произведение и че с него би могъл да се гордее самият Даниъл Уебстър1.
Мимоходом можем да отбележим, че броят на съчиненията, в които се прекаляваше с думата “прелестен”, а човешкият опит бе наричан “страница от живота”, си беше колкото обикновено.
Сега учителят, вече дотолкова размекнат от пиенето, че го избиваше на нежност, бутна стола си встрани, обърна се с гръб към публиката и започна да рисува на черната дъска картата на Америка, за да изпита учениците по география. Но ръката му трепереше и затова се получи жалка картинка. Сподавен кикот се разнесе из залата. Той знаеше каква е причината и реши да се поправи. Започна да бърше начертаното със сюнгера и да чертае отново, но сега линиите излизаха още по-разкривени, а кикотът все повече се усилваше. Той съсредоточи цялото си внимание върху работата си, решен да не се огорчава от смеха. Чувстваше, че всички погледи са впити в него, струваше му се, че е на път да постигне успех, но кикотът не само че не стихваше, а и забележително се усилваше. И как би могло да бъде иначе! Горе имаше таванска стая и точно над главата му се намираше капака за нея. Изведнъж от този капак увисна котка, вързана с въженце за бутовете. За да не мяука, главата и челюстите є бяха омотани с парцал. Докато се спускаше бавно, тя се извиваше нагоре и се опитваше да хване с ноктите си въженцето, но после се извърташе надолу и дращеше из въздуха. Кикотът ставаше все по-силен и по-силен – котката вече се намираше само на педя от погълнатия от заниманието си учител. Надолу, още по-надолу, още мъничко надолу – и тя сграбчи отчаяно с нокти перуката му, вкопчи се в нея и заедно с трофея за миг бе издърпана горе! И какво сияние грейна от лъсналото учителско теме, защото синът на рисувача на табели го беше позлатил!
Това сложи край на изпита. Момчетата бяха отмъстени. Ваканцията бе дошла.

Забележка: Цитираните в тази глава т. нар. “съчинения” са взети без изменения от една книга със заглавие “Проза и поезия от една дама от Запада”, но те плътно и точно следват образеца на ученическите съчинения и затова никакви подражания не могат да се мерят с тях.

1 Даниъл Уебстър (1782–1852) – американски политически деец, прочут оратор – бел. авт.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания