Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 
Мемоари
Записки за България и за българите1
От Коприщица до София
От Коприщица до Пловдив
Краставо село
Седенки и тлаки
Пловдив
За жителите на градът
За пловдивските училища
Павликяни и семейният бит на българите
Просякът в Шипка
Тановица
Българските овчари
Лазар
  
Виж още:
Други литературни произведения /Мемоарна литература
Мемоари
Автор:
Каравелов, Любен

Павликяни и семейният бит на българите

По-голямата част от по-богатите пловдивски жители живеят в градът само през зимата. Лете ги гони оттука отчасти нездравият климат, а отчасти утомителното еднообразие на празността. Пловдивската аристократия, на която бащите и дедите пасат овцете и козите в Ахланово, в Коприщица, в Панагюрище и пр., се преселява при полите на Доспатските планини, в селата Воден, Куклен, Дермендере, Станимака и по манастирите, които са доволно изобилни по тия места и които съдържат голямо количество угоени бикове за пловдивските бездеткини. Най-главните човеколюбиви заведения в това отношение са „Св. Георги”, „Св. Богородица” и „Св. Петка”. Бачковските калугери, които, като всеки гърци, обичат разнообразие, не държат своите поклонници и гостенки дълго време. Ето защо и ние, като всяка аристократия, захванахме да се приготовляваме за преселение във Воден.
Моят чорбаджия или възпитател (у нас почти всякога мешат тия две титли) кир Янко хвана три кола, които бяха покрити с рогожи и в които бяха впрегнати едри биволи. Тия яки животни се обязваха да прекарат из Пловдив във Воден жените, слугите, слугините и домашните принадлежности; а кир Янко, неговият син и аз трябваше да съставиме кавалерия и да яздиме едно благородно и две неблагородни животинчета, т. е. кир Янко, възседна своят анадолски хат, а аз и синът му се качихме на два марковски челебия.
И така, в едно лятно утро, ние оставихме вонещият град и тръгнахме към югозапад. Първата сграда, която ни се попадна на пътят, беше един павликянски Кутар.1 Стопанинът на това имане живееше в градът и имаше няколко дюкяна, но в това време той беше дошел да обиколи работниците.
За съвременните павликяни и за историческите богомили са говорили мнозина, а особено В. Григорович. Гилфердинг, Петранович, Осокин, Левицки, Шмид2 и др., следователно моята цел е не да описваме тяхното прошедше, а да разгледаме тяхното настояще. С една дума, аз желая да допълня отчасти онова, щото е говорено вече от гореказаните изследователи.
Старците разказват, че павликяните в старо време не са били католици, не са имали черкови и не са били подчинени на римските попове. Тия са изповядали друга някоя си вяра и враждували са с православните, а особено с гърците. Тяхната ненавист е била дотолкова силна, щото тия са се боели даже да минат покрай православните къщи, за да се не осквернят. Православното духовенство с помощта на правителството поискало да ги обърне насила в своята вяра и тогава тия били принудени да приемат католичество. Това предание по моето мнение има историческо основание. Историята ни доказва с множество факти какви преследования и гонения са търпели павликяните или богомилите от православното духовенство, от византийците и от българските господари, следователно гореказаното предание се отнася до историческите времена на православните господарства в днешна Турция. Богомилите, които по думите на византийските писатели са наводняли Тракия, Македония и България, не са могли да се не съхранят барем в някое местенце. Като били гонени и преследовани от българите и от гърците, тия са се поуспокоили под владичеството на турците, за които е било решително все едно каквато вяра и да изповядат тия; но като били разединени между себе си, павликяните или богомилите отчасти са обръщали в православие, а отчасти (това предположение трябва да се вземе във внимание) приняли мохамеданство (помаци). Последното предположение се потвърдява със следующите два факта. Първо, както помаците, така и павликяните говорят чисто българско наречие, в което се срещат твърде малко турски думи; второ, облеклото, типовете и някои нрави и обичаи и у едните, и у другите са замечателно тъждествени.
Когато католическите мисионери, които отдавна вече посещават Европейска Турция, намерили павликяните разединени, без никакво твърдо и яко политическо и духовно управление, в дълбоко невежество (тия не знаели даже да четат и да пишат), в каквото са се намирали и другите поданици на османското владичество, т. е. българите, сърбите и гърците, то се постарали да ги употребят за своя полза. Известно е вече, че само гърците са получали преди половина столетие някое образование, ако това образование и да е било калугерско или аскетическо. Католическите мисионери се възползували от невежеството на павликяните и обърнали ги в католичество.Тям немалко е помогнала и ненавистта, която е кипяла още от памтивека в сърцата на павликяните против православните гонители и против техните несправедливости. Ето как обяснявам аз обръщанието на богомилите или на старовременните гностици павликяни в католицизъм. Вярно ли е моето мнение или не, аз оставям да разсъждават за това учените буквоеди.
Но аз казах по-горе, че павликяните, както и помаците говорят чисто българско наречие (тоя факт е твърде забележителен), носят български дрехи (особено жените), които не събличат и най-богатите, и изпълняват множество суеверни обичаи. Павликянинът и павликянката не носят нито турски фесове, нито европейски накити, ако би вие пожелали да ги накарате насила даже и със смъртно наказание или да ги изгорите живи. Католическите мисионери са употребяли различни средства да облекат тия фанатици в европейски костюм, но техните старания и до днес още остават напразни. Единственото влияние, което са имали на тия българи католическите мисионери, се е отразило в личните имена и нравствеността им. Да кажа няколко думи за това влияние. Доскоро павликянските имена бяха чисто български, т. е. старите хора, даже в моето време, носеха имена Дянко, Стамен, Каменко, Божил, Чеко, Миловид, Дейко, Пена, Ружава, Първо, Дечо и пр.
Само в последните тридесет години католическите мисионери са захванали вече да ги накарват да кръщават своите деца по обредите на католическата черкова и да им дават католически имена. Аз говоря да кръщават, защото доскоро кръщението на павликяните по думите на старците и езуитите се е изпълняло не по обредите на католическата черкова, а употребяли са се в тоя случай различни погански обреди и обичаи.
Числото на павликяните, ако говориме приблизително, се простира до 79 хиляди, из които 38 000 души живеят в България (в Свищовският, в Пловдивският и в Скопско-Призренският окръги), 29000 в Австрия и около 12 000 души в Румъния. Да поговориме за тоя въпрос малко по-пространно, т. е. да допълниме нашите записки с някои и други по-нови сведения. Ако досега и да са говорили твърде мнозина за павликяните и за тяхната численост, но ни един из тия изследователи не е знаял, че павликяни, т. е. българи католици, живеят в Румъния и че тяхната численост е доволно значителна. Даже и г. Дринов в своят „Исторически преглед на българската църква” не е нито подозревал, че по павликянските села в Румъния езуитите са намерили по-изобилна храна, нежели между павликяните в България. Когато аз попитах едного от румънските павликяни (по име Илия Мачеларинът) голямо ли е числото на католическите българи в Румъния, то получих следующия отговор:
– Баща ми казваше, че нашата католическа община е била някога си голяма, а сега е малка. Някои от нашите, които са били притеснявани от чокоите, са приселили в Немско, други станале власи (обърнали се в православие), а трети се върнале назад.
– Де назад? – попитах аз.
– В Турско.
– А колко души са останали днес в Румъния?
– Аз зная добре около пет села, в които живеят около 12 000 души... Има още...
Кои са тия още? Тоя въпрос трябва да се реши. Ние милиме, че наместо да пишеме дълги и широки „теории за словесността”, наместо да превождаме „Дандена”, наместо да печатаме безсмислени песни, нашата свещена длъжност е да решиме с особено внимание гореказаният въпрос, да изследоваме статистиката и етнографията на живите същества и да изучиме животът им. Тия наши занятия ще да бъдат милион пъти по-полезни, нежели коледарските песни на г-на Протича. Но да оставиме това. Събраните от нас в последното време факти ни удостоверяват още веднаж, че във времето на своето преселение из България в Румъния и в Австрия павликяните не са били католици. Така например родителите на гореказаният Илия са били родом из Жеравна, родителите на някой си Петър Сивият – родом из Трявна, а прародителите на Дечова, който преди малко време беше учител в Свищов – родом из Габрово. Разбира се, че в гореказаните три града католицизмът никога не е имал свои последователи. Освен това наречията, които се употребляват от павликяните в Румъния и в Австрия, са различни. Австрийските павликяни говорят две наречия, из които едното е чисто свищовско, а другото полумакедонско. Същото се забележва и у румънските павликяни. Някои от тях говорят свищовско наречие (уда – вода, ол – вол, уд – от, узда и пр.); други – пловдивско, трети – шопско, а четвърти – шуменско. Разбира се, че и това е доста важен факт.
Да поместиме няколко павликянски песни.

Не ше си Дойчо булката!...
Лали му не е хубава,
дали му не е донела
два едри сури биволи
и девет крави ялови
и още девет сас телци,
та иска да я напусне?
Мама Дойчину думаше:
„Синко Дойчине, Дойчине,
я си дворове рязгради,
я си лозята напусти,
биволе курбан заколи
и булчето си напусти.”
Дойчо на двора излезе,
погледа долу и горе,
разгледа равни дворове,
измери лозя зелени,
потупа сури биволе;
мило му3 да ги разгради!
Мило му да ги запусти!
Мило му да ги заколи!
Върна се Дойчо, та влезе
и си булчето погледа;
за булче му е по-мило –
мило му да го напусне...
Па стана Дойчо побегна
в далечна земя широка,
та седя девет години,
спечели тежко имане:
хилядо вакли овнове,
хилядо бели марии,
хилядо сиви говеда,
хилядо врани кобили.
Тръгнале ми са овчере,
овчере и говедаре:
напред ми вървят кехаи,
с медени свирят кавале;
след тях ми блеят овцете,
овцете и говедата
и тия врани кобили;
а овчере ги караха,
умилни песни пееха.
Дойчо напреди вървеше,
червено конче яздеше
и към планина гледаше,
дано си види булчето.
Вървял е Дойчо, Дойчине,
преминал девет касаби
и триста села овчерски,
че си дома си утиди,
та на вратнята почука.
Не е излязла майка му,
на е излязла булката.
Булката тихо говори:

„Чи защо тропаш, юначе?”
Дойчо u дума думаше:
„Невясто, млада хубава,
има ли конак за юнак,
стадото да си напуя,
овчере да си починат?”
Булче юнаку думаше:
„Почакай тука, юначе,
аз имам стара свекърва
да ида да я попитам.”
Па влезе в пусти дворове,
попита стара свекърва.
Излязла ми е майката,
па на Дойчина думаше:
„Сине Дойчине, Дойчине,
имане струва сто гроша,
а първо либе хилядо.”

Тая песен ми е изпеяна от Илия и записана е буквално. Друга песен:

„Ой суколе, пиле чачулясто!
Ще те питам, прау да ми каиш:
видял ли си мома като мени,
билолица, вакло черноока,
коя пее и зими, и лети
и надпява пили от планина?”
Утговаря пили суколово:
„Мари муме, мари малка муме,
ти надпяваш пиле от градина,
ал ни моиш сукол да надфъркаш.”

Тая песен ни е изпроводена из село Винга (в Австрия):

„Мари моме, малко моме,
де ти гривните?”

– Занесох ги на златарче,
момче гиздаво,

да ги лее, да ги чука,
момче гиздаво,

да изкове на брата ми,
момче гиздаво,

златен чекамак на пушката,
момче гиздаво!

„Мари моме, малко моме,
де ти герданот?”

– Занесох ги на златарче,
момче гиздаво,

да го лее, да го чука,
момче гиздаво,

да искове на сестра ми,
момче гиздаво,

сърмен колан, две обици,
момче гиздаво!

„Мари моме, малко моме,
де ти накито?”

– Занесох го на златарче,
момче гиздаво,

да го лее, да го чука,
момче гиздаво,

да направи два пръстена,
момче гиздаво,

един за мен, а друг за теб,
момче гиздаво!

Тая песен е изпеяна от Петър Сивият.
Да кажа няколко думи и за ония верования, които се уважават от павликяните и които нямат нищо общо нито с православието, нито с католицизмът. По думите на един католически свещеник, който е родом славянин, който живее между павликяните в Австрия и който е имал случай да узнае техните верования, у тия хора и до днес още произхожда доволно голяма нравствена борба против нововъведеният католицизъм. „Вашите българи (павликяни) и до днес още не могат да оставят езическите верования, суеверията и нехристиянският живот – говореше свещеникът. – Така например тия говорят, че душата и тялото живеят заедно само временно и че после смъртта на тялото душата никога вече не може да се види с него, ако свещеното писание и да ни учи, че всяка душа на второ пришествие ще да се върне на земята и ще да се всели в тялото си. Освен това павликяните говорят, че тялото, което е родено от майка, не трябва да отговаря за греховете на душата.”
Старите павликяни – младите са се съвсем окатоличили – вярват и изповядват следующите принципи:
1. Телесната страна на човекът е създадена от земните грехове или от Адамовите прегрешения, а душата от чистият бог.
2. Ако Исус Христос и да е осветил грешното тяло, когато е приел човечески образ, то това тяло все още не може да се сравни с душата, която е първо създание на бога.
3. Ако Христос и да е бил човек, но неговото тяло е било ангелско и не е приличало на нашето.
4. Христос е возкръснал, преди да умре.
5. Всяко място, което е осветено от бога, може да се нарече черкова.
6. Христос е бог божи, а бог е бог на божеството.
7. Истинната Христова черкова отдавна вече е изгубила своята святост и значение, защото апостолите u служат за злато и за сребро.
8. Богородица е част от Христа, следователно нейното тяло не прилича на другите тела, т. е. на другите женски.
9. Истинните християни са така също вечни, както е господ бог, който живее в тях.
10. Не всяка черкова е християнска, както не е християнско и всяко учение, но всяко място, което е създадено от бога, е свято.
11. Само истинните християнски души ще да видят бога.
12. Ако тялото търпи мъки и страдания, то душата ще да блаженствува.
13. Ако Иван е кръстил човекът с вода, то Христос го е кръстил със св. Дух, следователно и ние трябва да се кръщаваме духовно и телесно.
14. Миропомазанието така също трябва да бъде и духовно, и телесно, защото бог сваля от шиите ни греховете само чрез св. Дух.
15. Само бог и Христос могат да ни простят прегрешенията.
16. Свещениците са обязани да живеят вярно и да не мислят за земният живот.
17. Ако свещеникът прегреши, то верующите са длъжни да го изгонят из своята община.
18. Жената няма право нито да свещенодействува, нито да влазя в олтарът, нито да реже нафора, нито да се досяга до иконите, нито да целува одеждите на свещеникът.
19. На жената не е дозволено да влазя в черкова с непокрита глава, а девицата трябва да дохожда в божият храм само три пъти през годината, т. е. два пъти да се причести и веднаж на зеленият ден (?).
20. Агнето, което се принася в жертва, не трябва да се коли от млад и безбрад човек.
21. Нощната молитва е по-приятна на бога от дневната.
22. Иконата и кръстът ние трябва само да почитаме, а не и да им се молиме.
23. Който дава на бога и на неговите създания еднакви почести, той няма да види лицето божие.
24. Бащата не трябва да се досяга до детето, ако то не е още кръстено или ако над него още не е слязъл св. Дух.
25. Дорде жената не иде да се мироса, то в къщата u огънят не трябва да изгасва.
26. Всеки християнин е обязан да помага, ако се случи нужда, на безверниците, но да не яде и да не пие с тях заедно.
27. Всеки християнин е длъжен да изганя дяволът изпод ноктете си и из гърнето, из което яде, с молитва.
28. Никой не трябва да се гнуси от онова, щото е очистил сам бог.
Тия сведения ни са дадени от гореказаният свещеник, който е наблюдал дълго време и който е изучил животът на нашите братия павликяни, които днес по различни причини са станали католици.
Но да продължиме своите записки.
Аз бях познат с павликянският учител в Пловдив, който беше родом маджарин и на когото името беше Андрея Ковач, защото се учех у него латински. След време аз се срещнах с него и разговорих се за днешното положение на павликяните. Андрея беше умен, образован и безпристрастен човек и стараеше се да сближи павликяните с техните православни братия, ако и да беше принуден да скрива своите действия и да угождава на италианските езуити, от които зависеше неговата съдбина. Всяка неосторожна дума е могла да го изгони из школата и да го остави без хляб и без обуща.
– Как вие мислите – го попитах веднаж, – ще ли бъде възможно да образовате павликяните барем няколко?
– Това е твърде тежко – отговори Андрея. – Тия хора не обичат образованието... Тия нямат доверие не само към мене, но и към своите свещеници; а жените считат за голям грях да се учат и не знаят нищо повече, освен „Отче наш” на латински език или „Спаси ни, Христе боже” на български. Разбира се, че и тия две молитви не знаят всичките.
След време, когато аз се срещнах с Андрея в Белград, то му предложих изново гореказаният въпрос.
– Захванаха ли нашите павликяни да се учат? – попитах аз.
– Твърде слабо – отговори той. – Освен пловдивските търговци павликяни, простото население се бои от учението, както от чумата.
– А каква е причината? – попитах аз.
– Причините са много. Както мъжете, така и жените са твърде суеверни: у тях се уважават само обрядите, без да се гледа католически ли са, православни ли са, или са езически, те са се вкоренили твърде дълбоко и всичките предания, които им са оставени от бащите и от дедите, се уважават милион пъти повече, нежели християнството. Тия вярват, че по светът се разхождат различни зли и добри духове, които преследват грешните и които ръководят праведните; тия разказват, че бабичките, които имат сношения с тия духове, са всесилни и наричат ги врачки, магесници и знахарки; най-после, тия са уверени, че старите баби са в състояние да ги научат ум и разум, да излечат тялото им, да просветят душата им и пр. много по-лесно, нежели поповете, докторите и учителите. С една дума, суеверията у тия хора стоят много по-високо, нежели Христовото учение. При бабичките дохождат мъжете, жените и момичетата да търсят съвети, да искат лекове и да им се кланят. Бабичките ги учат на ум и разум, дават им лекове и хамалии, на които свръхестествената сила произвожда любов, постоянство и щастлив фамилиарен живот. Бабичките почти всякога са готови да извършат даже и най-чудните дела и често не да излъжат, а из чисто и искрено убеждение дават такива съвети, които затъпяват още повече младото поколение. Аз живях дълго време между сърбите, между маджарите, между власите, а сега живея между турците, гърците и българите, но аз не съм видял през животът си по-суеверни хора от павликяните... Аз мисля, че единственият изход да излязат из това незавидно и печално положение е да приемат православието и да се сближат със своите братия българе, които захващат вече своят прогресивен живот.
– А мислите ли вие да се върнете изново в Пловдив и да бъдете полезни на тоя заборавен народ? – попитах аз.
– Мисля.
– Ако е така, от вас зависи твърде много. Аз съм уверен, че вие ще да съдействувате на това сближение, защото сте чужденец и защото сте успели вече да съставите свои поклонници – казах аз.
– Това е невъзможно – отговори Андрея. – Не аз, а вашите православни чорбаджии, учители и апостоли са длъжни да извършат това дело. Вие забравяте, че аз съм в Пловдив почти безгласен, че аз съм роб на езуитите, и че моето парче хляб зависи от тяхното разположение. В 1849 година аз побягнах из Унгария без парче хляб, без обуща, заедно с жената си. А кой ме напои и нахрани в онова време? – Езуитите. Кой ме обу и кой ми даде прибежище? – Езуитите. Кой ми плащаше досега за моето учителствувание? – Езуитите. Е, кажете ми вие сега, мога ли аз да действувам против тях? За вашите българи е доста и това, че аз няма да им бъда противен... Но кой знае какво може да се случи през човеческият живот! Твърде лесно може да бъде, щото нуждата и гладът да ме поведат и по друг път, както тия поведоха някога си и Шафрона (така също маджарин). Шафрон проповядваше ненавист не само против Русия, която беше главната виновница на неговото нещастие, но и против всичките православни християни, които, по неговите думи, са руски оръдия. Тоя човек събираше павликяните, съветоваше ги да съставят легия против безверниците и да я изпроводят в Севастопол и разказваше им, че само в Австрия, около тронът на младият австрийски император, ще да намерят помощ и съчувствие. А против що и против кого? Шафрон беше убиен под Калафат. Бедни Шафрон! Другояче тоя човек беше добър, либерален и честен.
Андрея се не върна вече в Турция. В Унгария ми разказваха, че той е умрял вече. А неговото отечество, за което той страда толкова години? И то умира полека-лека.
У павликяните семейният бит е развит така също, както и у православните българи. Тия повечето пъти живеят патриархално, т. е. по няколко семейства или по поколения в една къща, и работят заедно. Тия къщи или тия семейства се наричат бащини и съответствуват на сръбските задруги. Тия фамилии или тия общини имат отделен живот, едно общо имане и един патриархален началник, който носи име дядо, комуто се покоряват всичките членове и който е най-стар в семейството. Синовете, които се женят, не оставят бащината си къща, както и унуките и праунуките, така щото в една подобна къща се срещат понякогаж по петдесет, даже и по сто члена. Аз съм видял даже и такова едно село, което е съставено от една фамилия и на което членовете са дотолкова ближни роднини, щото ни един от тях не може да вземе момиче из селото си. Това село се нарича Горски Криводол и намира се в Пиротският окръг. Но случва се и противното. Понякогаж в една бащина живеят толкова члена, щото тяхното родство бива съвсем съмнително. Дядото е обязан да нагледва за работата, да дава съвети, да варди нравствеността на унуките си и да съхранява спокойствие в къщата си; той е обязан да дели работата, да накарва всекиго да изпълнява своите обязаности, да плаща данъкът, да продава и да купува, да държи касата и да се старае за нуждите и благосъстоянието на къщата. С една дума, дядото е цар и самодържец между своето семейство. Ако в неговото царство се случат важни семейни дела, т. е. ако произлязат неудоволства и раздори между членовете или ако трябва да се ожени някой или да се омъжи някоя, то дядото събира съвет от по-старите членове на семейството и решава спорният въпрос не само по своята монархическа воля, но и по желанието на вишегласието. Понякогаж и родителите на момчето или на момичето имат своя воля и свое собствено аз. Колкото за домашнята, т. е. за къщната част, то тая част зависи вече не от дядото, а от бабата или от въртокъщницата (така я наричат шопите). Тая баба или тая въртокъщница е началник над жените, които са обязани да изпълняват нейните заповеди буквално и да u не противоречат. Бабата държи ключовете от всичкото домашно богатство. Да кажа и това, че ако дядото или бабата чрез своята дълбока старост станат неспособни да управляват малкото господарство, то се избира друго лице, т. е. избира се най-старият човек в семейството. Понякогаж това право се дава чрез гласоподавание. Разбира се, че в градовете и по-големите села вие няма вече да срещнете тая патриархалност, която има комунистически характер в миниатюрен вид. По тия места имането на бащата и на майката се разделя тутакси между членовете на семейството. Това разделение бива така: на по-старите синове се дава известна сума пари; на най-младият се оставя къщата, покъщнината и една малка сума пари; на дъщерите се дава премяна, по един или по два медника и по една крава; а на майката седмата част от имуществото и бакърът. Разбира се, че подобна раздяла бива само по ония места, дето бащиното имане се дели без участието на правителството и без правосъдието на кадият. Освен добитъкът, главното богатство на българската къща съставлява бакърът. По богатите селски къщи вие можете да намерите повече от сто оки бакър. По малките градове произхожда същото с твърде малки изменения. Ако бащата не успее да раздели имането си във времето на животът си, то братето, по-главните граждани и старците се събират и като разделят парите и добитъкът, оставят на най-младият син къщата със строга заповед да храни майка си и да омъжи сестрите си. Ако майката е още жива, то бакърът принадлежи ней или на най-младият брат, който се обязва да омъжи сестрите си и да им даде прикя или премяна. Нивята, ливадите и добитъкът се делят наполовина, но дъщерите нямат право да наследят недвижимото имане, както и добитъкът. Тия раздели обикновено произхождат мирно и покойно, т. е. при тях се съблюдава всевъзможен порядък и тишина. Кадият твърде рядко намира случай да се умеша в тия делби; той принимава участие само тогава, когато един от членовете на семейството обяви незаконни или законни требования. Кадият дели всичко на равни части между братето; на сестрите и на майката дава по 1/7 част; а на най-младият син оставя къщата, ако само той се съгласи да даде на братето си по едно умерено количество пари. Земята отива на мъжкото коляно.
Същото бива и у павликяните. В семейният бит павликяните се не отличават нито на една точка от православните българи. Нравите им и обичаите им, характерът на животът им и пр. са същите, каквито са и у другите българи. Ние пристигнахме в чифликът на павликяните в онова време, когато тия деляха между себе си бащиното си имане, и аз видях и у тях същото, щото гледах постоянно в селото си. Тука съм длъжен да ви кажа още веднаж, че аз пиша не съвременни записки, а възпоминания. В сегашните времена както павликяните, така и православните българи са изменили твърде значително и своите нрави и обичаи, и своят характер. А полезно ли е това изменение, или е вредително? – На тоя въпрос не е тежко да отговори човек. Прогресът е спасителен само в такъв случай, когато той има човечески характер. А какво произхожда у нас? – У нас малко по малко се появлява оная съща болест, която е направила гърците за нищо и за никакво. Сляпото подражание, което носи название мода и което действува разрушително за всеки здрав народ, няма да доведе и назе до щастливо бъдеще. Но да оставиме това.
Селото Воден, дето ние мислехме да проживееме лятото, е гръцко село. Народното предание ни разказва, че тия гърци са били колонизирани от някой си гръцки император и принадлежали са на манастирите, които по тия места са доволно многочислени. С гърци са населени още част от Станимак и селото Куклен. Пещерските елини са цънцари и погьрчени българи. Жителите на тия няколко села се занимават или с лозарство, или с козарство. В селото Воден на 150 къщи съществуват седем черкови, а в Станимак ги има до 100. Из всичкото това се види, че тия села са се населили полека-лека и че главното начало на тяхното заселение принадлежи на калугерите. Гореказаните черкови ни служат като паметник, че страната от селото Аратова и до Пещера е имала голямо сходство с днешня Св. Гора, т. е. че тя е била калугерско царство. Разбира се, че 90% от тия черкови са паднали вече и намират се в жалостно положение. „Нищо не бива вечно под ясното небе”, е казал един поет.

1 Думата кутар, която е изменена на хутар, съществува и в Русия. Тя означава чифлик, уединена къща и земледелческо заведение, и произхожда от кът – ъгъл, къща – дом.
2 Гилфердинг: „Очерки Европейской Турции”; Гилфердинг: „Письма об истории сербов и болгар”; Петранович: „Богомили! Црьква босаньска и „кржстяни”; Осокин: „История Албигойцев”; Левиций: „О богомилах” (в „Християн. Чтение” за 1870 г.); Шмид: „Hist. еt doctrine de la secte des Cathares ou Albigois”.
3 Жално му.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания