Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 
Дисонанси (1891-1895)
Тръносливката
Предпролетни сонети
На Хайне
По повод на един щурм
Грозен вик
Девойка млада
Завяха ветровете на есента дъждовна...
На Черни връх
Не я будете!
Пианото звучеше страстно...
Край поточето
Щастието
Жена, вълшебница, богиня...
С мечти и блянове крилати...
Гората
Сред смътний шум...
Не се отчайвай
Борецу
Какво мълвеше Монблан
Женевско езеро
  
Виж още:
Българска художествена литература /Литература след Освобождението до края на Първата световна война (1878-1918) /Поезия
Дисонанси (1891-1895)
Автор:
Вазов, Иван

Тръносливката

Навръх Курубаглар, засмяната могила,
посипана с синчец и теменужка мила,
седях безгласен, сам. И моят смаян взор
потъваше,пиян, в широкий кръгозор,
в зелените нивя, полета с вид градински,
обгърнати с венец от върхове планински.
И кацах ту на Ком, ту друг лазурен връх
приемаше ме гост... И сладък полски дъх
разливаше се там – от хиляди букети,
бликнaли кат гора на бога под ръцете.
Понявга пъдпъдък из шубраката, сам,
обаждаше се мен, пищеше: „Кой е там?”
А славей, нежен син на музите и мая,
последний си куплет допяваше.
                                                       Не зная
как тъй, отде, кои – из ближния шумак
изфръкнаха със вик девойчета рояк –
засмени, гиздави, напети пеперуди –
и на едно дръвче фърлиха се кат луди.
(То тръносливка бе, нависнала от плод,
величествена цел на техния поход.)
О щурм, юруш! Берат, нападат, брулят бясно
незрели плодове и кисели ужасно –
с омбрелки и с ръце; и шмулят, и ловят,
и тръносливките над тях кат град валят.
Дръвчето пъшка зле, клоновете се чупят;
по-младите без страх катерят се по трупът,
потъват в шумата. Ужасният грабеж
кипи и всеки миг той става по-горещ...
От гласове и шум дръвчето заехтява,
цял облак от врабци там сякаш зацвъртява:
– Тоз клон брули мари! – Качи се, Кино, там!
– Що грабиш кичора? – Ралу, не те е срам!
– Я тръскайте мари! – Берете! – Уха! Буря!
– Ох, мале, джебът пълн и няма де да туря! –
И бедното дръвче пращи и скърца с плач
и позив праща глух към полския пазач.
И кат че град го би, постла земята с шума,
със чекори и плод и като болно клюма.
А малкият отряд с велик трофей богат,
с победоносен смях побягна пак назад,
през шубраките там, под сенчестите дъби,
със бузи румени, с изскоминели зъби.

Деца, завиждам ви! Задиждам от сърце
на ваший кръшен смях и весело лице,
и кражба ангелска... (когато порастете,
вий с повече успех сърцата ще крадете);
завиждам ви, деца, напомням си и аз,
кога съм радости изпитвал като вас
печелял съм трофеи и същите победи
над вошките назрели на нашите съседи;
когато бях честит и във живота нов,
не знаех що е скръб, омраза и любов,
и вярвах в един бог там горе в небесата,
кой пази слънцето, нагледува земята;
кога безгрижен бях, кога щастлив и прост
не се замислювах пред никакъв въпрос,
и тоз живот не бе за мен една проблема,
обгърната със мрак, коя отгадка нема,
и никой нямах аз порутен йощ кумир,
и бях най-весел гост на жизнения пир,
и бъдещето ми с надежди бе богато,
кат с кичурите туй дръвче, от вас обрато;
и любех всичко аз в вселената широка:
въздух, свобода, звяр, човек (освен урока
по аритметика и селския пъдар!).

Деца! Що не бих дал да имах първий жар
във чувствата, в кръвта, от зло да не разбирам
и в нищо извор жив от щастье да намирам.
В смеха да сещам драгост и в съня – покой,
а празник дойде ли – цял свят да бъде мой.
А не като сега, с безчувствье по челото,
да срещам равно аз и злото, и доброто,
зората и нощта, декемврия и май –
в природния триумф душа ми да ридай.
Деца! Отдал бих аз – тъй смазан, безутешен
(прости ми, боже мой, тоз егоизъм грешен) –
широки си мечти, полетите си смели
и тежкий капитал от знанья, опит зрели,
и скудний лавър мой, със кървав труд добит,
да можах тоя час кат вас да съм честит,
да се повърна, млад, във ваший свят вълшебен,
отдавна веч за мен изминат и погребен –
да пия радостта из извора u чист,
да почна книгата от първия пак лист,
де още е далеч трагизмът на конеца,
доде е неначет и росен йощ венеца
на мойте блянове; да можа като вас
живота – тоз пелин – да найда меден аз,
и тръносливките, прекисели, зелени,
по-сладки от нектар, да се покажат мене!

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания