Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Лъжата - Жан, Иван и другите
7. Смяната
Смяната
21 юли 2002 г. Клубът на гениите
  
Виж още:
Други литературни произведения /Документалистика
Лъжата - Жан, Иван и другите
Автор:
Тошев, Тошо

21 юли 2002 г. Клубът на гениите

Снощи бе събота. Дойдоха ми на гости в Банкя членовете на Клуба на гениите. Дойдоха първо в редакцията, натоварихме се на две коли и след малко седяхме на масата край бунара, пиехме от Дончовата ракия и от леденото френско вино на Рени. Изпекохме пържоли на скарата, през цялото време десетгодишният ми доберман Арес ухажваше гостите и изяде повече, отколкото всичките заедно. Най-харесаният от гениите беше, естествено, Любо Левчев. "Защото му мириша на куче", обясняваше той и не можеше да не признае колко интелигентно е моето. "По-интелигентно е даже от някои обитатели на родния парламент", хвалех си го и аз.

Преди двайсетина дни с Дончо и Рени ходихме на гости у Любо в Родопите, на няколко километра от гръцката граница, в село Полковник Серафимово. И там пихме от Дончовата ракия и от френското вино на Рени, а аз бях главният майстор-готвач край Любовата камина на двора. Направих жарта, подредих я и сложих отгоре є тънките филийки месо, които Рени бе купила. В тая работа няма никакъв майс­торлък. За ефекта от нея обаче е важна магията. Нейните съставки са две: нажареното месо трябва да се пипа и обръща с мерак, а компанията на масата да те гледа и да вика от удоволствие. И двете съставки са задължителни.
Любо нагъваше месото така, че създаваше опасност за пръстите си, а това си е кеф за всеки майстор на барбекю. Дончо и Цветан Марангозов, който се оказа комшия по родопско отшелничество на Любо, наблягаха повече на градусите, запрени в бутилка от бащата на "Принцовете". Дончо обаче поддържаше градуса на хвалбите към мен с "Ти не знаеш какво си написал!". Бях му дал преди седмица малко от ръкописа на книгата си.

Любомир Левчев

Като си тръгвахме през късната вечер, захлупени от цял кошер звезди по небето, между които си плуваха облаци, Любо каза:
– Винаги може да дойдете пак. Дори да ме няма. Дончо, ключа от къщата го оставям под ей онзи облак! – а пръстът му сочеше една от потъмнелите плочи на тристагодишната къща.
Няколко дни след това се видяхме на редовната ни сбирка в "Радисън" – всяка последна сряда на месеца в 11,00 ч. Дончо си припомни тези думи на Любо, а Антон, който не беше с нас в Полковник Серафимово, без да му мисли, отсече:
– Готово! Стихотворението ти, Любо, е готово. Трябва само да се запише.
В Банкя между две глътки от ракията със запазена марка "Дончо Цончев" ("Ако знаете колко треви є слагам, как я ровя и отглеждам като дете...") Любо ще си признае, че стихотворението вече е "записано". И още преди да се изрека, че го искам за вестника, добавя: "Предал съм го вече на Ива."
(Стихотворението излезе на 27 юли в съботния ни брой в над 400-хиляден тираж. Съвсем неслучайно в този ден Дончо Цончев стана на шейсет и девет години.)

Антон Дончев

Дончо Цончев

А Дончо е издал нова книга и по терка на Любо, който на повечето сбирки ни носи по нещо, написано от него или от друг, вади от книжен плик пет броя от "Великолепните ненормалници". Не, той не ги вади, той изпълнява някакъв ритуал. Отпива глътка от ракията "Дончо", отваря първия "ненормалник" и чете посвещението си на глас: "Любо, радвай се, че не пиша поезия. Нямаше да стърчиш чак толкова."
– Еее, ти ме уби! – успява да каже Любо, а Дончо вече свещенодейства с втория "ненормалник" Антон Дончев.
"Антоне, брат ми, първо ти свалям шапка. А знайно е, моите шапки са готини. Второ... абе, не обичам да съм втори, но в твое присъствие няма как... Прегръщам те!"
– Такова признание чак от Дончо Цончев не съм очаквал – гледа изненадан авторът на "Време разделно".
Всички вдигаме чаши, то си стана като прощъпалник на книгата, но прощъпалник под облаците и светлините на вечерта. И това няма нищо общо с премиерите, затворени в гигантски куб от бетон. Където организацията и подготовката са много повече от тихия звънък под открито небе.

Иван Гранитски

След Антон Дончев иде ред на Гранитски: "Иване, синко, като не разбираш какви възрожденски искри носиш и по поръка на Създателя ярко ги пръскаш в днешната тъмница, питай, бе! Имаш рядката възможност (то си е привилегия, де!) да бъдем около теб."
Тази вечер Стефан Цанев не е с нас. Той е шестият член на Клуба на гениите. Затворил се е през лятото в Балчик, където се пишели хубави книги, чука по цял ден на машината, праща ми по нещо за вестника, а на всяка от сбирките, които стават без него, си говорим по телефона. И сега аз го набирам, вече е мръкнало, не ми е ясно дали Балчик е удобен за писане по мръкнало време, Стефан казва,

Стефан Цанев

че ще му бъде удобно чак до октомври, а Дончо присяга към телефона ми и чете: "Стефане, мама, притесняваш ме с интелигентността и дарбата си. Тези две неща заедно са взривоопасни, така че – умната. И ако някак си изтърва острото моливче на земята, ти го дигни и... знаеш как."
Накрая Дончо чете и моето посвещение: "Ако са вибрации, щом сме в аурите си, ако сме свързани от предни животи или пък сега ни подготвят в този състав за след прераждането, нашият клуб съвсем не е случаен, той е неизбежен. Тошо, евала, че го измисли."

Идеята наистина беше моя. Тя дойде неочаквано.
В една съботна утрин на миналото лято, през юли – година вече е минала – решихме с Гранитски да пием кафе в "Радисън", а в последния момент взехме и Любо, който бе в София. Иван имаше да ми говори разни неща около току-що излязлата ми книга ("Страх"), а пък Левчев бе близък с решението ми да издам този завършен преди повече от десет години роман.
Като се разделяхме, си казахме "Хайде, пак ще се видим", а аз, кой знае защо, си помислих, че не ни отива да си подхвърляме простотии. Защото няма нищо по-безлично от "мини някой път на кафе" и "тия дни ми звънни"...
– Не така – викам, както си бяхме станали прави пред "Радисън". – Ще се видим в сряда в 11,00 ч. пак тук. Да поканим и Дончо.
– Много хубаво – каза Любо.
– Ще се обадя и на Антон Дончев – допълва Гранитски.
След втората среща на петима ни реших да излъжем и Стефан Цанев, защото, мотивирах се изчерпателно, той е не по-малко гениален от нас.

Преди това обаче новият парламент току-що е дошъл за първи път в старото Народно събрание и аз, минавайки два-три пъти да го огледам, срещам в кафето на депутатите Стефан Данаилов.
– Тошо – вика ме през пет-шест глави той. – Нали си приятел?
– Абе, приятел, но за актьора. Ще те видим като шеф на комисията по култура.
– А, знам, че ще ме съсипваш – надува гърди любимецът на всички жени от 30–40 години у нас: демек съсипвай си, аз съм як и ще нося. – Но хайде, направи един жест за културата!
И разказва Стефан колко са грозни стените на кабинета му, където ще мисли вглъбен за съдбините на българския народ. Голи, мърляви, на тъмни квадрати стени. Имало е някакви картинки по тях, но, изглежда, че са отмъкнати. И защото Стефан е идвал при мене в редакцията, където съм наредил част от шедьоврите си, стреля директно като в екшъните, в които се снима: не е ли заслужил една картина подарък?
Обещавам да си помисля, а на другия ден, като се сетя за всичко това, ми е ясно, че една картина обстановка не прави, и решавам, че като ще е картина, трябва да е от Емил Стойчев. А щом ще го има Емил, може до него да виси и Светлин (Русев). Емил ще бъде от моите (една от няколкото цветни рисунки, които Емил Стойчев от няколко години редовно ми подарява; подарява ми и масла). На Светлин звънвам веднага... Не се налага да го убеждавам дълго: "Само че – казва маестрото – нямам нищо готово, дай ми срок да я нарисувам. Но да е ясно – картината ми ще е личен подарък и Стефан отговаря за нея!"
След което позвънявам на Кеазим Исинов, сещам се за Сули Сеферов – все художници приятели, от които и аз имам по 5–6 неща. Звъня и на Любо Левчев – да ходатайства за едно платно от Дора Бонева, нали му се пада жена. А Дончо Цончев сам се хваща за рисувалото и докарва картина за Стефан.
След седмица стана цяла колекция. И както решихме в Клуба на гениите, така на шега започнахме да наричаме своята маса в "Радисън", поканихме (31 юли 2001 г.) Стефан Данаилов да си получи подаръка. Той си го получи в тъмен костюм, в който в сравнение с нас изглеждаше униформен, плати по кафе и вода и обеща, след като боядиса стените на кабинета си и сложи картините, да ни покани още веднъж.

31 юли 2001 г. Клубът на гениите подари няколко картини на Стефан Данаилов, произведен току-що в председател на комисията по култура в 39-oто народно събрание. Автори на тези картини са Емил Стойчев, Светлин Русев, Сули Саферов, Кеазим Исимов, Дора Бонева и ... писателят Дончо Цончев. Подарихме му ги, за да си ги закачи по опосканите стени на председателския си кабинет, но лично за него. Като го махнат някога от шефското място, с право да си ги вземе.

Година вече се мина, а стените му вероятно още са мърляви. Все си мисля да го попитам дали да не свирна с тръбата към гениите и да отидем да му помогнем...
На гърба на моята рисунка аз бях написал:
"На Стефан Данаилов – дано да си остане същият и след 4 години."
От мандата му досега е изтекла една! (Юли 2002 г.)

...На другия ден със Стефан му ударихме по едно депутатско кафе в парламента.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания